Преживявания близки до смъртта

Оригинален Линк

В началото на лятото през 1979, Дейвид Оакфорд е бил на 20 години и е имал проблеми в живота си. Неговото детство не го е научило да се справя както трябва с живота. Нямал е самоуважение и всичко, което е направил, за да има мир в себе си, не е сполучило. Бил е доста мизерен и се почуствал загубен и необичан. Преди НДЕ-то си, Дейвид Оакфорд се е събирал с приятели и са взимали наркотици и една вечер на поредното събиране един от приятелите му дава нещо, което е било твърде силно и той изживява своето НДЕ. Много от предишните му приятели, с които е пушил не са го разбрали относно изживяването му. След това си променя живота.

---

Следващото нещо, което знаех е, че карах колата на моя приятел. Мисля, че отидохме на север, минахме моста Макинау и се върнахме. Минахме през дома, където бях израснал и видях моите родители да седят до входа.

Почувствах се привлечен към дърветата. Можех да видя и да почувствам тяхната сила. Видях техните корени, отиващи дълбоко в земята. Имам предвид, че наистина видях корените на дърветата физически да отиват под почвата. Казах на моите приятели за карането с кола след преживяването и те ми казаха, че единственото място където съм бил е било на стола, където са ме занесли след като съм починал.

Аз се събудих на същия стол, на който моите приятели ми казаха, че са ме оставили преди малко. След като се събудих можех да почувствам органите в моето тяло да работят, всеки един поотделно, както и заедно. Не виждах приятелите си наоколо. Можех да виждам във всички стаи на къщата едновременно. Стереоуредбата свиреше албума на Doors, “Absolutely Live”, но звукът беше твърде силен за мен. Понеже не видях никой от приятелите ми наоколо, станах и се опитах да спра музиката, но не успях. Независимо какво правих, музиката продължаваше да свири. Имах реален проблем с шума. Беше насочен към мен и не можех да разбера защо и не можех да наглася звука.

Извиках навън за моите приятели, но никой не дойде. Опитах се да изключа уредбата, но и това не стана. Всеки път, когато се опитвах да докосна кабела, за да го дръпна, не можех да го хвана. Продължаваше да си свири “LA Woman” и звукът раздрънкваше моето същество/организъм.

Обиколих цялата къща викайки моите приятели, крещейки, че музика е твърде силна, но не бях чут. Молех се музиката да спре. Опитах да се отида навън, но не можех да почувствам дръжката на вратата. Можех да видя дневната светлина, но не можех да изляза. Завърших скрит в банята с неуспешен опит да избягам от шума. Погледнах в огледалото и не можах да се видя. Това ме изплаши ужасно.

Върнах се обратно във всекидневната и видях тялото ми да седи на стола. Изглеждаше, че бях заспал. Чудех се, как мога да гледам себе си. Страх бе обзе тогава, защото можех да се виждам извън мен, от всички различни ъгли, с изключение на вътрешния ъгъл, от който бях свикнал да се гледам.

Бях сам, объркан и много уплашен. Опитах се да се върна в тялото ми, но не успях. Не можех да докосна и земята. Движех се във въздуха. Покачих се на едно място над тялото ми и все едно се бях закачил там. Повече, не можех да мърдам. Повиках за помощ и никой не дойде. Опитах се да изляза, но както и с уредбата, не успях да докосна дръжката на вратата. Бях уплашен, сам и не знаех какво да правя. Не разбирах какво се случва с мен.

Помолих Бог да ми помогне. Тогава не вярвах в Бог, но бях нещо като ядосан на него, заради гадния живот, който имах. Помислих си, че ако Бог наистина е всемогъщо и всезнаещо същество, както ми беше казвано че е, той няма да ми позволи да преживявам болката, която преживявах през живота ми. Помислих си, че ако е имало време, когато съм имал нужда от Бог, то времето е сега! Не бях разочарован от резултата на моята молба за помощ.

Погледнах към вратата и видях едно красиво същество да стои там. Неговите крака не докосваха пода. Те се сливаха с въздуха. То изглеждаше мъжко и женско и беше младо. Не можех да кажа неговия пол. Косата му беше къдрава и беше горе долу на моята височина. Имаше и това сияние около него. Сиянието беше зелено близко до него, после синъо и после чисто бяло по крайните части. То каза, “Аз съм тук да ти помогна”, но когато приказваше неговата уста не мърдаше. Всъщност не го чух с моите уши. Почувствах какво казваше.

Когато видях това същество и то ми проговори, вече не се чувствах уплашен. Всъщност почувствах мир и утеха, които не бях чувствал преди. Почувствах мира, които търсех през целия си живот. Чувството ми беше много познато, все едно го бях чувствал и преди, но не в този живот.

Прекрасното същество се обърна към мен с име, което не запомних. Казах му, че сигурно е объркал човека и че името, което използва не е моето. То се засмя и каза, че съм бил голям “Майстор” (master) и че просто съм забравил, кой съм бил. Не му повярвах, защото тогава не знаех със сигурност какво е “майстор” и ако бях такъв голям майстор нямаше да имам всичките проблеми, които имах. Чувствах, че бях зло същество, защото така ми бяха казвали няколко пъти в моя живот много хора.

То ми каза неговото име, но не го запомних. Каза ми, че е бил с мен винаги и ми каза, че знае, че съм имал труден живот и че ще ми помогне да разбера защо, ако наистина искам. Каза ми, че ще ми помогне да си припомня кой съм аз. Каза, че разбира ако не му повярвам и ми предложи да ми докаже, че знае всичко за мен.

Разказа ми неща, които бях направил като дете, които ми доказаха, че е бил винаги с мен. Каза ми за неща, за които само съм си бях мислил. Каза ми, че мога да отида, където поискам и че ще ми покаже как ако пожелая. Каза, че ако искам мога да се върна и да видя моето тяло. Моето тяло щяло да е добре, защото все още съм бил свързан с него.

Като приказвахме, ние го правихме телепатично. Изражението на неговото лице беше щастливо през цялото време.

Казах му, че искам да видя пирамидите в Египет и южно-западната част на САЩ. Каза ми, че всичко което трябва да направя е да му се доверя, да си помисля къде искам да отидем и ще отидем. Помислих си за пирамидите и бяхме там на секундата. Не знам защо избрах пирамидите, мисълта просто се появи в мен и я избрах. Докато бяхме там, то ми разказа няколко неща относно пирамидите и Египет, които не си спомням в момента. Наистина ми се иска да си припомня какво ми беше обяснило, защото знаех че е от голямо значение и беше свързано с бъдещето на човечеството. Енергията беше най-слаба на местата, където имаше сгради построени от хората, градовете на света. Енергията, която видях беше от хората, които живееха в градовете. Обясни ми, че хората са основните (basic) производители на енергия в градовете и поради тяхното сравнително ниско вибрационно ниво, нивото на енергията в градовете е ниска принципно. Но можех да видя и по-високи източници в градовете. Показа ми хора, които имаха по-високи енергийни нива и някои от тях всъщност приказваха със съществото, с което бях. Видях и тъмни души (dark souls) по времето, когато аз и съществото прекарахме на Гая (Земята). Тъмните души бяха души свързани със Земята, които отказваха да отидат към светлината. Те се молят за енергиите на хората докато са в човешка форма и се опитват да използват тези души за да предотвратят еволюцията на духа. Каза ми, че аз съм предпазен от тези тъмни души, когато избера да се фокусирам в любовта в мен. Те не се и опитваха да ни засегнат, всъщност ни хвърлиха противни погледи и си отидоха. Каза ми, че ще ги разпозная още като ги видя и да има кажа да отиват към светлината. Светлината е отвор към мястото, където всички души отиват ако изберат.

Също можех да видя и енергия около хората, всички различни нива и цветове. Съществото ми обясни човешката енергия. То каза, че енергия идваща от хората е това, което духовете използват за да преценят духовното състояние на отделните хора. Каза, че колкото по-светъл и по-бляскав е цвета, толкова по-напреднал е духа. Каза, че виждането на “аурата” около духа е полезно, за да се прецени колко трябва да работи определен дух за своето развитие. Каза, че по-високите същества знаят къде да отидат и какво да направят, за да помогнат на душа свързана със земята да напредне ако тя поиска. Каза ми, че всички души имат тази енергия, и затова можех да я видя във всеки един човек. Каза, че съм бил със същия вид енергия като него, но моята вибрация е по-ниска, когато съм в човешка форма и че с времето моята енергия ще се покачи и достигне неговата интензивност, при условие че взема инициативата съзнателно да развивам моята душа.

Каза ми, че има много неща на тази планета, които духовете могат да видят, но хората със своите очи не, защото техните вибрации са твърде ниски. Показа ми живот в дърветата, който можех да го видя като дух, но не можех да го видя в моята човешка форма.

Обясни ми, че същества с по-високи вибрации живеят на Земята, но не са хора, те са част от самата Земя. Обясни, че тези същества са били пазачите на физическия живот на планетата. Каза, че тези същества се грижат за това, което ние наричаме природа. Има същества, които се грижат за растителния живот, за минералния живот и за водния живот. Тези ниско в йерархията същества работят заедно, за да осигурят, че всички аспекти на природата са запазени и остават здрави. Когато планетата се развива, тези етерни същества са онези, които запазват баланса в природата.

Обясни ми, че планетата която ние наричаме Земя си има истинско име и че я наричат “Гая”. То каза, че Гая има своя собствена енергия и че е наистина едно истинско живо същество. Попитах го дали можем да видим тази енергия и то ми каза, че трябва да се отдалечим от Гая, за да я оценим и да я видим. То каза, че хората са тези, които могат да манипулират енергията на Гая, чрез своите избори. Каза, че ако хората изберат да живеят в хармония с енергията на Гая, това ще е добре за Гая. Каза, че ако хората обидят Гая, те я нараняват като и променят вътрешната структура. Беше ми показан пример, как хората обезлесяват планетата и намаляват разполагаемата енергия по-бързо, от колкото може да се напълни отново. Каза, че Гая била много силна, но е била сериозно отслабнала, понеже хората са избрали да използват ресурсите по начин несъответстващ с законите на вселената.

Попитах го дали можем да отидем в космоса и да видим енергията на Гая и то каза да. Каза че, няма ограничения къде можем да отидем. Концентрирах се, доверих му се и след това отидохме в това, което се нарича космос.

Далече от тази планета можех да видя Гая цялата наведнъж. Беше толкова красива. Можех да видя аурата на Гая. Аурата ми въздейства силно. Почувствах дълбока любов към това красиво място. Можех да чуя Гая да се движи и то ми каза, че звукът е бил енергията която се влива и излиза от Гая. Моето специално същество ми каза, че Гая е най-уникалната планета, защото е проектирана за хората да живеят завинаги. Била е създадена за да може духа да играе, да се учи, и да расте. Каза, че балансът в природата на Гая позволява на духа да бъде в човешка форма, когато духът живее в хармония с природата.

Природата съществува, за да компенсира за намалената вибрация и е била създадена за духове, за да се адаптират достатъчно да се приспособят и да бъдат във физическа човешка форма, докато все още имат достъп до енергия, която ще им помогне да се развиват. Обясни ми, че хората са проектирани от Бог да живеят вечно на Гая и не са определени да “умрат”. Каза че, “умирането” е създаден от хората земен термин, които означава малко в света на духовете. Причината поради която хората умират е, че те са се отдалечили от баланса в природата и са си позволили да се влияят от това, което създават, което нарушава природните закони на вселената. Каза, че хората са се отдалечили от живеенето в баланс с природата. Каза, че те трябва да се научат отново на хармоничния баланс, ако искат да оцелеят като раса и да живеят на Гая завинаги. Каза, че все още е възможно за хората да се научат да живеят в тази хармония и, че това е следващата най-голяма цел на хората на Гая. Каза ми, че хората евентуално ще осъзнаят, че трябва да възвърнат хармонията, но големи щети ще има преди хората напълно да осъзнаят какво причиняват на Гая и да работят за да обърнат нещата, които са направили.

Пътувахме покрай всички планети в нашата слънчева система. До всяка планета можех да чуя енергията, точно както при Гая. Също видях аурите около всяка една от тях. Видях духове на всяка една от тях. Моя приятел ми каза, че всички планети са места за духовете да живеят, да се учат и развиват. Видях големи градове на всяка една от тези планети. Обясни ми, че другият живот във вселената не е необходимо видим, защото съществата били с по-високи вибрации и повечето духове в човешка форма трябва да придобият по-високите вибрации необходими, за да ги видят.

Съществото ми каза, че всяка планета си има тема за учене и всяка една от тях може да бъде избрана от една душа, когато сме между физическите животи. Каза, че практикуваме на другите планети, за да сме готови да живеем на Гая. Каза, че Гая е най-крайното преживяване за една душа. Най-крайното е, защото нашите души растат по-бързо, от колкото където и да е другаде. Каза, че уроците, които трябва да научим са трудни да се научат без да имаме физическа форма.

Обясни как ние си избираме физическия живот на Гая. Обясни ми как аз съм избрал родителите ми, за да мога да науча това, от което съм имал нужда, за да се развия достатъчно да се върна обратно и да извършвам духовна работа на Гая след като придобия определено ниво на растеж. Каза, че ми е казано за всички тези неща, за да мога да помогна на душите да се съберат и да възвърнат хармонията на Гая.

Обясни ми някои неща за Бог, които не си ги спомням. Имаха общо със вселената, размера и структурата й. Спомням си, че каза, че Бог не може да се види, защото той е навсякъде. Каза ми, че Бог обича дълбоко Гая, толкова, колкото един мъж обича своята жена.

Говореше и за Исус също. Каза ми, че Исус е майстор/учител, който Бог го е пратил на Земята да научи хората как да се държат един с друг и да намерят пътя си обратно към хармонията един с друг и с Гая.

Каза ми, че Исус е съществото, поверено от Бог да подсигури развитието на душите. Каза, че Исус е с най-високата вибрация, от която и да е друга душа. Каза, че Бог има към Исус най-голяма благосклонност, защото той е бил най-добрия пример какво могат да направят хората. След това отидох да видя Исус. Видях неговата светлина. Тя беше най-чистата, която бях виждал. Нямаше нужда от думи. Имаше само любовни усещания, които не мога дори да започна да описвам.

Беше ми казано, че да се обичаме един друг е това, което душите трябва да правят, за да може мирът и хармонията да са стандарта на Гая.

Беше ми казано, че има йерархия във вселената посветена на запазването на хармонията на вселената. Казаха ми, че хората са основна част от тази хармония и че свободната воля, която имаме е част от душите позволяващи на хората да помагат (provide service) на вселената.

След като ми обясни тези неща, можех да видя цялата слънчева система изцяло в пълен цвят. Планетите бяха всички в една линия и можех да видя всички от Плутон до слънцето. Почувствах се много благословен и много важен. Беше ми даден велик дар и не разбирах защо. Ето движех се в пространството, човек, които е излязъл от пътя си да причинява болка на другите души, и въпреки това никога не ме питаха какво съм направил. Всъщност ми беше позволено да ми се дадат отговорите на въпроси, които повечето хора се чудят през целия си живот.

Благодарих на това обичащо същество за обясняването и показването. То ми каза, че има още да ми казва, ако съм готов да го преживея. Казах му, че съм готов. Не знам, защо аз бях избран, но и не питах. Не ми се стори важно тогава.

Отправихме се обратно към Гая. Отидохме на място в сенките на Гая. Беше голям град в облаците. Градът имаше тези красиви бели сгради докъдето ми стигаше погледа. Видях духове да живеят там, всички от които имаха вибрация, но нямаха реално физически тяло. Тези жители отиваха и излизаха от сградите - да работят и да играят. Видях едно място, където духовете отиваха да вземат това, което си мислех, че е вода. Нямаше превозни средства. Духовете се движеха по същия начин, по които моя приятел и аз, чрез летене.

Градът нямаше граници. Беше място пълно с живот от всякакъв вид. Имаше природа там, много чисти растения, дървета и вода точно както на Гая, но по-чиста. Природата беше абсолютно перфектна. Не беше развалена от човешка манипулация. Това место беше точно като Гая, само без проблемите и негативността. Почувствах, че това е което се нарича рай с човешки термини.

Видях духове да отиват и пристигат в Гая и града. Можех да позная развитието на духовете, които се движеха между Гая и града, по енергията, която те излъчваха. Видях, че животните също отиват и се връщат както хората. Видях много духове, да напускат Гая с водачи и видях и духове да се връщат към Гая без водачи. Съществото ми каза, че някои от духовете, които минаваха, са тези които вършат работа с хората на Гая. Можех да разпозная типа на духовете, които правеха тази работа и духовете, които идват към големия град, за да бъдат напълнени отново и да се върнат отново на Гая, да живеят и да се развиват нататък. Можех да почувствах емоциите на тези, идващи обратно за напълване. Чувствах някои от тях да са тъжни, бити и уплашени, много подобно на това как аз се чувствах преди моето същество да дойде при мен.

То ме заведе в една от по-големите сгради. Вътре видях много духове да работят. Те правех неща подобни на работите на Земята. Като вървяхме покрай тях, те ме гледаха. Мисля, че ме оглеждаха заради съществото, с което бях.

Качихме се нагоре по стълбите и видях духове, които ме познаваха. Те ме поздравиха и ме попитаха как съм. Дадоха ми съвети, които не помня. Мислех, че ще ми бъде възложена някаква задача там, но съществото знаеше какво си мислех и ми каза, че има нещо специално, което трябва да направя преди това.

Изпаднах в екстаз. Бях в рая въпреки всичко, което бях направил през живота ми на Гая. Изживявах това, което повечето хора само мечтаят. Любовта, която изпитвах там беше същата любов, която почувствах когато видях Исус. Търсех на Гая точно това място, където бях тогава. Търсех на Гая чувството, което имах в този момент. Намерих това, което търсех през целия си живот. Бях наистина щастлив. Бях у дома и го знаех. Бях готов да остана и да направя каквато работа ми се даде.

Моето същество ме заведе до една друга сграда, която беше специална. Беше по-голяма от останалите и имаше най-зелените листа, които съм виждал, да растат по нея, декорирайки я като олтар. Влезнахме вътре през две врати излъчващи живот. Вътрешността беше декорирана с дървена облицовка, съществото ми каза, че е живеещо дърво от дърветата, които растат в това прекрасно място. Заведе ме до две големи врати и ми каза да изчакам на пейката, докато то е вътре.

След известно време то излезе от стаята. Каза ми да влезна вътре, че ще ме чака и да не се притеснявам. Предупреди ме да бъда честен със съществата в стаята. Каза, че те не са съдии, ами че те са тези които преценят развитието на душата според историята на душата. Каза, ми да си спомня кой съм и да избягвам страх. Знаех, че трябваше да напусна това същество рано или късно, но бях благодарен, че то ще ме чака. Малко се страхувах да го напусна, но почувствах че съм защитен и знаех, че ще съм защитен тук.

Влезнах вътре и видях група от няколко духове седнали на една маса. Масата беше направена от бляскаво дърво и беше перфектна по всяко едно отношение. Духовете около масата имаха най-високата вибрация, която бях виждал досега, с изключение на Исус.

Погледнах тези същества и ги разпознах. Не знам от къде ги разпознах, но имаше нещо познато във всички. Те просто ме гледаха.

Изведнъж видях моите родители на Земята преди да се родя. Видях как те тръгнаха заедно и видях как родиха моя брат и сестра преди мен. Видях техните позитивни и негативни страни и ги прецених според това, което имах нужда да науча да правя на Гая. Съществата ме попитаха как и защо съм избрал тези определени родители и поискаха да им кажа. Казаха, че аз зная как и защо съм ги избрал и ми казаха да има кажа защо. Не знам от къде ми дойде, но аз им казах как и защо и те се съгласиха с мен. Избрах ги да им помогна по техния път и също да се поуча от тях.

Видях моята душа да отива към майка ми и да влиза в нея. Видях себе си да се раждам от гледаната точка на наблюдател и същевременно преживявайки го. По-нататък видях целия ми живот като наблюдател и от гледната точка на тези, на които моите действия са повлияли. Почувствах чувствата, които те чувстваха директно, получени от нещата, които съм им направил. Видях позитивни и негативните неща, които бях направил все едно, че наистина се случваха. Нищо не беше подминато или представено неточно.

Изпитах жестокостта да се родя отново. Изпитах напускането на рая и пътя към Гая. Видях се като безпомощно пеленаче, което се нуждаеше от майка си за всичко. Изпитах любовта на баща ми, както и неговия гняв. Изпитах любовта на майка ми, нейните страхове и нейния гняв също. Видях всичко добро и лошо от детството ми и отново преживях, каквото бях причинил на другите. Почувствах всички мои емоции и емоциите на душите, които бях наранил и обичал. От всичко това, разбрах, че е от дълбоко значение изборите, които правим на Гая.

Научих колко силни сме хората и как можем да влияем един на друг по позитивни и негативни начини. Беше страхотно да видя как моите невинни действия имаха толкова силен ефект върху душите, на които си нямах и представа че въздействам. Преживяването беше такова, че никога няма да го забравя. Изпитах целия спектър на чувства от моя живот за сравнително кратко време от човешка гледна точка. Където аз бях, времето нямаше значение.

Можех да видя как съм станал такъв, какъвто бях на Гая и защо съм станал по този начин. Всичко, което бях направил през моя живот влияеше на еволюцията на душите около мен. Видях причините за всички мои действия и разбрах защо съм направил това, което съм направил. Имаше място за всички мои позитивни и негативни действия. Това не беше забавно преживяване. Можех да видя колко чудесно може да бъде, ако изберем да действаме позитивно спрямо другите души през повечето от времето.

След това, съществата в стаята ме попитаха въпроси относно какво съм видял и как съм се почувствал от моя живот до сега. Знаех, че трябва да дам честна оценка - не можех да лъжа. Колебаех се, когато ме попитаха дали съм въздействал на другите повече позитивно отколкото негативно. Мислех да излъжа.

Тези същества знаеха какво си мисля и трябваше да им кажа, че можех да се справя по-добре на Гая. Знаех за какво бях отишъл на Гая да постигна и бях по моя път да го направя, но не го бях завършил. Те се съгласиха и ми казаха, че имам все още много неща да направя и че може би искам да се върна и да ги направя. Казаха ми, че ме разбират, че е трудно за мен, но е необходимо за вселената да завърша нещата. Казаха, че може би ще е мъдро да се върна и да живея живота си както преди това съм го планирал. Казаха, че съм си поставил благородни цели за моя живот на Гая и случките в моя живот са постигали целите, които съм си поставил. Казаха, че преди това съм отишъл на Гая, за да се уча и да споделям с другите даровете, които съм събрал през моите няколко живота. Казаха, че съм нужен на Гая, за да помогна на душите да върнат себе си и Гая в хармония. Казаха, че имам голям потенциал да въздействам на другите души, да им помагам да се развиват и Гая е най-доброто място да направя това. Казаха ми, че събитията, които съм преживявал досега са ме подготвяли да направя голям принос на вселената и моите преживявания не трябва да бъдат приети като лична обида по никакъв начин. Не исках да го приема. Исках да остана. Казах им го това. Казах им, че съм изморен и исках да остана, защото живота на Гая и труден и непростим. Чувствах, че връщането обратно ще е опасно за вселената, защото не бях пораснал достатъчно в моето духовно развитие. Те казаха, че това е точно причината, поради която, ще е в мой най-добър интерес да се върна на Гая. Казаха, че съм по-напреднал, от колкото съм си мислел. Казаха, че е възможно да остана, но ще трябва да свърша моята работа на Гая рано или късно. Този вид работа, която ми е писано да свърша, може да се свърши само на Гая. Можех да остана ако бях избрал това, но така само ще удължа завършването на това, което трябва да направя за вселената. Обясниха ми, че най-бързият начин да завърша работата ми е да се върна на Гая възможно най-скоро.

Бях шокиран. Прибягнах до уговорки, но нямаше ефект. Все още не ми харесваше да живея на Гая и не исках да се връщам. Тези същества ме разбраха, но останаха непоколебими. Трябваше да взема решение, което наистина беше най-трудното решение което съм взимал.

Върнах се обратно на Гая и сега живея живота, който ми беше казан по-късно в моето преживяване, че ще живея. Вярвате или не, накрая изхвърлих това преживяване като го класифицирах като наистина живо “пътуване”. Но чак след като пораснах повече, осъзнах дара, който ми беше даден.

Сега споделям това преживяване, защото чувствам, че така раздвижва мисълта и подпомага избори, които да влияят на планетата по позитивен начин.

Ако научих нещо от това преживяване, то е че всеки един избор, който правим е съответно записан и ще се върне отново, когато напуснем отново. Моята цел да предпазя хората от болката, която аз изпитах в моя преглед на живота и да ускоря развитието на хората на Гая, помагайки на Гая както и на вселената.

Имах преживяване близко до смъртта и ми беше даден избор да се върна на планетата отново във физическия смисъл. Избрах да се върна от любов за тази планета - любов толкова голяма, че да се откажа от мястото “у дома”. Направих го също, за да помогна да излекувам мястото чрез споделяне на това, което съм видял и чрез изборите, които правя (надявам се обичащи и мили).

Без свободната воля да се върна, аз нямаше да съм тук във физическия свят и да правя това, което правя. Физическата болка, войната, бедността, епидемиите, ужаса, изнасилването, убийството, изоставянето, и т.н и т.н, които са тук на тази планета са следствие на хората идвайки тук и взимайки свободно техните решения, за да се учат и да се развиват. За съжаление ученето създава бъркотия по някое време и физическата болка е част от тази бъркотия. За мен има логика, че същата тази концепция на свободния избор, е инструмент за почистване на бъркотията.

Оприличавам го като ходене на къмпинг и избирайки да почистим или да не почистим мръсотията след себе си. Ако изберем да я почистим, това ще помогне на планетата да остане както е, защото не допринасяме към мръсотията. Ако не почистваме, прибавяме към мръсотията. Ако почистваме нашите и други мръсотии, допринасяме за излекуването на планетата.

В моето НДЕ ми беше показано, че има много души в “рая”, които са повече от желаещи да дойдат на това място, независимо от състоянието, в което се намира. Беше ми показано, че ако избера да не се връщам ще бъда в училищата в рая, работейки върху моя растеж, който трябва да достигна независимо от формата, в която съм. Това беше привлекателен избор, но имах проблем с колко дълго ще ми отнеме да пораста достатъчно, за да правя това, което моята душа иска да прави. (Имам неутолима жажда да преживея други места в други вселени и да направя това, което ми трябва за да се развивам повече). Изискванията за това са да осигуря, че моята душа има IQ-то за това.

По моето разбиране една душа може да избере да остане в рая и да действа на нивото, на което тя/той (без значение) е до безкрайност, но аз търся повече, защото знам, че без съмнение има още.

На всяка цена, идеята остава, че за да може това място да започне да се чувства и да изглежда като рая, е да създаваме любовта от там тук. Бих желал да видя това на тази планета и знам, че може да се направи. Ако е необходимо, ще дойда тук колкото пъти е необходимо.

Оригинален Линк

През 1974 година Валвита Джоунс влиза в университетския медицински център в Канзас поради сериозно заразяване след цезарско сечение. По време на нейното НДЕ, Валвита беше жена на вярата, съпруга и горда майка на млада дъщеря. Ето го нейното преживяване близко до смъртта:

---

Чувствайки се толкова мирна и свободна, започнах да се движа нагоре. Осъзнах, че тялото ми беше под мен и едва си спомням, че наблюдавах опитите на медицинския екип да го съживи. Главният ми интерес беше, че бях над стаята. Не бях дори във стаята, ами в първото небе. Видях първото небе в рая, защото сякаш имаше три рая, през които минах.

На първия рай срещнах едно същество. Или трябва да кажа, то ме срещна. Разпознах го като Исус Христос и той ме отведе през трите рая. Като си помисля за физическото присъствие на Исус, той почти изчезва, защото преобладаващата черта е, че той е любов изцяло. Доколкото си спомням, имаше тъмни кафяви къдрави коси и мургав тен. Погледнах в очите му. Бяха пронизителни, но обичащи чисти като синя вода. Почти можеш да се видиш отразен в очите му. Когато той погледне към теб, той гледа направо през теб и в теб. Осъзнаваш веднага, че той знае всичко, което може да се знае за теб.

Изглежда, че имаше райско излъчване, което правеше косата му да е леко червена и очите му синкави, почти прозрачни и неговата кожа в светъл златен цвят. Няма начин, по които да опиша напълно неговото оцветяване. Сякаш е цвят от друг свят. Славата на Шекина, златна светлина с цветовете на дъгата грееше през него. В неговото възкръснало тяло, неговото оцветяване е уникално различно от всичко на Земята.

Ще ви кажа какво се случи в трите рая. Първия рай беше леко син по цвят, но ярък и поради това, нещо, което досега не бях виждала и не мога да го опиша. Той се отвори, разцепи се по средата, сякаш по дължината не шев и двете страни се сгънаха като книжни свитъци. Това се случи толкова бързо, колкото щракването с пръсти. Минахме през още два рая, като небеса, които също се разгънаха един след друг.

За няколко секунди се озовах пред Най-Високото. Най-Високото е термин, който използвам, защото разпознах присъствието на Бог Бащата. Гледам го, не мога всъщност да го видя, но имаше величествена слава и величествено присъствие. Можеш да го почувствах навсякъде и осъзнах, че той е на трона. Когато се опитах да видя на какво приличаше трона, открих, че той е невидим. Знаех, че е там, просто не можех да го видя. Беше толкова голям, че се разширява по цялата Земя, Земята е част от трона. Това беше невероятно осъзнаване. Вцепенена от всичко това, се почувствах като една малка мравка, толкова незначителна. Трепереща, почувствах да се повалям. Докато лежах там на лицето ми, той ми приказва. Не беше като устна реч между Христос и мен, защото Бащата звучеше като избликване на много води. Лежах там много дълго време с Бог говорещ на моята душа. Не мога да си спомня думите, които той ми каза, но те бяха относно мен и моя живот.

Като лежах там преживях всеки един момент от моето съществуване, всяка емоция и мисъл. Видях защо бях по начина, по който бях. Преживях отново начина, по който се отнасях с хората и те със мен. Видях къде можех да съм по-добре. Почувствах емоции, от които ме беше срам, все пак осъзнах, че имаше неща, които бях направила добре и се чувствах добре.

Като погледнахме различните сцени, отговорих “Да, виждам как можех да го направя по друг начин, по-добър начин”.

Чудех се как някой би могъл да се почувства заслужаващ присъствието на Бог. Не бях осъдена, но не се почувствах достойна. Трудно е да се обясни. През цялото време, което не знам колко беше, продължавах да възхвалявам Бог.

В края на прегледа на живота ми се почувствах напълно недостойна да съм там в присъствието на тази величествена светлина, недостойна, в сравнение с огромната схема на нещата.

“Всичко е толкова красиво и какво съм аз?”, попитах Бог.

Тогава Исус ме докосна и успях да се изправя на крака, защото преди това нямах сили. Взимайки ме за ръката, той ме отведе към страната на главната сцена. Той погледна в очите ми, в душата ми и знаех, че знае и разбира всичко, което чувствах. Като ме погледна, то беше повече от любов, отколкото си мислех, че е възможна някой да изпита. Той се усмихна, един поглед ми даде знак, че всичко ще бъде наред.

С убедителен поглед той ме отведе на една страна. Отдръпна се от мен и отиде сам в светлината. Къде свършваше светлината на Христос и започваше тази на Бог Бащата, не мога да кажа. Те и двамата излъчваха светлина и тяхната светлина изглеждаше същата. Никога няма да забравя това докато съм жива. Когато Христос се отдръпна от мен, той се обърна настрани и протегна ръцете си като мост. Едната ръка се протегна към мен, а другата към Бащата. Неговите ръце бяха разтегнати, сякаш формираха кръст и мост за пресичане.

Това беше като визуална представяне на писанието:

“Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус, Който, като своевременно свидетелство за това, даде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5-6)

Бог е от едната страна и всички хора са от другата страна. Самия Исус е между човешките същества и неговия Баща да ги доведе при него. Христос е направил това възможно, като е дал неговия живот за всички хора. Всичко, което знаех от Библията минаваше през ума ми.

Тогава чух Бащата и Сина да си приказват за моя случай.

Исус каза, “Моята кръв е достатъчна. Тя е моя.”

Като го каза това, всички съмнения относно моето недостойнство изчезнаха. Скочих нагоре и надолу, виках и се радвах. Никога не бях толкова щастлива през живота ми! Този вид любов не може да се обясни.

Повтарях, “О Боже Мой. О Боже Мой. Това е моя посредник. Това е моя застъпник.”

Точно както четох в Библията.

Исус се върна, където бях аз и ме погледна отново с успокояваща любов. Ние се радвахме заедно. Той започна да ме учи и да приказва много с мен, но не си спомням подробности. Сега бях толкова свободна и обичана, никога не исках да напускам тази страна. Казах му го, но той ме погледна и каза, че трябва да се върна.

Аз попитах, “Трябва ли наистина да си тръгна?”

Той ме погледна с нежност и каза, “Да, защото има работа, която трябва да свършиш”.

Върнах се обратно в тялото ми в интензивното отделение, толкова бързо, колкото дълго беше моето пътешествие. Сякаш със скоростта на светлината. Христос ме върна обратно. Погледнах неговото сладко лице за последен път, лице, което можех да гледам завинаги. Следващото нещо, което си спомням, беше че гледах в лицето на една приятелка, която беше влезнала в спешното отделение, като е казала, че ми е сестра. Не осъзнах къде съм. Като видях нейното лице, бях шокирана, защото Исус беше изчезнал толкова бързо.

Оригинален Линк

Грейс Бубулка е сестра, която е видяла отвъдния живот по време на преживяване близо до смъртта преди 12 години. Нейното НДЕ е променило живота й. Почти 10 години след НДЕ-то й, тя се е почувствала спокойна да сподели с други хора нейното преживяване. Сега Грейс споделя своето НДЕ чрез семинари и лекции. Следва извадка от нейната книга, “Извън реалността”, описваща нейното НДЕ.

---

От лявата ми страна сестрата каза, “Не мога да й измеря кръвното налягане.”

Можех да я усетя, че се опитваше да улови налягането. Лекарят се опитваше на дясната ми ръка. Най-накрая сестрата каза, “Не мога.”

“&%$@!”, възкликна лекарят.

С тази последна дума всичко се промени. Най-накрая открих, че болката имаше граница и че съм свободна. Почувствах едно усещане в стомаха ми както човек се чувства като се спусне от върха на влакче в увеселителен парк. Този вид “пеперуди-в-стомаха-ми” чувство беше краткотрайно вълнение в мен. Гледах отгоре на лявата част на крака ми надолу към леглото. Разстоянието до моето легло беше толкова голямо сякаш бях в края на тавана. Можех да видя гърбовете на екипа отляво на леглото и лицата на моите доктори и филипинската сестра.

Раздразних се на тях и на моя напразен опит да се свържа с тях. Нямах силни чувства към моето тяло лежащо на леглото. То беше почти непознато за мен.

Просто останах там с чувството на висене, сякаш завинаги. Беше само за секунди или минути предполагам, но времето не беше от значение. Времето не играеше роля. Беше незначително. Не беше свързано с нищо, по начина, по който аз бях. Времето е само от значение, когато е релативно на нормалната поредица на аспектите от живота. Така бях там за момент или за вечността. Не мога да кажа, но го почувствах като много дълго време. Осъзнах, че бях отделена от тялото ми, но все пак продължавах да съществувам. Частта от мен, която съществуваше нямаше нищо общо с тялото ми. Чувствах се напълно удобно и нямах болки. Всичките притеснения, които изпитвах, докато лежах в болничното легло изчезнаха. Почувствах, че сякаш се поклащах в топла баня.

Докато бях на тавана в болничната стая бях някак си неподвижна. Сега се движех. Тръгнах бавно нагоре и навънка, леко наклонена наляво. Усетих, че съм заобиколена, но не знаех от какво или от кого. Първоначално ми изглеждаше като мъглива сивота около мен. Като се увеличи скоростта на моето движение нагоре и навън, обгръщащата мъгла изглеждаше, че има светъл край в далечината. Спомням си в началните моменти на моето движение напред през тази обвивка една светлина отляво, където можех да видя през нещо като тунел от облаци. След стените на моя тунел имаше трепереща, грееща светлина. Светлината съдържаше безброй точици в себе си. Точиците се движеха, някои бързо, други бавно. Те всички отиваха в различни посоки и все пак никоя не се докосваше или удряше в друга. Единственото сравнение, което мога да направя на това което видях, е това което човек вижда, ако погледне в един слънчев лъч. Изглеждаше като парченца от прах, които обхождаха слънчев лъч. Спомням се, че се усмихнах (или поне, че се чувствах щастлива и знаеща), че бях близка с тези точици и те се движеха като бях между реалностите.

Усетих също, че някои ми помагаше по време на това преминаване. Бях в компанията на безброй други, които бяха точно като мен. Сякаш бяхме семейство … не знаех или бях забравила. Те знаеха всичко за мен и бяха там за да празнуват, да ме утешат и да ме предвижат напред. Не ги разпознах, но знаех, че са там за да помогнат.

Структурата на тунела ми се изтъни по страните, но светлината отпред ме повикваше. Много исках да стигна светлината. Когато страните на тунела станаха по-тесни, светлината отпред стана по-ярка и по-близо като се увеличи скоростта ми.

Нивото на радостно очакване, което чувствах беше неописуемо. В този момент нямах си идея, за какво е всичко това. Не мислех, че съм мъртва. Знаех, че се чувствам като дух или като безплътен човек. Знаех, че истинското “Аз” продължава да съществува при липсата на моето земно тяло. Имах чувството на обширни знания, на мир и на положително очакване.

Като приближих топлото, излъчващо сияние пред мен, почувствах чист екстаз. Бях в началото на светлината. Бях част от светлината. Светлината беше част от мен … но светлината беше повече. Някак си знаех, че има още напред, но не можех да отида по-нататък, защото нещо щеше да се случи. Почувствах се, сякаш се завърнах при нещо, което знаех преди. Сякаш бях у дома. Бях се върнала у дома в началото на не само мен, ами в началото на вечността. Това е толкова трудно да се обясни, но изглежда толкова важно. Единственото нещо, което може да се сравни, е начина, по който се чувстваме, когато е красива топла нощ и погледнем нагоре в ясното звездно небе.

Като погледнем звездите го има възхищението от гледката на началото на безкрайния космос. Беше като това чувство като вкусих моето преживяване.

По време на това преживяване времето нямаше значение. Времето беше неуместно понятие. Чувстваше се, като вечност. Почувствах, че съм във вечността. Нямаше никакви останки от тунела. Нямаше облаци или мъгла. Светлината беше чиста и добродетелна. Нямах нужда от нищо, не исках нищо. Общувах с всички светлини около мен. Точиците, другите и аз, всички бяхме част от светлината, която съществуваше завинаги. Почувствах, че имам безкрайни знания и разбиране за всичко. Бях напълно спокойна.

Тогава от вътрешността на светлината получих съобщение. Получих комуникация. Нямах идея от къде или как дойде при мен. Нямаше човек там. Не бяха изговорени думи. Мисълта беше там за мен да я получа и приема. Спомних си отговорността ми за моите две деца. Започнах да не се съгласявам … някак си. Не исках нищо да се промени, но почувствах, че промяната вече беше започнала. Вече не чувствах, че ме очакваше нещо прекрасно. Беше ми “казано” доброжелателно, но все пак строго за моето задължение. Съобщението беше последната дума … то беше всичко, което трябваше да се комуникира. Спомням си, че чувствах, че някакво напрежение спираше моето преживяване, исках да не се съглася, докато в същото време знаех, че е безсмислено. Знаех, че от вътрешността на най-голямата част на цялата светлина идваше цялата мъдрост, която ме насочваше. Почувствах се много малко дете, чиито обичащи родите настояват и упътват умореното дете да си легне. Упътването имаше само една посока. Трябваше да тръгвам.

В този момент имах още един последен вид комуникация с тази част на светлината. Изведнъж видях всичко. Видях се като бебе, дете, тинейджър, възрастна наведнъж. В същото време, видях всичко, което направих, всичко, което си бях мислила, всичко. Видях събития и хора в моя живот, които преди считах за важни. Също и много неща, които считах за не толкова важни. Всичко беше там за мен да разбера … всичко “добро”, “лошо”, или “безразлично”.

Например добре си спомням една ситуация, когато бях в първи клас като шест годишно дете. Бях в клас и няколко минути преди междучасието. Сестра Селине беше поставила три свещени карти на края на нейното бюро отпред в стаята. Свещените карти бяха за награда след междучасието от състезанието по правопис, което нашия клас щеше да има. Бях на предния чин и можех да видя свещените карти много добре. Тази по средата обрисуваше един ефирен ангел пазител, гледащ две малки деца да пресичат мост. Исках толкова много тази карта. Като излязохме в междучасие, изкушението ме превзе и откраднах свещената карта. Прибрах я бързо в моя униформена торбичка. Никой не ме видя. По време на междучасието се почувствах болна от вина. Промъкнах се обратно в класната стая, докато другите първокласници играеха отвън и поставих свещената карта обратно на бюрото на Сестрата.

В моето НДЕ си спомних всичко за тази ситуация. Това което беше наистина впечатляващо, е че осъзнах колко много грешна ми беше постъпката. Въпреки, че се компенсирах за грешката ми, аз “знаех” за ужаса на Сестра Селине, че картата е взета. Аз “знаех”, че другите деца видяха само две карти на бюрото за състезанието по правопис, а не три. Това което наистина “знаех” беше, че моето действие имаше влияние върху много други.

Така мина прегледа на живота ми. Дълбоко осъзнах и имах огромни прозрения за всичко в моя живот и всички мои съприкосновения с други от моето раждане до момента на моето преживяване близко до смъртта. Всички тези в светлината бяха свидетели на този преглед на целия ми живот. Бях обгърната от обичащо чувство и ми бяха показани областите на моите слабости. Изведнъж осъзнах, че аспектите на моя живот не бяха съвместими с вечността в светлината. Също знаех как да поправя това. Бях се натоварена с отговорността за остатъка на живота ми.

Знаех, че има още напред в светлината, което продължаваше завинаги, но не можех да отида там. Виждайки живота ми останах с впечатлението, че моя живот беше от значение и беше някак си важен относно колко надалеко ще стигна в светлината. Моята работа не беше все още свършена и моята работа започна вътре в мен и в моето семейство.

Успях да приема моето неизбежно завръщане сега като напълно разбрах посланието.

Тогава ми беше даден “дар” да улесни завръщането ми … или поне така го приех по това време. Светлината като започна да отслабва, картината на моите две деца се сля с моя дух. Като държах тяхната обич в мен, се завърнах в тялото ми в болничното легло.

Оригинален Линк

В НДЕ-то на Гюнтер Вагнер неговата дискусия за “черния свят” е много добро описание на преживяване на празнотата, която много преживяващи са описали.

В празнотата или както Библията я нарича “външната тъмнина”, съществуват всякакви злонамерени души. Тези души отказват да влезнат в светлината поради някаква причина. Те са души с тежко негативни енергии и често се считат за “демони”. Но души с по-горни вибрации (например светлинни същества) се опитват да върнат тези нещастни души в светлината и накрая успяват.

Много НДЕ-та включват тази празнота и тя е принципно само транзитно място, през което минават хората (обикновено с помощта на тунел), за да стигнат до светлината. Някои хора прекарват повече време в празнотата отколкото други, но очевидно душите остават там, докато намерят любовта в себе си, която им помага да бъдат привлечени към светлината и да напуснат празнотата.

НДЕ-то на Гюнтер е подобно на много други по това, че преживява Съществото от Светлина (което той идентифицира с Исус), празнотата и има много интересен преглед на живота. Той преживява и пътуване във времето. Въпреки, че неговото НДЕ изглежда необичайно на моменти (защото преживяването на празнотата може да бъде необичайно), това е един добър пример за относителното естество на НДЕ-тата.

---

Не знам точно колко голям бях, когато имах това преживяване, но всичко се случи в нашия нов дом, така че трябва да съм бил поне на 11 години.

В този ден излязох от апартамента на първия етаж, когато внезапно чух глас зад мен. Бързо се обърнах, но нямаше никой. Не мога да си спомня точните думи, но гласа каза, че качеството на моя свят, който познавам беше нищо в сравнение с този, който можеше да ми покаже. “Глупости”, казах си и продължих буйно и бодро надолу по стълбите до мазето. Оставаха ми само няколко стъпки, когато скочих нависоко и си ударих главата в тавана.

Ударът ме изпрати долу на колене и бързо починах. Почувствах се в дълбока тъмнина. Спомням си, че минах през нещо като черни панталони. В края им почувствах, че някаква мистериозна сила ме дърпа, но аз отказвах, защото не исках да минавам отново през тези черни панталони. Минах напред и изведнъж се озовах в сиво пространство.

Не знаех къде съм и се оглеждах, видях на известно разстояние някой да се движи бавно към мен. Всъщност не видях тази фигура, защото не можеше да се види нищо. Въпреки това усетих, че има една сива фигура. Определено знаех, че има някой там и казах:

“Загубих се. Моля те, можеш ли да ми покажеш пътя наобратно?”

Следващото нещо, което знаех е, че лежах на пода на мазето. Чух този крайно неприятен звънлив шум, който постепенно ставаше все по-интензивен. Тогава шумът спря и изведнъж осъзнах, че един бял, приличащ на газ, материал бавно се изтичаше от моята глава.

Той прие формата на много дълъг чорап и се носеше под лек ъгъл точно над мен. Много се обърках, защото не исках някой да ме види с този материал, излизащ от мен. Междувременно, повече от този газообразен материал се събираше под тавана и не можех да направя нищо, за да го спра. Не почувствах болка или нещо подобно по време на този процес.

Изведнъж ми стана ясно, че бях извън тялото ми. Май се случи в момента когато изтичането спря. Видях моето тяло да лежи на пода, което можеше само на мен да принадлежи. Треперих и бързо исках да се завърна в тялото ми и топлината му, когато чух някой да казва:

“Спри! Преди да се върнеш, погледни как е отвън!”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че този глас е на злонамерена душа в празнотата

Въпреки това не обърнах внимание на гласа. Въпреки, че не можех да видя никакво физическо тяло, освен моето, този глас беше доста близо. Тогава го чух отново, този път ме молеше много сериозно.

“Моля те, не се връщай обратно, умолявам те. Защо не искаш да откриеш твоите нови способности? После пак можеш да се върнеш, ако не ги харесаш.”

Почудих се. Все пак гласът беше прав. Защо да не се опитам? Тогава гласа каза бързо:

“Тествай ума си! Ако го направиш, ще видиш, че можеш да мислиш по начин, по който никога досега не си изпитвал.”

Гласът беше прав. Наистина можех да мисля много бистро, можех да разбера много бързо с целенасоченост, която не оставяше и следа от съмнение. Тогава чух гласа отново:

“Ако искаш да останеш извън тялото ти, ще направиш страхотно пътешествие и ще видиш много интересни неща. Въпреки това, трябва да решиш бързо! Побързай!”

Евентуално започнах да обмислям цялата ситуация. Наистина зависеше от мен дали исках да се върна в тялото ми и да напусна живота на Земята с всичките му недостатъци и всичките му радости или да остана навън в това състояние на ясно мислене. Гласът ме подкани да побързам и да му кажа дали съм решил.

Приех. Реших да остана отвън и мигновено осъзнах, че моето тяло ще умре, означавайки тотална разруха от гниене. Помислих си:

“Колко тъжно за моята майка!”

Относно мен, не чувствах никакви съжаления, защото моето тяло беше само обвивка, тегло, от което се освободих в момента, в който реших да остана навън.

Скоро осъзнах, че можех да се движа свободно по начин, който никога досега не бях изживявал. Носех се точно през стените на нашата къща (Видях майка ми пред кухненската печка, да готви) и нагоре към небето. В далечината видях голяма светеща топка, която беше слънцето. Почувствах се неустоимо привлечен към него от неговата яркост и исках веднага да отида в него. Не след дълго като си го помислих и ударих нещо, което ме изстреля като катапулт далече навън в тъмнината. Опитах се още веднъж, но всичко се повтори. Бързо научих, че би трябвало да има невидима бариера, която можех само да достигна, но не и да преодолея.

Пробвах се отново, този път спрях точно пред бариерата, за да гледам слънцето, което грееше огнено. Неговия размер беше относително малък, защото трябваше да го гледам от разстояние, което беше определено от тази невидима бариера. Въпреки това огненото сияние на слънцето не ме задоволи изобщо. Внезапно гласът каза:

“Има още светлини!”

Както се оглеждах, видях в далечината множество от други светлини, които блестяха много по-ярко от Земното слънце. Исках да бъда с тези светлини! Въпреки, че бяха далече, много далече от тук, можех да ги достигна за миг. Въпреки това, всяка индивидуална светлина имаше своята собствена ефективна бариера, която ме отблъскваше отново обратно в тъмнината всеки път, когато се опитвах да я достигна.

Допира с тези бариери беше много неприятен, защото всеки път като ги докоснех, цялото ми същество се разтресваше. Изведнъж гласът каза:

“Търси една ярка светлина и я приближи бавно.”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че този глас е или на помагащо светлинно същество или на помагаща душа в празнотата

Избрах една светлина, чиято яркост беше много по-голяма от всички други светлини около нея и се приближих много внимателно. Видях много голяма топка, горяща невероятно ярко. Гласът ми каза, че тя е една от многото звезди, които можех да видя от Земята.

Гледах тази топка доста продължително време, докато не можех повече да я гледам. Затова, се върнах отново в тъмнината и започнах да преценявам ситуацията. Не можех да остана в тъмнината завинаги. Трябваше да има изход. Огледах се наоколо и видях друг клъстер от звезди, който беше странно огънат. Поисках да отида там, но чух гласът да казва:

“Те са всичките еднакви. Отивай нагоре!”

Не знаех къде е горе и видях много далече от тук, над тъмнината, една блещукаща линия. Исках да отида там въпреки това невероятно дълго разстояние, но исках само да отида до края на тази линия, защото не знаех дали имаше бариера или не.

Изминах разстоянието мигновено. Този път нямаше бариера, която да ме отблъсне. Светлината дойде от друг свят. (Макар че нашия свят е черен със светлини в него, другия свят е лъчезарен). Въпреки това не можех да влезна в този свят. Движех се наоколо във всяка посока, опитвайки се да намеря проход към този свят. Скоро осъзнах, че има само една възможност, да се хвърля надолу в тази черна пропаст, която беше точно пред мен. Нямах куража да скоча. Но изведнъж чух гласа отново:

“Няма друг начин! Ще трябва да скочиш! Скачай! Скачай!”

Тогава скочих. Не знам какво се случи после, но си спомням много ясно, че изведнъж се движех със страшна скорост през тунел от тъмнина. Бях влезнал в този тунел с главата напред. Цялото ми същество беше в един вид цилиндър или тръба и аз се изстрелях в този тунел като капсула в тръбите на въздушна поща.

Движех се все по-бързо, докато бях изхвърлен далече в тази нова вселена. Тъмнината беше заменена от един вид мъглива светлина (ако мога да се изразя така). Търколих се много буйно няколко пъти и усетих, че този нов свят ми намаляваше скоростта. Спомням си, че си мислех:

“Защо се държат толкова грубо с мен?”

Почувствах, че този нов свят се затваряше едновременно, докато стария свят се отдалечаваше, и бях напълно погълнат от този нов свят. Като ме изхвърлиха чух гласът да ми вика:

“Това е твоя свят! Не принадлежиш на нас! Трябва да останеш в този свят! Никога не се връщай обратно.”

Обърнах се обратно и видях част от тъмния свят, на който би трябвало да съм оставил следи след мен, когато ме изхвърлиха, да се оттегля към отвора, където най-накрая беше изсмукан.

В момента, в който стария свят беше закрит, веднага ми хареса този нов свят, толкова много, че бях твърдо убеден, че можех само да продължа да съществувам в този нов свят. И без това нямах друг избор. Тъмният свят си беше отишъл. Сега бях неразделна част от този нов свят. Помислих си:

“Този мошенически глас! Той ме предаде като ме принуди да дойда в този свят. Няма изход на обратно! Това е края! Надявам се, че ще мога да дишам и че няма да се задуша до смърт.”

Затова се опитах да дишам, но скоро открих, че нямаше нужда от дишане. Просто съществувах. Докато бях в тъмния свят, никога не си бях помислял за дишане.

Както казах по-рано, всичко около мен беше мъгливо светлинно. Въпреки че беше ярко, не можех да гледам ясно. Въздействието на безвъзвратността върху състоянието, в което се намирах, беше поразително. Въпреки, че бях част от този нов свят, нищо не знаех за него. Почувствах се напълно сам, предаден, много мъничък и незначителен. Никоя друга душа не беше наоколо. Започнах да се оплаквам от ситуацията ми. Не знаех какво да направя. Почувствах се много мизерен.

Добре, можех да се движа свободно, където си исках. Но къде да отида? Никои нямаше тук! Никой? Въпреки това имаше гласове много далече от тук! Всъщност чух два гласа. Успях да ги чуя да казват, с пълна липса на вяра, нещо като това:

“Виж, виж, там има малка душа! Виж там има млада душа! Какво прави той тук? Как е дошъл тук?”

Гласовете в този свят всъщност не бяха никакви гласове. Нещо се помисляше и аз веднага разбирах какво си приказваха. Това което споделям сега са впечатленията, а не точните думи. Но тези впечатления са толкова ясни, че не се съмнявам за тях.

Продължих да се оплаквам, че не познавам никого в този светъл свят и че насила съм докаран тук. Гласовете се приближиха. Въпреки това не виждах никой. Просто усещах тяхното присъствие, което ме удовлетворяваше. Сега знаех, че има същества в този свят, с които можех да си комуникирам. Същества, които ми бяха едновременно чужди, но и приятелски.

Съществата ме подканиха да се връщам там, откъдето съм дошъл. Сметнах това за много смешно, като сега съм част от този нов свят. Освен това, ако исках наистина да се върна обратно, което беше невъзможно, какво трябваше да направя? Плюс това, дори ако успеех да намеря пътя на обратно, нямаше да имам ни най-малката идея къде лежеше моя роден свят, Земята. Тогава почувствах, че те искат да ме изпъдят от този свят и се развълнувах и казах:

“Никой не може да ме принуди да напусна този свят. Имам правото да остана тук, защото съм част от него.”

Двете същества разбраха какво си мислех, защото не можах да усетя вече техните гласове. Тогава едно от тях ме упъти (не знам как) до едно място, каквото не бях виждал преди. Другото би трябвало да е отишло да викне помощ, за да се опитат да намерят правилния подход, по който подобна ситуация може да реши.

Мястото се оказа една ливада с много цветя. Беше прекрасна ливада, но знаех, че е само картина на ливада, някак си извикана и окачена в този нов свят. Съществото поиска да поиграя на ливадата, но не можех. Просто не знаех как.

Изведнъж усетих малка ярка светлина в далечината в “небето”, но бързо идваща все по-близко. Беше оформена като топка и беше неописуемо ярка. Опитах се да си закрия очите, но нямах нужда от това. Въпреки нейната невероятна яркост и сияние, изобщо не ме заслепи!

След малко тази светлина спря точно над мен. Беше слънце със същия размер като слънцето на нашия свят, но беше неописуемо по-ярко. Продължих да гледам това слънце и да се чудя как една светлина може да притежава такова сияние. (Яркостта на светлините в тъмния свят същи беше блестяща, но от друг вид).

Изведнъж осъзнах, че тя ме гледаше критично много внимателно. Тогава се отвори и един лъч се изля върху мен и чух да ми вика:

“Мога да те унищожа ако не ми кажеш истината защо си тук!”

Отговорих: “Но аз не знам нищо друго освен истината!”

Тогава нещо се случи, което никога, никога няма да забравя. Любов, чиста, абсолютна любов се изсипа върху мен заедно с невероятна топлина. Цялата ми душа или същество се беше потопило в тази любов. Той ме издигна и ме целуна по устата. Това Същество от Светлина ме обичаше дълбоко, безкрайно дълбоко и все по-интензивно. Бях много щастлив! Можех да остана в този лъч от обич завинаги. Ако моята история беше лъжа, Съществото от Светлина щеше да ме унищожи. Но ясно осъзнавах, че няма причина да се страхувам от нищо.

Постепенно обичта стана по-слаба и почувствах, че има нещо грешно с мен - нещо, която пречеше на светлината да продължи да ме обича. Тя се опита да не ми казва защо. Накрая, не успя да се сдържи и бързо каза:

“Имащ вонящ дъх. Имаш нужда от баня.”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че това е свързано със пречистващ процес, през които преминават някои души. Фразата “вонящ дъх” може да се свърже с “вонящи мисли” или негативни мисли, които не пасват със съществуването в по-високите нива след живота. Такива мисли също са описани в други НДЕ-та във формата на “мислени бактерии”. Някои НДЕ-та показват, че такива мисловен процес трябва да се пречисти, преди да се влезне в по-високите нива.

Останах с впечатлението, че трябва да си взема душ, подобен на този, който си взимах на Земята, но чрез потапяне на цялото тяло. Обясни ми се, че този процес щеше да е неприятен, но можех да го спра, когато стане твърде болезнен, за да го понеса.

Въпреки, че не разбрах причината, исках да направя това, което Съществото от Светлина искаше да направя. Повдигна ме и ме сложи в една червена светлина. Затворих очите си. Не можех да почувствам нищо. Не знам колко дълго бях в това състояние. След известно време обаче, осъзнах, че бях подхвърлян доста грубо. Все едно бях в пералня. Извиках:

“Мисля, че е достатъчно!”

Веднага бях снижен, любовта и топлината бяха изключени, но останах в този лъч (или сфера).

Изведнъж слънцето изчезна и видях една луна. Бях в различен свят. Всичко беше черно с изключение на луната, която беше точно пред мен. Беше по-ясна и по-сияеща от луната в нашия свят. Нямаше и следа от тъмнина по нея. Луната беше обиколена от венец от малки ярки звезди. Продължих да гледам тази лъскава луна, когато изведнъж почувствах нещо странно да влиза през лявото ми око и да се разпростира дълбоко в мозъка ми.

Чудех се, че можех да ясно да виждам луната с моето ляво око, което винаги е било по-слабо от дясното ми и веднага осъзнах, че точно пред мен стояха отговорите на всички въпроси, които имаме на Земята. Много се развълнувах за това и се опитах да определя местонахождението на мястото, за което исках да кажа на нашите учени на Земята, че трябва да дойдат и да видят това необикновено място.

Опитах се да определя точно мястото, като гледах наляво от луната и броях малките ярки звезди. Но като правех това осъзнах, че това не бяха звезди, ами малки луни.

Отново, гледах към лявата страна на луната и колкото повече гледах, толкова повече малки луни се появяваха в права линия, една малка луна след другата. Нямаше никаква надежда да определя мястото. Тогава започнах да се чувствам студено и треперих. Спомних си слънцето от нашия свят, неговата топлина, която понякога ми беше твърде гореща, но като цяло, живото-даваща топлина. Отчаяно исках да се върна към яркото живо слънце. Чак тогава осъзнах, че гледах към луната с моето ляво око, а дясното ми беше затворено. Исках да си отворя дясното око за да видя слънцето отново, но не можех.

Исках да напусна луната, която не представляваше вече интерес за мен. Исках да се върна при яркото живо слънце. Опитах се много силно, но напразно, дори почувствах крайно неприятна болка в главата ми. Но изведнъж луната със своите тъмни околности изчезна и отново видях това невероятно ярко слънце.

Внезапно слънцето започна да се движи наобратно, променяйки цветовете си до дълбоко тъмно червено. Продължих да се движа назад в небето, докато то стана много мъничка червена светлина, като точка. Тогава започна да се движи много бързо. Наведнъж видях яркото слънце от лявата ми страна и тогава червеното слънце от дясната ми страна да танцуват от ляво надясно и от дясно наляво.

Почувствах, че слънцето искаше да си комуникира с мен. Помислих си, че тук слънцата не можеха да говорят, ами се движеха наоколо и това беше техния начин на комуникация.

Тогава се спрях и видях яркото слънце отпред на малкото червено слънце. Въпреки това не разбрах какво означаваше това. Сметнах целия спектакъл по-скоро за весел и забавен отколкото нещо друго. Но не беше изобщо весел. Изведнъж почувствах, че ще бъда изпратен обратно в света с лъскавата луна и си спомних неприятната болка и студа, с който се сблъсках там.

Изведнъж осъзнах, че яркото слънце пред мен беше лъскавата луна и че червеното слънце я контролираше безопасно, правейки я слънце. Това беше съобщението на слънцето, което искаше да предаде.

Тогава Съществото от Светлина искаше да приказа с мен като мъж с мъж. Остави на върха на висока планина, където трябваше да седя на едно голямо парче скала.

Попитах го защо искаше да ме унищожи, и той ми каза, че съществуват също злонамерени, но много силни и хитри същества, които са били негови врагове, с които се е борил постоянно. Каза ми да предупредя моя свят за тях и автоматично поклатих глава в знак на съгласие. Каза, че неговите врагове са искали да го измамят като използват мен като вид клопка, но той трябвало да защитава този свят и тъмния. Но неговия свят би бил много по-лесен за него да се защити, защото злонамерените същества нямали никаква сила в него и той нямал сила в тъмния свят.

Осъзнах, че като се намирам в такава ситуация, успях да пропусна огромната разпереност от облаци, които бяха чудно осветени отдолу. Изведнъж проблясък на светкавица, чиято интензивност беше много по-огромна от тази на яркия свят, ме накара да погледна нагоре. Тогава последва голям взрив, но бях напълно необезпокоен. На хоризонта видях пушек от облаците и постепенно приемащ формата на гъба. Ставаше все по-голям и по-ярък. Бях в пълно възхищение. Изведнъж всичко изчезна. Чух светлината да вика:

“Погледни тук!”

Обърнах се и чух писъци, видях огън и дим, почти обгръщащи ме. Не разбрах за какво е всичко това, когато изведнъж светлината извика:

“Ще направя всичко по моите сили, за да предотвратя това да се случи!”

Тогава всичко спря. Отново ярката светлина искаше да приказва за своите врагове. Но все още бях много впечатлен от всичко това, което се случи. И си помислих:

“О не, не отново!”

Но светлината ми каза, че тази война ще продължи много дълго време, и че злите същества са станали все по-силни и че ако това продължи така, тя няма да намери начин, по който да ги спре да завземат всичко. Каза, че ако врагът наистина успее да влезе в неговия свят, войната е загубена. Тя би била без съмнение достатъчно силна, за да ги отблъсне, но войната можеше да се загуби в края на краищата. Тя беше наистина уплашена да загуби тази война. Тогава ми се намекна, че тя има нужда от помощ. Исках да помогна, но отговорих:

“Да, но как?”

Тя отговори, че единствения начин, по който мога да й помогна е да се върна обратно и да кажа на моя свят какво ми се е случило. Бях напълно шокиран да го чуя да ми каже това, защото не исках да се връщам обратно. Бях толкова депресиран, че почти започнах да плача. Изведнъж тя ме попита:

“Искаш ли да знаеш какво ще стане от теб по-нататък в твоя живот?”

Погледнах нагоре и отговорих бодро: “Да, с удоволствие.”

Светлината каза: “Ще станеш учител.”

До известна степен бях разочарован и отвърнах: “Учител?”

Светлината отвърна: “Представи си учител в твоя свят и ми покажи какво е да бъдеш такъв.”

Представих си, доста ясно, учител, който стоеше пред учениците си и даваше уроци. Светлината каза: “Не, не такъв учител.”

Тогава си помислих, за университетски професор, даващ лекции на студентите му. Светлината каза: “Не такъв вид учител. Ти ще учиш университетските учители!”

Бях изненадан и почти не можех да повярвам. Освен това, помислих това за доста трудно. Представих си карта на моя свят и се видях в бъдещия ми живот да отивам от място на място, от университет на университет да обучавам университетските професори в моя свят. Но светлината каза: “Не, не по този начин. Те ще дойдат при теб!”

Отговорих: “В моята къща?”

Светлината каза: “Да, представи си тази ситуация.”

Представих си нашата къща на Земята, нашата всекидневна, видях се да седя на един стол срещу строго гледащ, респектиращ професор, опитвайки се да го уча. Но не успях. Бях твърде затруднен и твърде срамежлив. Казах: “Не мисля, че съм достатъчно умен да го направя. Освен това заеквам.”

Светлината отговори: “Ти ще станеш нов вид учител и ще ти обясня след малко.”

Тогава се спрях, погледнах нагоре и се видях лежащ в едно болнично легло, което се буташе по един много дълъг коридор от член на медицинския състав. Попитах, лека обезпокоен: “Болен ли съм?”

Светлината отговори: “Не! Само малко объркан. Ще бъдеш отведен в болница, където ще ти бият инжекция и ще заспиш дълбоко.”

Вече не ме беше страх и светлината каза: “Но нека да ти обясня този нов вид учител. Ще обучаваш, докато си в състоянието на сън. Но няма да е този вид сън, който познаваш. Докато сънуваш, ти ще можеш да чуваш и приказваш и те ще идват при теб и ще ти задават въпроси.”

Бях силно впечатлен, но и притеснен. Тогава попитах: “Ще чувствам ли болка в този процес?”

Светлината отвърна: “Не, това няма да те нарани.”

Постепенно свикнах с идеята да стана учител. И попитах: “Те ще научат ли техните уроци?”

Тя направи физиономия, че не е много сигурен за това. Питах го друг въпрос: “Ще ги уча ли докато съм буден?”

Светлината отговори: “Не, ти със сигурност ще приказваш с тях, докато си буден, но каквото казваш докато спиш, ще бъде от много по-голямо значение.”

И тя ми показа една стая, в която се видях да седя на един стол приказвайки с някой. Всъщност не се видях, нито видях човека, с който си приказвах. Но определено знаех, че това беше така, защото сега бях в тази стая и се оглеждах. Видях ниска маса, книги на стените, два прозореца, пердета, които се движеха пред прозореца от лек вятър. Изведнъж стаята изчезна и светлината каза:

“Преди да направиш това, ще трябва да напишеш всичко това, което ти се е случило. Всеки един детайл. Трябва да направиш научен доклад.”

Казах: “Разбира се.”

Светлината каза: “Но се опасявам, че ще забравиш всичко.”

Поклатих главата в знак на неодобрение. Но тя каза: “Ти дори не можеш да ми кажеш как си дошъл тук.”

Не й повярвах и се опитах да си спомня какво се случи на Земята. Но за моя голяма изненада, не можех да си спомня. Светлината каза:

“Не се притеснявай. Една книга ще ти помогне. Всъщност ще има две книги, но първата ще е най-важната. Освен това, ще имаш много книги.”

Изведнъж светлината стана доста ентусиазирана и каза, че щях да съм първия учител от този нов вид, и че ще дойдат още много. Бях разочарован да я чуя да го казва. Но светлината искаше да ми покаже какво означава да си първия. Та ме попита:

“Какво мислиш? Колко хора има на твоя свят?”

Казах: “40 милиона може би?”

Светлината отвърна:

“Не, много повече. Не трябва да мислиш само за тези, които са живи. Вземи предвид всички същества, които са мъртви и ще имаш доста голям брой хора. Нека да отидем назад във времето, възможно най-назад, и ми кажи колко назад трябва да отидем.”

Казах: “Средновековието?”

Светлината отвърна: “Не, по-назад.”

Казах: “Раждането на Христос?”

Светлината каза: “Не, още назад.”

Помислих си: “Адам и Ева?”

Светлината отвърна: “Не, не това. Отиди още назад във времето и помисли какво си научил от твоите часове по история.”

Помислих си за известно време. Накрая избъбрих: “Каменната Ера?”

Тя се разочарова и каза: “Трябваше по-добре да знаеш, но мисля че Каменната Ера ще бъде достатъчна.”

Тя ми каза, че в тази ера е нямало много хора живеещи на Земята. Но били свободни да вървят където си пожелаят и че е нямало граници, които да ги спрат да се разхождат. Казах: “Колко красиво!”

Представях си картата на Европа, която бях видях в моя Атлас с всичките й граници. Нямах време да помисля за всичко това, защото изведнъж видях човешки същества обратно на Земята.

Гледах надолу към група от хора, мъже и жени, които бяха облечени в кожени дрехи, седейки около лагерен огън. Можех да видя една жена с нейното бебе на гърба и мъж, който стоеше пред групата, очевидно изнасяйки реч. Друг мъж седеше малко настрани.

Изведнъж чух силен вик на разочарование и гърления глас на мъжа отпред на групата от хора. Не разбрах какво казваше. Тази сцена изчезна и светлината каза:

“Ще ти преведа, но трябва да много усилено да се концентрираш.”

Със сигурност исках да го направя, защото нямах търпение да чуя какво беше казал този човек. Затова започнах да се съсредоточавам. Светлината каза:

“Ти наричаш това съсредоточаване. Трябва много по-силно да се съсредоточиш!”

Бях учуден да я чуя да приказва така, защото сметнах първия ми опит доста удовлетворителен. Но тя искаше да се справя по-добре. Светлината каза:

“Нека да опитаме пак!”

Затворих си очите и започнах да се концентрирам доста силно. Но светлината изобщо не беше доволна. Тя каза:

“Мисля, че е напразно.”

Но изведнъж тона на нейния глас стана много благ и дойде близо до мен и каза нежно:

“Причината, поради която искам да се концентрираш е, че по-късно ще трябва да можеш да кажеш на всички възможно най-точно. Затова трябва да се концентрираш както никога досега върху това, което този мъж ще каже.”

Тогава тя прибави с различен глас, който показа нейното разочарование:

“Това е последен опит. Ако се провалиш този път, няма смисъл да се опитваме повече!”

Бях решен да дам най-доброто от мен. Затворих очите си и се опитах възможно най-усилено да чуя това, което трябваше да чуя. Изведнъж можех да разбера какво казваше мъжа: Той казваше:

“Сега имаме доказателство. Току-що чухте за себе си. Това което подозирахме е истина. Той, който предприе тази трудна задача да направи такова опасно пътешествие, току-що се завърна и потвърди нашите подозрения. Искат да ни се съпротивят. Но ние няма да се примирим с това. Казвал съм ви отново и отново. Сега дойде времето да се бием с тях. Не трябва да чакаме, докато станат по-силни. Те са толкова слаби сега. Истина е. Но помислете за бъдещето! Ние трябва да ги нападнем сега.”

Той се обръщаше към групата от хора по много впечатляващ начин. Бях напълно впечатлен и можех да разбера много добре защото искаше да атакува враговете си. Но изведнъж чух този другия мъж, който стоеше настрана, да казва:

“Аз съм предимно ловец и се боря с животни. Нямам намерение да се боря с хора, който започват да бягат в момента, в който ни видят. Всеки ловец ще нарани гордостта и честта си ако направи подобно нещо. Ние ловците се борим с животните, които за сега са по-опасни. Много смели ловци са се наранявали в техните битки. Но ние сме подготвени и искаме да поемем риска, защото сме ловци. Аз никога няма да се бия с тези слаби хора.”

Аз не можах да разбера какво казваше. В края на краищата, някой трябваше да се бие с нечии врагове. Не можех да разбера, че трябва да е по-гордо да се биеш с животните отколкото с хората. Но не можех да мисля подобни неща, защото моите очи бяха наложени на земята, която започна бавно да се мести. Първоначално бавно, после по-бързо и по-бързо докато не можех да различа никакви детайли.

Движението изведнъж спря. Видях пасище пред мен и в далечината беше края на гората с много високи дървета. Изведнъж се озовах сред дърветата. Въпреки, че не можех да видя нищо, знаех, че бях в гората и точно по средата на едно село. Можех да чуя гласовете на някои хора и чух някой да казва:

Не можем да бягаме завинаги. Колко пъти трябваше да бягаме? Много, много пъти! Такива зверове! Те идват и унищожават нашето село! И всеки път ние бягаме. Но не и този път! Този път ще стоим! Не може да продължи така завинаги.”

Можех да почувствам страха и напрежението. Те биха искали да избягат както са правели много пъти преди. Но този път бяха решили да се придържат към тяхното твърдо решение. Но всички бяха изпълнени със страх. Някои гласове казваха:

“Те ядат месо! Представете си! Месо! Освен това те строят големи огнища в прерията. Танцуват около огъня и се къпят в кръв. Но най-лошото остава: Те ядат месо. Самата мисъл за това! Накрая те ще изядат и нашето месо.”

Един глас, глас жена, която седеше в колибата си, повтаряше отново и отново: “Страх ме е. Ужасно ме страх. О колко ме е страх! Страхувам се, толкова се страхувам.”

Можех да почувствам нейното притеснение. Нейният страх ставаше все по-голям. Тя продължаваше да казва: “Страх ме е, страх ме е.”

Нейния страх започна да ме обвзема. Първоначално си помислих: “Защото се страхува толкова? Трябва да е истерична. Как за бога можеш да бъдеш толкова уплашен?!”

Но бях толкова погълнат все по-дълбоко от нейното чувство на пълен страх. Не можех да го изтърпя повече! Помислих си: “Иска ми се да спре да се притеснява сега.”

Беше крайно неприятно наистина. Изведнъж всичко спря и светлината ми каза:

“Ако те не бяха направили нищо, нищо нямаше да се случи. Вярно е, че щяха да дойдат същите. Но нищо нямаше да се случи. Но това ще доведе отново до мъртви хора!”

Той наблягаше на думите - мъртви хора - отново и отново. Почувствах голямо опасение от страна на светлината за големия брой мъртви хора, и аз попитах, “Отново?” защото бях на мнение, че гледах първите хора на Земята. Но светлината отговори:

“Десетки хиляди.”

Бях изумен от това и можех да почувствам как светлината страдаше от този огромен брой мъртви хора.

Не съм сигурен какво се случи после, но изведнъж чух гръмоносен, гневен глас, обвиняващ човечеството, включително и мен, за унищожаването на градината на Земята. Той извика:

“Направих ви, на вас човешките същества, красива градина и вие унищожихте всичко. Човешките същества са отрова за водата и въздуха. Те унищожават всичко. Първоначално ефекта от тяхното унищожение беше ограничен. Но стана все по-зле. Те унищожават всичко, до което се докоснат. Въпреки, че Човека постоянно търси други места, той има само едно място (Земята). Можете сами да видите. И ако продължат да унищожават всичко, те ще взривят цялата Земя накрая!”

Бях напълно объркан. След известно време светлината каза: “Кажи ми, че не знаеш как да информираш твоя свят.”

Аз отговорих: “Но ти току-що ми каза как да го направя!”

Но тя настоя като каза: “Сега ти си отново малко и невежо дете, което не знае как да го направи!”

И го попитах, като бях това малко и невежо дете, че не знам как да информирам моя свят. За моя най-голяма изненада, светлината отговори с ядосан и гневен глас:

“Ще знаеш как да го направиш, когато му дойде времето.”

Но не исках да я оставя завинаги. И я попитах дали можех да се върна след като кажа на моя свят и да остана с нея постоянно. Тя каза:

“Не, трябва да се върнеш и да живееш.”

Въпреки, че още не знаех пътя наобратно, този път няма съмнения. Ако Съществото от Светлина искаше да се върна и да живея, просто ще го направя. Нямаше значение вече как ще бъде направено. Светлината имаше абсолютна сила. Но все още не можех да разбера защо. Постоянно се молех:

“Защо? Защо не мога да се върна? Защо? Защо?” Защо? Защо не ми е разрешено да остана в твоята обич и топлина?”

Светлината ми отговори, че никой не може да остане постоянно с нея. Но аз не бях задоволен. Ако не беше възможно да остана с нея, със сигурност можех да се върна обратно и остана в този ярък свят, в който живееха тези две същества! Но светлината отговори: “Не, трябва да се върнеш и да живееш!”

Отговорих: “Но защо е позволено на тези две същества да останат?”

Светлината отговори, че дори тези две същества не могат да останат постоянно. Те са били в този свят само за да учат. Освен това, тя наблегна на значението на обичта и знанието. Искаше да бъда нейния ученик. Тя учителя, аз ученика. Но не виждах какво общо имаше обичта и учението с моето желание да остана в този ярък свят.

Трябваше, беше истина, да призная, че не обичах светлината, но със сигурност исках да науча всичко, но което тя искаше да ме научи.

Тогава светлината започна, за мое голямо съжаление, да се отдалечава обратно към небето, и не можех да почувствам присъствието й вече, защото лъча беше спрян. Изведнъж се почувствах студен и много мизерен.

Но едно от другите същества ми каза да гледам едно определено място много внимателно. Наистина те ме насърчаваха да не мърдам, ами да фиксирам очите си на това място. Направих това, което ми казаха и видях тази панорамна гледка. Много жива и забележима. Бях вцепенен. Картините от филма се движеха много бързо, показващи ми моя минал живот на Земята. Можех мигновено да разбера всичко, което ми беше показано.

(Не си спомням детайлите, защото това беше само експеримент, за да тестват способността ми, дали съм успял наистина да разбера какво гледах)

Съществата ме питаха няколко пъти, дали ясно разбирах какво ми се показва. Отговорих нетърпеливо: “Разбира се, разбира се!”

Бях леко подразнен от техните въпроси.

(Като комуникирах с тези същества, винаги използвах устата ми както го правех на Земята. Това не беше така, когато приказвах със Съществото от Светлина)

После Съществото от Светлина започна да ми показва моя минал живот отново, но този път наблегна на качеството на моята душа по време на моето съществуване на Земята. Като гледах моя живот за първи път, бях много щастлив да мога да видя моя предишен свят и мен си. Счетох това по-скоро за забавление отколкото за нещо друго. Вече не се чувствам мизерно.

Но втория път, предишните случки от моя живот на Земята ми бяха показани с наблягане на моята реакция в определени ситуации свързани с обичта или лоши нрави или дори омраза. Стана ми напълно ясно и знаех за какво да се оглеждам по време на втория преглед. Всичко започна отначало. Не можах да видя как се появих на Земята, защото само си бях насочил вниманието към любовта или омразата.

Отначало бях много доволен, че нищо не се случваше, на което да реагирам с любов или омраза. Тогава филмът се забърза, но все още нямаше нищо, за което да ми кажат, че съм отговорен. Бях достатъчно глупав да кажа триумфално: “Виждаш ли, няма нищо!”

Тогава видях сцена, в която моята сестра близначка и аз се карахме (Не можех да разбера причината за това), но знаех веднага колко грозно съм се държал. Казах на светлината:

“Но ти трябва да разбереш! Това е лошо, добре, но това е начина, по който хората се държат на Земята! Не можеш да ме обвиняваш за това!”

Великата светлина не ме обвиняваше за нищо, което бях направил на Земята.

Тогава ми бяха показани още няколко отвратителни сцени на Земята, в които се държах лошо. Но все още си имах извинения. Тогава мисля, че великата светлина стана малко нетърпелива с моята глупост, без съмнение.

Изведнъж филмът се ускори до така степен, че не можех да различа никакви картини. После спря рязко и бях изправен пред ситуация, в която се държах крайно зле.

Моето държание беше извънредно подсилено, така че всеки лош аспект на моя характер се появи ясно пред мен. Бях ужасен! Едва вярвах, че този характер е моя! Най-накрая бях убеден! Такава душа никога не можеше да остане в този светъл свят! Нямах право! Бях напълно потресен и обезсърчен. Исках да се върна. Да, наистина нямаше друга възможност. Тогава видях светлината да изчезва в “Небето” и чух смях и думите: “И той наистина си мислеше, че може да остане!”

Тогава Съществото от Светлина си отиде. Едно от другите същества ме закара обратно на Земята. Не знам как. Само чух, докато бях обратно в тялото ми, щракащ звук като този, който се чува, когато сложите капак на върха на ламарина и ги закрепите със нещо. Когато отворих очите си, спомням си че започнах да плача: “Не искам да умра, не искам да умра и не искам да умра!”

Тогава се стегнах и се приближих до стълбището, чудех се дали има път наобратно и чух един глас да ми вика: “Поправи се!”

И друг глас каза: “Трябва да убиеш майка си!”

// бележка на Кевин Уилиамс: гласът е очевидно на злонамерена душа от празнотата

Тогава се качих по стълбите, по които скачах толкова щастливо. Можех да почувствах само леко подуване на върна на главата ми, което не беше особено болезнено.

// край на НДЕ-то на Гюнтер Вагнер

---

Повече за Гюнтер Вагнер:

Аз съм немец, неженен, роден през 1942. Веднага след моето преживяване, бях много обезпокоен и не можех да разбера какво ми се е случило. Просто не знаех какво да направя след това. Не можех да приказвам с никой за това.

Исках да се подчиня на Съществото от Светлина и да напиша научен доклад, но не можах. Просто не знаех как да процедирам. Тогава изведнъж чух един глас да ми казва, че трябва да науча друг език. Точка.

През нощта се чувствах много мизерно. Това продължи за около 2 седмици, когато една нощ Съществото от Светлина се завърна и каза, че трябва да забравя всичко. Но по-късно в моя живот ще се сблъскам с голяма мизерия.

Успокоен, обърнах се на другата страна и заспах. Когато се събудих на следващата утрин, не можех да си спомня и една дума!

За следващите 25 години, живеех живота ми както исках да го живея. Станах алкохолик и се отписах от църквата. Не вярвах нито в Бог нито в друг свят. Но развих желанието ми да уча Английски.

Голямата промяна настъпи през 1980, малко преди Коледа. По телевизията имаше предаване за НДЕ-та и те приказваха за някаква светлина. Тогава изведнъж се сетих, че аз също бях видял такава светлина. Благодаря на Бога, че успях не можех да си спомня всичко наведнъж. Със сигурност щеше да ме убие!

Лично аз наричам това моето Сол/Йоан преживяване, защото то имаше подобен ефект върху мен. Сол е бил 3 дни сляп и е станал по-късно апостол и е станал войн срещу дявола в и около мен.

Позитивният ефект на всичко това беше, че веднага се отървах от алкохолния ми проблем. Негативните последици бяха три опита за самоубийство през 1981. (Третият беше почти успешен).

Като след-ефект от алкохолизма, развих херния на стомаха ми през 1986, когато се разминах на сантиметър с гроба. Те ми изкарах целия стомах плюс други органи. Между другото, нямах рак. Съществото от Светлина беше право в крайна сметка.

През 1980/1981 не можех да напиша моето преживяване на немски и дори днес не съществува немски превод, защото все още нямам вътрешното одобрение от Съществото от Светлина, което е нашия Господ Исус Христос.

Освен това, по-трудно ми е да преведа моята история на немски, защото спомена от преживяването ми е напълно на английски и имам проблем с намирането на правилните немски термини (никога не съм бил добър в превода така или иначе).

---

Интервю:

Въпрос: Ти си бил на около 11 години по онова време. Възрастта и мирогледа имат влияния върху НДЕ-то преживяно от личностите. Мислиш ли, че Съществото от Светлина се държало с теб като с дете?

Вагнер: Не, не мисля. То ясно искаше да приказва с мен както мъж с мъж. В края на моя доклад то казва и цитирам.

След известно време светлината каза: “Кажи ми, че не знаеш как да информираш твоя свят.”
Аз отговорих: “Но ти току-що ми каза как да го направя!”
Но тя настоя като каза: “Сега ти си отново малко и невежо дете, което не знае как да го направи!”
И го попитах, като бях това малко и невежо дете, че не знам как да информирам моя свят.

Въпрос: Толкова съдеща светлина, наблягаща на битки, казваща да убиеш майка си. Как се почувства от това?

Вагнер: Със сигурност, нямаше глас само в края на преживяването, но също и в началото.
Няма само добри момчета в този духовен свят. Библията ги нарича демони, дяволи, зли същества, змии, дракони и т.н. и на Земята ние сме постоянно обиколени от тях - понякога хората биват обсебени от тях.
Боря се с тези зли духове от 1980 и това ще продължи докато умра, т.е. докато напусна моето тяло завинаги.
Например, злите гласове ми казаха веднъж, че ще ме убият. Те мразят Исус Христос и всеки човек, който го е избрал. Мога да удостоверя това. Точно след моето НДЕ/ОБЕ обаче, нямах си и идея, на кой беше този глас или от къде идваше.

Въпрос: Как се чувстваш от това?

Вагнер: Ами, въпреки всичко, което се случи, не искам да изпускам нито едно събитие от моя живот. От Коледата през 1980 успях да създам лична връзка със Съществото от Светлина чрез вътрешни борби, видения и слухове и сега съм в състояние да разкрия публично моето преживяване.

Въпрос: Харесваше ли майка си?

Вагнер: Да. Не я убих. Тя умря мирно на 92 години през 1994.

Въпрос: Има аспекти от ада и от рая към това, и добри и лоши. Как си обясняваш обичащите части и не толкова обичащите части, начина, по който са се отнасяли с теб, какво ти беше казано? Много ми е любопитно да знам след това.

Вагнер: След 1980 претърпях много изкушения и затова се научих на повече неща отколкото целия ми престой в другия свят. Може също да се каже, че чрез тези изкушения привлякох Господ Бог Исус Христос да се появи на Земята. Моля не ме разбирайте грешно тук. Обичащите части идват определено от нашия Господ Исус Христос, който е Бог. Терминът Бог включва безкрайност, вечност, всемогъщество, въздесъщност, всезнание и т.н. Но никой не знае какво означават тези думи. Затова повечето евреи не споменават името Бог.

Но това не е така с името Исус Христос. Той е Бог във форма, видим Бог, реален човек, в който живее пълнотата на Божеството (според Йоан). Исус Христос е обикновен човек и всички други човешки същества са направени по Негова картина. (Той е оригинала, ние сме копия, така да се каже). Неговия баща е Божествена Любов и Той е Божествено Знание и Неговата воля е Светия Дух. Тези три правят един Бог в Исус Христос.

През 1996, Той ме накара да разбера, какво наистина означава, когато кажеш, че си се молил на Бог, именно нищо. Много неприятно преживяване наистина, всъщност едно най-лошите ми преживявания, които съм имал по това отношение. (Ужасно, ужасяващо, мъчително).

Не толкова обичащите части произлизат от злобни духове. Не знам дали сте изпитвали тяхното злобно и клеветническо държание. Тяхната омраза е неописуема.

Те са били преди физически човешки същества. Но те са обичали и обичат да правят зло и без обич никой не може да съществува. Нашият Господ Исус Христос има силата да ги унищожи, но без съмнение, Той няма да направи това, защото те имат свободна воля и тяхната любов. Любовта е това, което представлява човека.

Съществото от Светлина (нашия Господ Исус Христос) е моя господар и аз съм Неговия слуга, и Той ми каза това в моето НДЕ/ОБЕ. Всъщност аз не се боря срещу тези зли същества, Той го прави. Той ми каза в Неговата “лекция” за важността на любовта и учението. Казах моя доклад и цитирам:

“Освен това, той наблегна на значението на обичта и знанието.”

В самото това изречение е скрито повече, от това което могат да кажат думите и така е и със цялото преживяване. През Януари 1987 например, Той ме научи:

“Аз съм нищо. Не мога да направя нищо. Нямам нищо. Аз съм мъртъв. Аз съм това, което съм чрез Господа Исус Христос. Мога да направя това, което мога да направя чрез Господа Исус Христос. Имам това, което имам чрез Господа Исус Христос. Аз съм жив.”

През Април последната година Той ми се яви лично (въпреки, че не го видях) и запали сърцето и гърдите ми. Но това е друга история. И така нататък.

Въпрос: Как беше след инцидента?

Вагнер: Моля вижте горе.

Въпрос: Бил си само 11 годишен. Тялото ти беше ли различно по някакъв начин? Твоите способности или възприятия били ли са различни по някакъв начин? Как си се чувствал отвътре? Как беше училището след това? Почувствал ли си се различно в твоето семейство?

Вагнер: Забравих моето НДЕ и водех нормален живот. Нямах специални чувства, случки или каквото и да е.

Въпрос: С твоята сестра близнак?

Вагнер: Тя не знае нищо за това. Никой от моето семейство не знае за моето преживяване, дори моите колеги.

Въпрос: Трябва да си усетил годините на войната и какво се е случило с Германия и с Нацистите.

Вагнер: Не, не съм. Бях роден през 1942, войната свърши през 1945. Имах щастливо детство. Нямахме много за ядене, но никога не умирахме от глад. Моя роден град не беше нападан и остана непокътнат.

Въпрос: Повлия ли ти твоето преживяване на 11 години по начина, по който виждаш, усещаш, относно това, което се случва около теб?

Вагнер: Не, не повлия. Просто не разбирах какво се беше случило с мен и продължавах да си мисля за него.

Въпрос: Предполагаш ли, че твоето преживяване те е подготвяло за войната?

Вагнер: Не. Тогава бях още бебе.

Въпрос: Предполагаш ли, че Съществото от Светлина е било толкова лошо и е приказвало толкова много за борба, защото така е бил света около теб по онова време?

Вагнер: Не. Освен това нашия свят е все още пълен с борба. (Съществото от Светлина никога не е лошо, никога.)

Въпрос: Това преживяване подготви ли те за войната и за след войната, как ти се е отразило като младеж и през какво е трябвало да преминеш?

Вагнер: Не. Забравих всичко.

Въпрос: Вярвам, че си имал преживяване близко до смъртта, а не само извън тялото.

Вагнер: Така е.

Въпрос: Открил съм, че с повечето детски изживявания на състояние близки до смъртта, трябва да минат около 20 или 30, или дори 40 години, преди хората да разберат какво се е случило с тях и да интегрират тяхното преживяване.

Вагнер: Това е наистина така.

Въпрос: Много се обръщат към алкохола до 5 или 8 години след тяхното преживяване.

Вагнер: Прав сте наистина. Обърнах се към алкохола, когато бях на около 20 години. Между другото, имам три ОБЕ-та (преживявания извън тялото), първото по време на раждане, второто когато бях около четири години, третото когато бях на 11 или 12 години. През 1980/1981 докато си спомням моето преживяване, си спомних и тези две други преживявания, които влошиха още повече нещата.

Въпрос: Подозирам, че има още относно вашата история.

Вагнер: Със сигурност сте прав.

Оригинален Линк

Преди НДЕ-то си Хауърд Сторм, професор по изкуствата в Северен Кентъки Университет, не е бил приятен човек. Той е бил открито признат атеист и е бил груб към всякаква форма на религия и тези, които я практикуват. Често би използвал гняв, за да контролира всеки около него и не намирал радост в нищо. В Нищо, което не беше видял, докоснал или почувствал не е вярвал. Считал е всички вярвания свързани с религията да са фантазии на хората, за да самозаблуждават. Освен науката е нямало нищо друго.

На 1. Юни, на 38 години, Хауърд Сторм преживява НДЕ поради дупка (perforation) в стомаха и неговия живот така коренно се е променил, че той е отстъпил поста си на професор и посветил времето си да посещава Обединената Теологична Семинария за да стане пастор на Обединената Църква. Следва НДЕ на Пастор Хауърд Сторм:

---

Покана за ада от странни същества:

Борейки се да каже довиждане на жена си, молех се с моите емоции. Казвайки й, че я обичам беше повече от довиждане, понеже едвам издавах звук поради моето емоционално страдание.

Отпуснах се, затворих очи и чаках края. Това беше, чувствах го. Това беше голямото нищо, голямото изгубване на паметта, от което никога не се събуждаш, края на съществуването. Бях абсолютно сигурен, че нямаше нищо друго освен този живот - защото така разбираха нещата умните хора.

Докато преживявах този стрес, молитва или нещо подобно никога не ми се беше случвало. Нямало е и случай да си помисля за това. Ако споменех Божието име изобщо, то е било само като богохулство.

За известно време имах чувството, че съм в безсъзнание или заспал. Не съм сигурен колко дълго продължи, но се почувства наистина странно и отворих очите си. За моя изненада стоях изправен до леглото и гледах тялото ми да лежи на леглото.

Моята първа реакция беше, “Това е лудост! Не мога да седя тук гледайки себе си. Това е невъзможно.”

Това не е това, което очаквах, не беше правилно. Защо бях жив? Исках забвение. И все пак гледах към нещо, което беше моето тяло и то нямаше толкова голямо значение за мен.

Сега знаейки какво се случва се ядосах. Започнах да викам и да крещя на моята жена, а тя седеше там като камък. Не ме поглеждаше, не мърдаше - и продължих да крещя псувни, за да й привлека вниманието. Объркан, ядосан и гневен опитах се да привлека вниманието на моя съквартирант, но имах същия резултат. Той не реагираше.

Исках това да е сън и си повтарях, “Това трябва да е сън.”

Но знаех, че това не е сън. Осъзнах, че странно, но се чувствах по-буден, по-осъзнат, по-жив отколкото съм се чувствал преди в целия ми живот. Всички мои сетива бяха извънредно заострени. Всичко се усещаше треперещо и живо. Пода беше студен и моя бос крак се почувства студен и влажен. Това трябва да е реално. Стиснах юмруци и бях учуден колкото много чувствам в ръцете ми просто от стискане в юмрук.

Тогава чух моето име. Чух, “Хауърд, Хауърд - ела тук.”

Чудейки се първоначално, откъде идваше, открих че идваше от входа. Имаше различни гласове, които ме викаха.

Попитах, кои са те и те казаха, “Ние сме тук, за да се погрижим за теб. Ние ще те оправим. Ела със нас.”

Отново и отново питах, кои са те, попитах ги дали са доктори или сестри.

Те отговориха, “Бързо, ела и виж. Ще разбереш сам.”

Питах ги въпроси, а те ми даваха уклончеви отговори. Продължиха да ми казват, че е спешно, настоявайки да мина през входа.

С малко нежелание минах през него и влезнах в коридора, и в коридора бях в мъгла, или замъгленост. Беше леко оцветена замъгленост. Не беше силна замъгленост, можех да видя ръката ми например, но хората, които ме викаха бяха около 5 или 6 метра пред мен и не можех да ги видя ясно. Бяха по-скоро силуети или форми и като се движех към тях те отиваха обратно в мъглата. Като се опитвах да се доближа до тях, за да ги идентифицирам, те бързо се оттегляха по-надълбоко в мъглата. И така влизах в мъглата по-надълбоко и по-надълбоко.

Тези странни същества продължаваха да ме подканят да отида с тях.

Неведнъж ги попитах към отиваме и те отговаряха, “Побързай, ще разбереш.”

Не искаха да отговорят на нищо. Единствения отговор беше, че настояваха да побързам и да ги следвам.

Много пъти ми казваха, че болката ми няма значение и не е необходима. “Болката е глупост,” казваха те.

Знаех че пътуваме с километри, но от време на време имах странната способност да погледна назад и да видя болничната стая. Моето тяло лежеше още там неподвижно на леглото. Поглеждайки обратно към стаята, видях моята жена и моя съквартирант и реших, че те не са в състояние да ми помогнат и затова ще ходя с тези хора.

Вървейки на около доста голямо разстояние, тези същества бяха всички около мен. Водеха ме през мъглата. Не знам за колко дълго време. Имах истинско чувство на безвременост за това преживяване. Реално не знам колко дълго продължи, но го чувствах много дълго - може би дни или седмици.

Като пътувахме, мъглата стана по-гъста и по-тъмна и хората започнаха да се променят. От начало изглеждаха по-скоро игриви и щастливи, но след като изминахме определено разстояние, някои от тях започнаха да стават агресивни. Колкото повече въпросителен и подозрителен бях, толкова по-враждебни, груби и авторитарни ставаха те. Започнаха да си правят шеги относно моя гол задник, който не беше покрит и колко патетичен съм бил. Знаех, че приказват за мен, но като се опитвах да разбера какъвто точно говореха, те казваха, “Шшт, той може да те чуе, той може да те чуе.”

Тогава другите изглежда предупредиха по-агресивните. Сякаш ги чух да предупреждават агресивните да бъдат по-внимателни иначе ще ме уплашат.

Чудейки се какво се случва, продължих да задавам въпроси и те постоянно ме караха да бързам и да спра да задавам въпроси. Чувствайки се неловко, особено след като продължиха да стават агресивни, помислих си да се върна, но не знаех как да се върна. Бях се загубил. Нямах знаци, по които да се ориентирам. Имаше само мъгла и студена влажна земя и нямах чувство за посока.

Всичките ми разговори с тях се проведоха с думи както обикновен разговор. Не изглеждаше, че знаят какво си мисля и аз не знаех те какво си мислят. Това което беше все по-очевидно, беше че са лъжци и помощта се отдалечаваше все повече докато стоях с тях.

Преди няколко часа се надявах да умра и да свърши мъчението ми в този живот. Сега нещата бяха по-зле понеже бях принуден от сган неприятелски и жестоки хора да вървя към непозната дестинация в тъмнината. Почнаха да викат и да ме обиждат, настоявайки да побързам. И отказваха да ми отговорят на въпросите.

Най-накрая им казах, че няма да продължа нататък. В този момент те се промениха напълно. Станаха по-агресивни и настояваха да вървя с тях. Част от тях започнаха да ме блъскат и бутат и аз им отвръщах с удари по тях.

Настана дива оргия от обезумяло подиграване, пискане и удряне. Борех се като див мъж. През цялото време те изглеждаха, че се забавляват страхотно.

Това изглеждаше почти като игра за тях и аз като централното неща на техните забавления. Моята болка стана тяхното удоволствие. Сякаш искаха да ме наранят - завивайки ноктите си по мен и хапейки ме. Когато се измъкнех от някои, идваха още пет повече да го заменят.

В това време беше почти пълна тъмнина, и имах чувството, че вместо да са двадесет или тридесет, бяха безбройна тълпа. Всяко едно сякаш идваше да ме нарани за спорта. Моите опити да отвърна на ударите само провокираха по-голямо веселие. Започнаха да ме унижават физически по най-долните начини. Като продължих да се боря осъзнах, че те не бързат да спечелят. Те си играеха с мен както котка си играе с мишка. Всяка нова обида носеше бой от какафония. Тогава по едно време, те започнаха да раздират плътта ми. За мой ужас осъзнах, че ме взимат на части и че ще ме изядат жив, бавно, така че тяхното удоволствие да продължи възможно най-дълго.

По никое време не съм си помислял, че съществата, които ме примамиха и ме атакуваха бяха нещо различно от човешки същества. Най-добрия начин да ги опиша е да си помисля за най-лошия човек, които може да се представи, изкоренен от всякаква възможност да прави добро. Някои от тях сякаш казваха на другите какво да правят, но не усетих някаква структура или йерархия в организационния смисъл. Не изглеждаха да се контролират или направляват от някой. Просто бяха сган от същества, тотално подбудени от необуздана жестокост и страсти.

По време на нашата борба забелязах, че те не чувстват болка. И освен това не изглеждаха да притежават някакви специални нечовешки или супер-човешки способности.

Въпреки че първоначално ги възприех да са облечени, по време на нашия физически контакт никога не почувствах някакви дрехи или нещо подобно.

Биейки се добре и усърдно за дълго време, най-накрая се изморих. Лежах там изтощен между тях, те започнаха да се успокояват понеже вече не бях забавлението, което бях. Повечето от съществата се отказаха с разочарование, защото не бях вече забавен, но няколко все още ме пипаха и гризяха и ми се надсмиваха, затова че вече не съм забавен. Тогава доста ме бяха оскубали. Скубеха ме от време на време, а аз седях там, целият разкъсан, нямащ сили да се съпротивлявам.

Точно какво се случи … няма да се опитам да обяснявам това. От вътре почувствах глас, моя глас да казва, “Моли се на Бог.”

Моят разум отговори на това с, “Аз не се моля. Не искам да се моля.”

Това е човек лежащ на земята в тъмнината обиколен от както изглеждаше дузина, ако не стотици стотици враждебни същества, които тъкмо го бяха разкъсали. Ситуацията изглеждаше крайно безнадеждна и сякаш нямаше никаква помощ независимо дали вярвах в Бог или не.

Гласът ми каза отново да се моля на Бог. Беше дилема, защото не знаех как. Гласът ми каза за трети път да се моля на Бог.

Започнах казвайки нещо като, “Господ е моя господар, няма да … Бог да благослови Америка” и всичко друго, което изглеждаше да има връзка с религията.

И тези хора полудяха сякаш хвърлях врящо олио върху тях. Започнаха да викат и да ми крещят, казвайки ми да престана, и че няма Бог и че никой не може да ме чуе. Докато те викаха и крещяха мръсотии, те също започнаха да се отдръпват от мен - сякаш бяха отрова. Като бягаха, те ставаха все по-яростни, проклинащи и викаха, че това което казвам няма никаква стойност и че съм бил страхливец.

Отвърнах им, “Нашия Баща, който рисува в рая,” и подобни идеи. Това продължи за известно време, изведнъж осъзнах че ме изоставиха. Беше тъмно, аз бях сам и виках неща, които звучаха църковно. Беше ми приятно, че тези църковни приказки имаха такъв ефект върху тези ужасни същества.

Лежейки там дълго време бях в такова състояние на безнадеждност, мрачност и отчаяние, че не можех да преценя колко време бях там. Просто си лежах там в едно неизвестно място, целия разкъсан и разпран. Нямах никакви сили, всичките си бяха отишли. Сякаш увяхвах и всяко усилие от моя страна би изразходвало последната енергия, която имах. Съзнателно чувствах, че загивах или просто потъвайки в тъмнината

Спасение от ада от Исус Христос:

Сега дори не знаех дали съм в света. Но знаех, че съм тук. Бях реален, всички мои сетива работеха твърде болезнено добре. Не знам как се озовах тук. Нямаше упътване да следвам дори ако можех физически да се движа. Агонията, от която страдах през деня беше нищо в сравнение с това, което изпитвах сега. Тогава знаех, че това е абсолютния край на моето изживяване и то беше по-ужасно от каквото изобщо можех да си представя.

Тогава се случи най-необичайното нещо. Чух много ясно, още веднъж от моя глас, нещо, което бях научил в детското неделно училище. Беше малката песен, “Исус ме обича, да знам …” и продължавах да си я повтарям. Не знам защо, но изведнъж повярвах в това. Останал без нищо, исках да се задържа на тази мисъл. И аз, вътре, извиках, “Исусе, моля те спаси ме.”

Тази мисъл я извиках със всяка трошица сила и чувства, които бяха останали в мен.

Когато направих това, видях в тъмнината някъде, най-малката звезда. Не знаейки какво е това, предположих, че е комета или метеор, защото се движеше бързо. Тогава осъзнах, че идваше към мен. То бързо ставаше много светло.

Когато светлината стигна близо до мен, нейното излъчване се изля върху мен, аз просто се издигнах - не с мое усилие - просто се издигнах. Тогава видях - и го видях много ясно - видях всички мои рани, всички мои сълзи, цялата ми съкрушеност, да се разтопяват. И станах цял в това излъчване.

Това което направих, бе да плача неконтролирано. Изведнъж знаех много неща. Знаех неща … Знаех че светлината, това излъчване ме познаваше. Не знам как да ви го обясня, че ме познаваше, просто беше така. В интерес на истината, разбрах, че ме познава по-добре отколкото моята майка или баща. Светещото тяло, което ме обгърна ме познаваше интимно и започна да комуникира обширни знания. Знаех, че знае всичко за мен и бях безусловно обичан и приет.

Светлината ми предаде, че ме обича по начин, по които не мога да започна да описвам. Обичаше ме по начин, по който никога не знаех, че любовта може да бъде. Беше концентрирано поле от енергия, лъчист неописуем блясък, освен да кажа божественост и любов. Това е по-обичащо от колкото някой може да си представи.

Знаех, че това греещо същество беше силно. Караше ме да се чувствам от всякъде добре. Можех да почувствам неговата светлина върху мен - като много нежни ръце около мен. И можех да почувствам, че ме държи. Но ме обичаше с изумителна сила. След това през което минах, да бъда напълно опознат, приет и интензивно обичан от това Същество на Светлината, надмина всичко, което можех да си представя. Започнах да плача и сълзи се стичаха и стичаха. И ние, аз и тази светлина, тръгнахме нагоре, извън това място.

Започнахме да се движим по-бързо и по-бързо далеч от тъмнината. Обгърнат от светлината, чувствайки се прекрасно и плачейки, видях далече нещо, което приличаше на картина на галактиката, с изключението, че беше по-голяма и там имаше много повече звезди от колкото бях виждал на Земята.

Там имаше голям център на брилянтност. В центъра имаше огромно струпване на светлина. Извън центъра безброй милиони сфери от светлина летяха, влизайки и излизайки от това, което беше великото съществуване в центъра. Беше далеч.

Тогава аз … аз не го казах, аз си го помислих. Казах, “Върни ме обратно.”

Това което имах предвид като казах на светлината да ме върне обратно, да ме върне обратно в ямата. Бях толкова засрамен от това, кой бях и как бях през целия ми живот, че всичко което исках, бе да се скрия в тъмнината. Не исках да отивам към светлината вече - исках, но все пак не исках. Колко пъти в моя живот отричах и се подигравах с реалността пред мен и колко хиляди пъти я използвах като проклятие. Каква невероятна интелектуална арогантност да използвам име като обида. Беше ме страх да се приближа. Осъзнах също, че невероятната интензивност от излъчванията може би ще раздели това, което чувствах като моето небарнато физически тяло.

Съществото, което ме подкрепяше, моя приятел, осъзна моя страх, нежелание и срам. За първи път то проговори на моя ум с мъжки глас и ми каза, че ако се чувствам неудобно, можем и да не се приближаваме. И спряхме където бяхме, все още на безбройни мили от Великото същество.

За първи път, моя приятел, ще го наричам занапред така, ми каза, “Ти принадлежиш тук.”

Виждайки целия блясък ме накара да осъзная моето лошо състояние. Моя отговор беше, “Не, направил си грешка, върни ме обратно.”

И той ми каза, “Ние не правим грешки. Ти принадлежиш.”

Тогава той извика с музикален тон светещите тела, които заобикаляха големия център. Няколко дойдоха и се събраха около нас. В това, което следва нататък, някои идваха и си отиваха, но нормално имаше пет или шест и понякога даже осем с нас.

Все още плачех. Едно от първите неща, които тези чудни същества направиха, беше да ме питат, с мисъл, “Уплашен ли си от нас?”

Казах им, че не съм.

Те казаха, че могат да намалят яркостта си и да се явят като хора и аз им казах да останат каквито са. Бяха най-красивите, най- …

Пък и аз съм художник. Има три основни, три вторични и шест третични цвята във видимия спектър. Тук виждах видимия светлинен спектър с поне 80 нови основни цветове. Също виждах тази брилянтност. Беше разочарование за мен да се опитвам да го опиша, защото не мога - виждам цветове, които никога досега не бях виждал.

Това, което ми показваха тези същества беше тяхната слава. Реално не виждах тях. И бях перфектно доволен. Дошъл от свят на фигури и форми, наслаждавах се на този нов безформен свят. Тези същества ми даваха това, от което се нуждаех по онова време.

За моя изненада и също нещастие, изглеждаше, че можеха да знаят всичко каквото си мислех. Не знаех дали ще съм в състояние да контролирам мислите си и да запазя нещо в тайна.

Започнахме да разменяме мисли, разговор който беше много естествен, лесен и обикновен. Чух техните гласове ясно и индивидуално. Всеки имаше отделна личност с глас, но те приказваха директно в моя ум, а не моите уши. И те използваха нормален английски. Всичко, което си помислех, го знаеха.

Всички те изглежда ме познаваха и разбираха много добре и бяха напълно запознати с моите мисли и минало. Не почувствах никакво желание да питам за някой, който познавах, защото те всички ме познаваха. Никой не можеше да ме познава по-добре. Също не ми се случи, да се опитвам да ги идентифицирам като чичо или дядо. Беше като да отидеш на голямо събиране с познати по Коледа и да не можеш да запомниш техните имена или с кой са оженени или по какъв начин са свързани с теб. Но знаеш, че си с твоето семейство. Не знам дали ми бяха близки или не. Чувствах, че те бяха по-близо до мен, отколкото тези, който познавам.

По време на разговора ми със светещите същества, който продължи много време, физически бях поддържан от съществото, от което бях обгърнат. Бяхме като напълно неподвижни и все пак висяхме в космоса. Навсякъде около нас имаше безброй лъчезарни същества, като звезди в небето, идващи и отиващи. Беше като супер увеличена гледка на галактика, супер сгъстена със звезди. И във огромното сияние във центъра те се бяха толкова сгъстени заедно, че индивидуалните не можеха да се идентифицират. Те бяха в така хармония със Създателя, че бяха наистина едно.

Една от причините, беше ми казана, е че всички безбройни същества трябваше да отидат обратно до източника за да се освежат с това чувство на хармония и единство. Като са надалече за твърде дълго време те отслабват и започват да се чувстват отделни. Тяхната най-голяма наслада беше да се върнат в източника на целия живот.

Нашия първоначален разговор беше просто, за да ме утешат.

Нещо, което ме притесняваше беше, че съм гол. Някъде в тъмнината си загубих моята болнична мантия. Бях човешко същество. Имах тяло. Те ми казаха, че това е добре. Бяха добре запознати с моята анатомия. Постепенно се отпуснах и престанах да се опитвам да покривам срамните ми части с ръцете ми.

После те поискаха да поговорим за моя живот. За моя изненада животът ми протече пред очите ми, може би около 2 метра пред мен, от началото до края. Прегледа на живота ми беше най-вече под техен контрол и ми показаха моя живот, но не от моята гледна точка. Видях се в моя живот - и това всичко беше един урок, въпреки че тогава не го осъзнах. Опитваха се да ме научат на нещо, но не знаех, че е учене, защото не знаех, че ще се завърна.

Просто гледахме живота ми от началото до края. Някои неща се забавяха, уголемяваха се, а други неща просто ги пропускаха набързо. Животът ми беше показан по начин, по който никога не се бях замислял. Всички неща, за които работех да постигна, признанията, за които бях работил, в началното училище, в гимназията, в университета и в моята кариера, те не означаваха нищо в тази среда.

Усещах тяхната скръб и страдание, или радост, докато се разкриваше моя живот. Те не казаха, че нещо е добро или лошо, но аз го чувствах. И усещах всички тези неща, към които те бяха безразлични. Например те не погледнаха моята страхотна диплома в гимназията. Те просто не почувстваха нищо към нея, нито към други неща, от които бях много горд.

Това на което те реагираха беше как си взаимодействам с хората. Това беше краткия смисъл на дългия преглед. За съжаление, повечето от моите взаимодействия не отговаряха на това, което трябваше да бъдат, по нежен/обичащ начин. Винаги когато реагирах с обич по време на моя живот, те се веселяха.

Повече от времето забелязах, че моите взаимодействия с хората са били манипулативни. По време на моята професионална кариера например, видях се да седя във офиса, като професор в университет, докато един студент беше дошъл при мен с личен проблем. Аз изглеждах отвън състрадателен, търпелив и обичащ, докато вътре ми беше втръснало/досадно. И си проверявах часовника под бюрото, докато чаках нетърпеливо студента да свърши.

Трябваше да мина през всички тези изживяване в компанията на тези великолепни същества.

Когато бях тинейджър, кариерата на баща ми му причини много стрес, 12 часа на ден работа. И заради моето възмущение, понеже той беше пренебрежителен към мен, когато се прибираше от работа, аз бях студен и безразличен към него. Това го караше да се ядосва, и това ми даваше още едно основание да чувствам омраза към него. Карахме се и майка ми се разтревожваше. През повечето време от моя живот съм мислел, че моя баща е злодея, а аз съм жертвата. Като прегледахме живота ми, видях как аз самият причинявах доста от това. Вместо да го поздравя щастливо в края на деня, постоянно поставях тръни във него - за да оправдая моята болка.

Видях, когато сестра ми имаше лоша вечер една нощ, как отидох в спалнята й и я прегърнах. Без да казвам нищо, просто лежах до нея прегърнал я. И се оказа, че тази случка беше един от най-големите ми триумфи в живота ми.

Целият преглед на живота ми щеше да бъде емоционално унищожителен, да ме остави откачен човек, ако не беше факта, че приятелят ми и приятелите на приятелят ми ме обичаха по време на самия преглед. Можех да чувствам тази обич. Винаги когато малко се разстройвах те спираха прегледа за малко и просто ме обичаха. Обичта им беше осезателна. Можеше да я усетиш в тялото ти, можеше да я усетиш вътре в теб, обичта им минаваше направо през теб. Бих желал да мога да ви го обясня, но не мога.

Терапията беше тяхната любов, защото прегледа на живота ми ме разкъсваше. Беше жалко да се гледа, просто жалко. Не можех да повярвам. Въпросът е, че ставаше все по-зле като продължаваше. Моята глупост и егоизъм като тинейджър само се увеличиха като станах възрастен. Всичко под гримасата на това да бъда добър съпруг, добър баща и добър гражданин. Лицемерието на всичко това беше отвратително. Но през цялото това време я имаше тяхната обич.

Когато свърши ревюто те попитаха, “Искаш ли да питаш нещо?” и аз имах милиони въпроси:

Питах например, “Какво ще кажете за Библията?”

Те отговориха, “Какво за нея?”

Попитах дали е вярна, и те казаха, че е. Като ги попитах, защо тогава когато се опитвах да я чета виждах толкова много противоречия, те ме върнаха на прегледа на живота ми - нещо, което бях изпуснал. Показаха ми, как за малкото пъти когато бях отворил Библията, че съм я чел със идеята да намеря противоречия и проблеми. Опитвах се да докажа на себе си, че не си заслужава четенето.

Казах им, че не ми е ясна Библията. Нямаше смисъл. Те ми казаха, че съдържа духовна истина и че трябва да я чета духовно, за да я разбера. Трябва да се чете молитвено (prayerfully). Моите приятели ме информираха, че не е като другите книги. Също ми казаха, и по-късно разбрах че е вярно, че когато я четеш молитвено, тя ти говори. Тя се разкрива за теб. И после не ти трябва да работиш повече над нея.

Моите приятели ми отговориха на много въпроси по забавен начин. Те наистина знаеха много по това, което ги питах, дори преди да задам въпросите. Когато си помислех за въпроси, те ги разбираха.

Попитах ги например, коя е най-добрата религия. Очаквах отговор като “Презвитерианството”. Разбрах, че тези човечета бяха всички Християни.

Отговора, който получих беше, “Най-добрата религия е религията, която те доближава най-близо до Бог.”

Като ги попитах дали има живот на другите планети, техния изненадващ отговор беше, че вселената е пълна с живот.

Поради моя страх от ядрено унищожение попитах дали ще има ядрена война в света и те казаха не. Това ме учуди и нашироко им обясних как съм живял под заплахата за ядрена война. Това беше една от причините, за това какъв бях. Разбрах, че когато бях в този живот, целия той беше безнадежден; светът така или иначе щеше да избухне и нищо нямаше смисъл. В този контекст, чувствах, че мога да правя каквото си искам, понеже нищо не беше от значение.

Те казаха, “Не, няма да има ядрена война.”

Попитах ги дали са абсолютно сигурни, че няма да има ядрена война. Те ме убедиха отново и аз ги попитах как могат да са толкова сигурни. Техния отговор беше: “Бог обича света.”

Казаха ми, че най-много едно или две ядрени оръжия да излетят случайно, ако не са били унищожени, но ядрена война няма да има. Попитах ги, как така е имало толкова много войни. Те казаха, че са позволили на малко от тези войни да се случат, от общо много, които човечеството се е опитало да започне, за да върнат хората към техните чувства и да ги спрат.

Науката, технологията и други облаги, казаха ми, че са дарове дадени на човечеството от тях - чрез вдъхновение. Хората са били водени до тези открития, много от които по-късно са били извратени от човечеството за да се използват за неговото собствено унищожение. Можело е да направим твърде голям удар на планетата. И с планетата, имаха предвид цялото Божие Създание. Не само хората, но и животните, дърветата, птиците, насекомите, всичко.

Обясниха ми, че тяхната грижа е за всички хора по света. Не бяха заинтересовани от една група да е по-напред от друга група. Искат всеки човек да счита всеки друг човек по-висок от тяхната собствена плът. Искат всеки да обича всеки друг, напълно, повече, дори те да се обичат сами. Ако някой, някъде другаде по света се нарани, тогава ние ще се нараним - ни ще чувстваме болката. И ние ще им помогнем.

Нашата планета се е развила до момента, за първи път в историята на човечеството, когато имаме силата да направим това. Ние сме глобално свързани. И ние можем да станем един народ.

Хората, на които те бяха дали привилегията да водят света в по-добра ера, се издъниха. Това бяхме ние, в Съединените Щати.

Когато си приказвах с тях за бъдещето, това може да прозвучи като измъкване от моя страна, те ясно ми обясниха, че ние имаме свободна воля.

Ако променим начина, по който сме, ние можем да променим бъдещето, което те ми показаха. Те ми показаха картина от бъдещето, по време на моето преживяване, базирана на това как сме се държали в САЩ по това време. Беше бъдеще, в която масивна световна депресия ще настъпи. Ако променим държанието си обаче, тогава и бъдещето ще се промени.

Питайки ги, как е възможно да променим пътя на много хора, видях че това е трудно, дори ако не невъзможно да променим нещо на Земята. Споделих мнението, че е безнадеждна задача да се опита.

Моите приятели ми обясниха доста ясно, че всичко, което е необходимо е да се промени един човек. Един човек опитвайки се, и после поради това, друг човек ще се промени за по-добро. Те казаха, че единствения път да променим света е да започнем да ставаме един човек. Една воля, става две, която става три и т.н. Това е единствения начин да се допринесе глобална промяна.

Запитах къде ще е света в едно оптимистично бъдеще, едно където някои от промените, които те желаеха, ще се осъществят. Картината на бъдещето, която те ми дадоха и това беше тяхната картина, не някоя, която аз съм създал, ме изненада.

Моята представа преди беше подобна на Междузвездни Войни, където всичко беше космическа ера, пластмаса и технология. Бъдещето, което те ми показаха нямаше почти никаква технология.

Това което всички, абсолютно всички, в това еуфористично бъдеще правеха е да прекарват времето в отглеждане на деца. Главния проблем на хората бяха децата, и всички считаха децата за най-ценната стока в този свят. И когато човек стане възрастен, нямаше чувство на тревога, омраза или надпреварване. Имаше само това огромно чувство на доверие и взаимен респект.

Ако човек, в тази картина на бъдещето, беше неуравновесен, тогава общността от хора, всички те ще се погрижат за този човек, излизащ от хармонията на групата. Духовността, чрез молитва и любов, и други ще издигнат пострадалия човек.

Това което хората правеха през свободното си време беше да обработват градината без почти никакво усилие. Показаха ми че растенията, с молитва, дават големи плодове и зеленчуци. Хората, в хармония, можеха да контролират планетата чрез молитва. Всеки ще работи с взаимна вяра - и хората ще викат дъжда, когато имат нужда и слънцето да грее. Животните живееха с хората в хармония.

Хората, в този най-добър от всички светове, не бяха заинтересувани от знания, те се интересуваха от мъдрост. Това беше, защото те бяха в позицията, където всичко, от което имаха нужда, в категорията знание, можеше да се приеме просто чрез молитва. Всичко за тях можеше да се реши. Те можеха да направят каквото си поискат.

В това бъдеще, хората нямаха желание да пътешестват, защото те можеха, духовно, да си комуникират с всеки друг по света. Нямаше нужда да се ходи някъде. Те бяха толкова завладени там където бяха и хората около тях, че те не трябваше да отиват на почивка. Почивка от какво? Те бяха напълно изпълнени и щастливи.

Смъртта в този свят беше време, когато индивидът е изживял всичко, което той или тя е имал нужда да изживее. Да умреш означавало да легнеш и да се оставиш, тогава духа ще се изкачи и общността ще се събере наоколо. Ще има голямо щастие, защото всички те имаха прозрение относно рая и духа ще се свърже с ангелите, които са дошли да го посрещнат. Те можеха да видят духа да напуска и знаеха, че е време за духа да се придвижи, израснал е нуждата за растеж в този свят. Индивидите, които умираха, постигаха всичко на което са възможни относно любовта, уважението, разбирането, работата в хармония с другите.

Усещането, което имах от тази красива гледа от бъдещето на света, беше като градина, градината на Бог. И в тази градина на света, цялата пълна с красота, имаше хора. Хората бяха родени в този свят да се развиват в тяхното разбиране за Създателя. След това да сменят кожата си, тази обвивка, във физическия свят, да завършат и да се изкачат в рая - там, да имат по-интимна и развиващо се отношение с Бог.

Учейки се какво се случва след смъртта:

Попитах моя приятел и неговите приятели, относно смъртта - какво става като умрем?

Те казаха, че когато обичащ човек умре, ангелите идват долу да го посрещнат и го вземат нагоре, първоначално постепенно, защото би било непоносимо за този човек, да бъде веднага показан на Бог.

Знаейки какво има във всеки един човек, ангелите не трябва да доказват нищо чрез излагане. Те знаят какво всеки един от нас има нужда и ни го дават. В някои случаи то ще е райска нива, в други нещо друго. Ако човек има нужда да види някой познат, ангелите ще донесат този познат. Ако човека наистина харесва скъпоценни камъни, те ще му покажат скъпоценни камъни. Ние виждаме това, което е необходимо за нашето въведение във света на духа, и тези неща са реални, в райския, божествен смисъл.

Те постепенно ни образоват като духовни същества, и ни закарват в рая. Ние растем и се увеличаваме, растем и се увеличаваме, и премахваме грижи, желания и основни животински неща, с които сме се борили през повечето време от живота си. Земния апетит умира. Вече не се борим с него. Ставаме тези, които наистина сме, които сме част от божественото.

Това се случва на обичащите хора, хората които са добри и обичат Бог. Те ясно ми обясниха, че ние нямаме никакво знание или право да съдим, който и да е - във връзка с това и връзката на сърцето на някой човек с Бог. Само Бог знае какво има в сърцето на човек. Някой, които си мислим, че е жалък, Бог може да го знае като прекрасен човек. Подобно, някой, който си мислим, че е добър, Бог може да го счита за лицемер с черно сърце. Само Бог знае истината за всеки индивид.

Бог ще съди всеки индивидуално. И Бог ще позволи на хората да бъдат дърпани в тъмнината от създания, които мислят подобно. Казах ви, от моето лично преживяване, какво се случва там. Не знам повече от това, което видях, но имам подозрението, че само видях върха на айсберга.

Заслужавах да съм там, където бях - бях на правилното място в правилното време. Това беше местото за мен и хората, с които бях наоколо бяха перфектната компания за мен. Бог ми позволи да преживея това и след това ме отстрани, защото видя нещо балансиращо като ме постави в това преживяване. Беше начин да ме прочисти. Хората, на които не им е позволено да бъдат дръпнати в тъмнината, поради тяхната обичаща природа, са привлечени нагоре, към светлината.

Никога не видях Бог, не бях и в рая. Бях далече в предградията и това са нещата, които те ми показаха. Говорехме дълго време, за много неща и тогава погледнах към мен. Когато се видях, аз греех, светех. Бях станал красив - не толкова красив като тях - но имах определени искри, които преди нямах.

Още неподготвен да видя Земята отново, казах им че желая да съм с тях завинаги. Казах, “Аз съм готов, Аз съм готов да бъда като вас и да бъда тук завинаги. Това е чудесно. Обичам го. Обичам ви. Вие сте прекрасни.”

Знаех си, че те ме обичат и знаеха всичко за мен. Знаех, че всичко ще бъде наред от сега нататък. Питах дали мога да се отърва от тялото ми, което определено беше пречка и да стана същество като тях със силите, които те ми показаха.

Те казаха, “Не, трябва да се върнеш.”

Обясниха ми, че съм много недоразвит и, че ще е от огромна полза да се завърна в моето физическо съществуване за да се уча. В моя човешки живот бих имал възможност да се развивам, така че следващия път когато съм с тях, ще съм по съвместим. Нуждаел съм се да развия важни характеристики, за да стана като тях и да се заема с работата, която те правят.

Отговаряйки че не мога да се върна обратно, опитах се да поспоря с тях и видях, че ако нося тази мисъл - мисълта, че може да се върна във ямата отново - ги молех да остана.

Тогава моите приятели казаха, “Мислиш ли че очакваме от теб да бъдеш перфектен, след всичката любов, което чувстваме към теб, дори след като ти беше на Земята богохулствайки и заплашвайки всички около теб?” И това, въпреки факта, че изпращахме хора да се опитат и да ти помогнат, да те научат на истината? Мислиш ли наистина, че ще сме разделени от теб отсега нататък?”

Попитах ги, “Но какво относно моето чувство за провал? Вие ми показахте, колко по-добър мога да бъда и съм сигурен, че не мога да достигна до това. Не съм толкова добър.”

Част от моята егоцентричност избликна и каза, “Няма начин. Няма да се върна обратно.”

Те казаха, “Има хора, които ще се грижат за теб, твоята жена, твоите деца, твоята майка и баща. Трябва да се върнеш обратно за тях. Твоите деца имат нужда от твоята помощ.”

Аз казах, “Вие можете да им помогнете. Ако ме накарате да се върна обратно ще има неща, които просто няма да станат. Ако се върна там и правя грешки няма да бъда в състояние да го издържа, защото вие ми показахте, че мога да бъда по-обичащ и по-милостив и ще ги забравя. Ще бъда лош към някого или ще направя нещо ужасно на някого. Просто знам, че ще се случи, защото съм човешко същество. Ще се проваля и няма да съм в състояние да го издържа. Ще се чувствам толкова зле, че ще искам да се самоубия и няма да мога да направя това, защото живота е ценен. Може би ще стана неконтактен. Та затова не можете да ме пратите обратно.”

Те ме увериха, че грешките са приета част на човешката природа.

“Тръгвай”, казаха те, “и прави всички грешки, които искаш. Грешките са начина, по който се учиш.”

Докато се опитвах да направя това, което знаех, че е правилно, те каза, че ще бъда на правилния път. Ако направя грешка, ще трябва напълно да я призная като грешка, след това да я сложа настрана и просто да не правя същата грешка отново. Важното нещо е да даваш най-доброто от себе си, да запазиш стандарта си за доброта и истина, и да не им правиш компромиси за да спечелиш одобрението на хората.

“Но,” казах аз, “грешките ме карат да се чувствам зле.”

Те казаха, “Ние те обичаме, такъв какъвто си, с грешките и всичко. И ти можеш да почувстваш нашата прошка. Можеш да почувстваш нашата любов всеки път, когато пожелаеш.”

Казах, “Не разбирам. Как мога да го направя?”

“Просто се обърни навътре,” казаха те, “Просто помоли за нашата любов и ние ще ти дадем, ако я искаш от сърце.”

Те ме посъветваха да разпознавам кога съм направил грешка и да се помоля за прошка. Преди думите да излязат от устата ми, ще ми бъде дадена, но аз трябва да приема прошката. Моята вяра в принципа на прошката трябва да бъде реална и аз ще знам, че ми е дадена прошка. Признавайки, публично или лично, че съм направил грешка, след това трябва да се помоля за прошка. След това, ще е обида за тях, ако не приема прошката. Не трябва да продължа наоколо с чувството за вина и не трябва да повтарям грешки - трябва да се уча от моите грешки.

“Но,” казах аз, “как ще зная кой е правилния избор? Как ще зная какво искате да направя?”

Те отговориха, “Ние искаме да правиш, каквото ти искаш да правиш. Това означава взимане на избори - и не съществува обезателно някакъв правилен избор. Има спектър от възможности, и ти ще трябва да направиш най-добрия избор, който можеш от тези възможности. Ако правиш това, ние ще ти помагаме.”

Не се предадох лесно. Спорих, че там обратно е пълно с проблеми и че тук е всичко, което искам. Поставих под въпрос моята способност да извършва каквото и да е, което те считат за важно в моя свят. Казаха, че светът е красиво изражение на Върховното същество. Може да намерите красотата или грозотата зависимо как ще си насочите ума към него.

Те ми обясниха, че финото и сложно развитие на нашия свят е извън моето разбиране, но аз съм полезен инструмент за Създателя. Всяка част от създанието, те обясниха, е безкрайно интересна, защото тя е манифестация на Създателя. Много важна възможност за мен би била да изуча този свят с учудване и забавление.

Никога не са ми дали директна мисия или задача. Бих ли могъл да построя олтар или катедрала за Бог? Казаха, че тези паметници са за човечеството. Те искаха да си живея живота, да обичам хората, а не нещата. Казах им, че не съм достатъчно добър да представям това, което току-що бях изживял с тях на световно ниво. Те ме увериха, че ще ми бъде дадена необходимата помощ, когато ми потрябва. Всичко, което е трябвало да направя е да я поискам.

Светещите същества, моите учители, бяха много убедителни. Силно осъзнавах, че не далеко беше Великото същество, което знаех, че е Създателя. Те никога не казаха, “Той го иска по този начин,” но това се разбираше от всичко, което те казваха. Не исках да споря много, защото Великото Тяло беше толкова прекрасно и изумително. Любовта, която излъчваше беше поразителна.

Поднасяйки моя най-голям аргумент против връщане обратно в света, аз им казах, че това ще счупи сърцето ми и ще трябва да умра, ако трябва да напусна тях и тяхната любов. Да се върна обратно ще бъде толкова жестоко, казах, че не мога да го понеса. Споменах, че света е пълен с омраза и надпревара и не исках да се връщам в тази водовъртеж. Не можех да понеса да ги напусна.

Моите приятели поясниха, че никога не са били разделени от мен. Казах им, че не съм осъзнал тяхното присъствие и че ако се върна обратно отново, няма да зная че са там. Обяснявайки ми как да комуникирам с тях, те ми казаха да утихна, вътре, и да поискам тяхната любов, тогава любовта ще дойде и аз ще зная, че те са били там.

Те казаха, “Няма да си далеч от нас. Ние сме с теб. Ние винаги сме били с теб. Ние винаги ще бъдем точно с теб през цялото време.”

Попитах, “Но как ще знам това? Кажете ми това, но като се прибера обратно там, това ще просто една хубава теория.”

Те казаха, “По всяко време, когато се нуждаеш от нас, ние ще сме там за теб.”

Аз казах, “Имате предвид, че просто ще се появите?”

Те казаха, “Не, не. Няма да се намесваме в твоя живот по какъвто и да е голям начин, освен ако не се нуждаеш от нас. Ние просто ще сме там и ти ще почувстваш нашето присъствие, нашата любов.”

След това обяснение, аргументите ми се изчерпаха, и казах, че мисля да се връщам обратно. И просто ей така, се върнах. Върнах се обратно в тялото, болката беше там, само че по-силна от преди.”

(край на НДЕ-то)

---

Завръщането към живота не е било лесно за Хауърд. Освен неговите физически проблеми, той се е сблъскал с обичайната поредица от неразбиращи и нечувствителни отзиви на неговото ново духовно състояние. Започна в болницата, каза той.

Хауърд казва: “Почувствах изумително чувство на любов към всеки. Исках да прегърна и целуна всеки, но не можех дори да седя. Казвах ‘О колко си красив/а’ на всеки. Бях вица на етажа. Хората го намираха за много забавно.”

Като други хора, преживели НДЕ, чувството на Хауърд на съпричастие се увеличило, както и неговата милост. Той можел, казва той, да почувства емоциите на другите по-силно, отколкото неговите собствени. Хауърд решил да стане Християнски свещеник след неговото НДЕ.

Оригинален Линк

Преди 35 години Джейни Смит е била в болница в процес на раждане на нейното второ бебе. Тогава тя умира и преживява НДЕ (тук може да го гледате на видео).

---

Екстази от Бог

Бях тотално съзнаваща. Бях в тъмнината. Не можех да видя нищо. Мислех си, “Това не трябваше да е така. Не се предполага, че трябва да знам каквото и да е, а знаех. Какво се случи?”

В този момент почувствах нещо да напуска тялото ми. То профуча. Отиде нагоре през върха на главата ми. Можех да го почувствам и да го чуя. Беше слабо профучаване. В този момент се озовах в един вид сива мъгла. Знаех, че съм мъртва.

Споменът от това преживяване е запазен в моята душа. Когато се озовах да стоя в тази мъгла с разбирането, че съм мъртва, спомням си, че се чувствах толкова радостна и толкова развълнувана, защото знаех, че въпреки че бях както казваме “мъртва”, бях много жива. Много оживена. Бях тотално съзнаваща. Започнах да разливам тези чувства на благодарност. Не го правех устно, но изглежда, че самата моя същност казваше, “Благодаря ти, благодаря ти, Боже, че го направи така, че да съм безсмъртна. Не бях унищожена.”

Изливах огромна благодарност и радост и както това ставаше във мен, тази бяла светлина започна да филтрира моето съзнание. Дойде в мен. Сякаш аз излязох в нея. Разширих се в нея, когато тя дойде в моето поле на съзнание. Не чувствах нищо друго освен тази брилянтна бяла светлина. Светлината носеше със себе си най-невероятното чувство на тотална обич, тотална сигурност, тотална закрила. Просто бях обгърната от нея. Спомням си, че се чувствах прегърната от нея. Тя беше толкова динамична, беше почти очевидна.

Като съществувах в тази бяла светлина, в тази невероятна любов, започнах да ставам възторжена. Възторгът растеше. Блаженството растеше. Моето съзнание се разширяваше с цялото му блаженство. Изведнъж дойдоха в полето на съзнанието ми всичките знания, бяха като блок от знания, който просто дойде и се настани в мен. Знам, какво е необходимо, за да се кажат няколко изречения, но не дойде в няколко изречения - дойде всичко като едно голямо парче. Това, което знаех е, че съм безсмъртна, че бях вечна, че бях неразрушима, че винаги съм била, че винаги ще бъда и че по никакъв начин няма да бъда загубена.

Не беше възможно за мен да попадна в някаква дупка някъде във вселената и никога да не бъда чута отново. Просто знаех, че съм напълно спасена и че винаги ще бъда завинаги.

Когато научих този блок от знания, влезна друг блок от знания. Цяла област от знания влезна в моето същество и това, което разбрах беше, че вселената се движи по перфектен план. Знаех, че плана е перфектен. Всичко, което си мислим, че е трудно за разбиране, нечестно, жестоко или каквото и да е, това всичко нямаше значение. Знам че това е много трудно, но това разбрах. Разбрах го. Схванах го по такъв начин, че когато се върнах от преживяването ми, наистина не можех да го схвана. Разбрах, че всички неща, за които се притесняваме, за които ни е грижа, наистина не трябва да се притесняваме за тях. Има перфектен план и планът работи сам по себе си благодарение на своята перфектност.

Тогава просто си спомням, че станах по-блажена, по-радостна, по-екстатична. Просто се пълнех и пълнех с тази светлина и любовта, която беше в светлината. Движенията на тази светлина не бяха изобщо статични. Бяха толкова подвижни и толкова пълни с любов, радост и знание. Като го приемете в себе си или то като влезе във вас и вие го получите, вашето ниво на екстаз просто става огромно.

Знаех, че загубих всяко чувство за тялото ми. Беше само моето съзнание, един вид чисто и свободно летейки и изобщо не мислех по време на тази част от преживяването. Нямах мисли. Бях приемателна станция. Просто чувствах, поглъщах и приемах и не мислех изобщо. Стигнах до положението на възторга, когато изведнъж си помислих, моята първа мисъл.

“Чудя се колко още от това мога да издържа преди да се разбия?”

С тази мисъл светлината започна да отслабва. И вселената не ни позволи да се разбием. Не можем да приемем повече от това блаженство и радост, от колкото ни е възможно да изтърпим в даден момент.

Красивата ливада:

Светлината като започна да отслабва, възторга, който бях натрупала също започна да се изгубва. За няколко секунди не можех да си спомня какво ставаше. Спомням си, че си мислех, “Не знам как се озовах тук. Не мога да си спомня какво ставаше.” Не знаех дали бях в тази светлина за една минута през деня или за хиляди години. Мисля, че силата на цялата тази енергия просто създаде в мен състояние на амнезия за няколко секунди. Но на това не му беше позволено да продължи много дълго.

След секунда или две, се озовах в една абсолютно красива зелена ливада. Тогава знаех какво се случва. Отново знаех, коя съм, че съм умряла. Периодът ми на амнезия свърши.

Стоях там в тази великолепна ливада и си спомням, че светлината там беше различна от светлината на Земята. През нея не беше тази брилянтна бяла светлина, в която бях, беше по-красива светлина. Имаше позлатеност на тази светлина. Спомням си, че небето беше много синъо. Не си спомням да съм видяла слънцето. Цветовете бяха необикновени. Зеленото на ливадата беше фантастично. Цветята разцъфваха навсякъде наоколо и имаха цветове, които преди не бях виждала. Осъзнах много добре, че никога преди не съм виждала тези цветове и бях много развълнувана от това.

Мислех, че съм видяла всички цветове. Бях ужасно развълнувана от красотата, която беше невероятна. В допълнение към цветовете, можех да виждам мека светлина във всяко едно живо нещо. Не беше светлина, която се отразяваше от външната част от някой източник, ами идваше от центъра на растението. Просто тази красива, мека светлина. Мисля, че виждах живота във вътрешността на всичко.

Като свърших да гледам тази изящна красота, започнах да вървя. Направих само няколко крачки и видях, че отпред имаше едно възвишение, едно малко възвишение. Имаше може би около 18-20 човека, които стояха на възвишението. Те бяха облечени във широки горни дрехи (robes), много прости, предполагам че бяха гръцки вид дрехи. Те също бяха във всички тези красиви цветове. Имаше мъже и жени - повече мъже отколкото жени, не знам защо. Помислих си малко за това, но имаше и мъже и жени там. Никой не познавах, но нямах близки връзки с другата страна и затова не беше изненадващо, че никой не познавах.

Почувствах, “О, искам да приказвам с тях.” Сякаш веднага бях там на възвишението. Не знам дали успях просто лесно да се плъзна до там или дали трябваше само да си помисля, че искам да съм там и да бъда там. Това, което си спомням беше, че не трябваше да изкачвам хълма. Не направих никакво усилие.

Моментът на истина:

Като се озовах на върха на хълма, видях над хоризонта и точно малко под хоризонта, имаше един град. Осъзнах после по някакъв начин, че това беше повече от град, че това, което виждах, всъщност представляваше един свят. Чудех се, “От това ли е произлязъл света или там ще отивам?” Никога не можах да разбера, защото точно в този момент, 3 или 4 от мъжете, които бяха в групата от хора на върха на хълма, дойдоха при мен и се запознахме.

Казах им, “Не знам какво се случи. Осъзнавам, че съм мъртва. Знам какво става.”

Един от мъжете от групата проведе целия разговор с мен. Той беше доста дълъг, по-дълъг от останалите. Спомням си, че горната дреха, която носеше, беше лилава. Имаше бял бретон, който минаваше около главата му. Върха на главата му беше без коса. Имаше абсолютно чудно лице. Беше много благороден, много мил и имаше такова, което бихме помислили за много духовно лице. Имаше също доста авторитет и чувствах, че приказвах с някой, на който можех да се доверя напълно.

Като му казах, “Знам какво става. Знам, че съм умряла,” той каза, “Да, така е, но не можеш да останеш тук. Все още не ти е времето да бъдеш тук.”

Трябва да ви кажа, че докато приказвахме, не мърдахме устите си. Спомням си, че само трябваше да имам сигнала, който съдържаше нещата, които искам да кажа и той веднага щеше да разбере това и да ми отговори. Въпреки, че той не си мърдаше устата, той ми приказваше, можех да чуя звука на неговия глас в моето вътрешно ухо. Знаех, как звучеше. Беше придаване на мисли, все пак можех да чуя как звучеше. За дълго, дълго време можех да си спомням звука на неговия глас.

Казах му отново, “Всичко, което ми се случи след като починах е толкова красиво. Всичко е толкова перфектно. Какво ще кажеш за греховете?”

Той каза, “Няма грехове, не и по начина, по който мислите за тях на Земята. Единственото нещо, което има значение тук е какво мислиш.”

Тогава той ме попита. “Какво има в сърцето ти?”

Тогава по един неописуем начин, който не разбрах изобщо, можех да погледна дълбоко в мен, наистина в самото ядро на моята същност. Видях че там имаше любов, нищо друго. Моята основа беше перфектна любов, обичаща перфектност. Имах пълна обич и приемане на всичко. Видях моята собствена благост, нежност, невинност. Просто бях перфектна и обичаща.

Казах му, “Разбира се!” Чувствах, че се свързвах със знание, която знаех преди. Чудех се как за Бога съм забравила нещо толкова важно. Знаела съм го.

Казах, “Можеш ли да ми кажеш за какво е всичко това - целия свят - всичко?”

Той каза, “Да.”

Каза ми най-много три изречения. Беше толкова просто. Разбрах го от раз. Разбрах напълно какво ми каза. Спомням си, че му казах, “Разбира се!” Тогава дойде отново чувството на свързване със знание, което преди съм имала. Чудех се, как за Бога съм забравила това.

Казах му, “Понеже няма да мога да остана, има толкова хора, на които искам да споделя това. Може ли да взема всичко това със мен?”

Той каза, “Можеш да вземеш отговора на първия въпрос, този за греховете. Но отговора на втория няма да можеш да си го спомниш.”

После имаше огромен удар в главата ми. Беше силен, беше бърз и беше крайно дразнещ. Продължи няколко секунди - висок удар, удар, удар, удар. Тогава това свърши и имах нещо като електронна щракалка в ухото ми. Няма да забравя звука на тази щракалка, защото си спомням, че звучеше почти като на касетофон. Когато щракалката щракна, се върнах обратно и отворих очи. Докторът ми стоеше над мен и правеше нещо, което беше извънредно неудобно.

След това преживяване, никога не можах да си спомня конкретните две или три изречения, които ми бяха казани. Опитвах се и се опитвах с години след това преживяване да положа конкретни усилия да се опитам, най-вече когато си лягах в леглото през нощта, когато лежах в това незаспало положение. И никога не успях. Най-накрая просто престанах да се опитвам.

Но мисля, че знам какво ми беше казал, въпреки че не можех да си спомня точните изречения. Знаех, че е свързано с любовта. Вярвам, че имаше връзка с това, което можех да видя, когато ме попита, “Какво има в сърцето ти?” Погледнах в мен и видях, че бях перфектна любов.

Сега това не се отнася само за мен. Отнася се за всички човешки същества. Това е какви сме ние. Това е нашата основа. Тази любов, тази перфектност, тази Божественост. Вярвам, че това, за което става въпрос е, че света ще продължи да се променя и ние ще имаме всички тези изживявания и това ще продължи занапред и завинаги. Като извадим това до нашето съзнание и го оставим да остане там за всичкото време, нашата връзка с Бог ще бъде там, а не някъде в нашето подсъзнание. Ще усещаме съзнателно кои сме през цялото време. Мисля, че това представлява пътешествието.

Оригинален Линк

Родена във Франция и обучавана като медицинска сестра, Жоазиан Антонете има преживяване близко до смъртта през 1966, когато осъзнава своите възможност за “комуникиране с другата страна”. Около 30 години, тя е работела с мъртви и живи, в болници като свещеник, в университети като учител, като духовен съветник, лечител и водач на ритуали. Нейното разбиране за живеенето, умирането и духовните измерения е докоснало много хора. Следното е извадка от нейната книга “Шепоти на душата”.

---

Измерението на неспокойните духове

Моето преживяване близко до смъртта разтресе моя свят. Накара ме, да си припомня духовното и други измерения на живота, които съм знаела като дете, но съм забравила, за да мога да се приспособя към обществото. Чувствах тласъците на линейката, докато бързаше през тъмните улици на Марсейле към болницата. Двадесет и четири часа бяха минали от моя таен аборт с един feuseuse d’anges, “творец на ангели”. Абортът е нелегален във Франция сега и много жени умират поради нехигиеничните обстоятелства на процедурата. Аз съм само двадесет и четири годишна, млада сестра. Умирам ли? Извън мен ли съм наблюдавайки? Виждам тялото ми и то е болка. Гледам краката ми, те са бледи и безжизнени. Краката ми не могат да се мърдат. Моето лице е бяло и изпито.

Гледах как стените на линейката се загубваха. Виждам светлините на града да се насочват към мен. Мога да видя звездите! Какво правя токова високо? Защо всичко изглежда толкова малко изведнъж?

Спомени минават пред очите ми като на филм.

(Тя моментално се завръща в тялото си)

Виждам хора от семейството на края на моето легло през мъгла. Изведнъж те изчезват. От където те стояха, виждам лица да бързат към мен с невероятна скорост. Движеха се бързо към моето лице, разширяваха се и след това изчезваха. Лице след лице се отмиваха в мен! Бях ужасена. Политам. Не мога да затворя очите си.

Кои са тези хора? Някои ги разпознавам като хора, които знам че са умрели. Други не ги разпознавам.

“Отдръпнете се! Къде е моето семейство?”

Сега цялата стая се изпълни със духове! Те се надвиснаха върху мен и ме гледаха в очите. Опитах се да ги изпъдя. Борих се с тях. Преживяването изглежда продължаваше завинаги. Това са духовете, които са неспокойни. Техните лица са усукани с болка. Изглеждат загубени. Страховито е да ги видиш да идват и да си отиват от леглото ми. И сега духове с лъщящи лица се приближиха до мен. Те излъчваха нежна силна светлина, напомняйки ми на картините на красиви ангели, които толкова обичах. Почувствах се нахранена и обичана от тях и те ме обвиха с тяхното излъчване. Тези същества бяха направени от светлина и въпреки, че тяхната яркост е интензивна, не бях ослепена. Огромна мила обич ме обгръщаше!

Сега съм пълна със същината на любов и милост. Тази магнетична сила изпълва всеки мой атом. Никога досега не бях изпитвала толкова дълбоко силата на любовта. Аз съм силата на любовта! Съединявайки се в личен танц, където всички граници изчезват, аз се почувствах едно с тези същества на милостта.

Никакви думи или звуци не бяха обменени и въпреки това комуникация се осъществяваше.

Силно присъствие ме увери, “Да, ти умираш от света на хората. Но за нас ти се раждаш. Не се страхувай. Ти винаги си била със нас, ние винаги сме били с теб. Ние те познаваме. Ти просто заспа по време на твоя живот на Земята и забрави коя си. Сега си спомняш.”

Това разкритие изпълни моето съзнание - разбира се, да! Аз съм от Съществата от Светлина и те са от мен! Каква е тази нова вълна от енергия? Започва като много нежна вибрация качваща се по дължината на тялото ми, от краката до върха на главата ми, но сега моето цяло аз вибрира. Чувам бръмчене. Става все по-силно и сега вибрацията и бръмченето стават едно.

Чувствам толкова прекрасно освобождаване! Свободна съм! Не мога да устоя на тази нова и прекрасна вълна от енергия разстилаща тялото ми нагоре. Сега съм на тавана на болничната стая и гледам надолу! Всичко изглежда толкова малко. Виждам леглото ми, тялото ми изглежда малко и безцветно, хората около леглото са мънички. Изумителна скръб и печал изпълват стаята и все пак аз се чувствам напълно отделена от сцената под мен. Носех се по-наблизко и погледнах странната форма лежаща на леглото. Почувствах милост, която не мога да опиша с думи. Разбрах всичко, но нямах чувство на връзка с някой. Погледнах всеки човек, който стоеше до леглото и почувствах огромна любов.

Искам да им кажа, “Аз съм добре. Не трябва да се притеснявате. Аз съм добре. Погледнете ме! Аз съм добре!”

Аз съм любов, аз съм разбиране, аз съм милост!

Моето присъствие изпълни стаята. И сега чувствам моето присъствие във всяка стая на болницата. Дори най-малкото пространство в болницата е изпълнено с моето това присъствие, което съм аз. Чувствам себе си извън болницата, над града, горе обикаляща Земята. Сливам се с вселената. Аз съм навсякъде едновременно. Виждам пулсираща светлина навсякъде. Такова обичащо присъствие ме обгръща!

Чух глас да казва, “Живота е ценен дар: да обичаме, да се грижим, да споделяме.”

Виждам свят от тъмнина:

Въпроси бързо ми минават през съзнанието: Защо има толкова много болка по света? Защо хората са с различни цветове? Защото с различни породи? Защо с различни езици?

Появи ми се видение. Виждам нашия свят от гледната точка на звезда или друга планета. Земята изглежда като сфера разделена наполовина. Повърхността на планетата е плоска и безцветна. Почвата е гола. Няма живо растение на Земята. Клоновете на дърветата са голи. Няма плодове, няма цветя, няма листа. Безплодните хълмове са скрити зад едно сиво було. Безмилостен свят е, където никой не се радва на изгряването на слънцето и никой не знае кога идва нощта. Голи като фантоми хора стоят на това което изглежда сцена. Всички актъори са кукли, анимирани от невидима сила. Те се движат в унисон и спират всички заедно.

На едната страна на полусферата, слънцето се опитва да блести над сцената, но никой не го забелязва и не издава звук. Дори птичките на мъртвите дървета са тихи и неподвижни. Другата страна на полусферата е в тъмнина. Гледам как тази тъмнина расте с ужасна скорост и покрива цялата планета. Никой не забелязва. Сега тъмнината покрива слънцето и сега покрива всички ярки планети във вселената.

“Това е света в липсата на светлина, любов и свободна воля,” каза гласа. “Изборите на хората създават света, който току-що видя.”

С тези думи кошмарния свят започна да изчезва и беше заменен от другата половина на планетата - място с изпълнена с живот, поразителна красота. Усетих как земята, слънцето, луната, тъмнината, светлината, планетите и всички форми на живот - растения, скали, животни, хора - са взаимно свързани. Те са дошли от източника на светлина. Всичко е свързано с невидима мрежа и всяка нишка блести с великолепно излъчване. Всичко трепти със същата сияйност, величествена светлина с нямаща равна на себе си блясък.

“От светлината сме дошли и в светлината ще се върнем”, продължи гласът.

Сега осъзнах, че стоях по средата на двата свята. С това разбиране, картина на пътя, по който вървях се появи. Той е тесен и скалист. Имам чувството, че губя баланс. Изпълних се със страх, че ще падна в тъмната планета. Свободна воля! С това запомнено, погледнах към невидимия ми крак. Тесният път се измени в широк път. Тъмнината е заменена със светлина.

“Никога, никога не забравяй”. Чух гласът да казва.

Сливайки се със светлината, толкова съм обхваната от благодарност и изумена от любовта, която ме изпълва, че плача.

Изведнъж, времето и пространството са различни отново, и аз моментално осъзнавам тялото си.

Усещам, че прозореца от лявата страна на леглото ми е пълен с жива, силна светлина. Изглежда ме вика и ме дърпа към себе си като магнит. Чувам бръмчене отново и … фииу! Гледам през прозореца! Съединявам се със светлината! Аз съм светлината и светлината е мен.

“От светлината сме дошли и в светлината ще се върнем”, повтори гласът.

Какво щастие да се изкъпя в тази невероятна всичко-знаеща, всичко-обичаща …

Мога да пътувам през стените, таваните, пространството с удивителна скорост! Посещавам моя син, Филип, който е само на четири години.

Огромна сила ме движи. Аз съм безгранична, безформена, не се контролирам от моите емоции. Аз съм всичко. Всичко е мен!

Обратно съм в болничната стая. Мъгла идва от вратата срещу леглото ми, която грабва моето внимание. В средата на мъглата е същество с най-райската усмивка. Жан Пиер! Това е моя братовчед, Жан Пиер! Аз съм залята от радост. Като погледнах Жан Пиер болничната стая изчезна. Ние останахме във въздуха. Нямаше прозорци или врати, нямаше таван или под. Ярко излъчване напълни цялото пространство. Той бавно се доближи до леглото ми и се наведе да ме целуне. Почувствах влажността на устните му по лицето ми, тежестта на тялото му върху моето, нежното докосване на неговите ръце върху моите.

Жан Пиер е братът, който никога нямах. След дълга и болезнена борба с рак на белите дробове, той умря преди две години, когато беше само на двадесет и две. Все още съм опечалена от неговото почиване. Колко прекрасно да го видя отново! И какво е това? Той носи неговото карамелено яке. Това е яке е било обект на много дискусии. Той го обича. Аз го мразя.

“Как разбра, че съм тук?”

Моя въпрос е мисъл, все още неизказана с думи, когато Жан Пиер отговоря, “Ние знаем всичко за теб, и те приветстваме.”

Такова топло чувство на мир! Аз съм пълна, цяла! Свободна съм от болка и страх. Няма минало или бъдеше, всичко е! Няма нужда да приказвам за да бъда разбрана или за да комуникирам. Чувствам такова спокойствие, какво не съм имала досега. И радост на радостите: мога да летя! Лесно се завъртам и с огромна скорост ускорявам около моя братовчед по закачлив начин, изразявайки максимална радост, че той е с мен. Всичко е по начина, по който трябва да е. Никога не се бях почувствала толкова чиста, толкова пълна и толкова обичана. Поглеждам към мен: аз съм цяла и излекувана! Мога да си общувам и играя с Жан Пиер с моята естествена жизненост. Подобни Същества от Светлината също са тук. Потопявам се в тяхното обичащо присъствие. Сякаш те ме защитават и ме носят. Ние всички сме взаимно свързани. Почивам си в безвременна радост. Какво славно чувство! Искам да бъда тук завинаги. Жан Пиер ме поглежда сега, когато другите същества започват да се отдалечават. Неговите тъмни очи са изпълнени с огромна нежност и чистота. Той се обръща да напусне с другите, а аз му се моля да ме вземе с него. Неговите очи се изпълват с тъга.

“Не сега”, отвръща той. “Има много, много работа за теб. Ще трябва да се върнеш и да им кажеш. Живота е ценен дар. Всеки момент е изпълнен с огромни възможности. Не си губи времето на Земята. Разпространи любовта и разбирането. Ние винаги ще бъдем с теб, напътствайки те, защитавайки те, чакайки времето, когато ще се съединим, когато твоята работа на земята свърши.”

Гледам как Жан Пиер изчезва в същата ярка светлина, от която беше влезнал. Светлината угасва също.

Стаята е празна сега. Моята скръб е силна. Започвам да плача от отчаяние и самота.

Изведнъж съм обратно в болницата в леглото. Напълно осъзнавам моите околности и моето физически състояния. Тръбите са имплантирани в тялото ми. Болката е поразителна. Моята тъга е силна. Толкова съм слаба и не мога да говоря. Загубих гласа си и докторите са обезпокоени от сълзите, които изчерпваха силата, от която се нуждаех за да възстановя. Исках само да плача! Моето тяло се чувстваше като костюм, който беше твърде тесен, стаята се ограничаваше, миризмата на болест нападаше чувствата ми, човешкото състояние ме натъжаваше.

“Жоазиан, ти се върна!” разпознах гласа на сестра ми. Видях нейния загрижен поглед. “Била си в кома за три дни. Не знаехме дали ще се върнеш обратно.”