Преживявания близки до смъртта

Оригинален Линк

Жулиет Найтингейл е минала през много преживявания близки до смъртта като последствие от живото-заплашваща болест, която е имала от дете. Едно от тях се случва през 70-те години докато се бори с рак на дебелото черво, което я кара да изгуби съзнание. Тези преживявания заедно с много други извън-тялото и духовно трансформиращи преживявания са имали дълбок и траен ефект върху нейния живот. Въпреки това отначало рядко е говорила за тях, защото е била грубо обиждана и неразбрана, когато го е правила. После се присъединява към Международната Асоциация за изследване на НДЕ-та (IANDS).

Въведение:

Преживяванията близко до смъртта (НДЕ) - от които съм имала няколко - предимно се случваха по време, когато НДЕ-тата рядко се документираха и малко се приказваше за тях. Беше нещо, което можех да споделя само с определени индивиди, които вече бяха духовно осъзнати, отворени … или поне отзивчиви. Все пак все още се случваше понякога някой да ме обвини, че съм имала халюцинации или че се нуждая от “психиатричен преглед”, защото все още невежеството/незнанието преобладаваше по това време.

Добрите новини са, че в последните години, не само се говори за НДЕ-тата, те се документират и са получили широк медиен интерес в телевизията и в печатната медия. Добър пример за това е, като виждам моето в статии в САЩ, Канада, Англия и Австралия в близкото минало … включително и рубрика, в която аз се появявах. Учените, физиците, психолозите, пасторите, мистиците и други, всички са се събрали заедно за да разберат по-задълбочено феномена НДЕ. То е нещо, което много хора, както и аз, са преживяли, много от нас са върнати обратно, за да споделят нашите преживявания с другите. С пълно право, някой ще се чуди защо толкова много от нас са се завърнали … докато другите остават на Другата Страна. Това се дължи предимно на факта, че ние се нуждаехме да завършим и изпълним нещо важно в нашите животи … както и да почетем специална мисия да помогнем на човечеството най-накрая да стигне до осъзнаването, че наистина няма смърт. Ние просто “се придвижваме нататък” и продължаваме да се развиваме по нашето пътешествие към Светлината.

Понеже хората винаги питат, “Какво се случва?” и “Как е?” ще се опитам да обясня какво се случи с мен, за да ме доведе то едно от моите НДЕ-та … както и какво преживях на Другата Страна. Моля извинете ме, ако това не пасва в кратка хронологична последователност, понеже няма такова нещо като линейно време на Другата Страна. Всичко се изживява в настоящето - включително минало и бъдеще.

В това тук, ще се опитам да обясня и да уловя моето преживяване на Другата Страна и как то ми повлия. Скромно ще се опитам намеря подходящите думи, с които да опиша това най-възвишено преживяване, която имаше дълбок ефект върху мен … и промени живота ми завинаги.

---

Преживяването:

В средата на 70-те години се разправях с неизличим рак, рак на дебелото черво, когато моя живот отслабваше. Бях принудена да лежа през повечето време, но можех понякога да стоя изправена за малко време. Понеже съм съзерцателна, винаги слушах и наблюдавах - поемайки неща и опитвайки се да разбера дълбоката мъдрост зад това какво ми се случваше и накъде отиваше всичко това. Като резултат от това, станах по-уединена и откъсната … като се оглеждах всичко около мен започна да се променя. Твърдата материя стана по-прозрачна и повече като течност, цветовете станаха по-живи и трептящи, звукът беше по-ясен и остър … и т.н. Вече не можех да разбера нещо написано на хартия, защото то не означаваше нищо за мен в моето променено състояние на съзнанието. Беше като че ли се опитвам да чета и разбера чужд език! Вече бях напуснала по-голямата част от триизмерната област … и моето съзнание обгърна тези неща.

Влизах в това, което по-късно нарекох сцена на “здрача”. В това състояние, всичко беше променено. Стигнах до точката, където моето съзнание минаваше от една област в другата - ставайки по-осъзнаваща други реалности в други измерения. Виждах и възприемах неща и други същества многопространствено - въпреки това, бях все още нещо като съзнаваща физическото ниво. Тогава осъзнах, че това е това, през което много умиращи хора преминават … (като тези в болниците, частни клиники или други), докато един наблюдател би си помислил, че те халюционират или виждат някой или нещо, което “наистина не е там”. Действително, това е състояние, в което някой като мен преживява други пространства едновременно, докато е все още във физическото, защото реално ние сме многопространствени същества.

Най-накрая изпаднах в кома на втория ден на Коледа, 26. Декември, и иронично обявена за “мъртва” на моя рожден ден, 2. Февруари! (Сега имам два акта за раждане!) Докато други виждаха, че съм в кома - която продължи около пет седмици - имах напълно различно преживяване! Някой ще погледне моето тяло и ще си помисли, че съм в безсъзнание … заспала … неосъзнаваща какво се случва … или каквото и да е. Все пак бях много дълбоко осъзнаваща, защото наистина ние никога не спим, само нашите тела спат. Ние сме винаги съзнаващи … и активни … на едно ниво на съзнание или друго. Просто факта, че сънуваме докато спим е знак, че нашето съзнание е било винаги активно. И наистина нашите тела се нуждаят от почивка, за да можем да се влеем в … и преживеем други аспекти на нашето съзнание и същество.

Най-добрия начин да опиша преминаването от да бъдеш “жив” на физическото поле и минаването на Другата Страна е като преминаване от една “стая” в друга. Вие не преставате да бъдете или да губите съзнание, вашето съзнание просто се премества от една позиция в друга. Преживяването се променя, твоите възгледи се променят, твоите чувства се променят. И чувствата, които съм изпитала бяха дълбоки за мен и определено те станаха тази част, която надминаваше всякакво разбиране …

Моето преминаване беше постепенно като следствие на неизлечима болест - не беше внезапно, случило се от произшествия, сърдечни пристъпи и т.н. Усетих “Същество от Светлина” да ме прегръща. Всичко беше зашеметяващо красиво - толкова трептящо и светещо … и беше пълно с живот - да, живот! - по начин, по който не може да се види или преживее на физическото поле. Бях тотално и напълно обгърната от Божествена Любов. Беше безусловна любов … най-истинското значение на думата. Бях в постоянна връзка с тази Светлина и винаги чувствах нейното обичливо присъствие с мен през цялото време. Постепенно нямах чувство на страх или подобно … и никога не бях сама. Това беше специална възможност да преживея да съм едно със Всичко - никога отделена … и никога загубена.

Цветовете бяха толкова красиви - гледах Светлинния вихър навсякъде около мен, пулсиращ и танцуващ … издаващ профучаващи звуци … е беше толкова игрив на моменти … след това много сериозен в други моменти. Много неща приемаха формата на светещо сияние - един вид мек цвят на праскова. Всичко беше толкова изпълнено с живот - дори когато видях дълбокия космос! Постоянно бях в състояние на изумение … Имаше винаги красиви неща около мен - помагащи ми … напътстващи ме … успокояващи ме … и също изсипващи любов към мен. Никога не бях сама.

Едно от първите неща, които си спомням че преживях, беше прегледа на живота, който включваше всичко, което съм изживяла във физическото въплъщение до този момент. Беше като в кино - гледайки филм за моя живот и всичко ставаше едновременно. Мисля, че повечето НДЕ-ри (хората преживели НДЕ) ще се съгласят, че прегледа на живота е един от най-трудните аспекти на НДЕ-то. Да видиш целия ти живот пред теб - с всяка мисъл, дума, действие и т.н. - може да бъде доста обезпокоително. Все пак, това което се случи бе, че никой не ме съдеше. Само чувствах постоянно прегръщане на божествената любов от Съществото от Светлина, което беше винаги с мен. Това, което тогава осъзнах е, че ние сами се съдим! Нямаше “Той-Бог” да стой на трона и да хвърля обвинения към мен, (не че очаквах да видя такова същество). Никога не съм се съгласявала с такива религиозни митове. Явно бях единствената, която се чувстваше неудобно и най-критично към мен. Все пак, като казвам това, също осъзнах, че не идвах от изгодната позиция на “егоистичното Аз”, ами от моята душа, която беше много по-отделена и не чувствах да съм емоционална заредена, и т.н. Вече не се идентифицирах с моята личността от физическото Аз. Затова, това което почувствах беше много различно - идващо от напълно друга перспектива на самата душа … или моята истинска идентичност.

Въпреки, че не бях във физическото тяло, имах форма - един вид тяло. Най-добрия начин да го опиша е, че се чувствах като мехур, летейки и движейки се без усилия - понякога много бързо … или нежно носейки се наоколо. Почувствах се празна от вътре и толкова чиста - дори усещах бриз да духа вътре в мен. Не чувствах глад, жажда, умора или болка. Такива неща изобщо не ми идваха на ум! Уви, бях чисто съзнание, въплътено в светлина и неземна форма, разхождайки се наоколо … или стоейки спокойно и наблюдавайки умишлено … и винаги в състояние на страхопочитание. Беше такова възхитително чувство, докато изпитвах такова успокоение и дълбоко чувство на мир и постоянно доверие. Също не изпитах слепота, (както с физическите очи, които са законно слепи), и какво чувство на страхопочитание и учудване е да можех да виждаш!

В този момент все едно бях на разходка, посещавайки и наблюдавайки различни места, същества и ситуации, някои много приятни и някои много болезнени. Най-добрия начин, по които мога да обясня тази “разходка” е като да бъда в кръгова ограда с прозорци, всяко стъкло разкриваше нещо различно … но когато се фокусирам на определено стъкло, веднага виждам стъклото в пълен размер (много прилича както “прозорец” на вашия компютърен монитор когато е на пълен размер (full screen)) и стоях неподвижна - просто гледах …

Едно стъкло разкри сцена, която някои ще интерпретират като “ада” или “чистилище”, където безхарактерни, сиво оцветени тела се движеха безцелно и пъшкаха. Очевидно страдаха и бяха в огромна агония и изпитваха силна болка. Видях тези души като наранени души - такива, които са извършили неописуеми варварщини по време на предишното им въплъщение. Използвах аналогията на душа, която е ретроградна/дегенерирала - много подобно на една планета да изглежда, че се движи на обратно. Преобладаващото чувство, което имах, докато наблюдавах тези души беше дълбоко съжаление (compassion) и копнеж да ги успокоя. Толкова много исках да ги видя успокоени от техните ужасни страдания. Но уви, колкото и болезнена да беше тази гледка, бях убедена, че тези души са тук само временно и че те също ще бъдат излекувани и ще се върнат обратно в посока напред и в края на краищата ще се завърнат в Светлината. Всички души, без изключение, накрая се завръщат в Светлината … според това, което ми беше разкрито.

Горната гледка ме доведе до една друга гледка, където видях образи на хора, които познавах от моя настоящ живот, очевидно тези все още инкарнирали във физическото поле, на моето виждане на тях от Другата Страна беше в сцена, която ще се състои в бъдещето. (Отново, всичко преживяно на Другата Страна е винаги в “Настоящето” - дори “минало” и “бъдеще”). Това бяха индивиди, които също бяха извършили жестокости в една форма или друга, индивиди, които сериозно са ме наранили, или хора, които обичах. Но гледката виждах, беше такава, че те бяха накарани да страдат … като резултат от това, което са направили, като може би кармичен резултат от техните решения и действия, и т.н. Отново почувствах дълбоко чувство на съжаление за тях … и се чувствах тъжна, че трябваше да изтърпят такова страдание, все пак осъзнах, че беше неизбежно. Никога не почувствах гняв или враждебност към тези индивиди … но исках само да ги видя да се излекуват … за да може и те да опознаят любовта.

Друга сцена, която си спомням беше тази, в която наблюдавах област, която се състоеше от вода. Гледах цялата й красота и величие и тя работеше заедно с живота. Тогава, преди да разбера, се озовах под водата и не се притеснявах за дишането! Движех се без усилия и се смесих с всичко, което гледах първоначално. Същото нещо се случи, когато се движех през космоса … и танцувах и се носех със всички райски тела и светлини. Имаше много време за игра и жужукане с всички светлинни същества движещи се около мен като комети. Това беше възможност да изпитам огромна радост и да се почувствам толкова светлинна/лека и напълно лишена от притеснения и страх. Можех да се движа без усилия … и да се адаптирам към всяка среда, в която бях в даден момент. Просто си помислях за нещо и то веднага се появяваше … или си помислях за някакво място и бях там! О какво чувство е да изпиташ такава сила, да бъда навсякъде, където исках да бъда и да създавам всичко, което исках … и да се чувствам толкова напълно свободна!

След като преживях “разходката”, приключенията и времето на игра и създаване, и т.н., нещата станаха по-сериозни … и отново общувах със Съществото от Светлина. Сега ме беше помолило да “помогна” или да “подпомогна” по някакъв начин … в създаването и определянето на изхода на определени събития, ситуации или дори неща, които касаеха другите! Аз? Малката Аз? Това е важна и сериозна отговорност. Почувствах се толкова почитана … и толкова скромна … да ме помолят да участвам в такъв подвиг … но какво ако се проваля да извърша моята част както трябваше, чудех се. Тогава бях уверена, че всичко ще протече по начина, по който трябва, дори ако не бях се справила с нещата, които исках. Изглежда, че смисъла на всичко това беше факта, че ние създаваме със Светлината … и ние сме също част от Светлината. По-нататък независимо какво се случва … Светлинния Източник винаги ще контролира … и ще го има, за да вижда през нещата … въпреки нашите недостатъците като души. Колко предвещаващо добро беше тогава, да разбера, че като души, ние всички сме част от цялото създание и взимаме участие в самия процес на създаване!

Самата мисъл, че са ме помолили да създавам със Светлината, ме накара да се чувствам истински специална и важна в по-голямата схема на нещата, но по никакъв начин от егоистична гледна точка. Както казах преди, почувствах се дълбоко скромна и сериозно чувство на отговорност за всяка мисъл и действие, което правех. Единствената мисъл ми беше, че исках да правя това, което е правилно. Беше много важно да съм обичаща и креативна … и никога да не наранявам по какъвто и да е начин … и това беше дар. В този момент осъзнах, колко тотално свързана бях с живота … чрез всички вселени … Аз съм. Почувствах се едно със Всичко - никога отделена, никога изоставена. Все още нямаше страх. Все още имаше само любов. Завинаги не можех да съм самотна … защото никога не бях самотна. Не беше възможно да съм самотна, защото живота е навсякъде, любовта е навсякъде … и това е нещото, което ме държеше и стоеше с мен.

Толкова много обичах това общуване със Светлината. Всичко беше комуникирано телепатично, дали със Светлина или други същества, приятели или хора, които обичаме. Нямаше значение. Винаги беше честно, отворено и реално … и винаги беше направено с любов. Няма такова нещо като “да се държим високомерно” и нямаше нужда да се крием на Другата Страна. Никой няма да ви нарани по никакъв начин, ни най-малко, защото го няма чувство на липса … или нужда да се “открадне” силата на някой или енергията. Вие работите като сте душа, не сте центрирани в его или личност. Добре е да осъзнаете, че ще имате всичко, от което се нуждаете, защото имате капацитета и силата да го създадете веднага!

Като започна да се променя настроението … почувствах сякаш имаше нещо сериозно, което щеше да ми се случи. Сега ми беше казано, че трябва да се върна в чуждия (физическия) свят, който съм оставила, че са имали нужда от мен там за нещо много специално и значително. Трябваше да се върна, за да споделя това, което ми се беше случило … и да кажа на другите, че живота е наистина вечен и че смъртта е илюзия. На лично ниво, ми беше казано, че трябва да изпитам огромна любов и радост в този свят … и най-накрая ще мога да се върна У Дома. Тогава ме увериха, че бях реална … и че можех да вярвам в какво поискам в тази великолепна област, не само за мен … но и за живота. Но все пак ми беше казано, че света, в които се завръщах беше илюзия и че не трябваше да се идентифицирам с него или да бъда въвлечена в него - да бъда в него, но да не бъда от него - и че той само е едно преминаване …

Да кажа, че моето сърце потъна би било омаловажаване. Това беше първия път, в който наистина изпитах съкрушено сърце, докато бях на Другата Страна. Самата мисъл да напусна тази свещена област, където бях в непрестанен разговор със Светлината и другите същества … ме съкруши по начин, който не мога да опиша. Знаех колко е тъмен и с лошо предчувствие този странен свят на илюзиите … и е така, наистина, свят, с който никога не съм се идентифицирала! Въпреки това, бях отново уверена, че Светлината и другите обичащи същества ще бъдат с мен през цялото време … и да запомня, че никога не съм сама. С благодарност, нямах чувство на страх или съжаление сега, но осъзнах, че трябва да почитам божията воля, която е отправила тази молба към мен.

Като без желание приех тази мисия, изведнъж видях пред мен, най-красивото същество, което се е появявало пред мен - изливащо огромна любов към ме и пълнещо ме до преливане. Сякаш това беше моя дар … за приемане на болезнената молба да напусна моя дом на Другата Страна и да се завърна в свят, толкова чужд за мен. Това същество ме обичаше толкова дълбоко, продължаваше да излъчва любов и звуци … и ми стана ясно, че то ще е с мен завинаги.

Започнах да се връщам обратно в този свят по същия начин, по който го бях напуснала. Беше много постепенно преминаване. Сега осъзнавах по-добре моето тяло лежащо в болницата за интензивни случаи, закачено на живото-поддържаща система, но то все още беше толкова отделено от мен и позицията, която изпитвах от Другата Страна. Сякаш бях новородено бебе, когато най-накрая си възвърнах съзнанието в това измерение. Всичко беше толкова странно и ново! Тъкмо пристигнах от друг свят и този свят ми изглеждаше толкова много тъмен и беден на цветове. Всичко беше сиво и ми изглеждаше плоско. Не почувствах силата на живота, която преживях на Другата Страна … но реших да уважа желанието на Светлината, да се върна обратно. Имах мисия … и имаше специално обещание, което ми беше направено в замяна.

Дори в болницата усещах, че Съществото от Светлина е все още с мен … комуникиращо с мен. Усещах също все още другите същества с мен, същества, които осъзнах, че можех само аз да виждам и чувам. Най-накрая, един ден, Съществото от Светлина изчезна от зрението на моята смъртна съзнателност … сега знаех, че бях напълно върната в този свят. Отново сърцето ми беше съкрушено, но все още нямах страх … и вярвах и се доверявах в обещанието, че никога няма да съм сама … и така беше …

Това НДЕ (или както аз предпочитам да го наричам, Преживяване на Вечния Живот) ми остави такова дълбоко чувство на триумф и възхищение. Нещо друго, което също научих е, че страха е придобито състояние, не е естествено. То е нещо, което вие научавате … няма никаква връзка с самата душа. Любовта е преобладаващата сила през цялото време … без значение как изглеждат нещата в този свят на дуализъм и илюзия. То е просто холограма, създадена от колективното съзнание … за да се расте и еволюира. Затова, това което се случи на Другата Страна, за мен беше една специална възможност да преживея … и да опозная, с тотална сигурност, че всичко еволюира точно по начина, по който трябва, и че крайната спирка на всяко живо същество е да се върне към Източника, Светлината … Чистата Любов.

Оригинален Линк

Лаурелин Мартин е била на върха на обещаваща тенис кариера, когато преминава през рутинна хирургическа процедура, която катастрофално я изпраща във възторжен свят от светлина, красота и любов на “другата страна”. Тя е била “У Дома” - У дома в Светлината! Следват откъси от нейната книга, “Търсенето на Дома”, която описва нейното преживяване близко до смъртта. Нейната книга е силна история за любовта, надеждата и излекуването на една млада жена след НДЕ.

---

Тя ми помогна да се плъзна по операционната маса и ме погледна майчински. “Не се притеснявай. Ние знаем, че това ти е първия път. Ще го направим най-приятното преживяване за теб.”

С тези уверяващи думи заспах. Събудих се и се озовах да летя над тялото ми, от дясната страна, гледаща надолу, наблюдавайки опитите на медицинския екип да съживи безжизнената форма отдолу. Гледах сцената с безпристрастие. Хирургическия екип беше обезумял. Червеният цвят беше навсякъде, пръснат по техните мантии, пръснат по пода и ярък вир от разнасящо се червено вещество във вече разтворената коремна кухина. В този момент, не направих връзката, че тялото, върху което се работеше, беше моето! И без това нямаше значение. Бях в състоянието на летяща свобода, не чувствайки болка и прекарвайки си страхотно. Исках да извикам на изтормозените хора долу, “Хей, аз съм добре. Тук горе е фантастично”, но те бяха толкова погълнати от работата си, че не исках да им прекъсна усилията.

Пътувах в друго измерение на тотален и абсолютен мир. Без физическо тяло, моите движения бяха необременени. Мисълта беше начина на пътуване. Летях през тъмнината, където нямаше страх, болка или неразбирания, но вместо това го имаше чувството на благосъстояние. Бях обгърната от тотално блаженство в тази атмосфера на безусловна любов и приемане. Тъмнината беше топла и мека, одеяло от кадифена любов, разпростиращо се безкрайно. Свободата на тоталния мир надмина всякакво чувство на екстаз, което бях изпитвала на Земята. В далечината, хоризонт от славна бяла, златна светлина ме повика напред.

Като се увеличи яркостта и обграждащите лъчи се протегнаха към мен, почувствах че времето, както го знаем, не съществуваше. Времето и съществуването бяха смесване и разтопяване на миналото, настоящето и бъдещето в този един момент. Чувство на всичко-знание ме обгърна. Всяка част от моето същество беше задоволена с безусловна любов, която не може да се опише. Всички въпроси бяха отговорени. Вътрешен мир без стремеж или постижения беше създаден и разбран.

Проблесна ми в ума, това беше приятното преживяване, за което приказваше сестрата. Разбрах защо тя не ми даде подробности. Думите и описанията някак си изгубваха същината на преживяването.

Като се наслаждавах на красотата на светлината, тя ме привличаше все по-близо, чувствах излъчване на топлина, безгранична любов и незабравим мир. Почувствах се сякаш бях у дома, у дома в светлината. Преди да бъда погълната от светлината, почувствах много духове. Те заобиколиха, прегърнаха и подкрепяха моето пътуване със своята нежност, знание и упътване. Почувствах един от тях да се приближава от към дясната ми страна. Това познато присъствие дойде пред мен и чувствата ми се промениха към истинско веселие като видях моя 30 годишен зет (brother-in-law), този който умря преди 7 месеца от рак. Моята същност се срещна с неговата същност.

Не можех да видя с моите очи или да чуя с моите уши, въпреки това инстинктивно знаех, че това е Уилс. Чух неговата усмивка, видях неговия смях и усетих неговия хумор. Нямаше много смисъл, но придоби голям смисъл. Бяхме отделени, но също бяхме едно. Сякаш се бях завърнала у дома и зет ми ме посрещаше. Веднага си помислих колко доволна бях да съм с него, защото сега можех да се реванширам за последния път когато го видях преди да умре. Почувствах се тъжна и малко виновна, за това че не си отделих време от моя натоварен график да си поговорим искрено (heart-to-heart) както ме беше помолил. Осъзнах, че той не ме съдеше, ами аз мен. Бях в неговата позиция, умирайки, искайки да кажа чао на тези, които обичах и след това виждайки хора като мен, които “не разбират това” - не разбирайки това, че всички постижения, пари и признания в света не могат да се вземат когато човек умре. Единственото нещо, което взимаш със себе си е любовта, която си дал.

Уилс раздаваше любов през целия си живот. В известен смисъл той беше готов да напусне нашия физически свят и да продължи своята работа в духовния свят. Хора, като моята сестра, които са оставени от своя любим, понякога не го разбираха. Трябваше да запомня да кажа на Гвен за моето откритие.

Тези, които умират, са в обичащото пространство с много напътствия, разбиране и цели. Тяхното желание преди да си тръгнат не е да предизвикат скръб и печал на другите, ами да уважат божия план. Това е тяхното време за промяна, за продължаване на развитието на техния дух. В много случаи обичаните, които са си тръгнали работят помагайки, служейки и напътствайки другите.

Деликатното упътване на Уилс ми позволи да видя моята невинност. Разбрах мигновено, че живота е за хората, а не за преследване на цели. Аз си поставях целите на първо място като средство да търся одобрение и любов от другите хора. Като разбрах това, си простих за моите грешки и като си простих получих любов в изобилие.

Като даваме любов, получаваме и усещаме любов от вселената.

Уилс беше като “Духа след Коледа”. Преглеждайки живота си, ми бяха показани нови открития вътрешно в мен. Много случки бяха показани едновременно. Спомням си две от тях. Когато бях 5-годишна тормозех Тами Флауър, друго 5-годишно момиче, до състоянието на рев. Сега бях в уникалната позиция да почувствам това, което Тами чувстваше. Нейното разочарование, нейните сълзи, нейните чувства на изолиране, бяха сега моите чувства. Почувствах огромно съжаление за това момиче. Бях Тами и се нуждаех от любов, грижа и прошка. Моята същност даде любов и на двете от нас, любов толкова дълбока и нежна, като любовта между майка и дете. Осъзнах, че като наранявам някой друг, само наранявах себе си. Отново, почувствах единността.

Другата случка беше подобна. Бях си направила майтап с Били Брадли, едно мършаво, недохранено астматично дете. Умря когато беше 17-годишно от мозъчен аневризъм. Той сякаш беше в пространството на съществуване, където и аз бях. Въпреки това, все още не бях сигурна къде съм. Когато Били беше на 12 години ми беше написал едно любовно писмо, което аз отказах. Почувствах неговата болка, която стана моята болка. В същото време почувствах огромна обич към това момче и към мен. Моя контакт с него стана извън физическото и почувствах неговата душа. Той имаше жизнена, ярка светлина горяща в него. Чувствайки здравия и силния му дух беше невъобразим момент, особено като знаех колко много страдаше физически, когато беше жив.

Посланието беше ясно. Посланието беше - ЛЮБОВ.

Най-вече преди всичко друго, човек трябва да се научи да обича себе си, без да се съди и безусловно. Тогава човек ще обича всички хора и всички неща по същия начин.

Осъзнах колко важни са хората в живота ни, колко е важно да ги приемаме и да ги обичаме. И най-накрая разбрах старата мохиканска поговорка, която бях чула, когато бях в “Момичета скаути”, “Никога не сърди друга индианка, ако не си вървял една миля в нейните цървули”.

Като прегледах живота си с Уилс, моето съдене преобладаваше и си спомням, че си мислех “Направила съм лоши неща в моя живот.” Въпроса ми беше отговорен преди да си завърша мисълта.

Всички събития в живата ви са важни. Разбирането на всички неща, дори случките, които смятате за незначителни, ще ви закарат на места с огромно съзнание и съчувствие.

Като свърши прегледа ми, разбрах. Почувствах пречистващо освобождаване. Преживявах емоции без физическите признаци от сълзи. Това ме закара до по-дълбоко място на разбиране и съчувствие. Никога не се бях замисляла как моите действия се отразяваха на другите и как третирах себе си. Почувствах да съжалявам за всички мои несъзнателни действия. Със съзнаването на моето неосъзнато състояние, освободих всичката скръб, която бях причинила и радостно преминах към прошка.

Други мисли дойдоха и си спомням, че мислех, “Уоу, сега разбирам. Всичко относно нашето съществуване най-накрая има смисъл.” Имах още въпроси към Уилс. Предаването на информация беше безмерно и успокоително. Той повтаряше, “Всичко е известно. Просто си забравила.”

Не чувствах, че знаех нещо, все пак в мен имаше място, което знаеше всичко. Попитах Уилс дали можех да остана. Той каза, “Не ти е времето все още. Има грешка. Трябва да се върнеш обратно.”

Спомням си, че си мислех, “Добре, ще се върна обратно, но мога да се върна после тук горе.”

В този момент неговите мисли станаха мои, “Не можеш да вземеш живота си. Самоубийството за теб не е отговора. Това няма да помогне. Трябва да се върнеш обратно и да живееш смисъла на живота ти.”

Отговорих, “Разбирам, но не искам да се върна обратно.”

Мисълта на Уилс дойде отново, “Това е добре. Ние никъде не отиваме. Ние ще сме тук отново за теб.” Неговото последно съобщение беше, “Кажи на сестра си, че съм добре.”

С тези последни мисли, почувствах, че се връщам обратно, спускайки се надолу в тъмнината. Не ме беше страх. Мигновено почувствах удар в тялото ми.

Оригинален Линк

През декември, 1943, Джордж Ричи умира от пневмония. Девет минути по-късно, по чудо и необяснимо, той се завръща в живота, за да разкаже за своето невероятно преживяване близко до смъртта. Неговото НДЕ силно повлияло на Реймонд Мууди, за да започне сериозно да изследва преживяванията близки до смъртта. Понеже доктор Мууди е считан за “бащата на НДЕ”, НДЕ-то на доктор Ричи е класика по самосебе си. Следва кратко резюме на НДЕ-то на доктор Джордж Ричи.

---

Джордж напуска тялото си и се вижда да лежи върху леглото си. Не разбира, че мъртвото тяло в неговото легло е неговото. Искайки ревностно да пътува до Ричмонд, Вирджиния да започне колежа, той се озовава да лети във въздуха към един град. Не е сигурен как е придобил тези странни сили на летене и прозрачност. Той пристига в един град и открива, че е загубил своята твърдост. Отлита обратно към болницата и вижда неговото безжизнено тяло в моргата и осъзнава, че е умрял.

Изведнъж Исус се появява, излъчвайки огромна светлина и обич. Целия живот на Джордж се появява пред него. Исус го пита, “Какво си направил с живота ти?”. Той осъзнава, че Исус не го съди, но той се съди сам.

Исус го разхожда из четири различни пространства в живота след смъртта. Те двамата летят към един голям град на Земята, където забелязват група от работници на производствена линия да работят. Той става свидетел на духа на една жена, която отчаяно се опитва да взема една цигара от работниците, които не я усещат. Тази жена е умряла сериозно пристрастена към цигари.

В една къща Исус му показва духа на едно момче, следващо една жива тинейджърка и той се моли за прошка, докато момичето изобщо не усеща присъствието на момчето. Исус казва на Джордж, че момчето се е самоубило и че е “оковано във всяка последица на неговото действие”.

Исус показва на Джордж един бар пълен с моряци, които са тежко пияни. Духове се опитват отчаяно и напразно да вземат пиене или да контролират алкохоличното държание на моряците. Тези духове са от хора, които са умрели сериозни алкохолици. Той е ужасен като наблюдава един пиян моряк да умира и един алкохоличен дух скача в тялото на моряка.

Исус го завежда в друго пространство, далече от земята и му показва един вид “приемна станция”, където духовете пристигат в дълбок хипнотичен сън поради техните вярвания. Това са били духове, които са вярвали, че трябва да спят след смъртта, докато Исус се завърне.

Исус му показва едно друго пространство, където ядосани духове са заключени в битка рамо до рамо, опитвайки се напразно да се наранят. Той чува устни обиди. Той наблюдава други да се опитват напразно да получат сексуално удовлетворение от едни други. Той също вижда духове да спорят относно религиозни или политически възгледи и да се опитват да убият другите, които не се съгласяваха с тях. Тук, той осъзнава, че вижда ада. Това са духовете, които са притиснати от някакви земни желания, които са излезнали извън физическото и които не могат да бъдат осъществени в духовното.

Той е отведен в едно друго измерение, което прилича на огромен университет. Тук той наблюдава хора, облечени като монаси, ангажирани в някакъв вид артистично държание или изследване. Той е отведен в огромна библиотека, където са събрани всички важни книги на вселената. Той пита Исус дали това е рая. Той му отговаря, че това са хората, които са израснали без егоистични желания, докато са били на Земята. Джордж осъзнава, че тези хора не могат да видят Исус, точно както другите не могат да го видят в ада.

Исус го изкарва извън космоса в един отдалечен град, направен от бляскава светлина, с подобно описание на града в “Откровение на Йоан”. Той стига до извода, че това е мястото, където отиват хората, които са станали на Христос, докато са били на Земята. Тук любовта е доминиращия фокус на живота. Той осъзнава, че вижда рая, но не му е позволено да влезне. Исус му показва бъдещето на Земята. После той се завръща в своето физическо тяло.

Оригинален Линк

Джордж Родоная е претърпял един от най-обширните случаи на преживяване близко до смъртта. Обявен за мъртъв веднага след като е блъснат от кола през 1976, той е бил оставен за три дни в моргата. Не се е “върнал към живота”, докато един доктор не започнал да прави разрез на корема му като част от аутопсия. Преди неговото НДЕ работата му е била свързана с нервни заболявания. Бил е също открито признан атеист. Но след преживяването, той се посветил изключително на изследването на духовността, взимайки втори докторат по психология на религията. После е станал посветен свещеник в Източно Православната Църква. После е служил като пастор в Обединената Методическа Църква “Свети Пол” в Бейтаун, Тексас. Преди да имигрира в САЩ от Русия през 1989, той е работил като психиатър изследовател в Московския Университет. Следва преживяването на доктор Родоная с неговите собствени думи от книгата на Филип Берман, Пътя към дома.

---

Първото нещо, което си спомням от моето НДЕ е, че се озовах в пълна тъмнота. Не чувствах физическа болка, все още осъзнавах някак си моето съществуване като Джордж и всичко около мен беше тъмнина, пълна тъмнина, най-голямата тъмнина някога, по-тъмна, от което и да е тъмно, по-черна, от което и да е черно. Това ме заобикаляше и ме притискаше. Бях ужасен. Не бях подготвен за това. Бях шокиран да открия, че все още съществувам, но не знаех къде съм. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми беше, “Как мога да бъда като не съм?”. Това е, което ме притесняваше.

Бавно се стегнах и започнах да мисля какво се е случило, какво ставаше. Но нищо освежаващо или успокояващо не ми дойде на ум. Защо съм в тази тъмнина? Какво да правя? Тогава си спомних известния стих на Декарт, “Мисля, следователно съществувам”. И това свали огромен товар от мен, защото тогава знаех със сигурност, че бях жив, въпреки, че очевидно в друго различно пространство. Тогава си помислих, ако съм аз, защо да не бъда позитивен? Това ми дойде на ум. Аз съм Джордж и съм в тъмнината, но знам че съм. Аз съм това, което съм. Не трябва да съм негативен.

Тогава си помислих, как да дефинирам какво е позитивно в тъмнината? Ами, позитивно е светлината. Тогава изведнъж бях в светлината, ярко бяла, грееща и силна, много ярка светлина. Беше като светкавиците на фотоапаратите, но не прекъсващи - толкова ярка. Постоянно ярка. Първоначално ослепителният блясък на светлината ми беше болезнен, не можех да гледам директно в нея. Но лека по лека започнах да се успокоявам. Започнах да чувствам топлина, удобство и изведнъж всичко беше наред.

Следващото нещо, което се случи, беше че видях всички тези молекули да летят наоколо, атоми, протони, неутрони, просто да летят навсякъде. От една страна това беше напълно хаотично, но това, което ми достави огромна радост, беше че този хаос си имаше някаква собствена симетрия. Тази симетрия беше красива и постоянна и цяла, и ме обля със страхотна радост. Видях универсалната форма на живота и природата пред очите ми. В този момент всяка грижа, която имах за моето тяло, изчезна, защото ми беше ясно, че не се нуждая от него вече, че всъщност то е било ограничение.

Всичко в това преживяване се сля в едно, затова ми е трудно да определя точната последователност на събитията. Времето както го знаем спря. Минало, настояще и бъдеще някак си се сляха в едно за мен в това безкрайно обединение на живота.

По едно време претърпях, това което се нарича преглед на живота, видях моя живот от началото до края наведнъж. Участвах в реалните драми на моя живот, почти като холографична картина на моя живот пред мен, нямах чувство за минало, настояще или бъдеще, просто сега и реалността на моя живот. Но не започна с раждане и не продължи с моя живот в Московския Университет. Всичко се появи наведнъж. Ето ме. Това беше моя живот. Не изпитах никакво чувство на вина или разкаяние за нещата, които бях направил. Не се почувствах по един или друг начин, за моите неуспехи, грешки или постижения. Всичко, което почувствах, беше моя живот, както си беше. И бях доволен от това. Приех живота ми какъвто е.

През това време светлината излъчваше мир и радост към мен. Беше много позитивна. Бях толкова щастлив да съм в светлината. И разбрах какво означава светлината. Научих, че всички физически правила на човешкия живот бяха нищо в сравнение с тази обединяваща реалност. Също видях, че черната дупка е просто друга част от тази безкрайност, която е светлина.

Видях, че реалността е навсякъде. Не е само земния живот, ами безкрайния живот. Всичко не само е свързано заедно, всичко също е едно. Почувствах единството със светлината, чувство, че всичко е правилно с мен и вселената.

Можех да отида навсякъде на момента, наистина там. Опитах се да комуникирам с хората, които видях. Някои почувстваха моето присъствие, но никой не предприе нещо. Почувствах, че е нужно да науча за Библията и философията. Искаш, получаваш. Помисли и ще дойде при теб. Така аз участвах, върнах се обратно и живях в умовете на Исус и неговите последователи. Чух техните разговори, преживях яденето, даването на вино, миризмата, вкуса, но нямах тяло. Бях чисто съзнание. Ако не разбирах какво се случваше, обяснението щеше да дойде. Но никой учител не приказваше. Обиколих Римската Империя, Вавилон, времената на Ной и Аврам. Бях във всяка ера, която можете да споменете.

Ето ме, изпълнен с тези добри неща и това прекрасно преживяване, когато някой започна да режи корема ми. Можете ли да си представите? Това, което се е случило, е че са ме закарали в моргата. Бях обявен за мъртъв и оставен там за три дни. Разследването на причината за смъртта беше започнало и те са изпратили някой да ми направи аутопсия. Като започнаха да ми режат корема, почувствах, че огромна сила ме хвана за врата и ме издърпа долу. И беше толкова силно, че си отворих очите и имах това силно чувство на болка. Тялото ми беше студено и почнах да треперя. Те веднага спряха аутопсията и ме заведоха в болницата, където останах за следващите девет месеца, повечето от които прекарах на респиратор.

Бавно възстанових здравето си. Но не бях вече същия, защото всичко, което исках да правя до края на живота ми беше да изучавам мъдростта. Този нов интерес ме отведе да посетя Университета на Джорджия, където взех моята втора докторска степен по психология на религиите. Тогава станах свещеник в Източно Православната Църква. По-късно през 1989 дойдохме в Америка и сега работя като младши пастор в Първата Обединената Методическа Църква в Недерланд, Тексас.

Много хора ме питат в какво вярвам и как моето НДЕ е променило живота ми. Всичко, което мога да кажа е, че сега вярвам в Бога на вселената. Но за разлика от много други хора, никога не съм нарекъл Бог светлината, защото Бог е извън нашето разбиране. Вярвам, че Бог е дори повече от светлината, защото Бог също е тъмнина. Бог е всичко, което съществува, всичко и той е извън нашата възможност да го разберем изобщо. Не вярвам в Бога на евреите или на Християните или на Индусите или в някоя религиозна идея какво е Бог или не е. Той е все същия Бог и Бог ми показа, че вселената, в която живеем е красива и чудна мистерия, която е свързана заедно завинаги.

Всеки, които е имал такова преживяване от Бог, които е почувствал такова дълбоко чувство на връзка с реалността, знае, че има само една наистина важна работа да се прави в живота, и това е любов, да обичаме природата, да обичаме хората, да обичаме животните, да обичаме самото създание, просто защото то е. Да се отнасяме със създанието на Бог с топла и обичаща щедрост и милост, това е единственото значимо съществуване.

Много хора се обръщат към тези, които са имали НДЕ, защото чувстват, че ние имаме отговорите. Но аз знам, че това не е вярно, поне не напълно. Никой от нас няма да схване огромните истини на живота, докато най-накрая не се съедини с вечността след смъртта. Но от време на време получаваме отговорите тук на Земята и това по себе е достатъчно за мен. Обичам да задавам въпроси и да търся отговори, но знам че накрая трябва да живея въпросите и отговорите. Но това е добре, нали? Стига да обичаме, да обичаме с цялото си сърце и страсти, няма значение, нали? Може би най-добрия начин да изразя, това което искам да кажа е да споделя с вас нещо, което поетът Рилке веднъж е написал на един приятел. Видях това писмо, оригиналното, написано на ръка писмо, в библиотеката в Университета в Дрезден в Германия. (Той цитира по памет):

Бъди търпелив с всичко, което е неразгадано в сърцето ти. И се опитай да обичаш самите въпроси. Не търси отговори, които не могат да бъдат дадени. Защото няма да можеш да живееш с тях. И смисъла е да живееш всичко, да живееш въпросите сега и може би без да знаеш, ще живееш някой ден с отговорите.

Поставям вярата си в това. Живей въпросите и вселената ще отвори очите си за теб.

---

Джордж Родоная и бебето

Следва една случка с Джордж от неговото НДЕ с едно бебе. Тук той е наричан с неговото руско име “Юри”.

По време на НДЕ-то на Юри, той успя да посети семейството си. Видял скърбящата му жена и техните двама сина и двамата твърде малки, за да разберат, че техния баща е убит.

“После той посетил съседите си. Те са имали ново дете, родено дни преди “смъртта” на Юри.” Юри разпознал, че те са били разтревожени от това, което се е случило с него. Но те бяха особено притеснени от факта, че тяхното дете не спирало да плаче.

“Независимо какво правеха, той продължаваше да плаче. Когато той заспиваше, това беше за малко и с прекъсвания и тогава, той се събуждаше и плачеше отново. Те го бяха взели от докторите, но бяха объркани. Всички обичайни неща като остри стомашни болки бяха излекувани и те ги изпратиха у дома надявайки се, че бебето евентуално ще се успокои.

Докато е бил там в това нетелесно състояние, Юри открил нещо:”

“Можех да приказвам с бебето. Беше невероятно. Не можех да приказвам с родителите, моите приятели, но можех да приказвам с малкото момченце, което току-що се беше родило. Попитах го какво има. Никакви думи не бяха разменени, попитах го може би чрез телепатия, какво не беше наред. Той ми каза, че го боли ръката. И като ми каза това, успях да видя, че костта беше усукана и счупена.”

“Бебето имаше частично счупване на костта на ръката, вероятно причинено от усукване по време на раждането. Сега Юри и бебето знаеха какво не е наред, но никой от тях не можеше да сподели проблема с родителите.

После докторът от Москва дошъл да направи аутопсия на Юри. Като преместиха неговото тяло от кабинета на носилката, неговите очи потреперели. Докторът се усъмнил и прегледал очите му. Когато те реагирали на светлина, той бил незабавно откаран за спешна операция и спасен.

Юри каза на семейството си, че е бил “мъртъв”. Никой не му повярвал, докато не започнал да дава подробности, за това какво е видял по време на пътуването си извън тялото. Тогава те станали по-малко скептични. Неговата диагноза за бебето на съседите е свършила работата. Той казал, че ги е посетил онази нощ и казал за тяхната грижа за тяхното ново дете. Казал им, че е приказвал с бебето и е открил, че е имало частично счупване на костта на ръката. Родителите отвели детето при доктор и той му направил рентгенова снимка на ръката и открил, че диагнозата на Юри от дълго разстояние в била правилна.”

Оригинален Линк

---

---

Първото нещо, което си спомням беше спешния вик на една жена. “Не измервам пулс!” каза тя. “Не измервам пулс.”

Всъщност казах, че се чувствам добре. Наистина добре. Като се помисля пак, никога не съм се чувствала по-добре и по-жива. Бях здрава и цяла, спокойна и на място за първи път през живота ми. Въпреки, че все още не виждах, можех да чуя всичко, предимно бърборенето на много гласове по едно и също време. Не ме притесняваше. Оставих го. Оставих всичко.

Следващото ми усещане беше на напълно нова обстановка. Знаех, че не съм сама, но не можех да видя ясно, защото бях обгърната от гъста, тъмно сива мъгла. Усетих очакване, същото очакване, което някой чувства, когато чака самолета да излети или да кацне. Изглеждаше естествено да съм точно тук и да чакам толкова дълго, колкото трябваше. Земното време нямаше вече значение за мен. Нямаше ги понятията “преди” и “след”. Всичко - минало, настояще, бъдеще - съществуваше едновременно.

Изведнъж, една огромна експлозия избухна под мен, експлозия на светлина, разстилаща се до най-дългите предели на моето зрение. Бях в центъра на светлината. Тя издуха всичко, включително и мъглата. Достигна краищата на вселената, която можех да видя и се прегъна на безкрайни пластове. Гледах вечността да се разгъва.

Светлината беше по-ярка хиляди слънца, но не нарани очите ми. Никога не бях виждал нещо, толкова светещо или толкова златно като Светлината и веднага разбрах, че бях изцяло съставена от любов, цялата насочена към мен. Тази прекрасна, изпълнена с живот любов беше много лична, както може би ще опишете светската любов, но също и свещена.

Въпреки, че никога не бях виждала Бог разпознах тази светлина като Светлината на Бог. Но дори думата Бог изглеждаше твърде малка да опише великолепието на това присъствие. Бях с моя Създател в свещена комуникация с това присъствие. Светлината беше насочена към мен и през мен, заобикаляше ме и ме пронизваше. Съществуваше просто за мен.

Светлината ми даде знания, въпреки, че не чух думи. Не комуникирахме на английски или някой друг език. Това беше разговор по-ясен и по-лесен, от колкото тромавия посредник, езика. Беше нещо като разбиране на математиката или музиката, знание без думи, но не по-малозначимо знание. Учех отговорите на вечните въпроси на живота, въпроси толкова стари, че ги задаваме като клишета. “Защо сме тук?” Да учим. “Какъв е смисъла на живота?” Да обичаме. Почувствах се сякаш си припомнях неща, които някога съм знаела, но някак си съм ги забравила и изглеждаше невероятно, че не бях разбрала тези неща преди това.

Тогава този екстаз от знания и осъзнаване беше нарушен. Отново без думи научих, че трябва да се върна към моя живот на Земята. Бях ужасена. Да напусна всичко това, да напусна Бог, да се върна обратно към това старо и забравено съществуване? Няма начин. Момичето, което винаги правеше, както и беше казано, коленичеше. Но напразно. Връщах се обратно. Знаех си. Бях вече на път. Бях на траектория отправена точно към тялото ми.

Тогава видях моето тяло за първи път и тогава осъзнах, че вече не съм част от него. До този момент, се възприемах права, както принципно правим, пред огледала или снимки. Сега бях разтресена от странната гледка на мен в профил от около 1 метър разстояние. Погледнах моето тяло, което познавах толкова добре и бях изненадана от моето отделяне. Почувствах същия вид благодарност към моето тяло, която имах към моето зимно яке, когато го отделих настрани през лятото. Добре ми служеше, но повече нямах нужда от него. Не бях вързана по никакъв начин с него. От каквото и да се съставляваше аза, знаех че не съм вече там. Моята същина, моето съзнание, моите спомени, моята личност бяха отвън, не вътре в този затвор от плът.

Оригинален Линк

Линда Стюарт е жива и всеки може да си приказва с нея. Тя “поддържа” НДЕ мейлинг листа nde@yahoogroups.com. Можете да се регистрирате в листа на сайта http://www.near-death.com в лявата част. Там можете да се свържете с нея и да я питате каквото ви е интересно :). Аз лично съм записан в този лист и доста неща научавам, предимно от нейния начин на мислене и възприемане на света.

Пътешествието на Линда Стюарт за разбиране на Бог започна в суровата среда на детство в Тексас, което било пълно с “гърмящи змии, торнадота, и адски-огън-и-проклятие”. Нейната първоначална представа за Бог е била оформена от проникващата, екстремно религиозна общност на Библейския пояс, по пример на Южно Баптиската Религия, практикувана от нейните родители. Гневният, отмъстителен Бог, както е научена от нейната религия, е влял в Линда дълбок страх от Бог, смъртта и задгробния живот.

Нейното доживотно търсене на обичащ Бог и освобождаване от парализиращия страх от смъртта кулминирал в кратко пътешествие до рая след немощна болест. Преживяването близко до смъртта трансформирало Линда, показвайки й, че Бог е само обичащ Бог, който не съди и не наказва. Тя е разбрала Единството на всички същества, което обзема живота й с мир и непоколебимо знание за добротата на Бог.

---

След като се отказах от желанието ми да живея, да оставя моя живот на смъртта беше грандиозно лесно след моята дълга болест и загубата на всичко, което правеше живота ми ценен. Решението да напусна този свят висеше окачено в един продължителен момент на абсолютна тишина. Безстрастно, гледах как моя дух напуска тялото, когато чувството на “другост” ме обгърна. Почувствах странно отделяне от моето физическо тяло и живота, който бях създала. Вече не бях свързана със жалка, страдаща купчина от плът. Не бях тялото, но все пак съществувах, но в ново състояние на съществуване. Отишла си беше извитата болка, която придружаваше всеки един момент на вървене. Напъна да разширя моите дробове, за да се добера до въздух, изчезна. Изтощението, което ми тежеше на живота с години, си отиде. Депресията вече не пресушаваше надежда в моето съзнание. Зрението и звуците не притъпяваха моята глава с болка. И все пак, аз продължавах да съществувам. Почувствах се безтегловна и спокойна.

Въпреки, че знаех, че не съм в безжизненото тяло лежащо на леглото, и че очите и мозъкът, които преди това идентифицирах като мои, бяха в този неодушевен обект, с който вече не се идентифицирах, все още осъзнавах виждането, мисли и чувства. Наблюдавах моята нова реалност със спокойствие. Бавно се огледах и под мен видях обширна и безкрайна тъмнина. Като празнота или черна дупка, бях неустоимо привлечена към тъмнината. Постепенно, почувствах да падам към нея. Помислих си, без страх или някаква емоционална реакция, “Не е ли странно?” Бях толкова уплашена, че ще бъда съдена и изпратена в рая или ада. Но изглежда, че просто ще изчезна в тъмното нищо. Дори когато моето ново съзнание намаля, аз се предадох на тежестта обземаща ме като тъмнината напълваше моя разум (mind). Зрението ми стана неясно като започнах да се сливам с мрачността.

Без да се съпротивлявам, пуснах всички мои задръжки от останалите късчета съзнание или лична идентификация. В този момент почувствах последното от мен да изчезва в нищото, изведнъж бях блъсната от могъща, енергийна сила, която се спусна под мен и ме повдигна, носейки ме нагоре.

Едва осъзната, моето единствено усещане беше това на повдигане. Сякаш пътувах нагоре с невъображаема скорост. Чисто усещане на вятър мина силно по лицето и тялото ми с огромна скорост и все пак нямаше неудобство. Обширни разстояния като че ли минаха покрай мен и колкото повече се издигах, толкова повече се избистряше главата ми. Осъзнах дълбоко чувство на мир и топлина, които проникваха в моите усещания. Объркана, защото енергията, която бе ме обгърнала имаше определено присъствие, опитах се да видя какво става и кой ме носи; кой или какво се грижеше толкова дълбоко за мен? Почувствах се неизмеримо мирно и обичана. Знаех, че съм в ръцете на същество, което се грижеше за мен с перфектна обич и ме носеше от тъмната празнота в нова реалност.

След като моя разум се изчисти, изтъркан от остатъците от смъртни, минали асоциации, най-накрая можех да отворя съществото си към духа и моето зрение се изчисти.

С очите на моето духовно тяло, погледнах да видя какво ме държеше в такава любов и съзрях лъчезарно, Духовно същество, толкова великолепно и пълно с любов, че знаех, че вече никога няма да се чувствам изгубена. Не мога да го опиша, но знаех, че този Дух е Христос. Не беше вяра, възприятие или разбиране, но моето разпознаване на Христос дойде от моята нова перспектива на Духа.

Не видях Духа както бях виждала Исус от Назарет рисуван по картините, но вътрешно знание на сърцето ми ми припомни и потвърди Христос. Лъчезарният Дух беше Христос, проявата и израза на чиста любов. Поради моето християнско образование, не знаех друго име, с което да го нарека, като го погледнах.

Други може би ще го нарекат Буда, или Яхве, или Великия Дух в Небесата, но името не беше от значение, само разпознаването на абсолютна любов и истина беше важно. На сигурно в милата и все пак силна прегръдка на неговата любов, си отпочинах, сигурна че всичко е наред, точно както беше предполагаемо да бъде.

Издигайки се по-високо, повдигнах очите си да видя голяма светлина в далечината. С Христос като мой водач, бързо се приближих към светлината. Екстази напълни душата ми като гледах сиянието, много пъти по-блестящо от слънцето.

Светлината беше навсякъде и всичко, най-ярката, която съм виждала и заслепително неописуема. Достатъчно ярка да те заслепи или изгори, но все пак аз не бях наранена.

Светлината мина около мен, през мен, измивайки всяко скрито място на моето сърце, премахвайки всичката болка и страх, превръщайки моето същество в радостна песен. Мислех си, че любовта, която почувствах от Христос беше пълна, но светлината, срещу която реехме беше изпълването на моето търсене, обичащия източник на всичко, което съществува, Бога на истината и безусловната любов, началото на създанието.

Моето разбиране за любов се промени завинаги. Величието и славата на това видение беше неизразим момент, който определи завинаги моята посока към истината. Бях у дома и не исках нищо друго освен да остана в светлината на Бог. Христос ме доведе до светлината и стоях в присъствието на Бог. Бях изпълнена с пълни знания: светлината беше любов и любовта беше Бог. Осъзнах моята чистота. С нова яснота, осъзнах, че съм се разхождала през живота си като призрак, завит с було от страх, навлечен с илюзии. Стоях като обожател, отворен към течната златна светлина, която напълни моята празна черупка до препълване.

Нямаше граници на изливането като стигнах до възторженото разбиране за безкрайната природа на любовта на Бог. Нямаше място, в което Бог да не съществува и аз бях в Бог. Аз съм неразделна част от светлината. Истината коя съм аз, наистина, кои всички ние сме, е перфектна любов като създание на Бог. Цялото Божие създание е едно създание и аз съм едно със създанието. Бог и аз сме едно, Създател и създание.

Прекарах целия си живот в страх от съд и сега, стоейки до Бог, се познавам напълно и се намирам безупречна. Знам, че Бог ме е считал за перфектна. Бог ме обичаше, защото любовта е цялостта на Бог. Бог обича без граници. Най-накрая всичко имаше смисъл. Бог можеше единствено да ме обича, защото Бог е само любов, нищо друго освен любов. Единствената реалност е Бог; не може да има друга и БОГ Е ЛЮБОВ.

Достигнах моя истински дом. Обърнах се към Христос и казах, “Това е красиво. Аз съм у дома. Това е където искам да съм. Искам да остана.” И Христос отвърна, “Можеш да останеш за малко и след това трябва да се върнеш.”

След завръщането от рая:

Не можех да повярвам, че трябваше да се върна във физическата реалност. След живот пълен с объркване и страх, стоях в присъствието на отворен, възприемчим, не съдещ, напълно обичащ Бог. Не исках нищо друго освен да остана в това присъствие, но ми беше казано, че трябва да се върна.

Друг аспект от драматичната промяна в живота ми след преживяването близо до смъртта, е че вече нямам страх от смъртта. Всъщност, смъртта ми стана любимата тема изведнъж. Докато преди бях забранила да се приказва дори една смъртна дума в моя дом, сега моето семейство и приятели не могат да ме спрат да приказвам за моето преживяване.

Учудващо, бях тъжна и ядосана, дори непокорна. Бях смутена, че след цял живот пълен със страх, бях стигнала до рая и после пратена обратно. “Защо?” се питах, “Твърде малка риба ли бях, или какво!”

В рамките на почти една година, често лежах в леглото ми през нощта плачейки, ридаейки и молейки Бог да ми позволи да се върна у дома. Не бях от тези щастливи хора, които преживяваха спонтанно освобождаване от тяхната болест с тяхното НДЕ. Все още бях много болна и не разбирах смисъла от това да остана на Земята като не мога с нищо да помогна и едва се свързвах с моето семейство и други хора. Хленчех, питах се и се молех на Бог. “Моля, моля, моля, МОЛЯ позволи ми да се върна у дома.”

Пазарейки се с Бог, исках настойчиво, “Ако трябва да стоя тук, защо не можеш да ме излекуваш, за да направя нещо?” Умолявайки Бог, извиках, “Ако нямаш намерение да ме излекуваш напълно, какво ще кажеш да ми позволиш да съм достатъчно добре, за да мога да рисувам дори един час на ден? Ако не мога да правя нищо, защо да няма някакъв начин да съм сред хора? САМОТНА СЪМ!”

Въпреки, че постоянно чувствах вълни от любов да ме поливат, когато спрях да се оплаквам достатъчно дълго да си припомня моето преживяване, никога не получавах отговорите на моите молитви. Поне не отговорите, които исках.

След около година се молех с нова молитва от най-искрените дълбочини на сърцето ми. Още веднъж се отказах от моето желание и усилия да командвам живота ми, така изцяло както онази нощ, когато предадох живота си и умрях. Казах на Бог, “Мои скъпи Боже, предавам се. Не знам какво е правилно за мен. Не знам какво трябва да направя, коя съм да гледам, или какво трябва да кажа. Не знам дори какво да си мисля. Винаги искам това, което си мисля че ще е най-добре за мен. Боже, не знам какво е най-добре за мен. Моят живот е твой. Каквото искаш за мен е добре. Ако трябва да лежа тук в това легло, болна и осакатена до края на живота си, дали ще е двадесет минути или двадесет години, това е добре. Каквото и да се случи е добре. Знам, че ме обичаш.” И после прибавих, “Имам само една молба. Моля, ако ще живея, нека да бъда полезна по някакъв начин - за ТЕБ.”

Нейният дар от Бог:

Интересна манифестация след моето НДЕ беше, че започнах да виждам бяла светлина и проблясъци от светлина около хората и обекти. Понеже имах много физически аномалии по време на моята болест, предположих че “светлините” бяха други, оптични странични ефекти на моята болест. По-късно ми беше показано, че светлините бяха много повече от това.

Като ми се оправи бавно здравето, от време на време карах кола сама за малки отсечки за срещи. Един ден както карах по една оживена улица, спрях на червено и наблюдавах една странна сцена да се развива пред мен. Един товарен камион беше паркирал на дясната страна, около половин блок пред мен. Камионът беше от тези, които се отварят отстрани, а не отзад. Гледах как шофъорът мина покрай страната на камиона, която е от към улицата, и започна да разтоварва товара, докато едно превозно средство се приближаваше към него. Вътре в колата ми извиках с моя малък южняшки глас, “О мили, не трябва да правиш това, опасно е.”

В този забележителен ден, гледах, потресена, как познатите танцуващи светлини около шофъора се завъртяха, бързо се съединиха във формата на спираща-дъха, полупрозрачна, красива жена-дух, излъчваща светлина.

Може би защото бях изпратила любовна и загрижена мисъл за състоянието на шофъора, та духът обърна своя любовен поглед върху мен. За един кратък момент, нашите очи се срещнаха. Тя ми се усмихна, след това, носейки се върху нищо-неподозиращия се човек, обърна своето внимание към своята грижа, мъжа, който не осъзнаваше райското присъствие и беше зает относно своя бизнес. Бях като ударена от гръм.

Едва дишайки и хипнотизирана от видението, не ми се искаше да снема очи от красотата на сцената; въпреки това, с моето периферно зрение, осъзнах още по-непреодолими светлини. Когато успях да се отделя от духа, огледах се бавно около мен и навсякъде където виждах, всеки един човек с моето видение имаше красиви, обичащи духове грижейки се за него. Хората ходейки безгрижно по тротоара бяха съпроводени от духове. Вътре в колите, освободени от физически бариери, можех да видя светлината и формата на съществата около обитателите. Видях хора, които бягат (joggers) с трепкащи светлини оставяйки следи след тях, докато техния дух поддържаше темпото. Като хората влизаха и излизаха от сградите, съществата от светлина ги следваха. Гледката пред очите ми беше пълна с бляскава бяла светлина.

От ограниченото разбиране на моя човешки разум, мъчех се да разбера значението на това, което видях. Знаех, че светлините са свързани с индивидуалните хора, въпреки това по-скоро от тях, отколкото с тях, почти сякаш те бяха продължение на тяхното съществуване - светлинна връзка към аспекта на тяхното Висше Аз (Higher Self). Светлините, връзка към хората, които пробляскваха от съществата бяха толкова ярки и обширни, те бяха свързани, формирайки един вид слънчева решетка. Спомням си от книгите за НДЕ-та за хора, които са виждали решетки на другата страна, които те не можеха да си обяснят.

Като погледнах към мрежата от светлина пред мен, почувствах безмерното изливане на любов идваща от всички същества, осъзнах че връзката на човешките същества със Съществата от Светлина беше чрез любов и че самата любов беше свързана чрез тази решетка.

Метафората изобразена от картината, която видях и възприех беше абсолютно ясна и аз бях залята със знанието, че НИЕ ВСИЧКИ СМЕ ЕДНО. Разбрах, че нашето единство и свързано с любовта и е на достъпно, много по-високо ниво и средства за комуникация отколкото нормално сме свикнали, но към което имаме достъп. Тази любов е достъпна за всеки, който иска да направи тежката духовна работа, която ще ни позволи да отворим сърцата си и разума и очите към Духа. Спомних си любовта, която почувствах в присъствието на Бог и почувствах пълно чувство на любов към всички създания като едно свързано цяло и манифестация на Бог.

Постоянно тази единствена истина беше докарана до мен. Само Бог съществува, Бог е всичко. Всичко, към което погледна е изображение на Бог; не физическия мираж, ами светещия блясък зад маската.

Сепнах се обратно към всекидневното съзнание от подсвиркването на клаксона. Погледнах скоростомера и осъзнах, че едвам пълзях напред с колата. С проливни сълзи течащи надолу по лицето ми отбих колата настрани докато възприема всичко, на което бях свидетел, и да си възвърна спокойствието на духа. Не знам колко дълго седях, възприемайки чудото на това събитие, но не можех да мърдам докато това грандиозно видение бавно се разсея, връщайки се към по-познатите форми на светлина около телата на хората, които гледах.

Не ми се искаше да тръгвам, защото се надявам, че ангелите ще се върнат, и ги наричам ангели, защото не знам какво друго да кажа. Но като събрах силите си достатъчно за да карам, успях да стигна у дома. Загрижена да кажа на моя съпруг, все още се чудех какво ще си помисли той. Ще си помисли ли, че халюцинирам, че отново съм болна, или че дори съм си загубила ума? За негова чест, той изслуша с отворени уши моя разказ. Всъщност след като си казах историята, неговия отговор беше, “Можеш ли да видиш нещо около мен?” Гледайки дълбоко в светлините около него, открих, че като се фокусирам върху пробляскващите светлини се появява форма, която придобива вида на красив дух. Като описах неговия съпровождащ дух, той се разтрепери.

Насърчена от отговора на Ед, казах моята история на децата и приятели и те предадоха информацията на техните приятели. Това даде началото на, по някой път плахи и скептични, но винаги любознателни въпроси от приятелите. Те също питаха, дали имам нещо против да има кажа, дали имат същества около тях.

Ще имам ли нещо напротив? Беше мое удоволствие да споделя любовта, която изпитвах от фините обитатели на пространство, където любовта царува. С нетърпение споделях със всеки, които искаше да знае, дали има ангели около тях.

Накрая, новините за моята способност да виждам ангелското царство се разпространиха по вестниците, телевизионни предавания, лекции в университети и, най-важно, от уста на уста. Днес, посвещавам времето си на четене, да давам съвети и лекции. Като приказвах повече и повече с хората натрупах нови прозрения. В началото наричах това, което виждам ангели, защото нямах други думи, с които да опиша какво виждах. Съществата бяха любовни, светещи и имаха присъствие и красота от друг свят. Интересно, когато моята способност да различавам духове се увеличи, започнах да виждам различен тип дух покриващ хората, и те завладяха моето внимание. Чувствах се отговорна да опиша точно какво виждам и само това което виждам около хората, които искаха преглед, дори ако техния дух не изглеждаше като стереотипния ангел, който те очакваха.

Например: Веднъж казах на една жена за един стар мъж с изпъкнали уши носещ малки обли очила и с глупава усмивка, която разкриваше зъби, които имаха място между тях. Жената ме погледна смаяна и ми каза със сълзи на очите, “О, Боже мой, познавам го. Това е моя чичо, който беше убит. Винаги съм се чудела дали е добре.” Духът се усмихна и се свърза телепатично с мен. Успях да кажа на неговата племенница, която той все още обичаше, че той е добре и че е с тази неподозираща жена през цялото време. Първият път, когато такова нещо се случи, се изненадах. Объркана си помислих, “О чудесно, сега виждам ‘мъртви’ хора!” Ако не бях преживяла моето НДЕ сигурно щях да си помисля, че съм луда. Но имах НДЕ. Сега мога да виждам ангели, и очевидно мога да видя духовете на хора, които са умрели.

Няма смърт, но мога да докладвам за присъствието от други измерения, където духовете живеят след напускане на тяхното земно съществуване. Също открих, че мога, някой път, да видя духовната форма на хора, които са все още живи на Земята. Бързо осъзнавах моето разбиране за тази способност като виждах радостта и удобството, което тя даде на хората да чуят обнадеждаващите истории за любовта след смъртта.

Оригинален Линк

Емануел Тувагираирмана е живял като Християнин в Рванда, но не е бил верен на пътя си към Бог. По време на геноцида през 1994, той е бил сериозно ранен и заедно с десет други хора се е скрил в едно училище. Раните по неговото тяло са се влошили и една сутрин неговите приятели осъзнали, че той е умрял. Не можели да го погребат, понеже е било твърде опасно да излязат от училището. Те се скрили в училището Кабвай в град Гитарама, на около 45 километра от столицата Кингали. Те са обвили неговото тяло в чаршафи и сега вече тялото му миришело и течности са излизали от него. Ситуацията продължила седем дни!

---

Емануел е имал преживяване близко до смъртта и бил откаран в рая. Той казва, че не е знаел как се озовал извън тялото си, но изведнъж е видял един мъж на една врата. Мъжът му казва, че е ангел и че стоят пред вратата на рая.

Той осъзнава, че има райско тяло, което било далеч по-красиво от земното тяло. После е заведен през една красива сладко миришеща градина от цветя. Там той среща Христос, който му се представя в две форми: първата с тяло в белези и втората с перфектно тяло.

Исус завежда Емануел обратно в Рванда в самата къща, където е мъртвото му тяло. Те са стояли в стаята и никой не можел да ги види. Исус показва на Емануел неговото мъртво тяло. То изглеждало ужасно. Исус му казва, че един ден след неговото посещение в рая, той ще се върне в това тяло.

Емануел успява да чуе разговор на хора в стаята, където било тялото му. Те са казали, “О, спасения мъж е умрял!”

Исус е отвел Емануел обратно в рая и му показва един красив град. Емануел казва, че това е много красив град с къщи, който не е виждал никъде по света. Имало е езеро там и Исус му казва, че не може да отиде от другата му страна.

Той се изненадва да види оттатък на езерото, някои от неговите приятели, който са умрели в Рванда, включително един Мюсюлманин. Емануел се изненадва, че не вижда някои силно религиозни Християни, с които той е служил на Бог. Той попитал Христос как така Мюсюлманин може да е в рая. Исус му казва, че когато този Мюсюлманин е умирал, той е викнал името на Исус и Исус го спасил от ада. Тогава Емануел го попитал защо една силно религиозна Християнка, което е служила на Бог с него в Рванда, не е била в рая. Исус отговорил, че е било поради нейния отказ да прости на тези, които са отказали да я посетят в болницата, когато е била болна. Емануел споменал друго име и Исус му казва, че причината този човек да не е в рая е, че е откраднал пари, които Християните са дали, за да се помогне на бедните.

Емануел тогава вижда една много ярка светлина отвъд езерото. Исус казва на Емануел, че той не може да се доближи до трона на Бог, понеже неговото време да напусне земята не е дошло все още.

После е показан ада на Емануел, който той казва, че е много гаден. Тези в ада са накарани да работят като роби през цялото време.

Исус после дава на Емануел нещо, което изглеждало като едно голямо парче шоколад и му казва да го изяде. Имало вкус на шоколад! След като го изял, Исус му казва, че е изял цялата Библия и че като се върне на земята, той ще може да запомни всички стихове без да отваря Библията. Един приятел на Емануел потвърждава, че това е вярно. Човека има цялото Свето Писание в главата си.

След седем дни от неговата смърт на Земята Исус казва на Емануел, че е време за него да се върне в неговото тяло на Земята. Исус му казва да отива и да свидетелства, за това, каквото е видял и да моли хората да се разкаят и да изгонят греха. Исус му дава три ангели пазители да го защитават винаги.

Емануел отказва да напусне рая, но Исус просто го е докоснал с върха на пръста си. Емануел се е озовал в тялото си, което в било пълно с ларви на мухи. Той казва, че е използвал ръката си за да премахне ларвите от неговата уста.

Неговите приятели не могли да повярват на очите си като видели загнилото тяло на Емануел да се помръдва и въжетата да се отпускат. Въпреки че повечето от останалите десет били много болни, те избягали от училищната стая, викайки че са видели призрак. Те се върнали след като чули гласа на Емануел да ги моли да се върнат.

Една от ръцете на Емануел е имала част, която е била изядена много от ларвите, което е причинило ръката му почти да падне. Той бил откаран в болницата в Кигали. Бог казва на Емануел да не се притеснява и да не приема предложената операция, при която ръката му щяла да бъде отрязана.

С Божиите свръхестествени начини на работа, Бог се появил като видение пред един доктор в Австралия. Бог го инструктирал да отиде в Рванда да потърси Емануел и да вземе всички необходими инструменти, които ще му позволят да направи операция на ръката на Емануел, която била все още закачена за тялото му. Бог дал на доктора подробности относно Емануел, включително болницата в Кигали и негова снимка. Докторът отлетял към Рванда и намерил Емануел.

След лечението Емануел започнал служба си да свидетелства какво е видял в тая. Навсякъде, където Емануел е отишъл се случвали чудеса. Например в Рванда той се е молил и една много силна вещица, от която всички в Рванда се страхували, загубила всичките си сили! В Танзания, Емануел бил откаран в затвора заради проповядване и покръстване на Мюсюлмани. Докато бил в затвора, той се молил и силен вятър разрушил затвора. Офицерите в затвора го пуснали на свобода следващата сутрин! Сега Емануел служи в Кения и Южна Африка. Той пътува из различни страни, за да сподели неговото свидетелство с другите.