Преди 35 години Джейни Смит е била в болница в процес на раждане на нейното второ бебе. Тогава тя умира и преживява НДЕ (тук може да го гледате на видео).
Екстази от Бог
Бях тотално съзнаваща. Бях в тъмнината. Не можех да видя нищо. Мислех си, “Това не трябваше да е така. Не се предполага, че трябва да знам каквото и да е, а знаех. Какво се случи?”
В този момент почувствах нещо да напуска тялото ми. То профуча. Отиде нагоре през върха на главата ми. Можех да го почувствам и да го чуя. Беше слабо профучаване. В този момент се озовах в един вид сива мъгла. Знаех, че съм мъртва.
Споменът от това преживяване е запазен в моята душа. Когато се озовах да стоя в тази мъгла с разбирането, че съм мъртва, спомням си, че се чувствах толкова радостна и толкова развълнувана, защото знаех, че въпреки че бях както казваме “мъртва”, бях много жива. Много оживена. Бях тотално съзнаваща. Започнах да разливам тези чувства на благодарност. Не го правех устно, но изглежда, че самата моя същност казваше, “Благодаря ти, благодаря ти, Боже, че го направи така, че да съм безсмъртна. Не бях унищожена.”
Изливах огромна благодарност и радост и както това ставаше във мен, тази бяла светлина започна да филтрира моето съзнание. Дойде в мен. Сякаш аз излязох в нея. Разширих се в нея, когато тя дойде в моето поле на съзнание. Не чувствах нищо друго освен тази брилянтна бяла светлина. Светлината носеше със себе си най-невероятното чувство на тотална обич, тотална сигурност, тотална закрила. Просто бях обгърната от нея. Спомням си, че се чувствах прегърната от нея. Тя беше толкова динамична, беше почти очевидна.
Като съществувах в тази бяла светлина, в тази невероятна любов, започнах да ставам възторжена. Възторгът растеше. Блаженството растеше. Моето съзнание се разширяваше с цялото му блаженство. Изведнъж дойдоха в полето на съзнанието ми всичките знания, бяха като блок от знания, който просто дойде и се настани в мен. Знам, какво е необходимо, за да се кажат няколко изречения, но не дойде в няколко изречения - дойде всичко като едно голямо парче. Това, което знаех е, че съм безсмъртна, че бях вечна, че бях неразрушима, че винаги съм била, че винаги ще бъда и че по никакъв начин няма да бъда загубена.
Не беше възможно за мен да попадна в някаква дупка някъде във вселената и никога да не бъда чута отново. Просто знаех, че съм напълно спасена и че винаги ще бъда завинаги.
Когато научих този блок от знания, влезна друг блок от знания. Цяла област от знания влезна в моето същество и това, което разбрах беше, че вселената се движи по перфектен план. Знаех, че плана е перфектен. Всичко, което си мислим, че е трудно за разбиране, нечестно, жестоко или каквото и да е, това всичко нямаше значение. Знам че това е много трудно, но това разбрах. Разбрах го. Схванах го по такъв начин, че когато се върнах от преживяването ми, наистина не можех да го схвана. Разбрах, че всички неща, за които се притесняваме, за които ни е грижа, наистина не трябва да се притесняваме за тях. Има перфектен план и планът работи сам по себе си благодарение на своята перфектност.
Тогава просто си спомням, че станах по-блажена, по-радостна, по-екстатична. Просто се пълнех и пълнех с тази светлина и любовта, която беше в светлината. Движенията на тази светлина не бяха изобщо статични. Бяха толкова подвижни и толкова пълни с любов, радост и знание. Като го приемете в себе си или то като влезе във вас и вие го получите, вашето ниво на екстаз просто става огромно.
Знаех, че загубих всяко чувство за тялото ми. Беше само моето съзнание, един вид чисто и свободно летейки и изобщо не мислех по време на тази част от преживяването. Нямах мисли. Бях приемателна станция. Просто чувствах, поглъщах и приемах и не мислех изобщо. Стигнах до положението на възторга, когато изведнъж си помислих, моята първа мисъл.
“Чудя се колко още от това мога да издържа преди да се разбия?”
С тази мисъл светлината започна да отслабва. И вселената не ни позволи да се разбием. Не можем да приемем повече от това блаженство и радост, от колкото ни е възможно да изтърпим в даден момент.
Красивата ливада:
Светлината като започна да отслабва, възторга, който бях натрупала също започна да се изгубва. За няколко секунди не можех да си спомня какво ставаше. Спомням си, че си мислех, “Не знам как се озовах тук. Не мога да си спомня какво ставаше.” Не знаех дали бях в тази светлина за една минута през деня или за хиляди години. Мисля, че силата на цялата тази енергия просто създаде в мен състояние на амнезия за няколко секунди. Но на това не му беше позволено да продължи много дълго.
След секунда или две, се озовах в една абсолютно красива зелена ливада. Тогава знаех какво се случва. Отново знаех, коя съм, че съм умряла. Периодът ми на амнезия свърши.
Стоях там в тази великолепна ливада и си спомням, че светлината там беше различна от светлината на Земята. През нея не беше тази брилянтна бяла светлина, в която бях, беше по-красива светлина. Имаше позлатеност на тази светлина. Спомням си, че небето беше много синъо. Не си спомням да съм видяла слънцето. Цветовете бяха необикновени. Зеленото на ливадата беше фантастично. Цветята разцъфваха навсякъде наоколо и имаха цветове, които преди не бях виждала. Осъзнах много добре, че никога преди не съм виждала тези цветове и бях много развълнувана от това.
Мислех, че съм видяла всички цветове. Бях ужасно развълнувана от красотата, която беше невероятна. В допълнение към цветовете, можех да виждам мека светлина във всяко едно живо нещо. Не беше светлина, която се отразяваше от външната част от някой източник, ами идваше от центъра на растението. Просто тази красива, мека светлина. Мисля, че виждах живота във вътрешността на всичко.
Като свърших да гледам тази изящна красота, започнах да вървя. Направих само няколко крачки и видях, че отпред имаше едно възвишение, едно малко възвишение. Имаше може би около 18-20 човека, които стояха на възвишението. Те бяха облечени във широки горни дрехи (robes), много прости, предполагам че бяха гръцки вид дрехи. Те също бяха във всички тези красиви цветове. Имаше мъже и жени - повече мъже отколкото жени, не знам защо. Помислих си малко за това, но имаше и мъже и жени там. Никой не познавах, но нямах близки връзки с другата страна и затова не беше изненадващо, че никой не познавах.
Почувствах, “О, искам да приказвам с тях.” Сякаш веднага бях там на възвишението. Не знам дали успях просто лесно да се плъзна до там или дали трябваше само да си помисля, че искам да съм там и да бъда там. Това, което си спомням беше, че не трябваше да изкачвам хълма. Не направих никакво усилие.
Моментът на истина:
Като се озовах на върха на хълма, видях над хоризонта и точно малко под хоризонта, имаше един град. Осъзнах после по някакъв начин, че това беше повече от град, че това, което виждах, всъщност представляваше един свят. Чудех се, “От това ли е произлязъл света или там ще отивам?” Никога не можах да разбера, защото точно в този момент, 3 или 4 от мъжете, които бяха в групата от хора на върха на хълма, дойдоха при мен и се запознахме.
Казах им, “Не знам какво се случи. Осъзнавам, че съм мъртва. Знам какво става.”
Един от мъжете от групата проведе целия разговор с мен. Той беше доста дълъг, по-дълъг от останалите. Спомням си, че горната дреха, която носеше, беше лилава. Имаше бял бретон, който минаваше около главата му. Върха на главата му беше без коса. Имаше абсолютно чудно лице. Беше много благороден, много мил и имаше такова, което бихме помислили за много духовно лице. Имаше също доста авторитет и чувствах, че приказвах с някой, на който можех да се доверя напълно.
Като му казах, “Знам какво става. Знам, че съм умряла,” той каза, “Да, така е, но не можеш да останеш тук. Все още не ти е времето да бъдеш тук.”
Трябва да ви кажа, че докато приказвахме, не мърдахме устите си. Спомням си, че само трябваше да имам сигнала, който съдържаше нещата, които искам да кажа и той веднага щеше да разбере това и да ми отговори. Въпреки, че той не си мърдаше устата, той ми приказваше, можех да чуя звука на неговия глас в моето вътрешно ухо. Знаех, как звучеше. Беше придаване на мисли, все пак можех да чуя как звучеше. За дълго, дълго време можех да си спомням звука на неговия глас.
Казах му отново, “Всичко, което ми се случи след като починах е толкова красиво. Всичко е толкова перфектно. Какво ще кажеш за греховете?”
Той каза, “Няма грехове, не и по начина, по който мислите за тях на Земята. Единственото нещо, което има значение тук е какво мислиш.”
Тогава той ме попита. “Какво има в сърцето ти?”
Тогава по един неописуем начин, който не разбрах изобщо, можех да погледна дълбоко в мен, наистина в самото ядро на моята същност. Видях че там имаше любов, нищо друго. Моята основа беше перфектна любов, обичаща перфектност. Имах пълна обич и приемане на всичко. Видях моята собствена благост, нежност, невинност. Просто бях перфектна и обичаща.
Казах му, “Разбира се!” Чувствах, че се свързвах със знание, която знаех преди. Чудех се как за Бога съм забравила нещо толкова важно. Знаела съм го.
Казах, “Можеш ли да ми кажеш за какво е всичко това - целия свят - всичко?”
Той каза, “Да.”
Каза ми най-много три изречения. Беше толкова просто. Разбрах го от раз. Разбрах напълно какво ми каза. Спомням си, че му казах, “Разбира се!” Тогава дойде отново чувството на свързване със знание, което преди съм имала. Чудех се, как за Бога съм забравила това.
Казах му, “Понеже няма да мога да остана, има толкова хора, на които искам да споделя това. Може ли да взема всичко това със мен?”
Той каза, “Можеш да вземеш отговора на първия въпрос, този за греховете. Но отговора на втория няма да можеш да си го спомниш.”
После имаше огромен удар в главата ми. Беше силен, беше бърз и беше крайно дразнещ. Продължи няколко секунди - висок удар, удар, удар, удар. Тогава това свърши и имах нещо като електронна щракалка в ухото ми. Няма да забравя звука на тази щракалка, защото си спомням, че звучеше почти като на касетофон. Когато щракалката щракна, се върнах обратно и отворих очи. Докторът ми стоеше над мен и правеше нещо, което беше извънредно неудобно.
След това преживяване, никога не можах да си спомня конкретните две или три изречения, които ми бяха казани. Опитвах се и се опитвах с години след това преживяване да положа конкретни усилия да се опитам, най-вече когато си лягах в леглото през нощта, когато лежах в това незаспало положение. И никога не успях. Най-накрая просто престанах да се опитвам.
Но мисля, че знам какво ми беше казал, въпреки че не можех да си спомня точните изречения. Знаех, че е свързано с любовта. Вярвам, че имаше връзка с това, което можех да видя, когато ме попита, “Какво има в сърцето ти?” Погледнах в мен и видях, че бях перфектна любов.
Сега това не се отнася само за мен. Отнася се за всички човешки същества. Това е какви сме ние. Това е нашата основа. Тази любов, тази перфектност, тази Божественост. Вярвам, че това, за което става въпрос е, че света ще продължи да се променя и ние ще имаме всички тези изживявания и това ще продължи занапред и завинаги. Като извадим това до нашето съзнание и го оставим да остане там за всичкото време, нашата връзка с Бог ще бъде там, а не някъде в нашето подсъзнание. Ще усещаме съзнателно кои сме през цялото време. Мисля, че това представлява пътешествието.
