Преживявания близки до смъртта

Оригинален Линк

---

НДЕ на Лаура (3 години и половина):

Моят баща в необмислено и пияно състояние на гняв ме изнасили, прави анална любов с мен и ме преби до смърт по средата на нощта. В този краен изблик на болка повиках Бог и в този момент бях откъсната от живота.

Като умрях почувствах, че ангели с широки многоцветни дрехи ме издигат нагоре. Не знаех къде ме отвеждаха, носеха ме все по-нависоко в небето. Накрая стигнахме едно място, където празнотата придоби форма на огромна маса от облаци, върху които вървяха други ангели, въпреки че те също летяха във въздуха.

Ангелите, които ме носеха ме оставиха на един красив женски ангел, чиято излъчваща любов беше по-силна от тази на всички около нея. Тя ми каза с глас, чиято сладост и тон са непознати на Земята, “Кажи ми твоята история”.

Казах й, но не с говорими думи, ами с мисли, “Ще ти кажа, но сега имам нужда от почивка”.

Моят дух нямаше никаква енергия, дори не можеше да отговори на тази обичаща дама.

Бог в манифестацията на безкрайна светлина се появи на моята лява страна и бях погълната във формата на всесилна и всеподхранваща любов. Това божествено създание се появи като масивна колона от златна светлина, с внушението на човешка форма във вътрешността. Видях и почувствах неговата светлина, чувствах се сякаш бях в топла баня, която напълно ме излекува и ме защитаваше. Не исках никога да си тръгвам. Не си приказвахме, но в тези безкрайни моменти придобих знания, които ми позволиха да се върна обратно на Земята и да завърша живота ми.

След като мина този безкраен момент, тогава започна битка за моя живот между ангелите и докторите на Земята. Всеки път когато докторите удряха гърдите ми, моя дух се изсмукваше в тялото ми за частица от секундата, само за да бъде върнат обратно от ангелите. Те ме държаха за крака, борейки се да не ме пуснат обратно. Най-накрая докторите ме ударих за последен път. Чух ангелите да казват, “Те са по-силни от нас” и бях изсмукана обратно в тялото ми, стоях изправена, виках и изгубих съзнание.

До този ден винаги имам чувството, че трябваше да се върна обратно, че имаше още нещо, което трябваше да направя там преди да се върна. Чувството на незавършеност ме държи наполовина в другия свят през цялото време.

---

НДЕ на Клара (10 години):

Бях в пети клас, когато се разболях и имах огромна болка на дясната ми част. Моя учител си помисли, че е само болка в стомаха и я игнорира. Два часа по-късно бях откарана спешно в болницата. Бях ужасена и се молех да отида вкъщи. Борех се с маската от етери, когато това се случи. Една секунда бях будна, уплашена до смърт, следващата секунда падах направо надолу в една черна дупка, сякаш в кладенец.

Имаше шумни звуци като бръмчене и звънене и стържене на метал, после бях горе на тавана и гледах надолу към мен. Почувствах се сякаш се бях разстелила навсякъде по стаята като пара или облак. Гледах как докторите имаха една квадратна зелена машина, доведена в стаята от една сестра, и после работеха с нея върху мен. Имаше няколко сестри.

Изведнъж стоях сама в една стая с големи тежки врати, водещи в други стаи. Някой дойде към мен. Не го видях. Само чух гласа му. Той ме проведе през нещо като тунел. Мисля, че вървях, но моите крака не докосваха пода. Изведнъж чух нещо, което звучеше като детска площадка голяма, колкото един град пълна с деца, които се смеят и играят. Като ги чух се успокоих. Друг мъж се приближи към нас. И него не го видях. Той попита този, който ме водеше, коя съм и после си отиде. Като се върна той каза на мъжа, който беше с мен, че трябваше да се върна обратно, че те не бяха готови за мен все още.

Бях отведена по един тротоар до една голяма сграда с големи врати. Влезнах вътре и видях хора навсякъде да работят и да правят разни неща. Откараха ме в една голяма с цветовете на дъгата бяла стая и ми казаха да седна на едни стълби, които водеха до един голям бял стол и да чакам там някой, който трябваше да приказва с мен. Той излезе от една врата на другия край на стълбите, стигна до стола над мен и седна. Беше облечен в бяла, с дълги ръкави, до пода широка дреха с широка златна връзка около кръста. Носеше сандали. Неговата тъмно кафява коса беше дълга до раменете. Имаше дълго лице, широка брада, тъмни очи с черно около двата клепача, все едно с молив за очи, но не беше така. Неговата кожа имаше мургав тен и неговите очи бяха като течна любов. Той общуваше като ме гледаше. Никакви думи не бяха изговорени, понеже можехме да чуем нашите мисли. Той ми каза какво трябва да направя с живота ми и ме накара да отида до другата страна на стаята и да погледна нещо като телевизор, за да мога да видя бъдещето ми. Това, което видях, ме направи много щастлива. Този мъж, който вярвам че е Исус Христос, каза че когато се събудя в болницата ще забравя какво трябва да направя в моя живот.

“Нищо не може да се случи преди неговото време”, предупреди той.

Като напусках стаята, той каза, че трябва да се подчиня на неговите команди, ако исках да се върна обратно.

Като се съживих една сестра седеше до мен на леглото и каза, “Слава Богу най-накрая се събуди”. Казах на доктора, че го видях да работи върху мен и цвета на машината докарана в стаята за опериране. Той не знаеше какво да каже.

---

Сесил (11 години):

Брат ми и аз отидохме да плуваме. Той имаше проблем. Опитах да се да го извадя от водата, но в неговата паника, той ме издърпа надолу няколко пъти. И двамата се удавихме. Той умря, а аз се завърнах. Спомням си го сякаш беше вчера. Точно когато не можех повече да стоя на повърхността, започна един странен звук като дрънчене в моите уши. Мирно чувство ме обзе. Почувствах духа ми да излиза от тялото ми и отидох в една черна празнота. Това беше малко ужасяващо.

Далече имаше дребна светлина. Приближих се към нея, първоначално бавно, после все по-бързо сякаш бях на предницата на влак, който ускорява. После спрях и стъпих в светлината. Видях всичко - небе, сгради, стъкло - да излъчва своята собствена светлина и всичко беше много по-цветно от това, което ние виждаме тук. Една река криволичеше наоколо. На другата страна имаше град и един път минаваше през него до друг град и друг град и друг и друг.

Точно пред мен, но от другата страна на реката имаше трима мъже. Те се проектираха до мен. Те не вървяха или летяха. Те се проектираха. Не ги разпознах, но знаех, че един от тях беше Лин Биб. (Бях именувана на него. Той умря няколко седмици преди да се родя). Знаех, че тези трима мъже ме търсеха, като посрещащ комитет ме откараха на другия край на реката до първия град. Имах чувството, че ако отида с тях, нямаше да мога да се върна обратно, и затова се поколебах.

Първият град беше като първи клас. Хората стояха там, докато са готови да отидат в другия град - вашето вечно развитие, от град на град. Зад мен от ляво беше силен източник на светлина, много ярка и пълна с любов. Знаех си, че това е човек. Нарекох го Бог, защото нямах по-добра друга дума, с която да го нарека. Почувствах мъжко присъствие. Той ми каза, не със думи ами телепатично, “Защо се поколеба?”

Отговорих, “Ами, някак си съм млада да умра”.

Той се засмя. “Имаме и бебета, които умират”.

Аз казах, “Ами има някои неща, които искам да знам първо”.

Той отговори, “Какво искаш да знаеш?”

“Какво е смъртта?” попитах аз.

Той каза, “Обърни се и виж”.

Като го направих видях една неприятна катастрофа на кола. Няколко хора умряха. От тялото на няколко от тях излязоха духовете им, за да продължат да се развиват.

Някои, които не вярваха, че е възможно, останаха в техните тела и не излязоха. Попитах дали те могат да се достигнат и той каза, “Да, някои по-бързо от други и някои може би никога”. Смъртта следователно беше, да не вярваш в нищо.

Попитах, “Какво е ада?”

Той каза, “Обърни се и виж отново”.

Видях една стара жена на клатещ се стол, решена да стой и да се клати и да се притеснява за децата, внучетата и всичко останало. Адът следователно беше липсата на мъдрост и да не продължаваш напред, избирайки да не се придвижваш напред, да седиш там и да не правиш нищо. Адът не беше място.

Попитах дали има Дявол или Сатана.

Той ми каза, “Бог би ли позволил това?” Той продължи, “Ако те направя Бог само за няколко секунди, какво би направила първо?”

Знаех, че първото нещо ще е да премахна всякакъв Дявол или Сатана. Попитах, “Как да разпозная правилното от грешното?”

Той отговори, “Правилното е да помагаш и да бъдеш мила. Грешно е не само да нараняваш някой, но и да не помагаш, когато можеш”.

Ние вървяхме, докато питах за вселената и причините за всичко. Всички тези неща ми бяха показани. Тогава той се зачуди дали все още исках да се върна във физическия свят.

“Искам да се върна.”

Той попита, “Защо?”

Казах, че ще помогна на майка ми, която беше изоставена от баща ми с четири деца и едно на пътя. Бог се засмя и ме попита за истинската причина. Казах, че ще оставя Земята малко по-добра, от колкото съм я намерила.

Тогава ти можеш да се върнеш с част от знанията, които научи, а останалата част ще ти бъдат разкрити с времето. Живей по такъв начин, че да не се връщаш отново там, когато се върнеш тук.

Събудих се с лицето в калта на дъното на реката и бях “издигната” на повърхността. Изхвърлих огромни количества вода, после се издърпах от реката само за да открия, че брат ми беше мъртъв.

Оригинален Линк

Една нощ, докато се гмуркал за омари на един малък остров в Мауритиус, близо до Нова Зеландия, Йан Маккормак е бил ужилен от пет смъртоносни медузи, от тези, които са едни от най-отровните създания на Земята. Докато е дошла линейката неговото тяло е било напълно парализирано и се е създала некроза в костния му мозък. По пътя към болницата, Йан започва да вижда живота си пред себе си. В този момент на неговия живот той е бил атеист и не е бил сигурен какво ще стане като умре. Докато е лежал мъртъв е видял майка си да се моли за него, насърчавайки го да извика Бог от цялото си сърце, за може Той да го чуе и да му прости (неговата майка е била единствената Християнка в семейството му). След като е откаран в болницата, Йан умира за около 15-20 минути и е имал необикновено преживяване близко до смъртта. Следва неговото свидетелство за неговото НДЕ.

Можете да видите на видео неговото преживяване неговия сайт.

---

Знаех си, че има освобождаване, битката да остана жив сякаш свърши. Никой не ми каза какво се случи, никой не каза, “Сине, ти умря”. Не знаех това. Само знаех, че битката да се опитам да държа очите ми отворени и да остана жив свърши.

Знаех си, че ще отида някъде, нямаше да затворя очи и да заспа, знаех, че ще отида някъде. И без това във болницата имах чувството, че отлитам на някъде. Държах се за тялото ми с всички сили и се опитвах да не отлетя. Но все пак когато затворих очите ми не отлетях, ами изчезнах.

<Библията казва в Еклисиаст, че когато човек умре, неговия дух се връща към Бог, който му го е дал и неговото тяло се завръща в пръстта, от където е дошло.>

Ами аз знаех, че моя дух е напуснал и че съм отишъл някъде, но все още не знаех, че съм мъртъв. Сякаш се озовах в едно огромно широко място като празнота с черна като катран тъмнина. Чувствах, че стоя изправен. Сякаш се бях събудил от лош сън в нечия друга къща и се чудех къде са отишли всички други. Огледах се да се ориентирам в новото обкръжение.

Събуждали ли сте се по средата на нощта и да се опитвате да намерите ключа за лампата? Опитах се да го намеря, но не успях. Опитвах се да докосна нещо, но докато обикалях не намерих нищо. Дори не се удрях в нищо. Не можех да видя ръката пред лицето ми. Повдигнах ръката ми да видя колко мога да виждам. Повдигнах я до където ми беше лицето и тя мина точно през там, където трябваше да ми е лицето. Беше ужасяващо преживяване. Знаех точно тогава, че аз бях аз, Йан Маккормак, стоях там, но без тяло. Имах усещането и чувството, че имам тяло, но нямах нищо физическо за пипане. Бях духовно същество и моето физическо тяло умря, но бях много жив, силно осъзнавах, че имах ръце и крака и глава, но вече не можех да ги пипам.

<Бог е дух, невидимо духовно същество и ние сме създадени по негов образ.>

Мислех си в моето сърце, “Къде за Бога съм?” И стоях там в тази тъмнина, чувствах невероятен студ и страх около мен. Може би сте вървели по самотна улица през нощта или сте се прибирали у дома сами и сте чувствали, че някой ви гледа. Чувствали ли сте се така някога? Да усещате, че някой ви гледа в тъмнината, но да не можете да видите кой. Започнах да чувствам зло в тъмнината. Тъмнината не изглеждаше само физическа, ами и духовна. Почувствах, че съм наблюдаван. Студено нахлуващо зло сякаш проникна въздуха около мен. Знаех си, че има нещо около мен. Постепенно осъзнах, че имаше други хора, които да се движат около мен, в същото затруднено положение като мен. Въпреки, че не говорих, те отговориха на моите мисли. Започнах да чувам гласове от тъмнината да ми викат: “Млъквай! Ти заслужаваш да си тук!” Помислих си, “Аз съм в ада, това всъщност може да е реално, но как се озовах тук?” Бях ужасен, уплашен да се движа или дишам или да говоря. Помислих си, “Да, сигурно съм си заслужил това място”.

Хората имат тази представа за ада, като време за парти и огромно удоволствие. Аз си мислех преди също така. Мислех си, че ще мога да правя всички тези неща, който не се предполага да правя на Земята. Това бяха пълни глупости. Мястото, където бях, беше най-ужасяващото място, където съм бил. Хората там не можеха да направят нищо, което техните порочни сърца искаха да направят, нищо не можеха да направят. И нямаше никакво надуване. На кой можеше да се надуваш там долу? “О да, аз изнасилих, убих, ограбих, плячкосах.” Ами уви момче! Там долу няма за какво да се приказва, няма. И те знаят, че ще дойде съденето.

Нямаше време в това място. Хората там не можеха да кажат колко в часа. Не могат да кажат, дали са били там десет минути, десет години или 10000 години. Не усещаха времето. Беше ужасяващо място.

<Библията казва, че има две царства, Царството на Мрака, което се управлява от Сатана, и Царството на Светлината. Книгата на Юдеите казва, че мястото от тъмнина е било приготвено за ангели, които не са се подчинявали на Бог, а не за хората.>

И това беше най-страховитото и най-плашещото и най-ужасяващото място, в което съм бил. Никога не бих пожелал или не бих се надявал и най-големия ми враг да отиде в ада.

Нямах си никаква идея как да избягам от това място. Как се бяга от ада? Бях се помолил и се чудих защо за Бога бях отишъл там, защото точно се помолих преди да умра, помолих Бог да прости греховете ми. Плачех и с думи извиках към Бог, “Защо съм тук, поисках твоята прошка, защо съм тук? Обърнах сърцето си към теб, защо съм тук?”

Единствения начин, по който излязох беше, че се разкаях преди да умра.

<Твърде късно е да се разкаеш когато си там долу. Можеш само да се разкаеш преди да умреш. Не можеш да измолиш твоето излизане от ада, никой на Земята не може да извади от рая, никой. Трябва да си се помолил пред това. Библията учи, че никой не може да се моли за умрелите, напусналите души и да ги извади от рая. Те трябва да се разкаят преди смъртта.>

Тогава една ярка светлина засвети над мен и буквално ме измъкна от тъмнината.

<Библията казва, че огромна светлина е светела в тъмнината, върху тези, които се разхождат в сенките на смъртта и тъмнината и ги е напътствала по пътя на мира и справедливостта.>

И стоях там, един удивителен лъч светлина проникна през тъмнината над мен и засвети върху лицето ми. Светлината започна да ме обгръща и започнах да чувствам да ме обвзема безтегловност. Тогава започнах да чувствам да се отделям от земята и да се издигам нагоре в тази ярка бяла светлина.

Като погледнах нагоре, можех да видя, че бях привлечен в един голям кръговиден отвор над мен. Не исках да гледам назад, защото можех да падна в тъмнината. Бях много щастлив да съм извън тъмнината.

Като влезнах в тунела успях да видя, че източника на светлина излъчваше от самия край на тунела. Изглеждаше невероятно ярък, сякаш беше центъра на вселената. Изглеждаше буквално като източника на всичката сила, на всичката светлина. Беше по-ярък от слънцето, по-сияещ от който и да е скъпоценен камък или диамант, по-ярък от лазерен лъч от светлина. И все пак можеше да се гледа направо в него.

Като погледнах бях буквално издърпан към нея, издърпан като нощна пеперуда в присъствието на огън. Почувствах се привлечен през въздуха с удивителна скорост към края на тунела. Като минавах през тунела, можех да видя поредица от вълни от по-силна интензивна светлина да се излъчват от източника и да пътуват по тунела към мен. Първата вълна от светлина отдаде удивителна топлина и облекчение. Сякаш светлината не беше просто от физическа порода, но беше “жива светлина”, която предаваше емоция. Тогава друга вълна от светлина мина през мен. Тази светлина отдаде пълен и абсолютен мир. Много години търсех душевно спокойствие (peace of mind), но само бях намерил краткотрайни моменти от това чувство. В училището четох от Кийтс до Шекспир, за да се опитам да имам спокойствие на духа. Опитах алкохол, опитах образование, опитах спорт, опитах връзки с жени, опитах дрога, опитах всичко, за да намеря мир и задоволеност в моя живот и никога не ги намерих. Сега от върха на главата ми до петите на краката ми бях в тотален мир.

Моята следваща мисъл беше “Чудя се как изглежда тялото ми?” В тъмнината не можах да видя моите ръце пред лицето ми. Помислих си “Трябва да мога ясно да ги видя сега, когато съм в тази светлина”. И погледнах от дясно и за моя учудване там беше моята ръка, но можех да видя право през нея. Бях прозрачен като дух, само моето тяло беше пълно със същата светлина, която грееше върху мен от края на тунела. Сякаш бях пълен със светлина. Третата вълна близо до края на тунела беше пълна радост. Беше толкова вълнуващо, че знаех, че това, което щях да видя ще е най-страхотното преживяване в целия ми живот.

Умът ми не побираше къде отивах и моите думи не могат да опишат това, което видях. Излязох от края на тунела и сякаш стоях изправен пред източника на всичката светлина и сила. Цялото ми внимание бе обвзето от тази невероятна светлина. Веднага я помислих за аура. После за великолепие. Бях виждал рисунки на Исус с малък ореол или малко излъчване около неговото лице.

<Но Исус Христос умря, издигна се от смъртта и отиде в рая и седна от дясната страна на Бащата и е възхваляван, обиколен от светлина и в него няма тъмнина. Той е Царя на Славата, Принца на Мира, Господар на Господарите и Цар на всички Царства.>

Видях това, което вярвам, че е славата на Господа.

<В стария Завет Мойсей се е изкачил на планината Синай за 30 дни и е видял славата на Господа. Той е слязъл и лицето му е блестяло. Лицето на Мойсей е блестяло със славата на Господа и той е трябвало да сложи було, за да не се уплашат хората. Той е видял светлината на Бог, славата на Бог. Йоан е бил ослепен от славната светлина по пътя му към Дамаскус, славата на Исус.>

И сега стоях там гледайки тази невероятна светлина и слава.

Като стоях там, въпроси ми минаваха през сърцето, “Това просто сила ли е, както Будистите казват, или карма, или ин и йан? Това просто някаква естествена сила или източник на енергия ли е или всъщност някой стои там?”

Все още поставях под въпрос всичко. Като си мислех тези неща един глас ми проговори от центъра на светлината. Гласът каза, “Йан, искаш ли да се върнеш?”

Бях потресен да разбера, че имаше някой там в центъра на светлината и който и да беше, той знаеше моето име. Сякаш тази личност можеше да чете моите вътрешни мисли като глас. Тогава си помислих “Да се върна? Да се върна къде? Къде съм?” Като погледнах ързо зад мен успях да видя тунела да се разсейва обратно към тъмнината. Мислех си, че сигурно съм в моето болнично легло и сънувам и си затворих очите.

“Това реално ли е? Стоя ли тук всъщност, аз, Йан, да стоя тук в реалния живот, това реално ли е?”

Тогава Господ проговори отново. “Искаш ли да се върнеш?”. Аз отговорих, “Ако съм извън тялото ми, аз не знам къде съм, искам да се върна.” Отговора беше, “Ако искаш да се върнеш Йан, трябва да виждаш в нова светлина”.

В момента, в който чух думите “да виждаш в нова светлина”, нещо ми прещракна. Спомних си, когато ми дадоха Коледна картичка, на която пишеше, “Исус е светлината на света” и “Бог е светлина и няма тъмнина в него”. Медитирах върху тези думи тогава. Точно бях дошъл от тъмнината и тук определено нямаше никаква тъмнина.

Та това беше Бог! Той е светлина. Той знаеше моето име и знаеше тайните мисли на моето сърце и ум. Помислих си, “Ако това е Бог, тогава той може да види всичко, което съм направил в живота ми.”

Почувствах се напълно изложен и прозрачен пред Бог. Почувствах се засрамен и си помислих, “Те са сгрешили и са докарали погрешния човек горе. Не трябваше да съм тук. Не съм много добър човек. Трябва да пълзя под някоя скала или да се върна в тъмнината, където принадлежа.”

Като започнах да се движа бавно обратно към тунела една вълна от светлина се спусна от Бог и тръгна към мен. Моята първа мисъл беше, че тази светлина ще ме хвърли обратно в ямата. Но за моя изненада вълна от чиста безусловна любов мина през мен. Беше последното нещо, което очаквах. Вместо съдене, бях измит с чиста любов.

Чиста, неподправена, непотисната, незаслужена любов. Започна да ме пълни от вътре навън. Помислих си, “Може би Бог не знае за всички неща, които съм направил погрешно”, и продължих да му разказвам за всички отвратителни неща, които бях направил под прикритието на тъмнината. Но сякаш той вече ми беше простил и интензивността на неговата любов само се увеличи. Всъщност, по-късно Бог ми показа, че когато поисках прошка в линейката, тогава ми е простил и е измил моя дух от злото.

Усетих се да плача неконтролируемо като любовта ставаше все по-силна. Беше толкова чиста и истинска, без ограничения. Не бях чувствал любов с години. Последния път, в който се почувствах обичан беше от моята майка и татко, когато бях у нас, но излязох в големия див свят и открих, че там няма много любов. Видях неща, които си мислех, че са любов. Сексът не беше любов, само те гореше. Жаждата беше просто яростен огън вътре в теб, неконтролируемо желание, което те изгаряше от вътре.

Като стоях там, вълните от светлина спряха и стоях обвит в чиста светлина пълна с любов. Имаше такова спокойствие. Помислих си, “Толкова съм близко. Чудя се дали мога да влезна в светлината, която обгражда Бог и да го видя лице в лице. Ако го видя лице в лице ще знам истината.” Беше ми втръснало да чувам лъжи и измами. Исках да зная истината. Бях навсякъде да търся истината и никой не можеше да ми я каже. Говорех с всеки, който можеше да ми каже смисъла на живота, истината, какво ставаше, все нещо трябваше да е истината. Мислех си, че ако премина сега и се срещна с Бог лице в лице ще знам истината и ще знам смисъла на живота. И никога няма да има нужда питам някой мъж, жена или дето отново. Ще знам.

Можех ли да влезна? Никой не казваше, че не можех. И тогава преминах, дадох най-доброто от мен да пристъпя напред и минах през светлината. Като влезнах в светлината сякаш попаднах в завесите на окачени треперещи светлини като окачени звезди или диаманти отдавайки най-прекрасното излъчване. Светлината продължи да лекува най-дълбоките ми части, все едно лекуваше моя съкрушен вътрешен човек, лекуваше моето съкрушено сърце.

Стремях се към най-ярката част на светлината. В центъра на светлината стоеше един мъж със заслепителни бели широки дрехи, стигащи до глезените му. Дрехите не бяха човешко направени, ами бяха дрехи от светлина. Като повдигнах очи, можех да видя гърдите на мъжа с ръце протегнати сякаш ме посрещаше. Погледнах към неговото лице. Беше толкова ярко. Изглеждаше да е десет пъти по-ярко от светлината, която току-що видях. Слънцето изглеждаше жълто и бледо в сравнение с него. Беше толкова ярък, че не можех да различа чертите по лицето му и като стоях там, започнах да чувствам, че светлината излъчваше чистота и святост. Сега знаех, че стоя в присъствието на Всевишния Бог, никой освен Бог не можеше да изглежда така. Чистотата и святостта продължиха да се излъчват от лицето му и започнах да чувствам тази чистота и святост да влизат в мен. Исках да се доближа по-близко до лицето му. Не чувствах страх, ами пълна свобода като се движех към него. Стоейки сега само няколко метра пред него се опитах да погледна в светлината, която ограждаше лицето му, но като направих това, той се премести настрана. Като се премести цялата светлина се премести с него.

Точно зад Исус беше отвор с формата на кръг като тунела, през който минах. Като погледах през него навън, видях цял нов свят да се разкрива пред мен. Почувствах се, че стоя на края на рая, гледайки към вечността.

Беше напълно недокоснато. Пред мен имаше зелени ниви и поляни. Самата трева излъчваше същата светлина и живот, който бяха в присъствието на Бог. Не видях никакви зарази по растенията. Сякаш като стъпиш върху тревата, тя отново ще порасте и ще се върне към живота. През центъра на поляната видях кристално чисто поточе да да лъкатуши през пейзажа с дървета отстрани. От моето дясно имаше планини в далечината и небето отгоре беше синъо и чисто. От ляво имаше хълмисти зелени възвишения и цветя, които излъчваха красиви цветове. “Рая”. Знаех, че принадлежа тук. Обикалях света да търся рая и знаех, че съм го намерил. Почувствах се, че съм роден за първи път. Всяка част от мен знаеше, че съм у дома. Пред мен стоеше вечността, на една стъпка разстояние.

Като се опитах да мина напред в този нов свят, Исус се върна обратно на входа.

<Библията казва, че Исус е врата и че ако минете през него, ще влизате и излизате и ще намерите зелените пасища. Той е врата на живота. Исус е пътя, истината и живота. Никой не стига до Бащата, освен чрез него. Той е единствения път. Има само един тесен път, който води до неговото царство. Малко го намират. Повечето намират магистралата или шосето долу към ада.>

Исус ме зададе този въпрос, “Йан, сега като видя, искаш ли да се върнеш?”

Помислих си, “Да се върна, разбира се, че не. Защо ще искам да се върна? Защо ще искам да се върна в тази мизерия и омраза? Не, нямам нищо, заради което си заслужава да се върна. Нямам жена или деца, никой, който наистина да ме обича. Искам да влезна.” Но той не помръдна и аз погледнах обратно за последен път, за да кажа, “Довиждане жесток свят, аз съм вън вече!”

Като го направих, в ясно видение точно пред тунела, стоеше моята майка. Като я видях, знаех, че току-що бях излъгал, имаше един човек, който ме обичаше, моята мила Майка. Не само ме обичаше, но също знаех, че тя се молеше всеки ден за моя живот и се опитваше да ми покаже Бог. С моята гордост и арогантност аз се присмивах на нейните вярвания. Но тя се оказа права, имаше Бог и рай и ад. Осъзнах, колко егоистично ще бъде да отида в рая и да оставя майка ми да вярва, че съм отишъл в ада. Тя няма да си има и представа, че се молех на смъртното ми легло и се покаях за греховете ми и получих Исус като мой Господ и Спасител. Тя просто ще получи едно мъртво тяло в кутия от Мауритиус.

И тогава казах, “Боже, има само един човек, заради който искам да се върна и това е моята майка. Искам да й кажа, че това, в което вярва тя е истина, и че има жив Бог, че има рай и ад, че има врата и че Исус Христос е тази врата и, че ние можем да минем само през него”. Тогава погледнах обратно отново и видях зад нея, моя баща и сестра, моите приятели, и множество от хора зад тях. Бог ми показа, че имаше много други хора, които също не знаят и никога няма да знаят, освен ако не го споделя с тях.

Попитах, “Кои са всички тези други хора?” И Бог каза, “Ако не се върнеш, много от тези хора няма да имат възможността да чуят за мен, защото много няма да стъпят в църква”.

Казах, “Боже, искам да се върна и да им кажа на всички. Дошъл съм тук веднъж, дори не знам как съм дошъл тук, но със сигурност ще разбера. Ако мога да дойда веднъж, знам, че мога да се върна отново. И искам да съм сигурен, че ще се върна”.

Казах, “Боже, как да се върна?” През тунела от тъмнина, обратно в моето тяло? Как да се върна? Дори не знам как стигнах тук?” И Господ каза, “Ако се върнеш трябва да виждаш нещата в нова светлина”. Разбирам, че сега трябва да виждам през неговите очи, неговите очи на любов и прошка. Нуждаех се да виждам света както той го вижда, през неговите очи на вечността.

И казах, “Боже, как да се върна? Не знам как да се върна.”

Той каза, “Йан, завърти главата си … сега почувствах течност да излиза от очите ти … сега отвори очите си и виж”.

Внезапно бях обратно в тялото ми.

Главата ми беше завъртяна надясно и едното ми око беше отворено. Виждах един млад индийски доктор, който ми беше повдигнал крака с неговата ръка и ме бодеше с остър инструмент по петата. Той търсеше някакви знаци на живот. Не осъзнаваше, че бях жив и го гледах. Тогава се чудех какво за Бога прави той и се сетих, “Той си мисли, че съм мъртъв!” В същото време докторът спря каквото правеше и си обърна главата директно към лицето ми. Като ни се срещнаха очите, страх обля лицето му сякаш току-що беше видял призрак. Кръвта изчезна от лицето му и той стана бял като одеяло. Краката му едва не се сгромолясаха на пода.

Потресен помолих Бог да ми даде сили да обърна главата ми на ляво и да погледна към другата страна. Като се обърнах на ляво видях сестри и санитарни лекари да ме гледат с учудване и страх. Очевидно бях мъртъв за 15 или 20 минути. Почувствах се слаб и затворих очите ми, но бързо ги отворих отново, за да проверя дали съм все още в тялото ми. Не бях сигурен дали отново ще изчезна. Бях толкова изморен. Затворих очите ми отново и здраво заспах.

Епилог:

Молех се на Бог тази нощ, поисках да ме излекува и да ми позволи да си тръгна от тази болница. Тази нощ Бог напълно ме излекува и ми позволи на следващия ден да напусна болницата. Попитах Бог какъв съм станал, като усетих че целия ми живот се е променил за добро. Бог ми каза, че бях новороден Християнин и че искаше от мен да чета Неговата Библия. Никога не бях чел Библията и никога не бях чул да си новороден. В следващите шест седмици прочетох цялата Библия. Никога не бях същия и вярвам, че видях нашия Господ Исус Христос в Неговата Славна форма.

Следвам Исус Христос като мой личен Господ и Спасител след това преживяване през 1982. Аз съм посветен пастор в църквата Събранието на Бог (Assembly Of God) тук в Нова Зеландия. Работел съм с ловците на глави в Борнео и бежански лагери в Юго-източна Азия. Бил съм пастор в много църкви и моята жена и аз сме пътували до 24 различни държави, за да споделим това свидетелство.

- Йан Маккормак

Оригинален Линк

В НДЕ-то на Гюнтер Вагнер неговата дискусия за “черния свят” е много добро описание на преживяване на празнотата, която много преживяващи са описали.

В празнотата или както Библията я нарича “външната тъмнина”, съществуват всякакви злонамерени души. Тези души отказват да влезнат в светлината поради някаква причина. Те са души с тежко негативни енергии и често се считат за “демони”. Но души с по-горни вибрации (например светлинни същества) се опитват да върнат тези нещастни души в светлината и накрая успяват.

Много НДЕ-та включват тази празнота и тя е принципно само транзитно място, през което минават хората (обикновено с помощта на тунел), за да стигнат до светлината. Някои хора прекарват повече време в празнотата отколкото други, но очевидно душите остават там, докато намерят любовта в себе си, която им помага да бъдат привлечени към светлината и да напуснат празнотата.

НДЕ-то на Гюнтер е подобно на много други по това, че преживява Съществото от Светлина (което той идентифицира с Исус), празнотата и има много интересен преглед на живота. Той преживява и пътуване във времето. Въпреки, че неговото НДЕ изглежда необичайно на моменти (защото преживяването на празнотата може да бъде необичайно), това е един добър пример за относителното естество на НДЕ-тата.

---

Не знам точно колко голям бях, когато имах това преживяване, но всичко се случи в нашия нов дом, така че трябва да съм бил поне на 11 години.

В този ден излязох от апартамента на първия етаж, когато внезапно чух глас зад мен. Бързо се обърнах, но нямаше никой. Не мога да си спомня точните думи, но гласа каза, че качеството на моя свят, който познавам беше нищо в сравнение с този, който можеше да ми покаже. “Глупости”, казах си и продължих буйно и бодро надолу по стълбите до мазето. Оставаха ми само няколко стъпки, когато скочих нависоко и си ударих главата в тавана.

Ударът ме изпрати долу на колене и бързо починах. Почувствах се в дълбока тъмнина. Спомням си, че минах през нещо като черни панталони. В края им почувствах, че някаква мистериозна сила ме дърпа, но аз отказвах, защото не исках да минавам отново през тези черни панталони. Минах напред и изведнъж се озовах в сиво пространство.

Не знаех къде съм и се оглеждах, видях на известно разстояние някой да се движи бавно към мен. Всъщност не видях тази фигура, защото не можеше да се види нищо. Въпреки това усетих, че има една сива фигура. Определено знаех, че има някой там и казах:

“Загубих се. Моля те, можеш ли да ми покажеш пътя наобратно?”

Следващото нещо, което знаех е, че лежах на пода на мазето. Чух този крайно неприятен звънлив шум, който постепенно ставаше все по-интензивен. Тогава шумът спря и изведнъж осъзнах, че един бял, приличащ на газ, материал бавно се изтичаше от моята глава.

Той прие формата на много дълъг чорап и се носеше под лек ъгъл точно над мен. Много се обърках, защото не исках някой да ме види с този материал, излизащ от мен. Междувременно, повече от този газообразен материал се събираше под тавана и не можех да направя нищо, за да го спра. Не почувствах болка или нещо подобно по време на този процес.

Изведнъж ми стана ясно, че бях извън тялото ми. Май се случи в момента когато изтичането спря. Видях моето тяло да лежи на пода, което можеше само на мен да принадлежи. Треперих и бързо исках да се завърна в тялото ми и топлината му, когато чух някой да казва:

“Спри! Преди да се върнеш, погледни как е отвън!”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че този глас е на злонамерена душа в празнотата

Въпреки това не обърнах внимание на гласа. Въпреки, че не можех да видя никакво физическо тяло, освен моето, този глас беше доста близо. Тогава го чух отново, този път ме молеше много сериозно.

“Моля те, не се връщай обратно, умолявам те. Защо не искаш да откриеш твоите нови способности? После пак можеш да се върнеш, ако не ги харесаш.”

Почудих се. Все пак гласът беше прав. Защо да не се опитам? Тогава гласа каза бързо:

“Тествай ума си! Ако го направиш, ще видиш, че можеш да мислиш по начин, по който никога досега не си изпитвал.”

Гласът беше прав. Наистина можех да мисля много бистро, можех да разбера много бързо с целенасоченост, която не оставяше и следа от съмнение. Тогава чух гласа отново:

“Ако искаш да останеш извън тялото ти, ще направиш страхотно пътешествие и ще видиш много интересни неща. Въпреки това, трябва да решиш бързо! Побързай!”

Евентуално започнах да обмислям цялата ситуация. Наистина зависеше от мен дали исках да се върна в тялото ми и да напусна живота на Земята с всичките му недостатъци и всичките му радости или да остана навън в това състояние на ясно мислене. Гласът ме подкани да побързам и да му кажа дали съм решил.

Приех. Реших да остана отвън и мигновено осъзнах, че моето тяло ще умре, означавайки тотална разруха от гниене. Помислих си:

“Колко тъжно за моята майка!”

Относно мен, не чувствах никакви съжаления, защото моето тяло беше само обвивка, тегло, от което се освободих в момента, в който реших да остана навън.

Скоро осъзнах, че можех да се движа свободно по начин, който никога досега не бях изживявал. Носех се точно през стените на нашата къща (Видях майка ми пред кухненската печка, да готви) и нагоре към небето. В далечината видях голяма светеща топка, която беше слънцето. Почувствах се неустоимо привлечен към него от неговата яркост и исках веднага да отида в него. Не след дълго като си го помислих и ударих нещо, което ме изстреля като катапулт далече навън в тъмнината. Опитах се още веднъж, но всичко се повтори. Бързо научих, че би трябвало да има невидима бариера, която можех само да достигна, но не и да преодолея.

Пробвах се отново, този път спрях точно пред бариерата, за да гледам слънцето, което грееше огнено. Неговия размер беше относително малък, защото трябваше да го гледам от разстояние, което беше определено от тази невидима бариера. Въпреки това огненото сияние на слънцето не ме задоволи изобщо. Внезапно гласът каза:

“Има още светлини!”

Както се оглеждах, видях в далечината множество от други светлини, които блестяха много по-ярко от Земното слънце. Исках да бъда с тези светлини! Въпреки, че бяха далече, много далече от тук, можех да ги достигна за миг. Въпреки това, всяка индивидуална светлина имаше своята собствена ефективна бариера, която ме отблъскваше отново обратно в тъмнината всеки път, когато се опитвах да я достигна.

Допира с тези бариери беше много неприятен, защото всеки път като ги докоснех, цялото ми същество се разтресваше. Изведнъж гласът каза:

“Търси една ярка светлина и я приближи бавно.”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че този глас е или на помагащо светлинно същество или на помагаща душа в празнотата

Избрах една светлина, чиято яркост беше много по-голяма от всички други светлини около нея и се приближих много внимателно. Видях много голяма топка, горяща невероятно ярко. Гласът ми каза, че тя е една от многото звезди, които можех да видя от Земята.

Гледах тази топка доста продължително време, докато не можех повече да я гледам. Затова, се върнах отново в тъмнината и започнах да преценявам ситуацията. Не можех да остана в тъмнината завинаги. Трябваше да има изход. Огледах се наоколо и видях друг клъстер от звезди, който беше странно огънат. Поисках да отида там, но чух гласът да казва:

“Те са всичките еднакви. Отивай нагоре!”

Не знаех къде е горе и видях много далече от тук, над тъмнината, една блещукаща линия. Исках да отида там въпреки това невероятно дълго разстояние, но исках само да отида до края на тази линия, защото не знаех дали имаше бариера или не.

Изминах разстоянието мигновено. Този път нямаше бариера, която да ме отблъсне. Светлината дойде от друг свят. (Макар че нашия свят е черен със светлини в него, другия свят е лъчезарен). Въпреки това не можех да влезна в този свят. Движех се наоколо във всяка посока, опитвайки се да намеря проход към този свят. Скоро осъзнах, че има само една възможност, да се хвърля надолу в тази черна пропаст, която беше точно пред мен. Нямах куража да скоча. Но изведнъж чух гласа отново:

“Няма друг начин! Ще трябва да скочиш! Скачай! Скачай!”

Тогава скочих. Не знам какво се случи после, но си спомням много ясно, че изведнъж се движех със страшна скорост през тунел от тъмнина. Бях влезнал в този тунел с главата напред. Цялото ми същество беше в един вид цилиндър или тръба и аз се изстрелях в този тунел като капсула в тръбите на въздушна поща.

Движех се все по-бързо, докато бях изхвърлен далече в тази нова вселена. Тъмнината беше заменена от един вид мъглива светлина (ако мога да се изразя така). Търколих се много буйно няколко пъти и усетих, че този нов свят ми намаляваше скоростта. Спомням си, че си мислех:

“Защо се държат толкова грубо с мен?”

Почувствах, че този нов свят се затваряше едновременно, докато стария свят се отдалечаваше, и бях напълно погълнат от този нов свят. Като ме изхвърлиха чух гласът да ми вика:

“Това е твоя свят! Не принадлежиш на нас! Трябва да останеш в този свят! Никога не се връщай обратно.”

Обърнах се обратно и видях част от тъмния свят, на който би трябвало да съм оставил следи след мен, когато ме изхвърлиха, да се оттегля към отвора, където най-накрая беше изсмукан.

В момента, в който стария свят беше закрит, веднага ми хареса този нов свят, толкова много, че бях твърдо убеден, че можех само да продължа да съществувам в този нов свят. И без това нямах друг избор. Тъмният свят си беше отишъл. Сега бях неразделна част от този нов свят. Помислих си:

“Този мошенически глас! Той ме предаде като ме принуди да дойда в този свят. Няма изход на обратно! Това е края! Надявам се, че ще мога да дишам и че няма да се задуша до смърт.”

Затова се опитах да дишам, но скоро открих, че нямаше нужда от дишане. Просто съществувах. Докато бях в тъмния свят, никога не си бях помислял за дишане.

Както казах по-рано, всичко около мен беше мъгливо светлинно. Въпреки че беше ярко, не можех да гледам ясно. Въздействието на безвъзвратността върху състоянието, в което се намирах, беше поразително. Въпреки, че бях част от този нов свят, нищо не знаех за него. Почувствах се напълно сам, предаден, много мъничък и незначителен. Никоя друга душа не беше наоколо. Започнах да се оплаквам от ситуацията ми. Не знаех какво да направя. Почувствах се много мизерен.

Добре, можех да се движа свободно, където си исках. Но къде да отида? Никои нямаше тук! Никой? Въпреки това имаше гласове много далече от тук! Всъщност чух два гласа. Успях да ги чуя да казват, с пълна липса на вяра, нещо като това:

“Виж, виж, там има малка душа! Виж там има млада душа! Какво прави той тук? Как е дошъл тук?”

Гласовете в този свят всъщност не бяха никакви гласове. Нещо се помисляше и аз веднага разбирах какво си приказваха. Това което споделям сега са впечатленията, а не точните думи. Но тези впечатления са толкова ясни, че не се съмнявам за тях.

Продължих да се оплаквам, че не познавам никого в този светъл свят и че насила съм докаран тук. Гласовете се приближиха. Въпреки това не виждах никой. Просто усещах тяхното присъствие, което ме удовлетворяваше. Сега знаех, че има същества в този свят, с които можех да си комуникирам. Същества, които ми бяха едновременно чужди, но и приятелски.

Съществата ме подканиха да се връщам там, откъдето съм дошъл. Сметнах това за много смешно, като сега съм част от този нов свят. Освен това, ако исках наистина да се върна обратно, което беше невъзможно, какво трябваше да направя? Плюс това, дори ако успеех да намеря пътя на обратно, нямаше да имам ни най-малката идея къде лежеше моя роден свят, Земята. Тогава почувствах, че те искат да ме изпъдят от този свят и се развълнувах и казах:

“Никой не може да ме принуди да напусна този свят. Имам правото да остана тук, защото съм част от него.”

Двете същества разбраха какво си мислех, защото не можах да усетя вече техните гласове. Тогава едно от тях ме упъти (не знам как) до едно място, каквото не бях виждал преди. Другото би трябвало да е отишло да викне помощ, за да се опитат да намерят правилния подход, по който подобна ситуация може да реши.

Мястото се оказа една ливада с много цветя. Беше прекрасна ливада, но знаех, че е само картина на ливада, някак си извикана и окачена в този нов свят. Съществото поиска да поиграя на ливадата, но не можех. Просто не знаех как.

Изведнъж усетих малка ярка светлина в далечината в “небето”, но бързо идваща все по-близко. Беше оформена като топка и беше неописуемо ярка. Опитах се да си закрия очите, но нямах нужда от това. Въпреки нейната невероятна яркост и сияние, изобщо не ме заслепи!

След малко тази светлина спря точно над мен. Беше слънце със същия размер като слънцето на нашия свят, но беше неописуемо по-ярко. Продължих да гледам това слънце и да се чудя как една светлина може да притежава такова сияние. (Яркостта на светлините в тъмния свят същи беше блестяща, но от друг вид).

Изведнъж осъзнах, че тя ме гледаше критично много внимателно. Тогава се отвори и един лъч се изля върху мен и чух да ми вика:

“Мога да те унищожа ако не ми кажеш истината защо си тук!”

Отговорих: “Но аз не знам нищо друго освен истината!”

Тогава нещо се случи, което никога, никога няма да забравя. Любов, чиста, абсолютна любов се изсипа върху мен заедно с невероятна топлина. Цялата ми душа или същество се беше потопило в тази любов. Той ме издигна и ме целуна по устата. Това Същество от Светлина ме обичаше дълбоко, безкрайно дълбоко и все по-интензивно. Бях много щастлив! Можех да остана в този лъч от обич завинаги. Ако моята история беше лъжа, Съществото от Светлина щеше да ме унищожи. Но ясно осъзнавах, че няма причина да се страхувам от нищо.

Постепенно обичта стана по-слаба и почувствах, че има нещо грешно с мен - нещо, която пречеше на светлината да продължи да ме обича. Тя се опита да не ми казва защо. Накрая, не успя да се сдържи и бързо каза:

“Имащ вонящ дъх. Имаш нужда от баня.”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че това е свързано със пречистващ процес, през които преминават някои души. Фразата “вонящ дъх” може да се свърже с “вонящи мисли” или негативни мисли, които не пасват със съществуването в по-високите нива след живота. Такива мисли също са описани в други НДЕ-та във формата на “мислени бактерии”. Някои НДЕ-та показват, че такива мисловен процес трябва да се пречисти, преди да се влезне в по-високите нива.

Останах с впечатлението, че трябва да си взема душ, подобен на този, който си взимах на Земята, но чрез потапяне на цялото тяло. Обясни ми се, че този процес щеше да е неприятен, но можех да го спра, когато стане твърде болезнен, за да го понеса.

Въпреки, че не разбрах причината, исках да направя това, което Съществото от Светлина искаше да направя. Повдигна ме и ме сложи в една червена светлина. Затворих очите си. Не можех да почувствам нищо. Не знам колко дълго бях в това състояние. След известно време обаче, осъзнах, че бях подхвърлян доста грубо. Все едно бях в пералня. Извиках:

“Мисля, че е достатъчно!”

Веднага бях снижен, любовта и топлината бяха изключени, но останах в този лъч (или сфера).

Изведнъж слънцето изчезна и видях една луна. Бях в различен свят. Всичко беше черно с изключение на луната, която беше точно пред мен. Беше по-ясна и по-сияеща от луната в нашия свят. Нямаше и следа от тъмнина по нея. Луната беше обиколена от венец от малки ярки звезди. Продължих да гледам тази лъскава луна, когато изведнъж почувствах нещо странно да влиза през лявото ми око и да се разпростира дълбоко в мозъка ми.

Чудех се, че можех да ясно да виждам луната с моето ляво око, което винаги е било по-слабо от дясното ми и веднага осъзнах, че точно пред мен стояха отговорите на всички въпроси, които имаме на Земята. Много се развълнувах за това и се опитах да определя местонахождението на мястото, за което исках да кажа на нашите учени на Земята, че трябва да дойдат и да видят това необикновено място.

Опитах се да определя точно мястото, като гледах наляво от луната и броях малките ярки звезди. Но като правех това осъзнах, че това не бяха звезди, ами малки луни.

Отново, гледах към лявата страна на луната и колкото повече гледах, толкова повече малки луни се появяваха в права линия, една малка луна след другата. Нямаше никаква надежда да определя мястото. Тогава започнах да се чувствам студено и треперих. Спомних си слънцето от нашия свят, неговата топлина, която понякога ми беше твърде гореща, но като цяло, живото-даваща топлина. Отчаяно исках да се върна към яркото живо слънце. Чак тогава осъзнах, че гледах към луната с моето ляво око, а дясното ми беше затворено. Исках да си отворя дясното око за да видя слънцето отново, но не можех.

Исках да напусна луната, която не представляваше вече интерес за мен. Исках да се върна при яркото живо слънце. Опитах се много силно, но напразно, дори почувствах крайно неприятна болка в главата ми. Но изведнъж луната със своите тъмни околности изчезна и отново видях това невероятно ярко слънце.

Внезапно слънцето започна да се движи наобратно, променяйки цветовете си до дълбоко тъмно червено. Продължих да се движа назад в небето, докато то стана много мъничка червена светлина, като точка. Тогава започна да се движи много бързо. Наведнъж видях яркото слънце от лявата ми страна и тогава червеното слънце от дясната ми страна да танцуват от ляво надясно и от дясно наляво.

Почувствах, че слънцето искаше да си комуникира с мен. Помислих си, че тук слънцата не можеха да говорят, ами се движеха наоколо и това беше техния начин на комуникация.

Тогава се спрях и видях яркото слънце отпред на малкото червено слънце. Въпреки това не разбрах какво означаваше това. Сметнах целия спектакъл по-скоро за весел и забавен отколкото нещо друго. Но не беше изобщо весел. Изведнъж почувствах, че ще бъда изпратен обратно в света с лъскавата луна и си спомних неприятната болка и студа, с който се сблъсках там.

Изведнъж осъзнах, че яркото слънце пред мен беше лъскавата луна и че червеното слънце я контролираше безопасно, правейки я слънце. Това беше съобщението на слънцето, което искаше да предаде.

Тогава Съществото от Светлина искаше да приказа с мен като мъж с мъж. Остави на върха на висока планина, където трябваше да седя на едно голямо парче скала.

Попитах го защо искаше да ме унищожи, и той ми каза, че съществуват също злонамерени, но много силни и хитри същества, които са били негови врагове, с които се е борил постоянно. Каза ми да предупредя моя свят за тях и автоматично поклатих глава в знак на съгласие. Каза, че неговите врагове са искали да го измамят като използват мен като вид клопка, но той трябвало да защитава този свят и тъмния. Но неговия свят би бил много по-лесен за него да се защити, защото злонамерените същества нямали никаква сила в него и той нямал сила в тъмния свят.

Осъзнах, че като се намирам в такава ситуация, успях да пропусна огромната разпереност от облаци, които бяха чудно осветени отдолу. Изведнъж проблясък на светкавица, чиято интензивност беше много по-огромна от тази на яркия свят, ме накара да погледна нагоре. Тогава последва голям взрив, но бях напълно необезпокоен. На хоризонта видях пушек от облаците и постепенно приемащ формата на гъба. Ставаше все по-голям и по-ярък. Бях в пълно възхищение. Изведнъж всичко изчезна. Чух светлината да вика:

“Погледни тук!”

Обърнах се и чух писъци, видях огън и дим, почти обгръщащи ме. Не разбрах за какво е всичко това, когато изведнъж светлината извика:

“Ще направя всичко по моите сили, за да предотвратя това да се случи!”

Тогава всичко спря. Отново ярката светлина искаше да приказва за своите врагове. Но все още бях много впечатлен от всичко това, което се случи. И си помислих:

“О не, не отново!”

Но светлината ми каза, че тази война ще продължи много дълго време, и че злите същества са станали все по-силни и че ако това продължи така, тя няма да намери начин, по който да ги спре да завземат всичко. Каза, че ако врагът наистина успее да влезе в неговия свят, войната е загубена. Тя би била без съмнение достатъчно силна, за да ги отблъсне, но войната можеше да се загуби в края на краищата. Тя беше наистина уплашена да загуби тази война. Тогава ми се намекна, че тя има нужда от помощ. Исках да помогна, но отговорих:

“Да, но как?”

Тя отговори, че единствения начин, по който мога да й помогна е да се върна обратно и да кажа на моя свят какво ми се е случило. Бях напълно шокиран да го чуя да ми каже това, защото не исках да се връщам обратно. Бях толкова депресиран, че почти започнах да плача. Изведнъж тя ме попита:

“Искаш ли да знаеш какво ще стане от теб по-нататък в твоя живот?”

Погледнах нагоре и отговорих бодро: “Да, с удоволствие.”

Светлината каза: “Ще станеш учител.”

До известна степен бях разочарован и отвърнах: “Учител?”

Светлината отвърна: “Представи си учител в твоя свят и ми покажи какво е да бъдеш такъв.”

Представих си, доста ясно, учител, който стоеше пред учениците си и даваше уроци. Светлината каза: “Не, не такъв учител.”

Тогава си помислих, за университетски професор, даващ лекции на студентите му. Светлината каза: “Не такъв вид учител. Ти ще учиш университетските учители!”

Бях изненадан и почти не можех да повярвам. Освен това, помислих това за доста трудно. Представих си карта на моя свят и се видях в бъдещия ми живот да отивам от място на място, от университет на университет да обучавам университетските професори в моя свят. Но светлината каза: “Не, не по този начин. Те ще дойдат при теб!”

Отговорих: “В моята къща?”

Светлината каза: “Да, представи си тази ситуация.”

Представих си нашата къща на Земята, нашата всекидневна, видях се да седя на един стол срещу строго гледащ, респектиращ професор, опитвайки се да го уча. Но не успях. Бях твърде затруднен и твърде срамежлив. Казах: “Не мисля, че съм достатъчно умен да го направя. Освен това заеквам.”

Светлината отговори: “Ти ще станеш нов вид учител и ще ти обясня след малко.”

Тогава се спрях, погледнах нагоре и се видях лежащ в едно болнично легло, което се буташе по един много дълъг коридор от член на медицинския състав. Попитах, лека обезпокоен: “Болен ли съм?”

Светлината отговори: “Не! Само малко объркан. Ще бъдеш отведен в болница, където ще ти бият инжекция и ще заспиш дълбоко.”

Вече не ме беше страх и светлината каза: “Но нека да ти обясня този нов вид учител. Ще обучаваш, докато си в състоянието на сън. Но няма да е този вид сън, който познаваш. Докато сънуваш, ти ще можеш да чуваш и приказваш и те ще идват при теб и ще ти задават въпроси.”

Бях силно впечатлен, но и притеснен. Тогава попитах: “Ще чувствам ли болка в този процес?”

Светлината отвърна: “Не, това няма да те нарани.”

Постепенно свикнах с идеята да стана учител. И попитах: “Те ще научат ли техните уроци?”

Тя направи физиономия, че не е много сигурен за това. Питах го друг въпрос: “Ще ги уча ли докато съм буден?”

Светлината отговори: “Не, ти със сигурност ще приказваш с тях, докато си буден, но каквото казваш докато спиш, ще бъде от много по-голямо значение.”

И тя ми показа една стая, в която се видях да седя на един стол приказвайки с някой. Всъщност не се видях, нито видях човека, с който си приказвах. Но определено знаех, че това беше така, защото сега бях в тази стая и се оглеждах. Видях ниска маса, книги на стените, два прозореца, пердета, които се движеха пред прозореца от лек вятър. Изведнъж стаята изчезна и светлината каза:

“Преди да направиш това, ще трябва да напишеш всичко това, което ти се е случило. Всеки един детайл. Трябва да направиш научен доклад.”

Казах: “Разбира се.”

Светлината каза: “Но се опасявам, че ще забравиш всичко.”

Поклатих главата в знак на неодобрение. Но тя каза: “Ти дори не можеш да ми кажеш как си дошъл тук.”

Не й повярвах и се опитах да си спомня какво се случи на Земята. Но за моя голяма изненада, не можех да си спомня. Светлината каза:

“Не се притеснявай. Една книга ще ти помогне. Всъщност ще има две книги, но първата ще е най-важната. Освен това, ще имаш много книги.”

Изведнъж светлината стана доста ентусиазирана и каза, че щях да съм първия учител от този нов вид, и че ще дойдат още много. Бях разочарован да я чуя да го казва. Но светлината искаше да ми покаже какво означава да си първия. Та ме попита:

“Какво мислиш? Колко хора има на твоя свят?”

Казах: “40 милиона може би?”

Светлината отвърна:

“Не, много повече. Не трябва да мислиш само за тези, които са живи. Вземи предвид всички същества, които са мъртви и ще имаш доста голям брой хора. Нека да отидем назад във времето, възможно най-назад, и ми кажи колко назад трябва да отидем.”

Казах: “Средновековието?”

Светлината отвърна: “Не, по-назад.”

Казах: “Раждането на Христос?”

Светлината каза: “Не, още назад.”

Помислих си: “Адам и Ева?”

Светлината отвърна: “Не, не това. Отиди още назад във времето и помисли какво си научил от твоите часове по история.”

Помислих си за известно време. Накрая избъбрих: “Каменната Ера?”

Тя се разочарова и каза: “Трябваше по-добре да знаеш, но мисля че Каменната Ера ще бъде достатъчна.”

Тя ми каза, че в тази ера е нямало много хора живеещи на Земята. Но били свободни да вървят където си пожелаят и че е нямало граници, които да ги спрат да се разхождат. Казах: “Колко красиво!”

Представях си картата на Европа, която бях видях в моя Атлас с всичките й граници. Нямах време да помисля за всичко това, защото изведнъж видях човешки същества обратно на Земята.

Гледах надолу към група от хора, мъже и жени, които бяха облечени в кожени дрехи, седейки около лагерен огън. Можех да видя една жена с нейното бебе на гърба и мъж, който стоеше пред групата, очевидно изнасяйки реч. Друг мъж седеше малко настрани.

Изведнъж чух силен вик на разочарование и гърления глас на мъжа отпред на групата от хора. Не разбрах какво казваше. Тази сцена изчезна и светлината каза:

“Ще ти преведа, но трябва да много усилено да се концентрираш.”

Със сигурност исках да го направя, защото нямах търпение да чуя какво беше казал този човек. Затова започнах да се съсредоточавам. Светлината каза:

“Ти наричаш това съсредоточаване. Трябва много по-силно да се съсредоточиш!”

Бях учуден да я чуя да приказва така, защото сметнах първия ми опит доста удовлетворителен. Но тя искаше да се справя по-добре. Светлината каза:

“Нека да опитаме пак!”

Затворих си очите и започнах да се концентрирам доста силно. Но светлината изобщо не беше доволна. Тя каза:

“Мисля, че е напразно.”

Но изведнъж тона на нейния глас стана много благ и дойде близо до мен и каза нежно:

“Причината, поради която искам да се концентрираш е, че по-късно ще трябва да можеш да кажеш на всички възможно най-точно. Затова трябва да се концентрираш както никога досега върху това, което този мъж ще каже.”

Тогава тя прибави с различен глас, който показа нейното разочарование:

“Това е последен опит. Ако се провалиш този път, няма смисъл да се опитваме повече!”

Бях решен да дам най-доброто от мен. Затворих очите си и се опитах възможно най-усилено да чуя това, което трябваше да чуя. Изведнъж можех да разбера какво казваше мъжа: Той казваше:

“Сега имаме доказателство. Току-що чухте за себе си. Това което подозирахме е истина. Той, който предприе тази трудна задача да направи такова опасно пътешествие, току-що се завърна и потвърди нашите подозрения. Искат да ни се съпротивят. Но ние няма да се примирим с това. Казвал съм ви отново и отново. Сега дойде времето да се бием с тях. Не трябва да чакаме, докато станат по-силни. Те са толкова слаби сега. Истина е. Но помислете за бъдещето! Ние трябва да ги нападнем сега.”

Той се обръщаше към групата от хора по много впечатляващ начин. Бях напълно впечатлен и можех да разбера много добре защото искаше да атакува враговете си. Но изведнъж чух този другия мъж, който стоеше настрана, да казва:

“Аз съм предимно ловец и се боря с животни. Нямам намерение да се боря с хора, който започват да бягат в момента, в който ни видят. Всеки ловец ще нарани гордостта и честта си ако направи подобно нещо. Ние ловците се борим с животните, които за сега са по-опасни. Много смели ловци са се наранявали в техните битки. Но ние сме подготвени и искаме да поемем риска, защото сме ловци. Аз никога няма да се бия с тези слаби хора.”

Аз не можах да разбера какво казваше. В края на краищата, някой трябваше да се бие с нечии врагове. Не можех да разбера, че трябва да е по-гордо да се биеш с животните отколкото с хората. Но не можех да мисля подобни неща, защото моите очи бяха наложени на земята, която започна бавно да се мести. Първоначално бавно, после по-бързо и по-бързо докато не можех да различа никакви детайли.

Движението изведнъж спря. Видях пасище пред мен и в далечината беше края на гората с много високи дървета. Изведнъж се озовах сред дърветата. Въпреки, че не можех да видя нищо, знаех, че бях в гората и точно по средата на едно село. Можех да чуя гласовете на някои хора и чух някой да казва:

Не можем да бягаме завинаги. Колко пъти трябваше да бягаме? Много, много пъти! Такива зверове! Те идват и унищожават нашето село! И всеки път ние бягаме. Но не и този път! Този път ще стоим! Не може да продължи така завинаги.”

Можех да почувствам страха и напрежението. Те биха искали да избягат както са правели много пъти преди. Но този път бяха решили да се придържат към тяхното твърдо решение. Но всички бяха изпълнени със страх. Някои гласове казваха:

“Те ядат месо! Представете си! Месо! Освен това те строят големи огнища в прерията. Танцуват около огъня и се къпят в кръв. Но най-лошото остава: Те ядат месо. Самата мисъл за това! Накрая те ще изядат и нашето месо.”

Един глас, глас жена, която седеше в колибата си, повтаряше отново и отново: “Страх ме е. Ужасно ме страх. О колко ме е страх! Страхувам се, толкова се страхувам.”

Можех да почувствам нейното притеснение. Нейният страх ставаше все по-голям. Тя продължаваше да казва: “Страх ме е, страх ме е.”

Нейния страх започна да ме обвзема. Първоначално си помислих: “Защото се страхува толкова? Трябва да е истерична. Как за бога можеш да бъдеш толкова уплашен?!”

Но бях толкова погълнат все по-дълбоко от нейното чувство на пълен страх. Не можех да го изтърпя повече! Помислих си: “Иска ми се да спре да се притеснява сега.”

Беше крайно неприятно наистина. Изведнъж всичко спря и светлината ми каза:

“Ако те не бяха направили нищо, нищо нямаше да се случи. Вярно е, че щяха да дойдат същите. Но нищо нямаше да се случи. Но това ще доведе отново до мъртви хора!”

Той наблягаше на думите - мъртви хора - отново и отново. Почувствах голямо опасение от страна на светлината за големия брой мъртви хора, и аз попитах, “Отново?” защото бях на мнение, че гледах първите хора на Земята. Но светлината отговори:

“Десетки хиляди.”

Бях изумен от това и можех да почувствам как светлината страдаше от този огромен брой мъртви хора.

Не съм сигурен какво се случи после, но изведнъж чух гръмоносен, гневен глас, обвиняващ човечеството, включително и мен, за унищожаването на градината на Земята. Той извика:

“Направих ви, на вас човешките същества, красива градина и вие унищожихте всичко. Човешките същества са отрова за водата и въздуха. Те унищожават всичко. Първоначално ефекта от тяхното унищожение беше ограничен. Но стана все по-зле. Те унищожават всичко, до което се докоснат. Въпреки, че Човека постоянно търси други места, той има само едно място (Земята). Можете сами да видите. И ако продължат да унищожават всичко, те ще взривят цялата Земя накрая!”

Бях напълно объркан. След известно време светлината каза: “Кажи ми, че не знаеш как да информираш твоя свят.”

Аз отговорих: “Но ти току-що ми каза как да го направя!”

Но тя настоя като каза: “Сега ти си отново малко и невежо дете, което не знае как да го направи!”

И го попитах, като бях това малко и невежо дете, че не знам как да информирам моя свят. За моя най-голяма изненада, светлината отговори с ядосан и гневен глас:

“Ще знаеш как да го направиш, когато му дойде времето.”

Но не исках да я оставя завинаги. И я попитах дали можех да се върна след като кажа на моя свят и да остана с нея постоянно. Тя каза:

“Не, трябва да се върнеш и да живееш.”

Въпреки, че още не знаех пътя наобратно, този път няма съмнения. Ако Съществото от Светлина искаше да се върна и да живея, просто ще го направя. Нямаше значение вече как ще бъде направено. Светлината имаше абсолютна сила. Но все още не можех да разбера защо. Постоянно се молех:

“Защо? Защо не мога да се върна? Защо? Защо?” Защо? Защо не ми е разрешено да остана в твоята обич и топлина?”

Светлината ми отговори, че никой не може да остане постоянно с нея. Но аз не бях задоволен. Ако не беше възможно да остана с нея, със сигурност можех да се върна обратно и остана в този ярък свят, в който живееха тези две същества! Но светлината отговори: “Не, трябва да се върнеш и да живееш!”

Отговорих: “Но защо е позволено на тези две същества да останат?”

Светлината отговори, че дори тези две същества не могат да останат постоянно. Те са били в този свят само за да учат. Освен това, тя наблегна на значението на обичта и знанието. Искаше да бъда нейния ученик. Тя учителя, аз ученика. Но не виждах какво общо имаше обичта и учението с моето желание да остана в този ярък свят.

Трябваше, беше истина, да призная, че не обичах светлината, но със сигурност исках да науча всичко, но което тя искаше да ме научи.

Тогава светлината започна, за мое голямо съжаление, да се отдалечава обратно към небето, и не можех да почувствам присъствието й вече, защото лъча беше спрян. Изведнъж се почувствах студен и много мизерен.

Но едно от другите същества ми каза да гледам едно определено място много внимателно. Наистина те ме насърчаваха да не мърдам, ами да фиксирам очите си на това място. Направих това, което ми казаха и видях тази панорамна гледка. Много жива и забележима. Бях вцепенен. Картините от филма се движеха много бързо, показващи ми моя минал живот на Земята. Можех мигновено да разбера всичко, което ми беше показано.

(Не си спомням детайлите, защото това беше само експеримент, за да тестват способността ми, дали съм успял наистина да разбера какво гледах)

Съществата ме питаха няколко пъти, дали ясно разбирах какво ми се показва. Отговорих нетърпеливо: “Разбира се, разбира се!”

Бях леко подразнен от техните въпроси.

(Като комуникирах с тези същества, винаги използвах устата ми както го правех на Земята. Това не беше така, когато приказвах със Съществото от Светлина)

После Съществото от Светлина започна да ми показва моя минал живот отново, но този път наблегна на качеството на моята душа по време на моето съществуване на Земята. Като гледах моя живот за първи път, бях много щастлив да мога да видя моя предишен свят и мен си. Счетох това по-скоро за забавление отколкото за нещо друго. Вече не се чувствам мизерно.

Но втория път, предишните случки от моя живот на Земята ми бяха показани с наблягане на моята реакция в определени ситуации свързани с обичта или лоши нрави или дори омраза. Стана ми напълно ясно и знаех за какво да се оглеждам по време на втория преглед. Всичко започна отначало. Не можах да видя как се появих на Земята, защото само си бях насочил вниманието към любовта или омразата.

Отначало бях много доволен, че нищо не се случваше, на което да реагирам с любов или омраза. Тогава филмът се забърза, но все още нямаше нищо, за което да ми кажат, че съм отговорен. Бях достатъчно глупав да кажа триумфално: “Виждаш ли, няма нищо!”

Тогава видях сцена, в която моята сестра близначка и аз се карахме (Не можех да разбера причината за това), но знаех веднага колко грозно съм се държал. Казах на светлината:

“Но ти трябва да разбереш! Това е лошо, добре, но това е начина, по който хората се държат на Земята! Не можеш да ме обвиняваш за това!”

Великата светлина не ме обвиняваше за нищо, което бях направил на Земята.

Тогава ми бяха показани още няколко отвратителни сцени на Земята, в които се държах лошо. Но все още си имах извинения. Тогава мисля, че великата светлина стана малко нетърпелива с моята глупост, без съмнение.

Изведнъж филмът се ускори до така степен, че не можех да различа никакви картини. После спря рязко и бях изправен пред ситуация, в която се държах крайно зле.

Моето държание беше извънредно подсилено, така че всеки лош аспект на моя характер се появи ясно пред мен. Бях ужасен! Едва вярвах, че този характер е моя! Най-накрая бях убеден! Такава душа никога не можеше да остане в този светъл свят! Нямах право! Бях напълно потресен и обезсърчен. Исках да се върна. Да, наистина нямаше друга възможност. Тогава видях светлината да изчезва в “Небето” и чух смях и думите: “И той наистина си мислеше, че може да остане!”

Тогава Съществото от Светлина си отиде. Едно от другите същества ме закара обратно на Земята. Не знам как. Само чух, докато бях обратно в тялото ми, щракащ звук като този, който се чува, когато сложите капак на върха на ламарина и ги закрепите със нещо. Когато отворих очите си, спомням си че започнах да плача: “Не искам да умра, не искам да умра и не искам да умра!”

Тогава се стегнах и се приближих до стълбището, чудех се дали има път наобратно и чух един глас да ми вика: “Поправи се!”

И друг глас каза: “Трябва да убиеш майка си!”

// бележка на Кевин Уилиамс: гласът е очевидно на злонамерена душа от празнотата

Тогава се качих по стълбите, по които скачах толкова щастливо. Можех да почувствах само леко подуване на върна на главата ми, което не беше особено болезнено.

// край на НДЕ-то на Гюнтер Вагнер

---

Повече за Гюнтер Вагнер:

Аз съм немец, неженен, роден през 1942. Веднага след моето преживяване, бях много обезпокоен и не можех да разбера какво ми се е случило. Просто не знаех какво да направя след това. Не можех да приказвам с никой за това.

Исках да се подчиня на Съществото от Светлина и да напиша научен доклад, но не можах. Просто не знаех как да процедирам. Тогава изведнъж чух един глас да ми казва, че трябва да науча друг език. Точка.

През нощта се чувствах много мизерно. Това продължи за около 2 седмици, когато една нощ Съществото от Светлина се завърна и каза, че трябва да забравя всичко. Но по-късно в моя живот ще се сблъскам с голяма мизерия.

Успокоен, обърнах се на другата страна и заспах. Когато се събудих на следващата утрин, не можех да си спомня и една дума!

За следващите 25 години, живеех живота ми както исках да го живея. Станах алкохолик и се отписах от църквата. Не вярвах нито в Бог нито в друг свят. Но развих желанието ми да уча Английски.

Голямата промяна настъпи през 1980, малко преди Коледа. По телевизията имаше предаване за НДЕ-та и те приказваха за някаква светлина. Тогава изведнъж се сетих, че аз също бях видял такава светлина. Благодаря на Бога, че успях не можех да си спомня всичко наведнъж. Със сигурност щеше да ме убие!

Лично аз наричам това моето Сол/Йоан преживяване, защото то имаше подобен ефект върху мен. Сол е бил 3 дни сляп и е станал по-късно апостол и е станал войн срещу дявола в и около мен.

Позитивният ефект на всичко това беше, че веднага се отървах от алкохолния ми проблем. Негативните последици бяха три опита за самоубийство през 1981. (Третият беше почти успешен).

Като след-ефект от алкохолизма, развих херния на стомаха ми през 1986, когато се разминах на сантиметър с гроба. Те ми изкарах целия стомах плюс други органи. Между другото, нямах рак. Съществото от Светлина беше право в крайна сметка.

През 1980/1981 не можех да напиша моето преживяване на немски и дори днес не съществува немски превод, защото все още нямам вътрешното одобрение от Съществото от Светлина, което е нашия Господ Исус Христос.

Освен това, по-трудно ми е да преведа моята история на немски, защото спомена от преживяването ми е напълно на английски и имам проблем с намирането на правилните немски термини (никога не съм бил добър в превода така или иначе).

---

Интервю:

Въпрос: Ти си бил на около 11 години по онова време. Възрастта и мирогледа имат влияния върху НДЕ-то преживяно от личностите. Мислиш ли, че Съществото от Светлина се държало с теб като с дете?

Вагнер: Не, не мисля. То ясно искаше да приказва с мен както мъж с мъж. В края на моя доклад то казва и цитирам.

След известно време светлината каза: “Кажи ми, че не знаеш как да информираш твоя свят.”
Аз отговорих: “Но ти току-що ми каза как да го направя!”
Но тя настоя като каза: “Сега ти си отново малко и невежо дете, което не знае как да го направи!”
И го попитах, като бях това малко и невежо дете, че не знам как да информирам моя свят.

Въпрос: Толкова съдеща светлина, наблягаща на битки, казваща да убиеш майка си. Как се почувства от това?

Вагнер: Със сигурност, нямаше глас само в края на преживяването, но също и в началото.
Няма само добри момчета в този духовен свят. Библията ги нарича демони, дяволи, зли същества, змии, дракони и т.н. и на Земята ние сме постоянно обиколени от тях - понякога хората биват обсебени от тях.
Боря се с тези зли духове от 1980 и това ще продължи докато умра, т.е. докато напусна моето тяло завинаги.
Например, злите гласове ми казаха веднъж, че ще ме убият. Те мразят Исус Христос и всеки човек, който го е избрал. Мога да удостоверя това. Точно след моето НДЕ/ОБЕ обаче, нямах си и идея, на кой беше този глас или от къде идваше.

Въпрос: Как се чувстваш от това?

Вагнер: Ами, въпреки всичко, което се случи, не искам да изпускам нито едно събитие от моя живот. От Коледата през 1980 успях да създам лична връзка със Съществото от Светлина чрез вътрешни борби, видения и слухове и сега съм в състояние да разкрия публично моето преживяване.

Въпрос: Харесваше ли майка си?

Вагнер: Да. Не я убих. Тя умря мирно на 92 години през 1994.

Въпрос: Има аспекти от ада и от рая към това, и добри и лоши. Как си обясняваш обичащите части и не толкова обичащите части, начина, по който са се отнасяли с теб, какво ти беше казано? Много ми е любопитно да знам след това.

Вагнер: След 1980 претърпях много изкушения и затова се научих на повече неща отколкото целия ми престой в другия свят. Може също да се каже, че чрез тези изкушения привлякох Господ Бог Исус Христос да се появи на Земята. Моля не ме разбирайте грешно тук. Обичащите части идват определено от нашия Господ Исус Христос, който е Бог. Терминът Бог включва безкрайност, вечност, всемогъщество, въздесъщност, всезнание и т.н. Но никой не знае какво означават тези думи. Затова повечето евреи не споменават името Бог.

Но това не е така с името Исус Христос. Той е Бог във форма, видим Бог, реален човек, в който живее пълнотата на Божеството (според Йоан). Исус Христос е обикновен човек и всички други човешки същества са направени по Негова картина. (Той е оригинала, ние сме копия, така да се каже). Неговия баща е Божествена Любов и Той е Божествено Знание и Неговата воля е Светия Дух. Тези три правят един Бог в Исус Христос.

През 1996, Той ме накара да разбера, какво наистина означава, когато кажеш, че си се молил на Бог, именно нищо. Много неприятно преживяване наистина, всъщност едно най-лошите ми преживявания, които съм имал по това отношение. (Ужасно, ужасяващо, мъчително).

Не толкова обичащите части произлизат от злобни духове. Не знам дали сте изпитвали тяхното злобно и клеветническо държание. Тяхната омраза е неописуема.

Те са били преди физически човешки същества. Но те са обичали и обичат да правят зло и без обич никой не може да съществува. Нашият Господ Исус Христос има силата да ги унищожи, но без съмнение, Той няма да направи това, защото те имат свободна воля и тяхната любов. Любовта е това, което представлява човека.

Съществото от Светлина (нашия Господ Исус Христос) е моя господар и аз съм Неговия слуга, и Той ми каза това в моето НДЕ/ОБЕ. Всъщност аз не се боря срещу тези зли същества, Той го прави. Той ми каза в Неговата “лекция” за важността на любовта и учението. Казах моя доклад и цитирам:

“Освен това, той наблегна на значението на обичта и знанието.”

В самото това изречение е скрито повече, от това което могат да кажат думите и така е и със цялото преживяване. През Януари 1987 например, Той ме научи:

“Аз съм нищо. Не мога да направя нищо. Нямам нищо. Аз съм мъртъв. Аз съм това, което съм чрез Господа Исус Христос. Мога да направя това, което мога да направя чрез Господа Исус Христос. Имам това, което имам чрез Господа Исус Христос. Аз съм жив.”

През Април последната година Той ми се яви лично (въпреки, че не го видях) и запали сърцето и гърдите ми. Но това е друга история. И така нататък.

Въпрос: Как беше след инцидента?

Вагнер: Моля вижте горе.

Въпрос: Бил си само 11 годишен. Тялото ти беше ли различно по някакъв начин? Твоите способности или възприятия били ли са различни по някакъв начин? Как си се чувствал отвътре? Как беше училището след това? Почувствал ли си се различно в твоето семейство?

Вагнер: Забравих моето НДЕ и водех нормален живот. Нямах специални чувства, случки или каквото и да е.

Въпрос: С твоята сестра близнак?

Вагнер: Тя не знае нищо за това. Никой от моето семейство не знае за моето преживяване, дори моите колеги.

Въпрос: Трябва да си усетил годините на войната и какво се е случило с Германия и с Нацистите.

Вагнер: Не, не съм. Бях роден през 1942, войната свърши през 1945. Имах щастливо детство. Нямахме много за ядене, но никога не умирахме от глад. Моя роден град не беше нападан и остана непокътнат.

Въпрос: Повлия ли ти твоето преживяване на 11 години по начина, по който виждаш, усещаш, относно това, което се случва около теб?

Вагнер: Не, не повлия. Просто не разбирах какво се беше случило с мен и продължавах да си мисля за него.

Въпрос: Предполагаш ли, че твоето преживяване те е подготвяло за войната?

Вагнер: Не. Тогава бях още бебе.

Въпрос: Предполагаш ли, че Съществото от Светлина е било толкова лошо и е приказвало толкова много за борба, защото така е бил света около теб по онова време?

Вагнер: Не. Освен това нашия свят е все още пълен с борба. (Съществото от Светлина никога не е лошо, никога.)

Въпрос: Това преживяване подготви ли те за войната и за след войната, как ти се е отразило като младеж и през какво е трябвало да преминеш?

Вагнер: Не. Забравих всичко.

Въпрос: Вярвам, че си имал преживяване близко до смъртта, а не само извън тялото.

Вагнер: Така е.

Въпрос: Открил съм, че с повечето детски изживявания на състояние близки до смъртта, трябва да минат около 20 или 30, или дори 40 години, преди хората да разберат какво се е случило с тях и да интегрират тяхното преживяване.

Вагнер: Това е наистина така.

Въпрос: Много се обръщат към алкохола до 5 или 8 години след тяхното преживяване.

Вагнер: Прав сте наистина. Обърнах се към алкохола, когато бях на около 20 години. Между другото, имам три ОБЕ-та (преживявания извън тялото), първото по време на раждане, второто когато бях около четири години, третото когато бях на 11 или 12 години. През 1980/1981 докато си спомням моето преживяване, си спомних и тези две други преживявания, които влошиха още повече нещата.

Въпрос: Подозирам, че има още относно вашата история.

Вагнер: Със сигурност сте прав.

Оригинален Линк

Преди НДЕ-то си Хауърд Сторм, професор по изкуствата в Северен Кентъки Университет, не е бил приятен човек. Той е бил открито признат атеист и е бил груб към всякаква форма на религия и тези, които я практикуват. Често би използвал гняв, за да контролира всеки около него и не намирал радост в нищо. В Нищо, което не беше видял, докоснал или почувствал не е вярвал. Считал е всички вярвания свързани с религията да са фантазии на хората, за да самозаблуждават. Освен науката е нямало нищо друго.

На 1. Юни, на 38 години, Хауърд Сторм преживява НДЕ поради дупка (perforation) в стомаха и неговия живот така коренно се е променил, че той е отстъпил поста си на професор и посветил времето си да посещава Обединената Теологична Семинария за да стане пастор на Обединената Църква. Следва НДЕ на Пастор Хауърд Сторм:

---

Покана за ада от странни същества:

Борейки се да каже довиждане на жена си, молех се с моите емоции. Казвайки й, че я обичам беше повече от довиждане, понеже едвам издавах звук поради моето емоционално страдание.

Отпуснах се, затворих очи и чаках края. Това беше, чувствах го. Това беше голямото нищо, голямото изгубване на паметта, от което никога не се събуждаш, края на съществуването. Бях абсолютно сигурен, че нямаше нищо друго освен този живот - защото така разбираха нещата умните хора.

Докато преживявах този стрес, молитва или нещо подобно никога не ми се беше случвало. Нямало е и случай да си помисля за това. Ако споменех Божието име изобщо, то е било само като богохулство.

За известно време имах чувството, че съм в безсъзнание или заспал. Не съм сигурен колко дълго продължи, но се почувства наистина странно и отворих очите си. За моя изненада стоях изправен до леглото и гледах тялото ми да лежи на леглото.

Моята първа реакция беше, “Това е лудост! Не мога да седя тук гледайки себе си. Това е невъзможно.”

Това не е това, което очаквах, не беше правилно. Защо бях жив? Исках забвение. И все пак гледах към нещо, което беше моето тяло и то нямаше толкова голямо значение за мен.

Сега знаейки какво се случва се ядосах. Започнах да викам и да крещя на моята жена, а тя седеше там като камък. Не ме поглеждаше, не мърдаше - и продължих да крещя псувни, за да й привлека вниманието. Объркан, ядосан и гневен опитах се да привлека вниманието на моя съквартирант, но имах същия резултат. Той не реагираше.

Исках това да е сън и си повтарях, “Това трябва да е сън.”

Но знаех, че това не е сън. Осъзнах, че странно, но се чувствах по-буден, по-осъзнат, по-жив отколкото съм се чувствал преди в целия ми живот. Всички мои сетива бяха извънредно заострени. Всичко се усещаше треперещо и живо. Пода беше студен и моя бос крак се почувства студен и влажен. Това трябва да е реално. Стиснах юмруци и бях учуден колкото много чувствам в ръцете ми просто от стискане в юмрук.

Тогава чух моето име. Чух, “Хауърд, Хауърд - ела тук.”

Чудейки се първоначално, откъде идваше, открих че идваше от входа. Имаше различни гласове, които ме викаха.

Попитах, кои са те и те казаха, “Ние сме тук, за да се погрижим за теб. Ние ще те оправим. Ела със нас.”

Отново и отново питах, кои са те, попитах ги дали са доктори или сестри.

Те отговориха, “Бързо, ела и виж. Ще разбереш сам.”

Питах ги въпроси, а те ми даваха уклончеви отговори. Продължиха да ми казват, че е спешно, настоявайки да мина през входа.

С малко нежелание минах през него и влезнах в коридора, и в коридора бях в мъгла, или замъгленост. Беше леко оцветена замъгленост. Не беше силна замъгленост, можех да видя ръката ми например, но хората, които ме викаха бяха около 5 или 6 метра пред мен и не можех да ги видя ясно. Бяха по-скоро силуети или форми и като се движех към тях те отиваха обратно в мъглата. Като се опитвах да се доближа до тях, за да ги идентифицирам, те бързо се оттегляха по-надълбоко в мъглата. И така влизах в мъглата по-надълбоко и по-надълбоко.

Тези странни същества продължаваха да ме подканят да отида с тях.

Неведнъж ги попитах към отиваме и те отговаряха, “Побързай, ще разбереш.”

Не искаха да отговорят на нищо. Единствения отговор беше, че настояваха да побързам и да ги следвам.

Много пъти ми казваха, че болката ми няма значение и не е необходима. “Болката е глупост,” казваха те.

Знаех че пътуваме с километри, но от време на време имах странната способност да погледна назад и да видя болничната стая. Моето тяло лежеше още там неподвижно на леглото. Поглеждайки обратно към стаята, видях моята жена и моя съквартирант и реших, че те не са в състояние да ми помогнат и затова ще ходя с тези хора.

Вървейки на около доста голямо разстояние, тези същества бяха всички около мен. Водеха ме през мъглата. Не знам за колко дълго време. Имах истинско чувство на безвременост за това преживяване. Реално не знам колко дълго продължи, но го чувствах много дълго - може би дни или седмици.

Като пътувахме, мъглата стана по-гъста и по-тъмна и хората започнаха да се променят. От начало изглеждаха по-скоро игриви и щастливи, но след като изминахме определено разстояние, някои от тях започнаха да стават агресивни. Колкото повече въпросителен и подозрителен бях, толкова по-враждебни, груби и авторитарни ставаха те. Започнаха да си правят шеги относно моя гол задник, който не беше покрит и колко патетичен съм бил. Знаех, че приказват за мен, но като се опитвах да разбера какъвто точно говореха, те казваха, “Шшт, той може да те чуе, той може да те чуе.”

Тогава другите изглежда предупредиха по-агресивните. Сякаш ги чух да предупреждават агресивните да бъдат по-внимателни иначе ще ме уплашат.

Чудейки се какво се случва, продължих да задавам въпроси и те постоянно ме караха да бързам и да спра да задавам въпроси. Чувствайки се неловко, особено след като продължиха да стават агресивни, помислих си да се върна, но не знаех как да се върна. Бях се загубил. Нямах знаци, по които да се ориентирам. Имаше само мъгла и студена влажна земя и нямах чувство за посока.

Всичките ми разговори с тях се проведоха с думи както обикновен разговор. Не изглеждаше, че знаят какво си мисля и аз не знаех те какво си мислят. Това което беше все по-очевидно, беше че са лъжци и помощта се отдалечаваше все повече докато стоях с тях.

Преди няколко часа се надявах да умра и да свърши мъчението ми в този живот. Сега нещата бяха по-зле понеже бях принуден от сган неприятелски и жестоки хора да вървя към непозната дестинация в тъмнината. Почнаха да викат и да ме обиждат, настоявайки да побързам. И отказваха да ми отговорят на въпросите.

Най-накрая им казах, че няма да продължа нататък. В този момент те се промениха напълно. Станаха по-агресивни и настояваха да вървя с тях. Част от тях започнаха да ме блъскат и бутат и аз им отвръщах с удари по тях.

Настана дива оргия от обезумяло подиграване, пискане и удряне. Борех се като див мъж. През цялото време те изглеждаха, че се забавляват страхотно.

Това изглеждаше почти като игра за тях и аз като централното неща на техните забавления. Моята болка стана тяхното удоволствие. Сякаш искаха да ме наранят - завивайки ноктите си по мен и хапейки ме. Когато се измъкнех от някои, идваха още пет повече да го заменят.

В това време беше почти пълна тъмнина, и имах чувството, че вместо да са двадесет или тридесет, бяха безбройна тълпа. Всяко едно сякаш идваше да ме нарани за спорта. Моите опити да отвърна на ударите само провокираха по-голямо веселие. Започнаха да ме унижават физически по най-долните начини. Като продължих да се боря осъзнах, че те не бързат да спечелят. Те си играеха с мен както котка си играе с мишка. Всяка нова обида носеше бой от какафония. Тогава по едно време, те започнаха да раздират плътта ми. За мой ужас осъзнах, че ме взимат на части и че ще ме изядат жив, бавно, така че тяхното удоволствие да продължи възможно най-дълго.

По никое време не съм си помислял, че съществата, които ме примамиха и ме атакуваха бяха нещо различно от човешки същества. Най-добрия начин да ги опиша е да си помисля за най-лошия човек, които може да се представи, изкоренен от всякаква възможност да прави добро. Някои от тях сякаш казваха на другите какво да правят, но не усетих някаква структура или йерархия в организационния смисъл. Не изглеждаха да се контролират или направляват от някой. Просто бяха сган от същества, тотално подбудени от необуздана жестокост и страсти.

По време на нашата борба забелязах, че те не чувстват болка. И освен това не изглеждаха да притежават някакви специални нечовешки или супер-човешки способности.

Въпреки че първоначално ги възприех да са облечени, по време на нашия физически контакт никога не почувствах някакви дрехи или нещо подобно.

Биейки се добре и усърдно за дълго време, най-накрая се изморих. Лежах там изтощен между тях, те започнаха да се успокояват понеже вече не бях забавлението, което бях. Повечето от съществата се отказаха с разочарование, защото не бях вече забавен, но няколко все още ме пипаха и гризяха и ми се надсмиваха, затова че вече не съм забавен. Тогава доста ме бяха оскубали. Скубеха ме от време на време, а аз седях там, целият разкъсан, нямащ сили да се съпротивлявам.

Точно какво се случи … няма да се опитам да обяснявам това. От вътре почувствах глас, моя глас да казва, “Моли се на Бог.”

Моят разум отговори на това с, “Аз не се моля. Не искам да се моля.”

Това е човек лежащ на земята в тъмнината обиколен от както изглеждаше дузина, ако не стотици стотици враждебни същества, които тъкмо го бяха разкъсали. Ситуацията изглеждаше крайно безнадеждна и сякаш нямаше никаква помощ независимо дали вярвах в Бог или не.

Гласът ми каза отново да се моля на Бог. Беше дилема, защото не знаех как. Гласът ми каза за трети път да се моля на Бог.

Започнах казвайки нещо като, “Господ е моя господар, няма да … Бог да благослови Америка” и всичко друго, което изглеждаше да има връзка с религията.

И тези хора полудяха сякаш хвърлях врящо олио върху тях. Започнаха да викат и да ми крещят, казвайки ми да престана, и че няма Бог и че никой не може да ме чуе. Докато те викаха и крещяха мръсотии, те също започнаха да се отдръпват от мен - сякаш бяха отрова. Като бягаха, те ставаха все по-яростни, проклинащи и викаха, че това което казвам няма никаква стойност и че съм бил страхливец.

Отвърнах им, “Нашия Баща, който рисува в рая,” и подобни идеи. Това продължи за известно време, изведнъж осъзнах че ме изоставиха. Беше тъмно, аз бях сам и виках неща, които звучаха църковно. Беше ми приятно, че тези църковни приказки имаха такъв ефект върху тези ужасни същества.

Лежейки там дълго време бях в такова състояние на безнадеждност, мрачност и отчаяние, че не можех да преценя колко време бях там. Просто си лежах там в едно неизвестно място, целия разкъсан и разпран. Нямах никакви сили, всичките си бяха отишли. Сякаш увяхвах и всяко усилие от моя страна би изразходвало последната енергия, която имах. Съзнателно чувствах, че загивах или просто потъвайки в тъмнината

Спасение от ада от Исус Христос:

Сега дори не знаех дали съм в света. Но знаех, че съм тук. Бях реален, всички мои сетива работеха твърде болезнено добре. Не знам как се озовах тук. Нямаше упътване да следвам дори ако можех физически да се движа. Агонията, от която страдах през деня беше нищо в сравнение с това, което изпитвах сега. Тогава знаех, че това е абсолютния край на моето изживяване и то беше по-ужасно от каквото изобщо можех да си представя.

Тогава се случи най-необичайното нещо. Чух много ясно, още веднъж от моя глас, нещо, което бях научил в детското неделно училище. Беше малката песен, “Исус ме обича, да знам …” и продължавах да си я повтарям. Не знам защо, но изведнъж повярвах в това. Останал без нищо, исках да се задържа на тази мисъл. И аз, вътре, извиках, “Исусе, моля те спаси ме.”

Тази мисъл я извиках със всяка трошица сила и чувства, които бяха останали в мен.

Когато направих това, видях в тъмнината някъде, най-малката звезда. Не знаейки какво е това, предположих, че е комета или метеор, защото се движеше бързо. Тогава осъзнах, че идваше към мен. То бързо ставаше много светло.

Когато светлината стигна близо до мен, нейното излъчване се изля върху мен, аз просто се издигнах - не с мое усилие - просто се издигнах. Тогава видях - и го видях много ясно - видях всички мои рани, всички мои сълзи, цялата ми съкрушеност, да се разтопяват. И станах цял в това излъчване.

Това което направих, бе да плача неконтролирано. Изведнъж знаех много неща. Знаех неща … Знаех че светлината, това излъчване ме познаваше. Не знам как да ви го обясня, че ме познаваше, просто беше така. В интерес на истината, разбрах, че ме познава по-добре отколкото моята майка или баща. Светещото тяло, което ме обгърна ме познаваше интимно и започна да комуникира обширни знания. Знаех, че знае всичко за мен и бях безусловно обичан и приет.

Светлината ми предаде, че ме обича по начин, по които не мога да започна да описвам. Обичаше ме по начин, по който никога не знаех, че любовта може да бъде. Беше концентрирано поле от енергия, лъчист неописуем блясък, освен да кажа божественост и любов. Това е по-обичащо от колкото някой може да си представи.

Знаех, че това греещо същество беше силно. Караше ме да се чувствам от всякъде добре. Можех да почувствам неговата светлина върху мен - като много нежни ръце около мен. И можех да почувствам, че ме държи. Но ме обичаше с изумителна сила. След това през което минах, да бъда напълно опознат, приет и интензивно обичан от това Същество на Светлината, надмина всичко, което можех да си представя. Започнах да плача и сълзи се стичаха и стичаха. И ние, аз и тази светлина, тръгнахме нагоре, извън това място.

Започнахме да се движим по-бързо и по-бързо далеч от тъмнината. Обгърнат от светлината, чувствайки се прекрасно и плачейки, видях далече нещо, което приличаше на картина на галактиката, с изключението, че беше по-голяма и там имаше много повече звезди от колкото бях виждал на Земята.

Там имаше голям център на брилянтност. В центъра имаше огромно струпване на светлина. Извън центъра безброй милиони сфери от светлина летяха, влизайки и излизайки от това, което беше великото съществуване в центъра. Беше далеч.

Тогава аз … аз не го казах, аз си го помислих. Казах, “Върни ме обратно.”

Това което имах предвид като казах на светлината да ме върне обратно, да ме върне обратно в ямата. Бях толкова засрамен от това, кой бях и как бях през целия ми живот, че всичко което исках, бе да се скрия в тъмнината. Не исках да отивам към светлината вече - исках, но все пак не исках. Колко пъти в моя живот отричах и се подигравах с реалността пред мен и колко хиляди пъти я използвах като проклятие. Каква невероятна интелектуална арогантност да използвам име като обида. Беше ме страх да се приближа. Осъзнах също, че невероятната интензивност от излъчванията може би ще раздели това, което чувствах като моето небарнато физически тяло.

Съществото, което ме подкрепяше, моя приятел, осъзна моя страх, нежелание и срам. За първи път то проговори на моя ум с мъжки глас и ми каза, че ако се чувствам неудобно, можем и да не се приближаваме. И спряхме където бяхме, все още на безбройни мили от Великото същество.

За първи път, моя приятел, ще го наричам занапред така, ми каза, “Ти принадлежиш тук.”

Виждайки целия блясък ме накара да осъзная моето лошо състояние. Моя отговор беше, “Не, направил си грешка, върни ме обратно.”

И той ми каза, “Ние не правим грешки. Ти принадлежиш.”

Тогава той извика с музикален тон светещите тела, които заобикаляха големия център. Няколко дойдоха и се събраха около нас. В това, което следва нататък, някои идваха и си отиваха, но нормално имаше пет или шест и понякога даже осем с нас.

Все още плачех. Едно от първите неща, които тези чудни същества направиха, беше да ме питат, с мисъл, “Уплашен ли си от нас?”

Казах им, че не съм.

Те казаха, че могат да намалят яркостта си и да се явят като хора и аз им казах да останат каквито са. Бяха най-красивите, най- …

Пък и аз съм художник. Има три основни, три вторични и шест третични цвята във видимия спектър. Тук виждах видимия светлинен спектър с поне 80 нови основни цветове. Също виждах тази брилянтност. Беше разочарование за мен да се опитвам да го опиша, защото не мога - виждам цветове, които никога досега не бях виждал.

Това, което ми показваха тези същества беше тяхната слава. Реално не виждах тях. И бях перфектно доволен. Дошъл от свят на фигури и форми, наслаждавах се на този нов безформен свят. Тези същества ми даваха това, от което се нуждаех по онова време.

За моя изненада и също нещастие, изглеждаше, че можеха да знаят всичко каквото си мислех. Не знаех дали ще съм в състояние да контролирам мислите си и да запазя нещо в тайна.

Започнахме да разменяме мисли, разговор който беше много естествен, лесен и обикновен. Чух техните гласове ясно и индивидуално. Всеки имаше отделна личност с глас, но те приказваха директно в моя ум, а не моите уши. И те използваха нормален английски. Всичко, което си помислех, го знаеха.

Всички те изглежда ме познаваха и разбираха много добре и бяха напълно запознати с моите мисли и минало. Не почувствах никакво желание да питам за някой, който познавах, защото те всички ме познаваха. Никой не можеше да ме познава по-добре. Също не ми се случи, да се опитвам да ги идентифицирам като чичо или дядо. Беше като да отидеш на голямо събиране с познати по Коледа и да не можеш да запомниш техните имена или с кой са оженени или по какъв начин са свързани с теб. Но знаеш, че си с твоето семейство. Не знам дали ми бяха близки или не. Чувствах, че те бяха по-близо до мен, отколкото тези, който познавам.

По време на разговора ми със светещите същества, който продължи много време, физически бях поддържан от съществото, от което бях обгърнат. Бяхме като напълно неподвижни и все пак висяхме в космоса. Навсякъде около нас имаше безброй лъчезарни същества, като звезди в небето, идващи и отиващи. Беше като супер увеличена гледка на галактика, супер сгъстена със звезди. И във огромното сияние във центъра те се бяха толкова сгъстени заедно, че индивидуалните не можеха да се идентифицират. Те бяха в така хармония със Създателя, че бяха наистина едно.

Една от причините, беше ми казана, е че всички безбройни същества трябваше да отидат обратно до източника за да се освежат с това чувство на хармония и единство. Като са надалече за твърде дълго време те отслабват и започват да се чувстват отделни. Тяхната най-голяма наслада беше да се върнат в източника на целия живот.

Нашия първоначален разговор беше просто, за да ме утешат.

Нещо, което ме притесняваше беше, че съм гол. Някъде в тъмнината си загубих моята болнична мантия. Бях човешко същество. Имах тяло. Те ми казаха, че това е добре. Бяха добре запознати с моята анатомия. Постепенно се отпуснах и престанах да се опитвам да покривам срамните ми части с ръцете ми.

После те поискаха да поговорим за моя живот. За моя изненада животът ми протече пред очите ми, може би около 2 метра пред мен, от началото до края. Прегледа на живота ми беше най-вече под техен контрол и ми показаха моя живот, но не от моята гледна точка. Видях се в моя живот - и това всичко беше един урок, въпреки че тогава не го осъзнах. Опитваха се да ме научат на нещо, но не знаех, че е учене, защото не знаех, че ще се завърна.

Просто гледахме живота ми от началото до края. Някои неща се забавяха, уголемяваха се, а други неща просто ги пропускаха набързо. Животът ми беше показан по начин, по който никога не се бях замислял. Всички неща, за които работех да постигна, признанията, за които бях работил, в началното училище, в гимназията, в университета и в моята кариера, те не означаваха нищо в тази среда.

Усещах тяхната скръб и страдание, или радост, докато се разкриваше моя живот. Те не казаха, че нещо е добро или лошо, но аз го чувствах. И усещах всички тези неща, към които те бяха безразлични. Например те не погледнаха моята страхотна диплома в гимназията. Те просто не почувстваха нищо към нея, нито към други неща, от които бях много горд.

Това на което те реагираха беше как си взаимодействам с хората. Това беше краткия смисъл на дългия преглед. За съжаление, повечето от моите взаимодействия не отговаряха на това, което трябваше да бъдат, по нежен/обичащ начин. Винаги когато реагирах с обич по време на моя живот, те се веселяха.

Повече от времето забелязах, че моите взаимодействия с хората са били манипулативни. По време на моята професионална кариера например, видях се да седя във офиса, като професор в университет, докато един студент беше дошъл при мен с личен проблем. Аз изглеждах отвън състрадателен, търпелив и обичащ, докато вътре ми беше втръснало/досадно. И си проверявах часовника под бюрото, докато чаках нетърпеливо студента да свърши.

Трябваше да мина през всички тези изживяване в компанията на тези великолепни същества.

Когато бях тинейджър, кариерата на баща ми му причини много стрес, 12 часа на ден работа. И заради моето възмущение, понеже той беше пренебрежителен към мен, когато се прибираше от работа, аз бях студен и безразличен към него. Това го караше да се ядосва, и това ми даваше още едно основание да чувствам омраза към него. Карахме се и майка ми се разтревожваше. През повечето време от моя живот съм мислел, че моя баща е злодея, а аз съм жертвата. Като прегледахме живота ми, видях как аз самият причинявах доста от това. Вместо да го поздравя щастливо в края на деня, постоянно поставях тръни във него - за да оправдая моята болка.

Видях, когато сестра ми имаше лоша вечер една нощ, как отидох в спалнята й и я прегърнах. Без да казвам нищо, просто лежах до нея прегърнал я. И се оказа, че тази случка беше един от най-големите ми триумфи в живота ми.

Целият преглед на живота ми щеше да бъде емоционално унищожителен, да ме остави откачен човек, ако не беше факта, че приятелят ми и приятелите на приятелят ми ме обичаха по време на самия преглед. Можех да чувствам тази обич. Винаги когато малко се разстройвах те спираха прегледа за малко и просто ме обичаха. Обичта им беше осезателна. Можеше да я усетиш в тялото ти, можеше да я усетиш вътре в теб, обичта им минаваше направо през теб. Бих желал да мога да ви го обясня, но не мога.

Терапията беше тяхната любов, защото прегледа на живота ми ме разкъсваше. Беше жалко да се гледа, просто жалко. Не можех да повярвам. Въпросът е, че ставаше все по-зле като продължаваше. Моята глупост и егоизъм като тинейджър само се увеличиха като станах възрастен. Всичко под гримасата на това да бъда добър съпруг, добър баща и добър гражданин. Лицемерието на всичко това беше отвратително. Но през цялото това време я имаше тяхната обич.

Когато свърши ревюто те попитаха, “Искаш ли да питаш нещо?” и аз имах милиони въпроси:

Питах например, “Какво ще кажете за Библията?”

Те отговориха, “Какво за нея?”

Попитах дали е вярна, и те казаха, че е. Като ги попитах, защо тогава когато се опитвах да я чета виждах толкова много противоречия, те ме върнаха на прегледа на живота ми - нещо, което бях изпуснал. Показаха ми, как за малкото пъти когато бях отворил Библията, че съм я чел със идеята да намеря противоречия и проблеми. Опитвах се да докажа на себе си, че не си заслужава четенето.

Казах им, че не ми е ясна Библията. Нямаше смисъл. Те ми казаха, че съдържа духовна истина и че трябва да я чета духовно, за да я разбера. Трябва да се чете молитвено (prayerfully). Моите приятели ме информираха, че не е като другите книги. Също ми казаха, и по-късно разбрах че е вярно, че когато я четеш молитвено, тя ти говори. Тя се разкрива за теб. И после не ти трябва да работиш повече над нея.

Моите приятели ми отговориха на много въпроси по забавен начин. Те наистина знаеха много по това, което ги питах, дори преди да задам въпросите. Когато си помислех за въпроси, те ги разбираха.

Попитах ги например, коя е най-добрата религия. Очаквах отговор като “Презвитерианството”. Разбрах, че тези човечета бяха всички Християни.

Отговора, който получих беше, “Най-добрата религия е религията, която те доближава най-близо до Бог.”

Като ги попитах дали има живот на другите планети, техния изненадващ отговор беше, че вселената е пълна с живот.

Поради моя страх от ядрено унищожение попитах дали ще има ядрена война в света и те казаха не. Това ме учуди и нашироко им обясних как съм живял под заплахата за ядрена война. Това беше една от причините, за това какъв бях. Разбрах, че когато бях в този живот, целия той беше безнадежден; светът така или иначе щеше да избухне и нищо нямаше смисъл. В този контекст, чувствах, че мога да правя каквото си искам, понеже нищо не беше от значение.

Те казаха, “Не, няма да има ядрена война.”

Попитах ги дали са абсолютно сигурни, че няма да има ядрена война. Те ме убедиха отново и аз ги попитах как могат да са толкова сигурни. Техния отговор беше: “Бог обича света.”

Казаха ми, че най-много едно или две ядрени оръжия да излетят случайно, ако не са били унищожени, но ядрена война няма да има. Попитах ги, как така е имало толкова много войни. Те казаха, че са позволили на малко от тези войни да се случат, от общо много, които човечеството се е опитало да започне, за да върнат хората към техните чувства и да ги спрат.

Науката, технологията и други облаги, казаха ми, че са дарове дадени на човечеството от тях - чрез вдъхновение. Хората са били водени до тези открития, много от които по-късно са били извратени от човечеството за да се използват за неговото собствено унищожение. Можело е да направим твърде голям удар на планетата. И с планетата, имаха предвид цялото Божие Създание. Не само хората, но и животните, дърветата, птиците, насекомите, всичко.

Обясниха ми, че тяхната грижа е за всички хора по света. Не бяха заинтересовани от една група да е по-напред от друга група. Искат всеки човек да счита всеки друг човек по-висок от тяхната собствена плът. Искат всеки да обича всеки друг, напълно, повече, дори те да се обичат сами. Ако някой, някъде другаде по света се нарани, тогава ние ще се нараним - ни ще чувстваме болката. И ние ще им помогнем.

Нашата планета се е развила до момента, за първи път в историята на човечеството, когато имаме силата да направим това. Ние сме глобално свързани. И ние можем да станем един народ.

Хората, на които те бяха дали привилегията да водят света в по-добра ера, се издъниха. Това бяхме ние, в Съединените Щати.

Когато си приказвах с тях за бъдещето, това може да прозвучи като измъкване от моя страна, те ясно ми обясниха, че ние имаме свободна воля.

Ако променим начина, по който сме, ние можем да променим бъдещето, което те ми показаха. Те ми показаха картина от бъдещето, по време на моето преживяване, базирана на това как сме се държали в САЩ по това време. Беше бъдеще, в която масивна световна депресия ще настъпи. Ако променим държанието си обаче, тогава и бъдещето ще се промени.

Питайки ги, как е възможно да променим пътя на много хора, видях че това е трудно, дори ако не невъзможно да променим нещо на Земята. Споделих мнението, че е безнадеждна задача да се опита.

Моите приятели ми обясниха доста ясно, че всичко, което е необходимо е да се промени един човек. Един човек опитвайки се, и после поради това, друг човек ще се промени за по-добро. Те казаха, че единствения път да променим света е да започнем да ставаме един човек. Една воля, става две, която става три и т.н. Това е единствения начин да се допринесе глобална промяна.

Запитах къде ще е света в едно оптимистично бъдеще, едно където някои от промените, които те желаеха, ще се осъществят. Картината на бъдещето, която те ми дадоха и това беше тяхната картина, не някоя, която аз съм създал, ме изненада.

Моята представа преди беше подобна на Междузвездни Войни, където всичко беше космическа ера, пластмаса и технология. Бъдещето, което те ми показаха нямаше почти никаква технология.

Това което всички, абсолютно всички, в това еуфористично бъдеще правеха е да прекарват времето в отглеждане на деца. Главния проблем на хората бяха децата, и всички считаха децата за най-ценната стока в този свят. И когато човек стане възрастен, нямаше чувство на тревога, омраза или надпреварване. Имаше само това огромно чувство на доверие и взаимен респект.

Ако човек, в тази картина на бъдещето, беше неуравновесен, тогава общността от хора, всички те ще се погрижат за този човек, излизащ от хармонията на групата. Духовността, чрез молитва и любов, и други ще издигнат пострадалия човек.

Това което хората правеха през свободното си време беше да обработват градината без почти никакво усилие. Показаха ми че растенията, с молитва, дават големи плодове и зеленчуци. Хората, в хармония, можеха да контролират планетата чрез молитва. Всеки ще работи с взаимна вяра - и хората ще викат дъжда, когато имат нужда и слънцето да грее. Животните живееха с хората в хармония.

Хората, в този най-добър от всички светове, не бяха заинтересувани от знания, те се интересуваха от мъдрост. Това беше, защото те бяха в позицията, където всичко, от което имаха нужда, в категорията знание, можеше да се приеме просто чрез молитва. Всичко за тях можеше да се реши. Те можеха да направят каквото си поискат.

В това бъдеще, хората нямаха желание да пътешестват, защото те можеха, духовно, да си комуникират с всеки друг по света. Нямаше нужда да се ходи някъде. Те бяха толкова завладени там където бяха и хората около тях, че те не трябваше да отиват на почивка. Почивка от какво? Те бяха напълно изпълнени и щастливи.

Смъртта в този свят беше време, когато индивидът е изживял всичко, което той или тя е имал нужда да изживее. Да умреш означавало да легнеш и да се оставиш, тогава духа ще се изкачи и общността ще се събере наоколо. Ще има голямо щастие, защото всички те имаха прозрение относно рая и духа ще се свърже с ангелите, които са дошли да го посрещнат. Те можеха да видят духа да напуска и знаеха, че е време за духа да се придвижи, израснал е нуждата за растеж в този свят. Индивидите, които умираха, постигаха всичко на което са възможни относно любовта, уважението, разбирането, работата в хармония с другите.

Усещането, което имах от тази красива гледа от бъдещето на света, беше като градина, градината на Бог. И в тази градина на света, цялата пълна с красота, имаше хора. Хората бяха родени в този свят да се развиват в тяхното разбиране за Създателя. След това да сменят кожата си, тази обвивка, във физическия свят, да завършат и да се изкачат в рая - там, да имат по-интимна и развиващо се отношение с Бог.

Учейки се какво се случва след смъртта:

Попитах моя приятел и неговите приятели, относно смъртта - какво става като умрем?

Те казаха, че когато обичащ човек умре, ангелите идват долу да го посрещнат и го вземат нагоре, първоначално постепенно, защото би било непоносимо за този човек, да бъде веднага показан на Бог.

Знаейки какво има във всеки един човек, ангелите не трябва да доказват нищо чрез излагане. Те знаят какво всеки един от нас има нужда и ни го дават. В някои случаи то ще е райска нива, в други нещо друго. Ако човек има нужда да види някой познат, ангелите ще донесат този познат. Ако човека наистина харесва скъпоценни камъни, те ще му покажат скъпоценни камъни. Ние виждаме това, което е необходимо за нашето въведение във света на духа, и тези неща са реални, в райския, божествен смисъл.

Те постепенно ни образоват като духовни същества, и ни закарват в рая. Ние растем и се увеличаваме, растем и се увеличаваме, и премахваме грижи, желания и основни животински неща, с които сме се борили през повечето време от живота си. Земния апетит умира. Вече не се борим с него. Ставаме тези, които наистина сме, които сме част от божественото.

Това се случва на обичащите хора, хората които са добри и обичат Бог. Те ясно ми обясниха, че ние нямаме никакво знание или право да съдим, който и да е - във връзка с това и връзката на сърцето на някой човек с Бог. Само Бог знае какво има в сърцето на човек. Някой, които си мислим, че е жалък, Бог може да го знае като прекрасен човек. Подобно, някой, който си мислим, че е добър, Бог може да го счита за лицемер с черно сърце. Само Бог знае истината за всеки индивид.

Бог ще съди всеки индивидуално. И Бог ще позволи на хората да бъдат дърпани в тъмнината от създания, които мислят подобно. Казах ви, от моето лично преживяване, какво се случва там. Не знам повече от това, което видях, но имам подозрението, че само видях върха на айсберга.

Заслужавах да съм там, където бях - бях на правилното място в правилното време. Това беше местото за мен и хората, с които бях наоколо бяха перфектната компания за мен. Бог ми позволи да преживея това и след това ме отстрани, защото видя нещо балансиращо като ме постави в това преживяване. Беше начин да ме прочисти. Хората, на които не им е позволено да бъдат дръпнати в тъмнината, поради тяхната обичаща природа, са привлечени нагоре, към светлината.

Никога не видях Бог, не бях и в рая. Бях далече в предградията и това са нещата, които те ми показаха. Говорехме дълго време, за много неща и тогава погледнах към мен. Когато се видях, аз греех, светех. Бях станал красив - не толкова красив като тях - но имах определени искри, които преди нямах.

Още неподготвен да видя Земята отново, казах им че желая да съм с тях завинаги. Казах, “Аз съм готов, Аз съм готов да бъда като вас и да бъда тук завинаги. Това е чудесно. Обичам го. Обичам ви. Вие сте прекрасни.”

Знаех си, че те ме обичат и знаеха всичко за мен. Знаех, че всичко ще бъде наред от сега нататък. Питах дали мога да се отърва от тялото ми, което определено беше пречка и да стана същество като тях със силите, които те ми показаха.

Те казаха, “Не, трябва да се върнеш.”

Обясниха ми, че съм много недоразвит и, че ще е от огромна полза да се завърна в моето физическо съществуване за да се уча. В моя човешки живот бих имал възможност да се развивам, така че следващия път когато съм с тях, ще съм по съвместим. Нуждаел съм се да развия важни характеристики, за да стана като тях и да се заема с работата, която те правят.

Отговаряйки че не мога да се върна обратно, опитах се да поспоря с тях и видях, че ако нося тази мисъл - мисълта, че може да се върна във ямата отново - ги молех да остана.

Тогава моите приятели казаха, “Мислиш ли че очакваме от теб да бъдеш перфектен, след всичката любов, което чувстваме към теб, дори след като ти беше на Земята богохулствайки и заплашвайки всички около теб?” И това, въпреки факта, че изпращахме хора да се опитат и да ти помогнат, да те научат на истината? Мислиш ли наистина, че ще сме разделени от теб отсега нататък?”

Попитах ги, “Но какво относно моето чувство за провал? Вие ми показахте, колко по-добър мога да бъда и съм сигурен, че не мога да достигна до това. Не съм толкова добър.”

Част от моята егоцентричност избликна и каза, “Няма начин. Няма да се върна обратно.”

Те казаха, “Има хора, които ще се грижат за теб, твоята жена, твоите деца, твоята майка и баща. Трябва да се върнеш обратно за тях. Твоите деца имат нужда от твоята помощ.”

Аз казах, “Вие можете да им помогнете. Ако ме накарате да се върна обратно ще има неща, които просто няма да станат. Ако се върна там и правя грешки няма да бъда в състояние да го издържа, защото вие ми показахте, че мога да бъда по-обичащ и по-милостив и ще ги забравя. Ще бъда лош към някого или ще направя нещо ужасно на някого. Просто знам, че ще се случи, защото съм човешко същество. Ще се проваля и няма да съм в състояние да го издържа. Ще се чувствам толкова зле, че ще искам да се самоубия и няма да мога да направя това, защото живота е ценен. Може би ще стана неконтактен. Та затова не можете да ме пратите обратно.”

Те ме увериха, че грешките са приета част на човешката природа.

“Тръгвай”, казаха те, “и прави всички грешки, които искаш. Грешките са начина, по който се учиш.”

Докато се опитвах да направя това, което знаех, че е правилно, те каза, че ще бъда на правилния път. Ако направя грешка, ще трябва напълно да я призная като грешка, след това да я сложа настрана и просто да не правя същата грешка отново. Важното нещо е да даваш най-доброто от себе си, да запазиш стандарта си за доброта и истина, и да не им правиш компромиси за да спечелиш одобрението на хората.

“Но,” казах аз, “грешките ме карат да се чувствам зле.”

Те казаха, “Ние те обичаме, такъв какъвто си, с грешките и всичко. И ти можеш да почувстваш нашата прошка. Можеш да почувстваш нашата любов всеки път, когато пожелаеш.”

Казах, “Не разбирам. Как мога да го направя?”

“Просто се обърни навътре,” казаха те, “Просто помоли за нашата любов и ние ще ти дадем, ако я искаш от сърце.”

Те ме посъветваха да разпознавам кога съм направил грешка и да се помоля за прошка. Преди думите да излязат от устата ми, ще ми бъде дадена, но аз трябва да приема прошката. Моята вяра в принципа на прошката трябва да бъде реална и аз ще знам, че ми е дадена прошка. Признавайки, публично или лично, че съм направил грешка, след това трябва да се помоля за прошка. След това, ще е обида за тях, ако не приема прошката. Не трябва да продължа наоколо с чувството за вина и не трябва да повтарям грешки - трябва да се уча от моите грешки.

“Но,” казах аз, “как ще зная кой е правилния избор? Как ще зная какво искате да направя?”

Те отговориха, “Ние искаме да правиш, каквото ти искаш да правиш. Това означава взимане на избори - и не съществува обезателно някакъв правилен избор. Има спектър от възможности, и ти ще трябва да направиш най-добрия избор, който можеш от тези възможности. Ако правиш това, ние ще ти помагаме.”

Не се предадох лесно. Спорих, че там обратно е пълно с проблеми и че тук е всичко, което искам. Поставих под въпрос моята способност да извършва каквото и да е, което те считат за важно в моя свят. Казаха, че светът е красиво изражение на Върховното същество. Може да намерите красотата или грозотата зависимо как ще си насочите ума към него.

Те ми обясниха, че финото и сложно развитие на нашия свят е извън моето разбиране, но аз съм полезен инструмент за Създателя. Всяка част от създанието, те обясниха, е безкрайно интересна, защото тя е манифестация на Създателя. Много важна възможност за мен би била да изуча този свят с учудване и забавление.

Никога не са ми дали директна мисия или задача. Бих ли могъл да построя олтар или катедрала за Бог? Казаха, че тези паметници са за човечеството. Те искаха да си живея живота, да обичам хората, а не нещата. Казах им, че не съм достатъчно добър да представям това, което току-що бях изживял с тях на световно ниво. Те ме увериха, че ще ми бъде дадена необходимата помощ, когато ми потрябва. Всичко, което е трябвало да направя е да я поискам.

Светещите същества, моите учители, бяха много убедителни. Силно осъзнавах, че не далеко беше Великото същество, което знаех, че е Създателя. Те никога не казаха, “Той го иска по този начин,” но това се разбираше от всичко, което те казваха. Не исках да споря много, защото Великото Тяло беше толкова прекрасно и изумително. Любовта, която излъчваше беше поразителна.

Поднасяйки моя най-голям аргумент против връщане обратно в света, аз им казах, че това ще счупи сърцето ми и ще трябва да умра, ако трябва да напусна тях и тяхната любов. Да се върна обратно ще бъде толкова жестоко, казах, че не мога да го понеса. Споменах, че света е пълен с омраза и надпревара и не исках да се връщам в тази водовъртеж. Не можех да понеса да ги напусна.

Моите приятели поясниха, че никога не са били разделени от мен. Казах им, че не съм осъзнал тяхното присъствие и че ако се върна обратно отново, няма да зная че са там. Обяснявайки ми как да комуникирам с тях, те ми казаха да утихна, вътре, и да поискам тяхната любов, тогава любовта ще дойде и аз ще зная, че те са били там.

Те казаха, “Няма да си далеч от нас. Ние сме с теб. Ние винаги сме били с теб. Ние винаги ще бъдем точно с теб през цялото време.”

Попитах, “Но как ще знам това? Кажете ми това, но като се прибера обратно там, това ще просто една хубава теория.”

Те казаха, “По всяко време, когато се нуждаеш от нас, ние ще сме там за теб.”

Аз казах, “Имате предвид, че просто ще се появите?”

Те казаха, “Не, не. Няма да се намесваме в твоя живот по какъвто и да е голям начин, освен ако не се нуждаеш от нас. Ние просто ще сме там и ти ще почувстваш нашето присъствие, нашата любов.”

След това обяснение, аргументите ми се изчерпаха, и казах, че мисля да се връщам обратно. И просто ей така, се върнах. Върнах се обратно в тялото, болката беше там, само че по-силна от преди.”

(край на НДЕ-то)

---

Завръщането към живота не е било лесно за Хауърд. Освен неговите физически проблеми, той се е сблъскал с обичайната поредица от неразбиращи и нечувствителни отзиви на неговото ново духовно състояние. Започна в болницата, каза той.

Хауърд казва: “Почувствах изумително чувство на любов към всеки. Исках да прегърна и целуна всеки, но не можех дори да седя. Казвах ‘О колко си красив/а’ на всеки. Бях вица на етажа. Хората го намираха за много забавно.”

Като други хора, преживели НДЕ, чувството на Хауърд на съпричастие се увеличило, както и неговата милост. Той можел, казва той, да почувства емоциите на другите по-силно, отколкото неговите собствени. Хауърд решил да стане Християнски свещеник след неговото НДЕ.

Оригинален Линк

Родена във Франция и обучавана като медицинска сестра, Жоазиан Антонете има преживяване близко до смъртта през 1966, когато осъзнава своите възможност за “комуникиране с другата страна”. Около 30 години, тя е работела с мъртви и живи, в болници като свещеник, в университети като учител, като духовен съветник, лечител и водач на ритуали. Нейното разбиране за живеенето, умирането и духовните измерения е докоснало много хора. Следното е извадка от нейната книга “Шепоти на душата”.

---

Измерението на неспокойните духове

Моето преживяване близко до смъртта разтресе моя свят. Накара ме, да си припомня духовното и други измерения на живота, които съм знаела като дете, но съм забравила, за да мога да се приспособя към обществото. Чувствах тласъците на линейката, докато бързаше през тъмните улици на Марсейле към болницата. Двадесет и четири часа бяха минали от моя таен аборт с един feuseuse d’anges, “творец на ангели”. Абортът е нелегален във Франция сега и много жени умират поради нехигиеничните обстоятелства на процедурата. Аз съм само двадесет и четири годишна, млада сестра. Умирам ли? Извън мен ли съм наблюдавайки? Виждам тялото ми и то е болка. Гледам краката ми, те са бледи и безжизнени. Краката ми не могат да се мърдат. Моето лице е бяло и изпито.

Гледах как стените на линейката се загубваха. Виждам светлините на града да се насочват към мен. Мога да видя звездите! Какво правя токова високо? Защо всичко изглежда толкова малко изведнъж?

Спомени минават пред очите ми като на филм.

(Тя моментално се завръща в тялото си)

Виждам хора от семейството на края на моето легло през мъгла. Изведнъж те изчезват. От където те стояха, виждам лица да бързат към мен с невероятна скорост. Движеха се бързо към моето лице, разширяваха се и след това изчезваха. Лице след лице се отмиваха в мен! Бях ужасена. Политам. Не мога да затворя очите си.

Кои са тези хора? Някои ги разпознавам като хора, които знам че са умрели. Други не ги разпознавам.

“Отдръпнете се! Къде е моето семейство?”

Сега цялата стая се изпълни със духове! Те се надвиснаха върху мен и ме гледаха в очите. Опитах се да ги изпъдя. Борих се с тях. Преживяването изглежда продължаваше завинаги. Това са духовете, които са неспокойни. Техните лица са усукани с болка. Изглеждат загубени. Страховито е да ги видиш да идват и да си отиват от леглото ми. И сега духове с лъщящи лица се приближиха до мен. Те излъчваха нежна силна светлина, напомняйки ми на картините на красиви ангели, които толкова обичах. Почувствах се нахранена и обичана от тях и те ме обвиха с тяхното излъчване. Тези същества бяха направени от светлина и въпреки, че тяхната яркост е интензивна, не бях ослепена. Огромна мила обич ме обгръщаше!

Сега съм пълна със същината на любов и милост. Тази магнетична сила изпълва всеки мой атом. Никога досега не бях изпитвала толкова дълбоко силата на любовта. Аз съм силата на любовта! Съединявайки се в личен танц, където всички граници изчезват, аз се почувствах едно с тези същества на милостта.

Никакви думи или звуци не бяха обменени и въпреки това комуникация се осъществяваше.

Силно присъствие ме увери, “Да, ти умираш от света на хората. Но за нас ти се раждаш. Не се страхувай. Ти винаги си била със нас, ние винаги сме били с теб. Ние те познаваме. Ти просто заспа по време на твоя живот на Земята и забрави коя си. Сега си спомняш.”

Това разкритие изпълни моето съзнание - разбира се, да! Аз съм от Съществата от Светлина и те са от мен! Каква е тази нова вълна от енергия? Започва като много нежна вибрация качваща се по дължината на тялото ми, от краката до върха на главата ми, но сега моето цяло аз вибрира. Чувам бръмчене. Става все по-силно и сега вибрацията и бръмченето стават едно.

Чувствам толкова прекрасно освобождаване! Свободна съм! Не мога да устоя на тази нова и прекрасна вълна от енергия разстилаща тялото ми нагоре. Сега съм на тавана на болничната стая и гледам надолу! Всичко изглежда толкова малко. Виждам леглото ми, тялото ми изглежда малко и безцветно, хората около леглото са мънички. Изумителна скръб и печал изпълват стаята и все пак аз се чувствам напълно отделена от сцената под мен. Носех се по-наблизко и погледнах странната форма лежаща на леглото. Почувствах милост, която не мога да опиша с думи. Разбрах всичко, но нямах чувство на връзка с някой. Погледнах всеки човек, който стоеше до леглото и почувствах огромна любов.

Искам да им кажа, “Аз съм добре. Не трябва да се притеснявате. Аз съм добре. Погледнете ме! Аз съм добре!”

Аз съм любов, аз съм разбиране, аз съм милост!

Моето присъствие изпълни стаята. И сега чувствам моето присъствие във всяка стая на болницата. Дори най-малкото пространство в болницата е изпълнено с моето това присъствие, което съм аз. Чувствам себе си извън болницата, над града, горе обикаляща Земята. Сливам се с вселената. Аз съм навсякъде едновременно. Виждам пулсираща светлина навсякъде. Такова обичащо присъствие ме обгръща!

Чух глас да казва, “Живота е ценен дар: да обичаме, да се грижим, да споделяме.”

Виждам свят от тъмнина:

Въпроси бързо ми минават през съзнанието: Защо има толкова много болка по света? Защо хората са с различни цветове? Защото с различни породи? Защо с различни езици?

Появи ми се видение. Виждам нашия свят от гледната точка на звезда или друга планета. Земята изглежда като сфера разделена наполовина. Повърхността на планетата е плоска и безцветна. Почвата е гола. Няма живо растение на Земята. Клоновете на дърветата са голи. Няма плодове, няма цветя, няма листа. Безплодните хълмове са скрити зад едно сиво було. Безмилостен свят е, където никой не се радва на изгряването на слънцето и никой не знае кога идва нощта. Голи като фантоми хора стоят на това което изглежда сцена. Всички актъори са кукли, анимирани от невидима сила. Те се движат в унисон и спират всички заедно.

На едната страна на полусферата, слънцето се опитва да блести над сцената, но никой не го забелязва и не издава звук. Дори птичките на мъртвите дървета са тихи и неподвижни. Другата страна на полусферата е в тъмнина. Гледам как тази тъмнина расте с ужасна скорост и покрива цялата планета. Никой не забелязва. Сега тъмнината покрива слънцето и сега покрива всички ярки планети във вселената.

“Това е света в липсата на светлина, любов и свободна воля,” каза гласа. “Изборите на хората създават света, който току-що видя.”

С тези думи кошмарния свят започна да изчезва и беше заменен от другата половина на планетата - място с изпълнена с живот, поразителна красота. Усетих как земята, слънцето, луната, тъмнината, светлината, планетите и всички форми на живот - растения, скали, животни, хора - са взаимно свързани. Те са дошли от източника на светлина. Всичко е свързано с невидима мрежа и всяка нишка блести с великолепно излъчване. Всичко трепти със същата сияйност, величествена светлина с нямаща равна на себе си блясък.

“От светлината сме дошли и в светлината ще се върнем”, продължи гласът.

Сега осъзнах, че стоях по средата на двата свята. С това разбиране, картина на пътя, по който вървях се появи. Той е тесен и скалист. Имам чувството, че губя баланс. Изпълних се със страх, че ще падна в тъмната планета. Свободна воля! С това запомнено, погледнах към невидимия ми крак. Тесният път се измени в широк път. Тъмнината е заменена със светлина.

“Никога, никога не забравяй”. Чух гласът да казва.

Сливайки се със светлината, толкова съм обхваната от благодарност и изумена от любовта, която ме изпълва, че плача.

Изведнъж, времето и пространството са различни отново, и аз моментално осъзнавам тялото си.

Усещам, че прозореца от лявата страна на леглото ми е пълен с жива, силна светлина. Изглежда ме вика и ме дърпа към себе си като магнит. Чувам бръмчене отново и … фииу! Гледам през прозореца! Съединявам се със светлината! Аз съм светлината и светлината е мен.

“От светлината сме дошли и в светлината ще се върнем”, повтори гласът.

Какво щастие да се изкъпя в тази невероятна всичко-знаеща, всичко-обичаща …

Мога да пътувам през стените, таваните, пространството с удивителна скорост! Посещавам моя син, Филип, който е само на четири години.

Огромна сила ме движи. Аз съм безгранична, безформена, не се контролирам от моите емоции. Аз съм всичко. Всичко е мен!

Обратно съм в болничната стая. Мъгла идва от вратата срещу леглото ми, която грабва моето внимание. В средата на мъглата е същество с най-райската усмивка. Жан Пиер! Това е моя братовчед, Жан Пиер! Аз съм залята от радост. Като погледнах Жан Пиер болничната стая изчезна. Ние останахме във въздуха. Нямаше прозорци или врати, нямаше таван или под. Ярко излъчване напълни цялото пространство. Той бавно се доближи до леглото ми и се наведе да ме целуне. Почувствах влажността на устните му по лицето ми, тежестта на тялото му върху моето, нежното докосване на неговите ръце върху моите.

Жан Пиер е братът, който никога нямах. След дълга и болезнена борба с рак на белите дробове, той умря преди две години, когато беше само на двадесет и две. Все още съм опечалена от неговото почиване. Колко прекрасно да го видя отново! И какво е това? Той носи неговото карамелено яке. Това е яке е било обект на много дискусии. Той го обича. Аз го мразя.

“Как разбра, че съм тук?”

Моя въпрос е мисъл, все още неизказана с думи, когато Жан Пиер отговоря, “Ние знаем всичко за теб, и те приветстваме.”

Такова топло чувство на мир! Аз съм пълна, цяла! Свободна съм от болка и страх. Няма минало или бъдеше, всичко е! Няма нужда да приказвам за да бъда разбрана или за да комуникирам. Чувствам такова спокойствие, какво не съм имала досега. И радост на радостите: мога да летя! Лесно се завъртам и с огромна скорост ускорявам около моя братовчед по закачлив начин, изразявайки максимална радост, че той е с мен. Всичко е по начина, по който трябва да е. Никога не се бях почувствала толкова чиста, толкова пълна и толкова обичана. Поглеждам към мен: аз съм цяла и излекувана! Мога да си общувам и играя с Жан Пиер с моята естествена жизненост. Подобни Същества от Светлината също са тук. Потопявам се в тяхното обичащо присъствие. Сякаш те ме защитават и ме носят. Ние всички сме взаимно свързани. Почивам си в безвременна радост. Какво славно чувство! Искам да бъда тук завинаги. Жан Пиер ме поглежда сега, когато другите същества започват да се отдалечават. Неговите тъмни очи са изпълнени с огромна нежност и чистота. Той се обръща да напусне с другите, а аз му се моля да ме вземе с него. Неговите очи се изпълват с тъга.

“Не сега”, отвръща той. “Има много, много работа за теб. Ще трябва да се върнеш и да им кажеш. Живота е ценен дар. Всеки момент е изпълнен с огромни възможности. Не си губи времето на Земята. Разпространи любовта и разбирането. Ние винаги ще бъдем с теб, напътствайки те, защитавайки те, чакайки времето, когато ще се съединим, когато твоята работа на земята свърши.”

Гледам как Жан Пиер изчезва в същата ярка светлина, от която беше влезнал. Светлината угасва също.

Стаята е празна сега. Моята скръб е силна. Започвам да плача от отчаяние и самота.

Изведнъж съм обратно в болницата в леглото. Напълно осъзнавам моите околности и моето физически състояния. Тръбите са имплантирани в тялото ми. Болката е поразителна. Моята тъга е силна. Толкова съм слаба и не мога да говоря. Загубих гласа си и докторите са обезпокоени от сълзите, които изчерпваха силата, от която се нуждаех за да възстановя. Исках само да плача! Моето тяло се чувстваше като костюм, който беше твърде тесен, стаята се ограничаваше, миризмата на болест нападаше чувствата ми, човешкото състояние ме натъжаваше.

“Жоазиан, ти се върна!” разпознах гласа на сестра ми. Видях нейния загрижен поглед. “Била си в кома за три дни. Не знаехме дали ще се върнеш обратно.”

Оригинален Линк

Жулиет Найтингейл е минала през много преживявания близки до смъртта като последствие от живото-заплашваща болест, която е имала от дете. Едно от тях се случва през 70-те години докато се бори с рак на дебелото черво, което я кара да изгуби съзнание. Тези преживявания заедно с много други извън-тялото и духовно трансформиращи преживявания са имали дълбок и траен ефект върху нейния живот. Въпреки това отначало рядко е говорила за тях, защото е била грубо обиждана и неразбрана, когато го е правила. После се присъединява към Международната Асоциация за изследване на НДЕ-та (IANDS).

Въведение:

Преживяванията близко до смъртта (НДЕ) - от които съм имала няколко - предимно се случваха по време, когато НДЕ-тата рядко се документираха и малко се приказваше за тях. Беше нещо, което можех да споделя само с определени индивиди, които вече бяха духовно осъзнати, отворени … или поне отзивчиви. Все пак все още се случваше понякога някой да ме обвини, че съм имала халюцинации или че се нуждая от “психиатричен преглед”, защото все още невежеството/незнанието преобладаваше по това време.

Добрите новини са, че в последните години, не само се говори за НДЕ-тата, те се документират и са получили широк медиен интерес в телевизията и в печатната медия. Добър пример за това е, като виждам моето в статии в САЩ, Канада, Англия и Австралия в близкото минало … включително и рубрика, в която аз се появявах. Учените, физиците, психолозите, пасторите, мистиците и други, всички са се събрали заедно за да разберат по-задълбочено феномена НДЕ. То е нещо, което много хора, както и аз, са преживяли, много от нас са върнати обратно, за да споделят нашите преживявания с другите. С пълно право, някой ще се чуди защо толкова много от нас са се завърнали … докато другите остават на Другата Страна. Това се дължи предимно на факта, че ние се нуждаехме да завършим и изпълним нещо важно в нашите животи … както и да почетем специална мисия да помогнем на човечеството най-накрая да стигне до осъзнаването, че наистина няма смърт. Ние просто “се придвижваме нататък” и продължаваме да се развиваме по нашето пътешествие към Светлината.

Понеже хората винаги питат, “Какво се случва?” и “Как е?” ще се опитам да обясня какво се случи с мен, за да ме доведе то едно от моите НДЕ-та … както и какво преживях на Другата Страна. Моля извинете ме, ако това не пасва в кратка хронологична последователност, понеже няма такова нещо като линейно време на Другата Страна. Всичко се изживява в настоящето - включително минало и бъдеще.

В това тук, ще се опитам да обясня и да уловя моето преживяване на Другата Страна и как то ми повлия. Скромно ще се опитам намеря подходящите думи, с които да опиша това най-възвишено преживяване, която имаше дълбок ефект върху мен … и промени живота ми завинаги.

---

Преживяването:

В средата на 70-те години се разправях с неизличим рак, рак на дебелото черво, когато моя живот отслабваше. Бях принудена да лежа през повечето време, но можех понякога да стоя изправена за малко време. Понеже съм съзерцателна, винаги слушах и наблюдавах - поемайки неща и опитвайки се да разбера дълбоката мъдрост зад това какво ми се случваше и накъде отиваше всичко това. Като резултат от това, станах по-уединена и откъсната … като се оглеждах всичко около мен започна да се променя. Твърдата материя стана по-прозрачна и повече като течност, цветовете станаха по-живи и трептящи, звукът беше по-ясен и остър … и т.н. Вече не можех да разбера нещо написано на хартия, защото то не означаваше нищо за мен в моето променено състояние на съзнанието. Беше като че ли се опитвам да чета и разбера чужд език! Вече бях напуснала по-голямата част от триизмерната област … и моето съзнание обгърна тези неща.

Влизах в това, което по-късно нарекох сцена на “здрача”. В това състояние, всичко беше променено. Стигнах до точката, където моето съзнание минаваше от една област в другата - ставайки по-осъзнаваща други реалности в други измерения. Виждах и възприемах неща и други същества многопространствено - въпреки това, бях все още нещо като съзнаваща физическото ниво. Тогава осъзнах, че това е това, през което много умиращи хора преминават … (като тези в болниците, частни клиники или други), докато един наблюдател би си помислил, че те халюционират или виждат някой или нещо, което “наистина не е там”. Действително, това е състояние, в което някой като мен преживява други пространства едновременно, докато е все още във физическото, защото реално ние сме многопространствени същества.

Най-накрая изпаднах в кома на втория ден на Коледа, 26. Декември, и иронично обявена за “мъртва” на моя рожден ден, 2. Февруари! (Сега имам два акта за раждане!) Докато други виждаха, че съм в кома - която продължи около пет седмици - имах напълно различно преживяване! Някой ще погледне моето тяло и ще си помисли, че съм в безсъзнание … заспала … неосъзнаваща какво се случва … или каквото и да е. Все пак бях много дълбоко осъзнаваща, защото наистина ние никога не спим, само нашите тела спат. Ние сме винаги съзнаващи … и активни … на едно ниво на съзнание или друго. Просто факта, че сънуваме докато спим е знак, че нашето съзнание е било винаги активно. И наистина нашите тела се нуждаят от почивка, за да можем да се влеем в … и преживеем други аспекти на нашето съзнание и същество.

Най-добрия начин да опиша преминаването от да бъдеш “жив” на физическото поле и минаването на Другата Страна е като преминаване от една “стая” в друга. Вие не преставате да бъдете или да губите съзнание, вашето съзнание просто се премества от една позиция в друга. Преживяването се променя, твоите възгледи се променят, твоите чувства се променят. И чувствата, които съм изпитала бяха дълбоки за мен и определено те станаха тази част, която надминаваше всякакво разбиране …

Моето преминаване беше постепенно като следствие на неизлечима болест - не беше внезапно, случило се от произшествия, сърдечни пристъпи и т.н. Усетих “Същество от Светлина” да ме прегръща. Всичко беше зашеметяващо красиво - толкова трептящо и светещо … и беше пълно с живот - да, живот! - по начин, по който не може да се види или преживее на физическото поле. Бях тотално и напълно обгърната от Божествена Любов. Беше безусловна любов … най-истинското значение на думата. Бях в постоянна връзка с тази Светлина и винаги чувствах нейното обичливо присъствие с мен през цялото време. Постепенно нямах чувство на страх или подобно … и никога не бях сама. Това беше специална възможност да преживея да съм едно със Всичко - никога отделена … и никога загубена.

Цветовете бяха толкова красиви - гледах Светлинния вихър навсякъде около мен, пулсиращ и танцуващ … издаващ профучаващи звуци … е беше толкова игрив на моменти … след това много сериозен в други моменти. Много неща приемаха формата на светещо сияние - един вид мек цвят на праскова. Всичко беше толкова изпълнено с живот - дори когато видях дълбокия космос! Постоянно бях в състояние на изумение … Имаше винаги красиви неща около мен - помагащи ми … напътстващи ме … успокояващи ме … и също изсипващи любов към мен. Никога не бях сама.

Едно от първите неща, които си спомням че преживях, беше прегледа на живота, който включваше всичко, което съм изживяла във физическото въплъщение до този момент. Беше като в кино - гледайки филм за моя живот и всичко ставаше едновременно. Мисля, че повечето НДЕ-ри (хората преживели НДЕ) ще се съгласят, че прегледа на живота е един от най-трудните аспекти на НДЕ-то. Да видиш целия ти живот пред теб - с всяка мисъл, дума, действие и т.н. - може да бъде доста обезпокоително. Все пак, това което се случи бе, че никой не ме съдеше. Само чувствах постоянно прегръщане на божествената любов от Съществото от Светлина, което беше винаги с мен. Това, което тогава осъзнах е, че ние сами се съдим! Нямаше “Той-Бог” да стой на трона и да хвърля обвинения към мен, (не че очаквах да видя такова същество). Никога не съм се съгласявала с такива религиозни митове. Явно бях единствената, която се чувстваше неудобно и най-критично към мен. Все пак, като казвам това, също осъзнах, че не идвах от изгодната позиция на “егоистичното Аз”, ами от моята душа, която беше много по-отделена и не чувствах да съм емоционална заредена, и т.н. Вече не се идентифицирах с моята личността от физическото Аз. Затова, това което почувствах беше много различно - идващо от напълно друга перспектива на самата душа … или моята истинска идентичност.

Въпреки, че не бях във физическото тяло, имах форма - един вид тяло. Най-добрия начин да го опиша е, че се чувствах като мехур, летейки и движейки се без усилия - понякога много бързо … или нежно носейки се наоколо. Почувствах се празна от вътре и толкова чиста - дори усещах бриз да духа вътре в мен. Не чувствах глад, жажда, умора или болка. Такива неща изобщо не ми идваха на ум! Уви, бях чисто съзнание, въплътено в светлина и неземна форма, разхождайки се наоколо … или стоейки спокойно и наблюдавайки умишлено … и винаги в състояние на страхопочитание. Беше такова възхитително чувство, докато изпитвах такова успокоение и дълбоко чувство на мир и постоянно доверие. Също не изпитах слепота, (както с физическите очи, които са законно слепи), и какво чувство на страхопочитание и учудване е да можех да виждаш!

В този момент все едно бях на разходка, посещавайки и наблюдавайки различни места, същества и ситуации, някои много приятни и някои много болезнени. Най-добрия начин, по които мога да обясня тази “разходка” е като да бъда в кръгова ограда с прозорци, всяко стъкло разкриваше нещо различно … но когато се фокусирам на определено стъкло, веднага виждам стъклото в пълен размер (много прилича както “прозорец” на вашия компютърен монитор когато е на пълен размер (full screen)) и стоях неподвижна - просто гледах …

Едно стъкло разкри сцена, която някои ще интерпретират като “ада” или “чистилище”, където безхарактерни, сиво оцветени тела се движеха безцелно и пъшкаха. Очевидно страдаха и бяха в огромна агония и изпитваха силна болка. Видях тези души като наранени души - такива, които са извършили неописуеми варварщини по време на предишното им въплъщение. Използвах аналогията на душа, която е ретроградна/дегенерирала - много подобно на една планета да изглежда, че се движи на обратно. Преобладаващото чувство, което имах, докато наблюдавах тези души беше дълбоко съжаление (compassion) и копнеж да ги успокоя. Толкова много исках да ги видя успокоени от техните ужасни страдания. Но уви, колкото и болезнена да беше тази гледка, бях убедена, че тези души са тук само временно и че те също ще бъдат излекувани и ще се върнат обратно в посока напред и в края на краищата ще се завърнат в Светлината. Всички души, без изключение, накрая се завръщат в Светлината … според това, което ми беше разкрито.

Горната гледка ме доведе до една друга гледка, където видях образи на хора, които познавах от моя настоящ живот, очевидно тези все още инкарнирали във физическото поле, на моето виждане на тях от Другата Страна беше в сцена, която ще се състои в бъдещето. (Отново, всичко преживяно на Другата Страна е винаги в “Настоящето” - дори “минало” и “бъдеще”). Това бяха индивиди, които също бяха извършили жестокости в една форма или друга, индивиди, които сериозно са ме наранили, или хора, които обичах. Но гледката виждах, беше такава, че те бяха накарани да страдат … като резултат от това, което са направили, като може би кармичен резултат от техните решения и действия, и т.н. Отново почувствах дълбоко чувство на съжаление за тях … и се чувствах тъжна, че трябваше да изтърпят такова страдание, все пак осъзнах, че беше неизбежно. Никога не почувствах гняв или враждебност към тези индивиди … но исках само да ги видя да се излекуват … за да може и те да опознаят любовта.

Друга сцена, която си спомням беше тази, в която наблюдавах област, която се състоеше от вода. Гледах цялата й красота и величие и тя работеше заедно с живота. Тогава, преди да разбера, се озовах под водата и не се притеснявах за дишането! Движех се без усилия и се смесих с всичко, което гледах първоначално. Същото нещо се случи, когато се движех през космоса … и танцувах и се носех със всички райски тела и светлини. Имаше много време за игра и жужукане с всички светлинни същества движещи се около мен като комети. Това беше възможност да изпитам огромна радост и да се почувствам толкова светлинна/лека и напълно лишена от притеснения и страх. Можех да се движа без усилия … и да се адаптирам към всяка среда, в която бях в даден момент. Просто си помислях за нещо и то веднага се появяваше … или си помислях за някакво място и бях там! О какво чувство е да изпиташ такава сила, да бъда навсякъде, където исках да бъда и да създавам всичко, което исках … и да се чувствам толкова напълно свободна!

След като преживях “разходката”, приключенията и времето на игра и създаване, и т.н., нещата станаха по-сериозни … и отново общувах със Съществото от Светлина. Сега ме беше помолило да “помогна” или да “подпомогна” по някакъв начин … в създаването и определянето на изхода на определени събития, ситуации или дори неща, които касаеха другите! Аз? Малката Аз? Това е важна и сериозна отговорност. Почувствах се толкова почитана … и толкова скромна … да ме помолят да участвам в такъв подвиг … но какво ако се проваля да извърша моята част както трябваше, чудех се. Тогава бях уверена, че всичко ще протече по начина, по който трябва, дори ако не бях се справила с нещата, които исках. Изглежда, че смисъла на всичко това беше факта, че ние създаваме със Светлината … и ние сме също част от Светлината. По-нататък независимо какво се случва … Светлинния Източник винаги ще контролира … и ще го има, за да вижда през нещата … въпреки нашите недостатъците като души. Колко предвещаващо добро беше тогава, да разбера, че като души, ние всички сме част от цялото създание и взимаме участие в самия процес на създаване!

Самата мисъл, че са ме помолили да създавам със Светлината, ме накара да се чувствам истински специална и важна в по-голямата схема на нещата, но по никакъв начин от егоистична гледна точка. Както казах преди, почувствах се дълбоко скромна и сериозно чувство на отговорност за всяка мисъл и действие, което правех. Единствената мисъл ми беше, че исках да правя това, което е правилно. Беше много важно да съм обичаща и креативна … и никога да не наранявам по какъвто и да е начин … и това беше дар. В този момент осъзнах, колко тотално свързана бях с живота … чрез всички вселени … Аз съм. Почувствах се едно със Всичко - никога отделена, никога изоставена. Все още нямаше страх. Все още имаше само любов. Завинаги не можех да съм самотна … защото никога не бях самотна. Не беше възможно да съм самотна, защото живота е навсякъде, любовта е навсякъде … и това е нещото, което ме държеше и стоеше с мен.

Толкова много обичах това общуване със Светлината. Всичко беше комуникирано телепатично, дали със Светлина или други същества, приятели или хора, които обичаме. Нямаше значение. Винаги беше честно, отворено и реално … и винаги беше направено с любов. Няма такова нещо като “да се държим високомерно” и нямаше нужда да се крием на Другата Страна. Никой няма да ви нарани по никакъв начин, ни най-малко, защото го няма чувство на липса … или нужда да се “открадне” силата на някой или енергията. Вие работите като сте душа, не сте центрирани в его или личност. Добре е да осъзнаете, че ще имате всичко, от което се нуждаете, защото имате капацитета и силата да го създадете веднага!

Като започна да се променя настроението … почувствах сякаш имаше нещо сериозно, което щеше да ми се случи. Сега ми беше казано, че трябва да се върна в чуждия (физическия) свят, който съм оставила, че са имали нужда от мен там за нещо много специално и значително. Трябваше да се върна, за да споделя това, което ми се беше случило … и да кажа на другите, че живота е наистина вечен и че смъртта е илюзия. На лично ниво, ми беше казано, че трябва да изпитам огромна любов и радост в този свят … и най-накрая ще мога да се върна У Дома. Тогава ме увериха, че бях реална … и че можех да вярвам в какво поискам в тази великолепна област, не само за мен … но и за живота. Но все пак ми беше казано, че света, в които се завръщах беше илюзия и че не трябваше да се идентифицирам с него или да бъда въвлечена в него - да бъда в него, но да не бъда от него - и че той само е едно преминаване …

Да кажа, че моето сърце потъна би било омаловажаване. Това беше първия път, в който наистина изпитах съкрушено сърце, докато бях на Другата Страна. Самата мисъл да напусна тази свещена област, където бях в непрестанен разговор със Светлината и другите същества … ме съкруши по начин, който не мога да опиша. Знаех колко е тъмен и с лошо предчувствие този странен свят на илюзиите … и е така, наистина, свят, с който никога не съм се идентифицирала! Въпреки това, бях отново уверена, че Светлината и другите обичащи същества ще бъдат с мен през цялото време … и да запомня, че никога не съм сама. С благодарност, нямах чувство на страх или съжаление сега, но осъзнах, че трябва да почитам божията воля, която е отправила тази молба към мен.

Като без желание приех тази мисия, изведнъж видях пред мен, най-красивото същество, което се е появявало пред мен - изливащо огромна любов към ме и пълнещо ме до преливане. Сякаш това беше моя дар … за приемане на болезнената молба да напусна моя дом на Другата Страна и да се завърна в свят, толкова чужд за мен. Това същество ме обичаше толкова дълбоко, продължаваше да излъчва любов и звуци … и ми стана ясно, че то ще е с мен завинаги.

Започнах да се връщам обратно в този свят по същия начин, по който го бях напуснала. Беше много постепенно преминаване. Сега осъзнавах по-добре моето тяло лежащо в болницата за интензивни случаи, закачено на живото-поддържаща система, но то все още беше толкова отделено от мен и позицията, която изпитвах от Другата Страна. Сякаш бях новородено бебе, когато най-накрая си възвърнах съзнанието в това измерение. Всичко беше толкова странно и ново! Тъкмо пристигнах от друг свят и този свят ми изглеждаше толкова много тъмен и беден на цветове. Всичко беше сиво и ми изглеждаше плоско. Не почувствах силата на живота, която преживях на Другата Страна … но реших да уважа желанието на Светлината, да се върна обратно. Имах мисия … и имаше специално обещание, което ми беше направено в замяна.

Дори в болницата усещах, че Съществото от Светлина е все още с мен … комуникиращо с мен. Усещах също все още другите същества с мен, същества, които осъзнах, че можех само аз да виждам и чувам. Най-накрая, един ден, Съществото от Светлина изчезна от зрението на моята смъртна съзнателност … сега знаех, че бях напълно върната в този свят. Отново сърцето ми беше съкрушено, но все още нямах страх … и вярвах и се доверявах в обещанието, че никога няма да съм сама … и така беше …

Това НДЕ (или както аз предпочитам да го наричам, Преживяване на Вечния Живот) ми остави такова дълбоко чувство на триумф и възхищение. Нещо друго, което също научих е, че страха е придобито състояние, не е естествено. То е нещо, което вие научавате … няма никаква връзка с самата душа. Любовта е преобладаващата сила през цялото време … без значение как изглеждат нещата в този свят на дуализъм и илюзия. То е просто холограма, създадена от колективното съзнание … за да се расте и еволюира. Затова, това което се случи на Другата Страна, за мен беше една специална възможност да преживея … и да опозная, с тотална сигурност, че всичко еволюира точно по начина, по който трябва, и че крайната спирка на всяко живо същество е да се върне към Източника, Светлината … Чистата Любов.

Оригинален Линк

През декември, 1943, Джордж Ричи умира от пневмония. Девет минути по-късно, по чудо и необяснимо, той се завръща в живота, за да разкаже за своето невероятно преживяване близко до смъртта. Неговото НДЕ силно повлияло на Реймонд Мууди, за да започне сериозно да изследва преживяванията близки до смъртта. Понеже доктор Мууди е считан за “бащата на НДЕ”, НДЕ-то на доктор Ричи е класика по самосебе си. Следва кратко резюме на НДЕ-то на доктор Джордж Ричи.

---

Джордж напуска тялото си и се вижда да лежи върху леглото си. Не разбира, че мъртвото тяло в неговото легло е неговото. Искайки ревностно да пътува до Ричмонд, Вирджиния да започне колежа, той се озовава да лети във въздуха към един град. Не е сигурен как е придобил тези странни сили на летене и прозрачност. Той пристига в един град и открива, че е загубил своята твърдост. Отлита обратно към болницата и вижда неговото безжизнено тяло в моргата и осъзнава, че е умрял.

Изведнъж Исус се появява, излъчвайки огромна светлина и обич. Целия живот на Джордж се появява пред него. Исус го пита, “Какво си направил с живота ти?”. Той осъзнава, че Исус не го съди, но той се съди сам.

Исус го разхожда из четири различни пространства в живота след смъртта. Те двамата летят към един голям град на Земята, където забелязват група от работници на производствена линия да работят. Той става свидетел на духа на една жена, която отчаяно се опитва да взема една цигара от работниците, които не я усещат. Тази жена е умряла сериозно пристрастена към цигари.

В една къща Исус му показва духа на едно момче, следващо една жива тинейджърка и той се моли за прошка, докато момичето изобщо не усеща присъствието на момчето. Исус казва на Джордж, че момчето се е самоубило и че е “оковано във всяка последица на неговото действие”.

Исус показва на Джордж един бар пълен с моряци, които са тежко пияни. Духове се опитват отчаяно и напразно да вземат пиене или да контролират алкохоличното държание на моряците. Тези духове са от хора, които са умрели сериозни алкохолици. Той е ужасен като наблюдава един пиян моряк да умира и един алкохоличен дух скача в тялото на моряка.

Исус го завежда в друго пространство, далече от земята и му показва един вид “приемна станция”, където духовете пристигат в дълбок хипнотичен сън поради техните вярвания. Това са били духове, които са вярвали, че трябва да спят след смъртта, докато Исус се завърне.

Исус му показва едно друго пространство, където ядосани духове са заключени в битка рамо до рамо, опитвайки се напразно да се наранят. Той чува устни обиди. Той наблюдава други да се опитват напразно да получат сексуално удовлетворение от едни други. Той също вижда духове да спорят относно религиозни или политически възгледи и да се опитват да убият другите, които не се съгласяваха с тях. Тук, той осъзнава, че вижда ада. Това са духовете, които са притиснати от някакви земни желания, които са излезнали извън физическото и които не могат да бъдат осъществени в духовното.

Той е отведен в едно друго измерение, което прилича на огромен университет. Тук той наблюдава хора, облечени като монаси, ангажирани в някакъв вид артистично държание или изследване. Той е отведен в огромна библиотека, където са събрани всички важни книги на вселената. Той пита Исус дали това е рая. Той му отговаря, че това са хората, които са израснали без егоистични желания, докато са били на Земята. Джордж осъзнава, че тези хора не могат да видят Исус, точно както другите не могат да го видят в ада.

Исус го изкарва извън космоса в един отдалечен град, направен от бляскава светлина, с подобно описание на града в “Откровение на Йоан”. Той стига до извода, че това е мястото, където отиват хората, които са станали на Христос, докато са били на Земята. Тук любовта е доминиращия фокус на живота. Той осъзнава, че вижда рая, но не му е позволено да влезне. Исус му показва бъдещето на Земята. После той се завръща в своето физическо тяло.