Преживявания близки до смъртта

Оригинален Линк

Жулиет Найтингейл е минала през много преживявания близки до смъртта като последствие от живото-заплашваща болест, която е имала от дете. Едно от тях се случва през 70-те години докато се бори с рак на дебелото черво, което я кара да изгуби съзнание. Тези преживявания заедно с много други извън-тялото и духовно трансформиращи преживявания са имали дълбок и траен ефект върху нейния живот. Въпреки това отначало рядко е говорила за тях, защото е била грубо обиждана и неразбрана, когато го е правила. После се присъединява към Международната Асоциация за изследване на НДЕ-та (IANDS).

Въведение:

Преживяванията близко до смъртта (НДЕ) - от които съм имала няколко - предимно се случваха по време, когато НДЕ-тата рядко се документираха и малко се приказваше за тях. Беше нещо, което можех да споделя само с определени индивиди, които вече бяха духовно осъзнати, отворени … или поне отзивчиви. Все пак все още се случваше понякога някой да ме обвини, че съм имала халюцинации или че се нуждая от “психиатричен преглед”, защото все още невежеството/незнанието преобладаваше по това време.

Добрите новини са, че в последните години, не само се говори за НДЕ-тата, те се документират и са получили широк медиен интерес в телевизията и в печатната медия. Добър пример за това е, като виждам моето в статии в САЩ, Канада, Англия и Австралия в близкото минало … включително и рубрика, в която аз се появявах. Учените, физиците, психолозите, пасторите, мистиците и други, всички са се събрали заедно за да разберат по-задълбочено феномена НДЕ. То е нещо, което много хора, както и аз, са преживяли, много от нас са върнати обратно, за да споделят нашите преживявания с другите. С пълно право, някой ще се чуди защо толкова много от нас са се завърнали … докато другите остават на Другата Страна. Това се дължи предимно на факта, че ние се нуждаехме да завършим и изпълним нещо важно в нашите животи … както и да почетем специална мисия да помогнем на човечеството най-накрая да стигне до осъзнаването, че наистина няма смърт. Ние просто “се придвижваме нататък” и продължаваме да се развиваме по нашето пътешествие към Светлината.

Понеже хората винаги питат, “Какво се случва?” и “Как е?” ще се опитам да обясня какво се случи с мен, за да ме доведе то едно от моите НДЕ-та … както и какво преживях на Другата Страна. Моля извинете ме, ако това не пасва в кратка хронологична последователност, понеже няма такова нещо като линейно време на Другата Страна. Всичко се изживява в настоящето - включително минало и бъдеще.

В това тук, ще се опитам да обясня и да уловя моето преживяване на Другата Страна и как то ми повлия. Скромно ще се опитам намеря подходящите думи, с които да опиша това най-възвишено преживяване, която имаше дълбок ефект върху мен … и промени живота ми завинаги.

---

Преживяването:

В средата на 70-те години се разправях с неизличим рак, рак на дебелото черво, когато моя живот отслабваше. Бях принудена да лежа през повечето време, но можех понякога да стоя изправена за малко време. Понеже съм съзерцателна, винаги слушах и наблюдавах - поемайки неща и опитвайки се да разбера дълбоката мъдрост зад това какво ми се случваше и накъде отиваше всичко това. Като резултат от това, станах по-уединена и откъсната … като се оглеждах всичко около мен започна да се променя. Твърдата материя стана по-прозрачна и повече като течност, цветовете станаха по-живи и трептящи, звукът беше по-ясен и остър … и т.н. Вече не можех да разбера нещо написано на хартия, защото то не означаваше нищо за мен в моето променено състояние на съзнанието. Беше като че ли се опитвам да чета и разбера чужд език! Вече бях напуснала по-голямата част от триизмерната област … и моето съзнание обгърна тези неща.

Влизах в това, което по-късно нарекох сцена на “здрача”. В това състояние, всичко беше променено. Стигнах до точката, където моето съзнание минаваше от една област в другата - ставайки по-осъзнаваща други реалности в други измерения. Виждах и възприемах неща и други същества многопространствено - въпреки това, бях все още нещо като съзнаваща физическото ниво. Тогава осъзнах, че това е това, през което много умиращи хора преминават … (като тези в болниците, частни клиники или други), докато един наблюдател би си помислил, че те халюционират или виждат някой или нещо, което “наистина не е там”. Действително, това е състояние, в което някой като мен преживява други пространства едновременно, докато е все още във физическото, защото реално ние сме многопространствени същества.

Най-накрая изпаднах в кома на втория ден на Коледа, 26. Декември, и иронично обявена за “мъртва” на моя рожден ден, 2. Февруари! (Сега имам два акта за раждане!) Докато други виждаха, че съм в кома - която продължи около пет седмици - имах напълно различно преживяване! Някой ще погледне моето тяло и ще си помисли, че съм в безсъзнание … заспала … неосъзнаваща какво се случва … или каквото и да е. Все пак бях много дълбоко осъзнаваща, защото наистина ние никога не спим, само нашите тела спат. Ние сме винаги съзнаващи … и активни … на едно ниво на съзнание или друго. Просто факта, че сънуваме докато спим е знак, че нашето съзнание е било винаги активно. И наистина нашите тела се нуждаят от почивка, за да можем да се влеем в … и преживеем други аспекти на нашето съзнание и същество.

Най-добрия начин да опиша преминаването от да бъдеш “жив” на физическото поле и минаването на Другата Страна е като преминаване от една “стая” в друга. Вие не преставате да бъдете или да губите съзнание, вашето съзнание просто се премества от една позиция в друга. Преживяването се променя, твоите възгледи се променят, твоите чувства се променят. И чувствата, които съм изпитала бяха дълбоки за мен и определено те станаха тази част, която надминаваше всякакво разбиране …

Моето преминаване беше постепенно като следствие на неизлечима болест - не беше внезапно, случило се от произшествия, сърдечни пристъпи и т.н. Усетих “Същество от Светлина” да ме прегръща. Всичко беше зашеметяващо красиво - толкова трептящо и светещо … и беше пълно с живот - да, живот! - по начин, по който не може да се види или преживее на физическото поле. Бях тотално и напълно обгърната от Божествена Любов. Беше безусловна любов … най-истинското значение на думата. Бях в постоянна връзка с тази Светлина и винаги чувствах нейното обичливо присъствие с мен през цялото време. Постепенно нямах чувство на страх или подобно … и никога не бях сама. Това беше специална възможност да преживея да съм едно със Всичко - никога отделена … и никога загубена.

Цветовете бяха толкова красиви - гледах Светлинния вихър навсякъде около мен, пулсиращ и танцуващ … издаващ профучаващи звуци … е беше толкова игрив на моменти … след това много сериозен в други моменти. Много неща приемаха формата на светещо сияние - един вид мек цвят на праскова. Всичко беше толкова изпълнено с живот - дори когато видях дълбокия космос! Постоянно бях в състояние на изумение … Имаше винаги красиви неща около мен - помагащи ми … напътстващи ме … успокояващи ме … и също изсипващи любов към мен. Никога не бях сама.

Едно от първите неща, които си спомням че преживях, беше прегледа на живота, който включваше всичко, което съм изживяла във физическото въплъщение до този момент. Беше като в кино - гледайки филм за моя живот и всичко ставаше едновременно. Мисля, че повечето НДЕ-ри (хората преживели НДЕ) ще се съгласят, че прегледа на живота е един от най-трудните аспекти на НДЕ-то. Да видиш целия ти живот пред теб - с всяка мисъл, дума, действие и т.н. - може да бъде доста обезпокоително. Все пак, това което се случи бе, че никой не ме съдеше. Само чувствах постоянно прегръщане на божествената любов от Съществото от Светлина, което беше винаги с мен. Това, което тогава осъзнах е, че ние сами се съдим! Нямаше “Той-Бог” да стой на трона и да хвърля обвинения към мен, (не че очаквах да видя такова същество). Никога не съм се съгласявала с такива религиозни митове. Явно бях единствената, която се чувстваше неудобно и най-критично към мен. Все пак, като казвам това, също осъзнах, че не идвах от изгодната позиция на “егоистичното Аз”, ами от моята душа, която беше много по-отделена и не чувствах да съм емоционална заредена, и т.н. Вече не се идентифицирах с моята личността от физическото Аз. Затова, това което почувствах беше много различно - идващо от напълно друга перспектива на самата душа … или моята истинска идентичност.

Въпреки, че не бях във физическото тяло, имах форма - един вид тяло. Най-добрия начин да го опиша е, че се чувствах като мехур, летейки и движейки се без усилия - понякога много бързо … или нежно носейки се наоколо. Почувствах се празна от вътре и толкова чиста - дори усещах бриз да духа вътре в мен. Не чувствах глад, жажда, умора или болка. Такива неща изобщо не ми идваха на ум! Уви, бях чисто съзнание, въплътено в светлина и неземна форма, разхождайки се наоколо … или стоейки спокойно и наблюдавайки умишлено … и винаги в състояние на страхопочитание. Беше такова възхитително чувство, докато изпитвах такова успокоение и дълбоко чувство на мир и постоянно доверие. Също не изпитах слепота, (както с физическите очи, които са законно слепи), и какво чувство на страхопочитание и учудване е да можех да виждаш!

В този момент все едно бях на разходка, посещавайки и наблюдавайки различни места, същества и ситуации, някои много приятни и някои много болезнени. Най-добрия начин, по които мога да обясня тази “разходка” е като да бъда в кръгова ограда с прозорци, всяко стъкло разкриваше нещо различно … но когато се фокусирам на определено стъкло, веднага виждам стъклото в пълен размер (много прилича както “прозорец” на вашия компютърен монитор когато е на пълен размер (full screen)) и стоях неподвижна - просто гледах …

Едно стъкло разкри сцена, която някои ще интерпретират като “ада” или “чистилище”, където безхарактерни, сиво оцветени тела се движеха безцелно и пъшкаха. Очевидно страдаха и бяха в огромна агония и изпитваха силна болка. Видях тези души като наранени души - такива, които са извършили неописуеми варварщини по време на предишното им въплъщение. Използвах аналогията на душа, която е ретроградна/дегенерирала - много подобно на една планета да изглежда, че се движи на обратно. Преобладаващото чувство, което имах, докато наблюдавах тези души беше дълбоко съжаление (compassion) и копнеж да ги успокоя. Толкова много исках да ги видя успокоени от техните ужасни страдания. Но уви, колкото и болезнена да беше тази гледка, бях убедена, че тези души са тук само временно и че те също ще бъдат излекувани и ще се върнат обратно в посока напред и в края на краищата ще се завърнат в Светлината. Всички души, без изключение, накрая се завръщат в Светлината … според това, което ми беше разкрито.

Горната гледка ме доведе до една друга гледка, където видях образи на хора, които познавах от моя настоящ живот, очевидно тези все още инкарнирали във физическото поле, на моето виждане на тях от Другата Страна беше в сцена, която ще се състои в бъдещето. (Отново, всичко преживяно на Другата Страна е винаги в “Настоящето” - дори “минало” и “бъдеще”). Това бяха индивиди, които също бяха извършили жестокости в една форма или друга, индивиди, които сериозно са ме наранили, или хора, които обичах. Но гледката виждах, беше такава, че те бяха накарани да страдат … като резултат от това, което са направили, като може би кармичен резултат от техните решения и действия, и т.н. Отново почувствах дълбоко чувство на съжаление за тях … и се чувствах тъжна, че трябваше да изтърпят такова страдание, все пак осъзнах, че беше неизбежно. Никога не почувствах гняв или враждебност към тези индивиди … но исках само да ги видя да се излекуват … за да може и те да опознаят любовта.

Друга сцена, която си спомням беше тази, в която наблюдавах област, която се състоеше от вода. Гледах цялата й красота и величие и тя работеше заедно с живота. Тогава, преди да разбера, се озовах под водата и не се притеснявах за дишането! Движех се без усилия и се смесих с всичко, което гледах първоначално. Същото нещо се случи, когато се движех през космоса … и танцувах и се носех със всички райски тела и светлини. Имаше много време за игра и жужукане с всички светлинни същества движещи се около мен като комети. Това беше възможност да изпитам огромна радост и да се почувствам толкова светлинна/лека и напълно лишена от притеснения и страх. Можех да се движа без усилия … и да се адаптирам към всяка среда, в която бях в даден момент. Просто си помислях за нещо и то веднага се появяваше … или си помислях за някакво място и бях там! О какво чувство е да изпиташ такава сила, да бъда навсякъде, където исках да бъда и да създавам всичко, което исках … и да се чувствам толкова напълно свободна!

След като преживях “разходката”, приключенията и времето на игра и създаване, и т.н., нещата станаха по-сериозни … и отново общувах със Съществото от Светлина. Сега ме беше помолило да “помогна” или да “подпомогна” по някакъв начин … в създаването и определянето на изхода на определени събития, ситуации или дори неща, които касаеха другите! Аз? Малката Аз? Това е важна и сериозна отговорност. Почувствах се толкова почитана … и толкова скромна … да ме помолят да участвам в такъв подвиг … но какво ако се проваля да извърша моята част както трябваше, чудех се. Тогава бях уверена, че всичко ще протече по начина, по който трябва, дори ако не бях се справила с нещата, които исках. Изглежда, че смисъла на всичко това беше факта, че ние създаваме със Светлината … и ние сме също част от Светлината. По-нататък независимо какво се случва … Светлинния Източник винаги ще контролира … и ще го има, за да вижда през нещата … въпреки нашите недостатъците като души. Колко предвещаващо добро беше тогава, да разбера, че като души, ние всички сме част от цялото създание и взимаме участие в самия процес на създаване!

Самата мисъл, че са ме помолили да създавам със Светлината, ме накара да се чувствам истински специална и важна в по-голямата схема на нещата, но по никакъв начин от егоистична гледна точка. Както казах преди, почувствах се дълбоко скромна и сериозно чувство на отговорност за всяка мисъл и действие, което правех. Единствената мисъл ми беше, че исках да правя това, което е правилно. Беше много важно да съм обичаща и креативна … и никога да не наранявам по какъвто и да е начин … и това беше дар. В този момент осъзнах, колко тотално свързана бях с живота … чрез всички вселени … Аз съм. Почувствах се едно със Всичко - никога отделена, никога изоставена. Все още нямаше страх. Все още имаше само любов. Завинаги не можех да съм самотна … защото никога не бях самотна. Не беше възможно да съм самотна, защото живота е навсякъде, любовта е навсякъде … и това е нещото, което ме държеше и стоеше с мен.

Толкова много обичах това общуване със Светлината. Всичко беше комуникирано телепатично, дали със Светлина или други същества, приятели или хора, които обичаме. Нямаше значение. Винаги беше честно, отворено и реално … и винаги беше направено с любов. Няма такова нещо като “да се държим високомерно” и нямаше нужда да се крием на Другата Страна. Никой няма да ви нарани по никакъв начин, ни най-малко, защото го няма чувство на липса … или нужда да се “открадне” силата на някой или енергията. Вие работите като сте душа, не сте центрирани в его или личност. Добре е да осъзнаете, че ще имате всичко, от което се нуждаете, защото имате капацитета и силата да го създадете веднага!

Като започна да се променя настроението … почувствах сякаш имаше нещо сериозно, което щеше да ми се случи. Сега ми беше казано, че трябва да се върна в чуждия (физическия) свят, който съм оставила, че са имали нужда от мен там за нещо много специално и значително. Трябваше да се върна, за да споделя това, което ми се беше случило … и да кажа на другите, че живота е наистина вечен и че смъртта е илюзия. На лично ниво, ми беше казано, че трябва да изпитам огромна любов и радост в този свят … и най-накрая ще мога да се върна У Дома. Тогава ме увериха, че бях реална … и че можех да вярвам в какво поискам в тази великолепна област, не само за мен … но и за живота. Но все пак ми беше казано, че света, в които се завръщах беше илюзия и че не трябваше да се идентифицирам с него или да бъда въвлечена в него - да бъда в него, но да не бъда от него - и че той само е едно преминаване …

Да кажа, че моето сърце потъна би било омаловажаване. Това беше първия път, в който наистина изпитах съкрушено сърце, докато бях на Другата Страна. Самата мисъл да напусна тази свещена област, където бях в непрестанен разговор със Светлината и другите същества … ме съкруши по начин, който не мога да опиша. Знаех колко е тъмен и с лошо предчувствие този странен свят на илюзиите … и е така, наистина, свят, с който никога не съм се идентифицирала! Въпреки това, бях отново уверена, че Светлината и другите обичащи същества ще бъдат с мен през цялото време … и да запомня, че никога не съм сама. С благодарност, нямах чувство на страх или съжаление сега, но осъзнах, че трябва да почитам божията воля, която е отправила тази молба към мен.

Като без желание приех тази мисия, изведнъж видях пред мен, най-красивото същество, което се е появявало пред мен - изливащо огромна любов към ме и пълнещо ме до преливане. Сякаш това беше моя дар … за приемане на болезнената молба да напусна моя дом на Другата Страна и да се завърна в свят, толкова чужд за мен. Това същество ме обичаше толкова дълбоко, продължаваше да излъчва любов и звуци … и ми стана ясно, че то ще е с мен завинаги.

Започнах да се връщам обратно в този свят по същия начин, по който го бях напуснала. Беше много постепенно преминаване. Сега осъзнавах по-добре моето тяло лежащо в болницата за интензивни случаи, закачено на живото-поддържаща система, но то все още беше толкова отделено от мен и позицията, която изпитвах от Другата Страна. Сякаш бях новородено бебе, когато най-накрая си възвърнах съзнанието в това измерение. Всичко беше толкова странно и ново! Тъкмо пристигнах от друг свят и този свят ми изглеждаше толкова много тъмен и беден на цветове. Всичко беше сиво и ми изглеждаше плоско. Не почувствах силата на живота, която преживях на Другата Страна … но реших да уважа желанието на Светлината, да се върна обратно. Имах мисия … и имаше специално обещание, което ми беше направено в замяна.

Дори в болницата усещах, че Съществото от Светлина е все още с мен … комуникиращо с мен. Усещах също все още другите същества с мен, същества, които осъзнах, че можех само аз да виждам и чувам. Най-накрая, един ден, Съществото от Светлина изчезна от зрението на моята смъртна съзнателност … сега знаех, че бях напълно върната в този свят. Отново сърцето ми беше съкрушено, но все още нямах страх … и вярвах и се доверявах в обещанието, че никога няма да съм сама … и така беше …

Това НДЕ (или както аз предпочитам да го наричам, Преживяване на Вечния Живот) ми остави такова дълбоко чувство на триумф и възхищение. Нещо друго, което също научих е, че страха е придобито състояние, не е естествено. То е нещо, което вие научавате … няма никаква връзка с самата душа. Любовта е преобладаващата сила през цялото време … без значение как изглеждат нещата в този свят на дуализъм и илюзия. То е просто холограма, създадена от колективното съзнание … за да се расте и еволюира. Затова, това което се случи на Другата Страна, за мен беше една специална възможност да преживея … и да опозная, с тотална сигурност, че всичко еволюира точно по начина, по който трябва, и че крайната спирка на всяко живо същество е да се върне към Източника, Светлината … Чистата Любов.

Оригинален Линк

Лаурелин Мартин е била на върха на обещаваща тенис кариера, когато преминава през рутинна хирургическа процедура, която катастрофално я изпраща във възторжен свят от светлина, красота и любов на “другата страна”. Тя е била “У Дома” - У дома в Светлината! Следват откъси от нейната книга, “Търсенето на Дома”, която описва нейното преживяване близко до смъртта. Нейната книга е силна история за любовта, надеждата и излекуването на една млада жена след НДЕ.

---

Тя ми помогна да се плъзна по операционната маса и ме погледна майчински. “Не се притеснявай. Ние знаем, че това ти е първия път. Ще го направим най-приятното преживяване за теб.”

С тези уверяващи думи заспах. Събудих се и се озовах да летя над тялото ми, от дясната страна, гледаща надолу, наблюдавайки опитите на медицинския екип да съживи безжизнената форма отдолу. Гледах сцената с безпристрастие. Хирургическия екип беше обезумял. Червеният цвят беше навсякъде, пръснат по техните мантии, пръснат по пода и ярък вир от разнасящо се червено вещество във вече разтворената коремна кухина. В този момент, не направих връзката, че тялото, върху което се работеше, беше моето! И без това нямаше значение. Бях в състоянието на летяща свобода, не чувствайки болка и прекарвайки си страхотно. Исках да извикам на изтормозените хора долу, “Хей, аз съм добре. Тук горе е фантастично”, но те бяха толкова погълнати от работата си, че не исках да им прекъсна усилията.

Пътувах в друго измерение на тотален и абсолютен мир. Без физическо тяло, моите движения бяха необременени. Мисълта беше начина на пътуване. Летях през тъмнината, където нямаше страх, болка или неразбирания, но вместо това го имаше чувството на благосъстояние. Бях обгърната от тотално блаженство в тази атмосфера на безусловна любов и приемане. Тъмнината беше топла и мека, одеяло от кадифена любов, разпростиращо се безкрайно. Свободата на тоталния мир надмина всякакво чувство на екстаз, което бях изпитвала на Земята. В далечината, хоризонт от славна бяла, златна светлина ме повика напред.

Като се увеличи яркостта и обграждащите лъчи се протегнаха към мен, почувствах че времето, както го знаем, не съществуваше. Времето и съществуването бяха смесване и разтопяване на миналото, настоящето и бъдещето в този един момент. Чувство на всичко-знание ме обгърна. Всяка част от моето същество беше задоволена с безусловна любов, която не може да се опише. Всички въпроси бяха отговорени. Вътрешен мир без стремеж или постижения беше създаден и разбран.

Проблесна ми в ума, това беше приятното преживяване, за което приказваше сестрата. Разбрах защо тя не ми даде подробности. Думите и описанията някак си изгубваха същината на преживяването.

Като се наслаждавах на красотата на светлината, тя ме привличаше все по-близо, чувствах излъчване на топлина, безгранична любов и незабравим мир. Почувствах се сякаш бях у дома, у дома в светлината. Преди да бъда погълната от светлината, почувствах много духове. Те заобиколиха, прегърнаха и подкрепяха моето пътуване със своята нежност, знание и упътване. Почувствах един от тях да се приближава от към дясната ми страна. Това познато присъствие дойде пред мен и чувствата ми се промениха към истинско веселие като видях моя 30 годишен зет (brother-in-law), този който умря преди 7 месеца от рак. Моята същност се срещна с неговата същност.

Не можех да видя с моите очи или да чуя с моите уши, въпреки това инстинктивно знаех, че това е Уилс. Чух неговата усмивка, видях неговия смях и усетих неговия хумор. Нямаше много смисъл, но придоби голям смисъл. Бяхме отделени, но също бяхме едно. Сякаш се бях завърнала у дома и зет ми ме посрещаше. Веднага си помислих колко доволна бях да съм с него, защото сега можех да се реванширам за последния път когато го видях преди да умре. Почувствах се тъжна и малко виновна, за това че не си отделих време от моя натоварен график да си поговорим искрено (heart-to-heart) както ме беше помолил. Осъзнах, че той не ме съдеше, ами аз мен. Бях в неговата позиция, умирайки, искайки да кажа чао на тези, които обичах и след това виждайки хора като мен, които “не разбират това” - не разбирайки това, че всички постижения, пари и признания в света не могат да се вземат когато човек умре. Единственото нещо, което взимаш със себе си е любовта, която си дал.

Уилс раздаваше любов през целия си живот. В известен смисъл той беше готов да напусне нашия физически свят и да продължи своята работа в духовния свят. Хора, като моята сестра, които са оставени от своя любим, понякога не го разбираха. Трябваше да запомня да кажа на Гвен за моето откритие.

Тези, които умират, са в обичащото пространство с много напътствия, разбиране и цели. Тяхното желание преди да си тръгнат не е да предизвикат скръб и печал на другите, ами да уважат божия план. Това е тяхното време за промяна, за продължаване на развитието на техния дух. В много случаи обичаните, които са си тръгнали работят помагайки, служейки и напътствайки другите.

Деликатното упътване на Уилс ми позволи да видя моята невинност. Разбрах мигновено, че живота е за хората, а не за преследване на цели. Аз си поставях целите на първо място като средство да търся одобрение и любов от другите хора. Като разбрах това, си простих за моите грешки и като си простих получих любов в изобилие.

Като даваме любов, получаваме и усещаме любов от вселената.

Уилс беше като “Духа след Коледа”. Преглеждайки живота си, ми бяха показани нови открития вътрешно в мен. Много случки бяха показани едновременно. Спомням си две от тях. Когато бях 5-годишна тормозех Тами Флауър, друго 5-годишно момиче, до състоянието на рев. Сега бях в уникалната позиция да почувствам това, което Тами чувстваше. Нейното разочарование, нейните сълзи, нейните чувства на изолиране, бяха сега моите чувства. Почувствах огромно съжаление за това момиче. Бях Тами и се нуждаех от любов, грижа и прошка. Моята същност даде любов и на двете от нас, любов толкова дълбока и нежна, като любовта между майка и дете. Осъзнах, че като наранявам някой друг, само наранявах себе си. Отново, почувствах единността.

Другата случка беше подобна. Бях си направила майтап с Били Брадли, едно мършаво, недохранено астматично дете. Умря когато беше 17-годишно от мозъчен аневризъм. Той сякаш беше в пространството на съществуване, където и аз бях. Въпреки това, все още не бях сигурна къде съм. Когато Били беше на 12 години ми беше написал едно любовно писмо, което аз отказах. Почувствах неговата болка, която стана моята болка. В същото време почувствах огромна обич към това момче и към мен. Моя контакт с него стана извън физическото и почувствах неговата душа. Той имаше жизнена, ярка светлина горяща в него. Чувствайки здравия и силния му дух беше невъобразим момент, особено като знаех колко много страдаше физически, когато беше жив.

Посланието беше ясно. Посланието беше - ЛЮБОВ.

Най-вече преди всичко друго, човек трябва да се научи да обича себе си, без да се съди и безусловно. Тогава човек ще обича всички хора и всички неща по същия начин.

Осъзнах колко важни са хората в живота ни, колко е важно да ги приемаме и да ги обичаме. И най-накрая разбрах старата мохиканска поговорка, която бях чула, когато бях в “Момичета скаути”, “Никога не сърди друга индианка, ако не си вървял една миля в нейните цървули”.

Като прегледах живота си с Уилс, моето съдене преобладаваше и си спомням, че си мислех “Направила съм лоши неща в моя живот.” Въпроса ми беше отговорен преди да си завърша мисълта.

Всички събития в живата ви са важни. Разбирането на всички неща, дори случките, които смятате за незначителни, ще ви закарат на места с огромно съзнание и съчувствие.

Като свърши прегледа ми, разбрах. Почувствах пречистващо освобождаване. Преживявах емоции без физическите признаци от сълзи. Това ме закара до по-дълбоко място на разбиране и съчувствие. Никога не се бях замисляла как моите действия се отразяваха на другите и как третирах себе си. Почувствах да съжалявам за всички мои несъзнателни действия. Със съзнаването на моето неосъзнато състояние, освободих всичката скръб, която бях причинила и радостно преминах към прошка.

Други мисли дойдоха и си спомням, че мислех, “Уоу, сега разбирам. Всичко относно нашето съществуване най-накрая има смисъл.” Имах още въпроси към Уилс. Предаването на информация беше безмерно и успокоително. Той повтаряше, “Всичко е известно. Просто си забравила.”

Не чувствах, че знаех нещо, все пак в мен имаше място, което знаеше всичко. Попитах Уилс дали можех да остана. Той каза, “Не ти е времето все още. Има грешка. Трябва да се върнеш обратно.”

Спомням си, че си мислех, “Добре, ще се върна обратно, но мога да се върна после тук горе.”

В този момент неговите мисли станаха мои, “Не можеш да вземеш живота си. Самоубийството за теб не е отговора. Това няма да помогне. Трябва да се върнеш обратно и да живееш смисъла на живота ти.”

Отговорих, “Разбирам, но не искам да се върна обратно.”

Мисълта на Уилс дойде отново, “Това е добре. Ние никъде не отиваме. Ние ще сме тук отново за теб.” Неговото последно съобщение беше, “Кажи на сестра си, че съм добре.”

С тези последни мисли, почувствах, че се връщам обратно, спускайки се надолу в тъмнината. Не ме беше страх. Мигновено почувствах удар в тялото ми.

Оригинален Линк

Джордж Родоная е претърпял един от най-обширните случаи на преживяване близко до смъртта. Обявен за мъртъв веднага след като е блъснат от кола през 1976, той е бил оставен за три дни в моргата. Не се е “върнал към живота”, докато един доктор не започнал да прави разрез на корема му като част от аутопсия. Преди неговото НДЕ работата му е била свързана с нервни заболявания. Бил е също открито признан атеист. Но след преживяването, той се посветил изключително на изследването на духовността, взимайки втори докторат по психология на религията. После е станал посветен свещеник в Източно Православната Църква. После е служил като пастор в Обединената Методическа Църква “Свети Пол” в Бейтаун, Тексас. Преди да имигрира в САЩ от Русия през 1989, той е работил като психиатър изследовател в Московския Университет. Следва преживяването на доктор Родоная с неговите собствени думи от книгата на Филип Берман, Пътя към дома.

---

Първото нещо, което си спомням от моето НДЕ е, че се озовах в пълна тъмнота. Не чувствах физическа болка, все още осъзнавах някак си моето съществуване като Джордж и всичко около мен беше тъмнина, пълна тъмнина, най-голямата тъмнина някога, по-тъмна, от което и да е тъмно, по-черна, от което и да е черно. Това ме заобикаляше и ме притискаше. Бях ужасен. Не бях подготвен за това. Бях шокиран да открия, че все още съществувам, но не знаех къде съм. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми беше, “Как мога да бъда като не съм?”. Това е, което ме притесняваше.

Бавно се стегнах и започнах да мисля какво се е случило, какво ставаше. Но нищо освежаващо или успокояващо не ми дойде на ум. Защо съм в тази тъмнина? Какво да правя? Тогава си спомних известния стих на Декарт, “Мисля, следователно съществувам”. И това свали огромен товар от мен, защото тогава знаех със сигурност, че бях жив, въпреки, че очевидно в друго различно пространство. Тогава си помислих, ако съм аз, защо да не бъда позитивен? Това ми дойде на ум. Аз съм Джордж и съм в тъмнината, но знам че съм. Аз съм това, което съм. Не трябва да съм негативен.

Тогава си помислих, как да дефинирам какво е позитивно в тъмнината? Ами, позитивно е светлината. Тогава изведнъж бях в светлината, ярко бяла, грееща и силна, много ярка светлина. Беше като светкавиците на фотоапаратите, но не прекъсващи - толкова ярка. Постоянно ярка. Първоначално ослепителният блясък на светлината ми беше болезнен, не можех да гледам директно в нея. Но лека по лека започнах да се успокоявам. Започнах да чувствам топлина, удобство и изведнъж всичко беше наред.

Следващото нещо, което се случи, беше че видях всички тези молекули да летят наоколо, атоми, протони, неутрони, просто да летят навсякъде. От една страна това беше напълно хаотично, но това, което ми достави огромна радост, беше че този хаос си имаше някаква собствена симетрия. Тази симетрия беше красива и постоянна и цяла, и ме обля със страхотна радост. Видях универсалната форма на живота и природата пред очите ми. В този момент всяка грижа, която имах за моето тяло, изчезна, защото ми беше ясно, че не се нуждая от него вече, че всъщност то е било ограничение.

Всичко в това преживяване се сля в едно, затова ми е трудно да определя точната последователност на събитията. Времето както го знаем спря. Минало, настояще и бъдеще някак си се сляха в едно за мен в това безкрайно обединение на живота.

По едно време претърпях, това което се нарича преглед на живота, видях моя живот от началото до края наведнъж. Участвах в реалните драми на моя живот, почти като холографична картина на моя живот пред мен, нямах чувство за минало, настояще или бъдеще, просто сега и реалността на моя живот. Но не започна с раждане и не продължи с моя живот в Московския Университет. Всичко се появи наведнъж. Ето ме. Това беше моя живот. Не изпитах никакво чувство на вина или разкаяние за нещата, които бях направил. Не се почувствах по един или друг начин, за моите неуспехи, грешки или постижения. Всичко, което почувствах, беше моя живот, както си беше. И бях доволен от това. Приех живота ми какъвто е.

През това време светлината излъчваше мир и радост към мен. Беше много позитивна. Бях толкова щастлив да съм в светлината. И разбрах какво означава светлината. Научих, че всички физически правила на човешкия живот бяха нищо в сравнение с тази обединяваща реалност. Също видях, че черната дупка е просто друга част от тази безкрайност, която е светлина.

Видях, че реалността е навсякъде. Не е само земния живот, ами безкрайния живот. Всичко не само е свързано заедно, всичко също е едно. Почувствах единството със светлината, чувство, че всичко е правилно с мен и вселената.

Можех да отида навсякъде на момента, наистина там. Опитах се да комуникирам с хората, които видях. Някои почувстваха моето присъствие, но никой не предприе нещо. Почувствах, че е нужно да науча за Библията и философията. Искаш, получаваш. Помисли и ще дойде при теб. Така аз участвах, върнах се обратно и живях в умовете на Исус и неговите последователи. Чух техните разговори, преживях яденето, даването на вино, миризмата, вкуса, но нямах тяло. Бях чисто съзнание. Ако не разбирах какво се случваше, обяснението щеше да дойде. Но никой учител не приказваше. Обиколих Римската Империя, Вавилон, времената на Ной и Аврам. Бях във всяка ера, която можете да споменете.

Ето ме, изпълнен с тези добри неща и това прекрасно преживяване, когато някой започна да режи корема ми. Можете ли да си представите? Това, което се е случило, е че са ме закарали в моргата. Бях обявен за мъртъв и оставен там за три дни. Разследването на причината за смъртта беше започнало и те са изпратили някой да ми направи аутопсия. Като започнаха да ми режат корема, почувствах, че огромна сила ме хвана за врата и ме издърпа долу. И беше толкова силно, че си отворих очите и имах това силно чувство на болка. Тялото ми беше студено и почнах да треперя. Те веднага спряха аутопсията и ме заведоха в болницата, където останах за следващите девет месеца, повечето от които прекарах на респиратор.

Бавно възстанових здравето си. Но не бях вече същия, защото всичко, което исках да правя до края на живота ми беше да изучавам мъдростта. Този нов интерес ме отведе да посетя Университета на Джорджия, където взех моята втора докторска степен по психология на религиите. Тогава станах свещеник в Източно Православната Църква. По-късно през 1989 дойдохме в Америка и сега работя като младши пастор в Първата Обединената Методическа Църква в Недерланд, Тексас.

Много хора ме питат в какво вярвам и как моето НДЕ е променило живота ми. Всичко, което мога да кажа е, че сега вярвам в Бога на вселената. Но за разлика от много други хора, никога не съм нарекъл Бог светлината, защото Бог е извън нашето разбиране. Вярвам, че Бог е дори повече от светлината, защото Бог също е тъмнина. Бог е всичко, което съществува, всичко и той е извън нашата възможност да го разберем изобщо. Не вярвам в Бога на евреите или на Християните или на Индусите или в някоя религиозна идея какво е Бог или не е. Той е все същия Бог и Бог ми показа, че вселената, в която живеем е красива и чудна мистерия, която е свързана заедно завинаги.

Всеки, които е имал такова преживяване от Бог, които е почувствал такова дълбоко чувство на връзка с реалността, знае, че има само една наистина важна работа да се прави в живота, и това е любов, да обичаме природата, да обичаме хората, да обичаме животните, да обичаме самото създание, просто защото то е. Да се отнасяме със създанието на Бог с топла и обичаща щедрост и милост, това е единственото значимо съществуване.

Много хора се обръщат към тези, които са имали НДЕ, защото чувстват, че ние имаме отговорите. Но аз знам, че това не е вярно, поне не напълно. Никой от нас няма да схване огромните истини на живота, докато най-накрая не се съедини с вечността след смъртта. Но от време на време получаваме отговорите тук на Земята и това по себе е достатъчно за мен. Обичам да задавам въпроси и да търся отговори, но знам че накрая трябва да живея въпросите и отговорите. Но това е добре, нали? Стига да обичаме, да обичаме с цялото си сърце и страсти, няма значение, нали? Може би най-добрия начин да изразя, това което искам да кажа е да споделя с вас нещо, което поетът Рилке веднъж е написал на един приятел. Видях това писмо, оригиналното, написано на ръка писмо, в библиотеката в Университета в Дрезден в Германия. (Той цитира по памет):

Бъди търпелив с всичко, което е неразгадано в сърцето ти. И се опитай да обичаш самите въпроси. Не търси отговори, които не могат да бъдат дадени. Защото няма да можеш да живееш с тях. И смисъла е да живееш всичко, да живееш въпросите сега и може би без да знаеш, ще живееш някой ден с отговорите.

Поставям вярата си в това. Живей въпросите и вселената ще отвори очите си за теб.

---

Джордж Родоная и бебето

Следва една случка с Джордж от неговото НДЕ с едно бебе. Тук той е наричан с неговото руско име “Юри”.

По време на НДЕ-то на Юри, той успя да посети семейството си. Видял скърбящата му жена и техните двама сина и двамата твърде малки, за да разберат, че техния баща е убит.

“После той посетил съседите си. Те са имали ново дете, родено дни преди “смъртта” на Юри.” Юри разпознал, че те са били разтревожени от това, което се е случило с него. Но те бяха особено притеснени от факта, че тяхното дете не спирало да плаче.

“Независимо какво правеха, той продължаваше да плаче. Когато той заспиваше, това беше за малко и с прекъсвания и тогава, той се събуждаше и плачеше отново. Те го бяха взели от докторите, но бяха объркани. Всички обичайни неща като остри стомашни болки бяха излекувани и те ги изпратиха у дома надявайки се, че бебето евентуално ще се успокои.

Докато е бил там в това нетелесно състояние, Юри открил нещо:”

“Можех да приказвам с бебето. Беше невероятно. Не можех да приказвам с родителите, моите приятели, но можех да приказвам с малкото момченце, което току-що се беше родило. Попитах го какво има. Никакви думи не бяха разменени, попитах го може би чрез телепатия, какво не беше наред. Той ми каза, че го боли ръката. И като ми каза това, успях да видя, че костта беше усукана и счупена.”

“Бебето имаше частично счупване на костта на ръката, вероятно причинено от усукване по време на раждането. Сега Юри и бебето знаеха какво не е наред, но никой от тях не можеше да сподели проблема с родителите.

После докторът от Москва дошъл да направи аутопсия на Юри. Като преместиха неговото тяло от кабинета на носилката, неговите очи потреперели. Докторът се усъмнил и прегледал очите му. Когато те реагирали на светлина, той бил незабавно откаран за спешна операция и спасен.

Юри каза на семейството си, че е бил “мъртъв”. Никой не му повярвал, докато не започнал да дава подробности, за това какво е видял по време на пътуването си извън тялото. Тогава те станали по-малко скептични. Неговата диагноза за бебето на съседите е свършила работата. Той казал, че ги е посетил онази нощ и казал за тяхната грижа за тяхното ново дете. Казал им, че е приказвал с бебето и е открил, че е имало частично счупване на костта на ръката. Родителите отвели детето при доктор и той му направил рентгенова снимка на ръката и открил, че диагнозата на Юри от дълго разстояние в била правилна.”

Оригинален Линк

---

---

Първото нещо, което си спомням беше спешния вик на една жена. “Не измервам пулс!” каза тя. “Не измервам пулс.”

Всъщност казах, че се чувствам добре. Наистина добре. Като се помисля пак, никога не съм се чувствала по-добре и по-жива. Бях здрава и цяла, спокойна и на място за първи път през живота ми. Въпреки, че все още не виждах, можех да чуя всичко, предимно бърборенето на много гласове по едно и също време. Не ме притесняваше. Оставих го. Оставих всичко.

Следващото ми усещане беше на напълно нова обстановка. Знаех, че не съм сама, но не можех да видя ясно, защото бях обгърната от гъста, тъмно сива мъгла. Усетих очакване, същото очакване, което някой чувства, когато чака самолета да излети или да кацне. Изглеждаше естествено да съм точно тук и да чакам толкова дълго, колкото трябваше. Земното време нямаше вече значение за мен. Нямаше ги понятията “преди” и “след”. Всичко - минало, настояще, бъдеще - съществуваше едновременно.

Изведнъж, една огромна експлозия избухна под мен, експлозия на светлина, разстилаща се до най-дългите предели на моето зрение. Бях в центъра на светлината. Тя издуха всичко, включително и мъглата. Достигна краищата на вселената, която можех да видя и се прегъна на безкрайни пластове. Гледах вечността да се разгъва.

Светлината беше по-ярка хиляди слънца, но не нарани очите ми. Никога не бях виждал нещо, толкова светещо или толкова златно като Светлината и веднага разбрах, че бях изцяло съставена от любов, цялата насочена към мен. Тази прекрасна, изпълнена с живот любов беше много лична, както може би ще опишете светската любов, но също и свещена.

Въпреки, че никога не бях виждала Бог разпознах тази светлина като Светлината на Бог. Но дори думата Бог изглеждаше твърде малка да опише великолепието на това присъствие. Бях с моя Създател в свещена комуникация с това присъствие. Светлината беше насочена към мен и през мен, заобикаляше ме и ме пронизваше. Съществуваше просто за мен.

Светлината ми даде знания, въпреки, че не чух думи. Не комуникирахме на английски или някой друг език. Това беше разговор по-ясен и по-лесен, от колкото тромавия посредник, езика. Беше нещо като разбиране на математиката или музиката, знание без думи, но не по-малозначимо знание. Учех отговорите на вечните въпроси на живота, въпроси толкова стари, че ги задаваме като клишета. “Защо сме тук?” Да учим. “Какъв е смисъла на живота?” Да обичаме. Почувствах се сякаш си припомнях неща, които някога съм знаела, но някак си съм ги забравила и изглеждаше невероятно, че не бях разбрала тези неща преди това.

Тогава този екстаз от знания и осъзнаване беше нарушен. Отново без думи научих, че трябва да се върна към моя живот на Земята. Бях ужасена. Да напусна всичко това, да напусна Бог, да се върна обратно към това старо и забравено съществуване? Няма начин. Момичето, което винаги правеше, както и беше казано, коленичеше. Но напразно. Връщах се обратно. Знаех си. Бях вече на път. Бях на траектория отправена точно към тялото ми.

Тогава видях моето тяло за първи път и тогава осъзнах, че вече не съм част от него. До този момент, се възприемах права, както принципно правим, пред огледала или снимки. Сега бях разтресена от странната гледка на мен в профил от около 1 метър разстояние. Погледнах моето тяло, което познавах толкова добре и бях изненадана от моето отделяне. Почувствах същия вид благодарност към моето тяло, която имах към моето зимно яке, когато го отделих настрани през лятото. Добре ми служеше, но повече нямах нужда от него. Не бях вързана по никакъв начин с него. От каквото и да се съставляваше аза, знаех че не съм вече там. Моята същина, моето съзнание, моите спомени, моята личност бяха отвън, не вътре в този затвор от плът.

Оригинален Линк

Gerard Landry

Доктор Герард Ландри, изследовател на безчувствени състояния, е работел двадесет и шест години в медицината и е имал много добър живот като Християнин с жена и три деца до преди неговия сърдечен удар на 24. Март, 1979 година. Последицата от това било следното НДЕ:

---

Изведнъж не можех да мисля. Към 4:13 следобед, бях транспортиран от физическото измерение, измерението на тялото, в духовното измерение. Знаех, че съм в друг свят, свят, който е толкова реален, колкото този свят е реален за тези, които четат това. Това което видях, го видях с очите на духа, защото по това време, моята душа и моя дух бяха в рая. В момента, когато напуснете плътта, вашето духовно осъзнаване се засилва, защото плътта държи долу вашето духовно осъзнаване. След смъртта, вашия дух е освободен. Моето преживяване беше свръхестествено, но реално.

Първото усещане беше за вечността … Когато умрем всичко спира. Сякаш най-накрая стигаме до наносекундата, където времето спира за нас. Като часовник, нашето тяло спира в това време. Но нашия дух и съзнание продължават да живеят в измерение извън линейното време. Излизаме от наносекундите в пространствено-временни размери, които не можем да знаем тук на Земята. Наричам го вечното сега, защото така го чувствах. Миналото, настоящето и бъдещето, всички се сляха в това, което Светото писание нарича вечността. Вечността е настоящето, сегашния момент, който никога не свършва.

За да разберем това пространство се нуждаем да свържем човешкия дух със Светия Дух. Като се случва тази връзка, ние минаваме от познанието на главата към преживяването на сърцето. Исус дойде специално, за да ни даде този вид живот - вечния живот. Той ни каза за него. Той го демонстрира. Той го даде.

После сякаш имах очи навсякъде около главата ми, видях светци, души, които бяха в рая, многобройни. Нямаше начин да ги преброя. Дали бяха милиони или билиони, нямам си идея. Докъдето можех да видя във всяка посока бяха хора с всякакви размери облечени в бели широки дрехи. Хората бяха прозрачни. Можех да виждам през тях. Те бяха зад мен, пред мен, всички около мен. Те се “носеха” на нещо, което изглеждаше да е кристално огледало или облак или дим. Трудно е да се опишат тези неща с земни думи, но се опитвам да ви покажа какво видя моя дух. Всеки човек държеше корона на главата си.

Светците казаха, “Чакахме те”.

Погледнах моето тяло и разбрах, че съм една от тях. Когато погледнеш към себе си и видиш през тебе си, това е голямо преживяване. Гледах една форма на моето тяло.

Тогава облаците се разделиха (но те не бяха точно облаци) и Исус се появи. Когато се появи, той ми се показа на кръста все едно беше от плът, все още с неговите продупчени от пирони ръце и крака.

За мен това означаваше, че кръстът ще бъде запомнен завинаги в рая и че спасението, което той носи е завинаги.

Ако се опитах да опиша как изглеждаше, цветовете на очите му и всичко друго, думите ми щяха да са недостатъчни. Би било като да видиш снимка и после да се опиташ да опишеш какво е да преживееш човека.

Тогава Исус ме погледна с поглед изпълнен с милост, пълен с любов и грижовност. Поглед подобен, представям си, на погледа, които е дал на неговата майка, Мери и неговия приятел Йоан, когато те чакаха в агония до стъпалото на кръста. Този поглед беше същината на любовта. Разбрах пълнотата на любовта на Бог в този момент. Погледа би трябвало да е същия като този, който Исус е дал на Матей на масата на събирача на данъци.

Исус вероятно просто е спрял, погледнал го е и казал, “Следвай ме”.

Също видях перфектното подчинение, което Исус имаше към неговия Баща. Той му се подчиняваше на кръста. Той умря на кръста за нас, защото той обича своя Баща и обича нас. От любов той стана слуга за нас. Всички неща, които прочетох в Библията станаха реални за мен тогава.

Исус приказваше с глас, който предаваше същата любов, която неговия глас ми предаде, такава благост и нежност. Веднъж чуеш ли го, никога няма да го забравиш.

Той ме приветства с “Гери, нека моя мир да бъде с теб”, моето първо име, после мирът да бъде с теб.

Той каза, “Ти си излекуван. Не чувстваш болка. Нямаш притеснения. Няма да имаш страхове или вина от миналото. След една седмица ще бъдеш у дома от болницата”.

Когато Исус каза, “Ти си излекуван” си помислих, Господи, прекрасно е в това място. Искам да остана.

Той ми каза, че всички молитви, за който се молихме тази сутрин ще бъдат отговорени.

И той каза, “Отиди и кажи на твоето семейство, твоите приятели, твоите другари, и на всеки, който успееш, кажи им за моята любов. Искам да прочетеш евангелието на Йоан, първите две писма на Йоан и всичко от Откровение”.

“Господи”, казах, “Защо искаш да направя това?”.

Той каза, “Йоан е мой приятел. Той знае всичко за моята любов”.

Не разбрах напълно какво се случи, моето сърце е спряло за четири минути и бях върната обратно към живота. Когато Господ свърши разговора с мен, осъзнах, че съм обратно в тялото ми. Тогава изпаднах в дълбока кома, в която не можех да комуникирам или да мърдам някоя част от тялото ми за повече от десет часа.