Преживявания близки до смъртта

Оригинален Линк

В НДЕ-то на Гюнтер Вагнер неговата дискусия за “черния свят” е много добро описание на преживяване на празнотата, която много преживяващи са описали.

В празнотата или както Библията я нарича “външната тъмнина”, съществуват всякакви злонамерени души. Тези души отказват да влезнат в светлината поради някаква причина. Те са души с тежко негативни енергии и често се считат за “демони”. Но души с по-горни вибрации (например светлинни същества) се опитват да върнат тези нещастни души в светлината и накрая успяват.

Много НДЕ-та включват тази празнота и тя е принципно само транзитно място, през което минават хората (обикновено с помощта на тунел), за да стигнат до светлината. Някои хора прекарват повече време в празнотата отколкото други, но очевидно душите остават там, докато намерят любовта в себе си, която им помага да бъдат привлечени към светлината и да напуснат празнотата.

НДЕ-то на Гюнтер е подобно на много други по това, че преживява Съществото от Светлина (което той идентифицира с Исус), празнотата и има много интересен преглед на живота. Той преживява и пътуване във времето. Въпреки, че неговото НДЕ изглежда необичайно на моменти (защото преживяването на празнотата може да бъде необичайно), това е един добър пример за относителното естество на НДЕ-тата.

---

Не знам точно колко голям бях, когато имах това преживяване, но всичко се случи в нашия нов дом, така че трябва да съм бил поне на 11 години.

В този ден излязох от апартамента на първия етаж, когато внезапно чух глас зад мен. Бързо се обърнах, но нямаше никой. Не мога да си спомня точните думи, но гласа каза, че качеството на моя свят, който познавам беше нищо в сравнение с този, който можеше да ми покаже. “Глупости”, казах си и продължих буйно и бодро надолу по стълбите до мазето. Оставаха ми само няколко стъпки, когато скочих нависоко и си ударих главата в тавана.

Ударът ме изпрати долу на колене и бързо починах. Почувствах се в дълбока тъмнина. Спомням си, че минах през нещо като черни панталони. В края им почувствах, че някаква мистериозна сила ме дърпа, но аз отказвах, защото не исках да минавам отново през тези черни панталони. Минах напред и изведнъж се озовах в сиво пространство.

Не знаех къде съм и се оглеждах, видях на известно разстояние някой да се движи бавно към мен. Всъщност не видях тази фигура, защото не можеше да се види нищо. Въпреки това усетих, че има една сива фигура. Определено знаех, че има някой там и казах:

“Загубих се. Моля те, можеш ли да ми покажеш пътя наобратно?”

Следващото нещо, което знаех е, че лежах на пода на мазето. Чух този крайно неприятен звънлив шум, който постепенно ставаше все по-интензивен. Тогава шумът спря и изведнъж осъзнах, че един бял, приличащ на газ, материал бавно се изтичаше от моята глава.

Той прие формата на много дълъг чорап и се носеше под лек ъгъл точно над мен. Много се обърках, защото не исках някой да ме види с този материал, излизащ от мен. Междувременно, повече от този газообразен материал се събираше под тавана и не можех да направя нищо, за да го спра. Не почувствах болка или нещо подобно по време на този процес.

Изведнъж ми стана ясно, че бях извън тялото ми. Май се случи в момента когато изтичането спря. Видях моето тяло да лежи на пода, което можеше само на мен да принадлежи. Треперих и бързо исках да се завърна в тялото ми и топлината му, когато чух някой да казва:

“Спри! Преди да се върнеш, погледни как е отвън!”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че този глас е на злонамерена душа в празнотата

Въпреки това не обърнах внимание на гласа. Въпреки, че не можех да видя никакво физическо тяло, освен моето, този глас беше доста близо. Тогава го чух отново, този път ме молеше много сериозно.

“Моля те, не се връщай обратно, умолявам те. Защо не искаш да откриеш твоите нови способности? После пак можеш да се върнеш, ако не ги харесаш.”

Почудих се. Все пак гласът беше прав. Защо да не се опитам? Тогава гласа каза бързо:

“Тествай ума си! Ако го направиш, ще видиш, че можеш да мислиш по начин, по който никога досега не си изпитвал.”

Гласът беше прав. Наистина можех да мисля много бистро, можех да разбера много бързо с целенасоченост, която не оставяше и следа от съмнение. Тогава чух гласа отново:

“Ако искаш да останеш извън тялото ти, ще направиш страхотно пътешествие и ще видиш много интересни неща. Въпреки това, трябва да решиш бързо! Побързай!”

Евентуално започнах да обмислям цялата ситуация. Наистина зависеше от мен дали исках да се върна в тялото ми и да напусна живота на Земята с всичките му недостатъци и всичките му радости или да остана навън в това състояние на ясно мислене. Гласът ме подкани да побързам и да му кажа дали съм решил.

Приех. Реших да остана отвън и мигновено осъзнах, че моето тяло ще умре, означавайки тотална разруха от гниене. Помислих си:

“Колко тъжно за моята майка!”

Относно мен, не чувствах никакви съжаления, защото моето тяло беше само обвивка, тегло, от което се освободих в момента, в който реших да остана навън.

Скоро осъзнах, че можех да се движа свободно по начин, който никога досега не бях изживявал. Носех се точно през стените на нашата къща (Видях майка ми пред кухненската печка, да готви) и нагоре към небето. В далечината видях голяма светеща топка, която беше слънцето. Почувствах се неустоимо привлечен към него от неговата яркост и исках веднага да отида в него. Не след дълго като си го помислих и ударих нещо, което ме изстреля като катапулт далече навън в тъмнината. Опитах се още веднъж, но всичко се повтори. Бързо научих, че би трябвало да има невидима бариера, която можех само да достигна, но не и да преодолея.

Пробвах се отново, този път спрях точно пред бариерата, за да гледам слънцето, което грееше огнено. Неговия размер беше относително малък, защото трябваше да го гледам от разстояние, което беше определено от тази невидима бариера. Въпреки това огненото сияние на слънцето не ме задоволи изобщо. Внезапно гласът каза:

“Има още светлини!”

Както се оглеждах, видях в далечината множество от други светлини, които блестяха много по-ярко от Земното слънце. Исках да бъда с тези светлини! Въпреки, че бяха далече, много далече от тук, можех да ги достигна за миг. Въпреки това, всяка индивидуална светлина имаше своята собствена ефективна бариера, която ме отблъскваше отново обратно в тъмнината всеки път, когато се опитвах да я достигна.

Допира с тези бариери беше много неприятен, защото всеки път като ги докоснех, цялото ми същество се разтресваше. Изведнъж гласът каза:

“Търси една ярка светлина и я приближи бавно.”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че този глас е или на помагащо светлинно същество или на помагаща душа в празнотата

Избрах една светлина, чиято яркост беше много по-голяма от всички други светлини около нея и се приближих много внимателно. Видях много голяма топка, горяща невероятно ярко. Гласът ми каза, че тя е една от многото звезди, които можех да видя от Земята.

Гледах тази топка доста продължително време, докато не можех повече да я гледам. Затова, се върнах отново в тъмнината и започнах да преценявам ситуацията. Не можех да остана в тъмнината завинаги. Трябваше да има изход. Огледах се наоколо и видях друг клъстер от звезди, който беше странно огънат. Поисках да отида там, но чух гласът да казва:

“Те са всичките еднакви. Отивай нагоре!”

Не знаех къде е горе и видях много далече от тук, над тъмнината, една блещукаща линия. Исках да отида там въпреки това невероятно дълго разстояние, но исках само да отида до края на тази линия, защото не знаех дали имаше бариера или не.

Изминах разстоянието мигновено. Този път нямаше бариера, която да ме отблъсне. Светлината дойде от друг свят. (Макар че нашия свят е черен със светлини в него, другия свят е лъчезарен). Въпреки това не можех да влезна в този свят. Движех се наоколо във всяка посока, опитвайки се да намеря проход към този свят. Скоро осъзнах, че има само една възможност, да се хвърля надолу в тази черна пропаст, която беше точно пред мен. Нямах куража да скоча. Но изведнъж чух гласа отново:

“Няма друг начин! Ще трябва да скочиш! Скачай! Скачай!”

Тогава скочих. Не знам какво се случи после, но си спомням много ясно, че изведнъж се движех със страшна скорост през тунел от тъмнина. Бях влезнал в този тунел с главата напред. Цялото ми същество беше в един вид цилиндър или тръба и аз се изстрелях в този тунел като капсула в тръбите на въздушна поща.

Движех се все по-бързо, докато бях изхвърлен далече в тази нова вселена. Тъмнината беше заменена от един вид мъглива светлина (ако мога да се изразя така). Търколих се много буйно няколко пъти и усетих, че този нов свят ми намаляваше скоростта. Спомням си, че си мислех:

“Защо се държат толкова грубо с мен?”

Почувствах, че този нов свят се затваряше едновременно, докато стария свят се отдалечаваше, и бях напълно погълнат от този нов свят. Като ме изхвърлиха чух гласът да ми вика:

“Това е твоя свят! Не принадлежиш на нас! Трябва да останеш в този свят! Никога не се връщай обратно.”

Обърнах се обратно и видях част от тъмния свят, на който би трябвало да съм оставил следи след мен, когато ме изхвърлиха, да се оттегля към отвора, където най-накрая беше изсмукан.

В момента, в който стария свят беше закрит, веднага ми хареса този нов свят, толкова много, че бях твърдо убеден, че можех само да продължа да съществувам в този нов свят. И без това нямах друг избор. Тъмният свят си беше отишъл. Сега бях неразделна част от този нов свят. Помислих си:

“Този мошенически глас! Той ме предаде като ме принуди да дойда в този свят. Няма изход на обратно! Това е края! Надявам се, че ще мога да дишам и че няма да се задуша до смърт.”

Затова се опитах да дишам, но скоро открих, че нямаше нужда от дишане. Просто съществувах. Докато бях в тъмния свят, никога не си бях помислял за дишане.

Както казах по-рано, всичко около мен беше мъгливо светлинно. Въпреки че беше ярко, не можех да гледам ясно. Въздействието на безвъзвратността върху състоянието, в което се намирах, беше поразително. Въпреки, че бях част от този нов свят, нищо не знаех за него. Почувствах се напълно сам, предаден, много мъничък и незначителен. Никоя друга душа не беше наоколо. Започнах да се оплаквам от ситуацията ми. Не знаех какво да направя. Почувствах се много мизерен.

Добре, можех да се движа свободно, където си исках. Но къде да отида? Никои нямаше тук! Никой? Въпреки това имаше гласове много далече от тук! Всъщност чух два гласа. Успях да ги чуя да казват, с пълна липса на вяра, нещо като това:

“Виж, виж, там има малка душа! Виж там има млада душа! Какво прави той тук? Как е дошъл тук?”

Гласовете в този свят всъщност не бяха никакви гласове. Нещо се помисляше и аз веднага разбирах какво си приказваха. Това което споделям сега са впечатленията, а не точните думи. Но тези впечатления са толкова ясни, че не се съмнявам за тях.

Продължих да се оплаквам, че не познавам никого в този светъл свят и че насила съм докаран тук. Гласовете се приближиха. Въпреки това не виждах никой. Просто усещах тяхното присъствие, което ме удовлетворяваше. Сега знаех, че има същества в този свят, с които можех да си комуникирам. Същества, които ми бяха едновременно чужди, но и приятелски.

Съществата ме подканиха да се връщам там, откъдето съм дошъл. Сметнах това за много смешно, като сега съм част от този нов свят. Освен това, ако исках наистина да се върна обратно, което беше невъзможно, какво трябваше да направя? Плюс това, дори ако успеех да намеря пътя на обратно, нямаше да имам ни най-малката идея къде лежеше моя роден свят, Земята. Тогава почувствах, че те искат да ме изпъдят от този свят и се развълнувах и казах:

“Никой не може да ме принуди да напусна този свят. Имам правото да остана тук, защото съм част от него.”

Двете същества разбраха какво си мислех, защото не можах да усетя вече техните гласове. Тогава едно от тях ме упъти (не знам как) до едно място, каквото не бях виждал преди. Другото би трябвало да е отишло да викне помощ, за да се опитат да намерят правилния подход, по който подобна ситуация може да реши.

Мястото се оказа една ливада с много цветя. Беше прекрасна ливада, но знаех, че е само картина на ливада, някак си извикана и окачена в този нов свят. Съществото поиска да поиграя на ливадата, но не можех. Просто не знаех как.

Изведнъж усетих малка ярка светлина в далечината в “небето”, но бързо идваща все по-близко. Беше оформена като топка и беше неописуемо ярка. Опитах се да си закрия очите, но нямах нужда от това. Въпреки нейната невероятна яркост и сияние, изобщо не ме заслепи!

След малко тази светлина спря точно над мен. Беше слънце със същия размер като слънцето на нашия свят, но беше неописуемо по-ярко. Продължих да гледам това слънце и да се чудя как една светлина може да притежава такова сияние. (Яркостта на светлините в тъмния свят същи беше блестяща, но от друг вид).

Изведнъж осъзнах, че тя ме гледаше критично много внимателно. Тогава се отвори и един лъч се изля върху мен и чух да ми вика:

“Мога да те унищожа ако не ми кажеш истината защо си тук!”

Отговорих: “Но аз не знам нищо друго освен истината!”

Тогава нещо се случи, което никога, никога няма да забравя. Любов, чиста, абсолютна любов се изсипа върху мен заедно с невероятна топлина. Цялата ми душа или същество се беше потопило в тази любов. Той ме издигна и ме целуна по устата. Това Същество от Светлина ме обичаше дълбоко, безкрайно дълбоко и все по-интензивно. Бях много щастлив! Можех да остана в този лъч от обич завинаги. Ако моята история беше лъжа, Съществото от Светлина щеше да ме унищожи. Но ясно осъзнавах, че няма причина да се страхувам от нищо.

Постепенно обичта стана по-слаба и почувствах, че има нещо грешно с мен - нещо, която пречеше на светлината да продължи да ме обича. Тя се опита да не ми казва защо. Накрая, не успя да се сдържи и бързо каза:

“Имащ вонящ дъх. Имаш нужда от баня.”

// бележка на Кевин Уилиамс: вярвам, че това е свързано със пречистващ процес, през които преминават някои души. Фразата “вонящ дъх” може да се свърже с “вонящи мисли” или негативни мисли, които не пасват със съществуването в по-високите нива след живота. Такива мисли също са описани в други НДЕ-та във формата на “мислени бактерии”. Някои НДЕ-та показват, че такива мисловен процес трябва да се пречисти, преди да се влезне в по-високите нива.

Останах с впечатлението, че трябва да си взема душ, подобен на този, който си взимах на Земята, но чрез потапяне на цялото тяло. Обясни ми се, че този процес щеше да е неприятен, но можех да го спра, когато стане твърде болезнен, за да го понеса.

Въпреки, че не разбрах причината, исках да направя това, което Съществото от Светлина искаше да направя. Повдигна ме и ме сложи в една червена светлина. Затворих очите си. Не можех да почувствам нищо. Не знам колко дълго бях в това състояние. След известно време обаче, осъзнах, че бях подхвърлян доста грубо. Все едно бях в пералня. Извиках:

“Мисля, че е достатъчно!”

Веднага бях снижен, любовта и топлината бяха изключени, но останах в този лъч (или сфера).

Изведнъж слънцето изчезна и видях една луна. Бях в различен свят. Всичко беше черно с изключение на луната, която беше точно пред мен. Беше по-ясна и по-сияеща от луната в нашия свят. Нямаше и следа от тъмнина по нея. Луната беше обиколена от венец от малки ярки звезди. Продължих да гледам тази лъскава луна, когато изведнъж почувствах нещо странно да влиза през лявото ми око и да се разпростира дълбоко в мозъка ми.

Чудех се, че можех да ясно да виждам луната с моето ляво око, което винаги е било по-слабо от дясното ми и веднага осъзнах, че точно пред мен стояха отговорите на всички въпроси, които имаме на Земята. Много се развълнувах за това и се опитах да определя местонахождението на мястото, за което исках да кажа на нашите учени на Земята, че трябва да дойдат и да видят това необикновено място.

Опитах се да определя точно мястото, като гледах наляво от луната и броях малките ярки звезди. Но като правех това осъзнах, че това не бяха звезди, ами малки луни.

Отново, гледах към лявата страна на луната и колкото повече гледах, толкова повече малки луни се появяваха в права линия, една малка луна след другата. Нямаше никаква надежда да определя мястото. Тогава започнах да се чувствам студено и треперих. Спомних си слънцето от нашия свят, неговата топлина, която понякога ми беше твърде гореща, но като цяло, живото-даваща топлина. Отчаяно исках да се върна към яркото живо слънце. Чак тогава осъзнах, че гледах към луната с моето ляво око, а дясното ми беше затворено. Исках да си отворя дясното око за да видя слънцето отново, но не можех.

Исках да напусна луната, която не представляваше вече интерес за мен. Исках да се върна при яркото живо слънце. Опитах се много силно, но напразно, дори почувствах крайно неприятна болка в главата ми. Но изведнъж луната със своите тъмни околности изчезна и отново видях това невероятно ярко слънце.

Внезапно слънцето започна да се движи наобратно, променяйки цветовете си до дълбоко тъмно червено. Продължих да се движа назад в небето, докато то стана много мъничка червена светлина, като точка. Тогава започна да се движи много бързо. Наведнъж видях яркото слънце от лявата ми страна и тогава червеното слънце от дясната ми страна да танцуват от ляво надясно и от дясно наляво.

Почувствах, че слънцето искаше да си комуникира с мен. Помислих си, че тук слънцата не можеха да говорят, ами се движеха наоколо и това беше техния начин на комуникация.

Тогава се спрях и видях яркото слънце отпред на малкото червено слънце. Въпреки това не разбрах какво означаваше това. Сметнах целия спектакъл по-скоро за весел и забавен отколкото нещо друго. Но не беше изобщо весел. Изведнъж почувствах, че ще бъда изпратен обратно в света с лъскавата луна и си спомних неприятната болка и студа, с който се сблъсках там.

Изведнъж осъзнах, че яркото слънце пред мен беше лъскавата луна и че червеното слънце я контролираше безопасно, правейки я слънце. Това беше съобщението на слънцето, което искаше да предаде.

Тогава Съществото от Светлина искаше да приказа с мен като мъж с мъж. Остави на върха на висока планина, където трябваше да седя на едно голямо парче скала.

Попитах го защо искаше да ме унищожи, и той ми каза, че съществуват също злонамерени, но много силни и хитри същества, които са били негови врагове, с които се е борил постоянно. Каза ми да предупредя моя свят за тях и автоматично поклатих глава в знак на съгласие. Каза, че неговите врагове са искали да го измамят като използват мен като вид клопка, но той трябвало да защитава този свят и тъмния. Но неговия свят би бил много по-лесен за него да се защити, защото злонамерените същества нямали никаква сила в него и той нямал сила в тъмния свят.

Осъзнах, че като се намирам в такава ситуация, успях да пропусна огромната разпереност от облаци, които бяха чудно осветени отдолу. Изведнъж проблясък на светкавица, чиято интензивност беше много по-огромна от тази на яркия свят, ме накара да погледна нагоре. Тогава последва голям взрив, но бях напълно необезпокоен. На хоризонта видях пушек от облаците и постепенно приемащ формата на гъба. Ставаше все по-голям и по-ярък. Бях в пълно възхищение. Изведнъж всичко изчезна. Чух светлината да вика:

“Погледни тук!”

Обърнах се и чух писъци, видях огън и дим, почти обгръщащи ме. Не разбрах за какво е всичко това, когато изведнъж светлината извика:

“Ще направя всичко по моите сили, за да предотвратя това да се случи!”

Тогава всичко спря. Отново ярката светлина искаше да приказва за своите врагове. Но все още бях много впечатлен от всичко това, което се случи. И си помислих:

“О не, не отново!”

Но светлината ми каза, че тази война ще продължи много дълго време, и че злите същества са станали все по-силни и че ако това продължи така, тя няма да намери начин, по който да ги спре да завземат всичко. Каза, че ако врагът наистина успее да влезе в неговия свят, войната е загубена. Тя би била без съмнение достатъчно силна, за да ги отблъсне, но войната можеше да се загуби в края на краищата. Тя беше наистина уплашена да загуби тази война. Тогава ми се намекна, че тя има нужда от помощ. Исках да помогна, но отговорих:

“Да, но как?”

Тя отговори, че единствения начин, по който мога да й помогна е да се върна обратно и да кажа на моя свят какво ми се е случило. Бях напълно шокиран да го чуя да ми каже това, защото не исках да се връщам обратно. Бях толкова депресиран, че почти започнах да плача. Изведнъж тя ме попита:

“Искаш ли да знаеш какво ще стане от теб по-нататък в твоя живот?”

Погледнах нагоре и отговорих бодро: “Да, с удоволствие.”

Светлината каза: “Ще станеш учител.”

До известна степен бях разочарован и отвърнах: “Учител?”

Светлината отвърна: “Представи си учител в твоя свят и ми покажи какво е да бъдеш такъв.”

Представих си, доста ясно, учител, който стоеше пред учениците си и даваше уроци. Светлината каза: “Не, не такъв учител.”

Тогава си помислих, за университетски професор, даващ лекции на студентите му. Светлината каза: “Не такъв вид учител. Ти ще учиш университетските учители!”

Бях изненадан и почти не можех да повярвам. Освен това, помислих това за доста трудно. Представих си карта на моя свят и се видях в бъдещия ми живот да отивам от място на място, от университет на университет да обучавам университетските професори в моя свят. Но светлината каза: “Не, не по този начин. Те ще дойдат при теб!”

Отговорих: “В моята къща?”

Светлината каза: “Да, представи си тази ситуация.”

Представих си нашата къща на Земята, нашата всекидневна, видях се да седя на един стол срещу строго гледащ, респектиращ професор, опитвайки се да го уча. Но не успях. Бях твърде затруднен и твърде срамежлив. Казах: “Не мисля, че съм достатъчно умен да го направя. Освен това заеквам.”

Светлината отговори: “Ти ще станеш нов вид учител и ще ти обясня след малко.”

Тогава се спрях, погледнах нагоре и се видях лежащ в едно болнично легло, което се буташе по един много дълъг коридор от член на медицинския състав. Попитах, лека обезпокоен: “Болен ли съм?”

Светлината отговори: “Не! Само малко объркан. Ще бъдеш отведен в болница, където ще ти бият инжекция и ще заспиш дълбоко.”

Вече не ме беше страх и светлината каза: “Но нека да ти обясня този нов вид учител. Ще обучаваш, докато си в състоянието на сън. Но няма да е този вид сън, който познаваш. Докато сънуваш, ти ще можеш да чуваш и приказваш и те ще идват при теб и ще ти задават въпроси.”

Бях силно впечатлен, но и притеснен. Тогава попитах: “Ще чувствам ли болка в този процес?”

Светлината отвърна: “Не, това няма да те нарани.”

Постепенно свикнах с идеята да стана учител. И попитах: “Те ще научат ли техните уроци?”

Тя направи физиономия, че не е много сигурен за това. Питах го друг въпрос: “Ще ги уча ли докато съм буден?”

Светлината отговори: “Не, ти със сигурност ще приказваш с тях, докато си буден, но каквото казваш докато спиш, ще бъде от много по-голямо значение.”

И тя ми показа една стая, в която се видях да седя на един стол приказвайки с някой. Всъщност не се видях, нито видях човека, с който си приказвах. Но определено знаех, че това беше така, защото сега бях в тази стая и се оглеждах. Видях ниска маса, книги на стените, два прозореца, пердета, които се движеха пред прозореца от лек вятър. Изведнъж стаята изчезна и светлината каза:

“Преди да направиш това, ще трябва да напишеш всичко това, което ти се е случило. Всеки един детайл. Трябва да направиш научен доклад.”

Казах: “Разбира се.”

Светлината каза: “Но се опасявам, че ще забравиш всичко.”

Поклатих главата в знак на неодобрение. Но тя каза: “Ти дори не можеш да ми кажеш как си дошъл тук.”

Не й повярвах и се опитах да си спомня какво се случи на Земята. Но за моя голяма изненада, не можех да си спомня. Светлината каза:

“Не се притеснявай. Една книга ще ти помогне. Всъщност ще има две книги, но първата ще е най-важната. Освен това, ще имаш много книги.”

Изведнъж светлината стана доста ентусиазирана и каза, че щях да съм първия учител от този нов вид, и че ще дойдат още много. Бях разочарован да я чуя да го казва. Но светлината искаше да ми покаже какво означава да си първия. Та ме попита:

“Какво мислиш? Колко хора има на твоя свят?”

Казах: “40 милиона може би?”

Светлината отвърна:

“Не, много повече. Не трябва да мислиш само за тези, които са живи. Вземи предвид всички същества, които са мъртви и ще имаш доста голям брой хора. Нека да отидем назад във времето, възможно най-назад, и ми кажи колко назад трябва да отидем.”

Казах: “Средновековието?”

Светлината отвърна: “Не, по-назад.”

Казах: “Раждането на Христос?”

Светлината каза: “Не, още назад.”

Помислих си: “Адам и Ева?”

Светлината отвърна: “Не, не това. Отиди още назад във времето и помисли какво си научил от твоите часове по история.”

Помислих си за известно време. Накрая избъбрих: “Каменната Ера?”

Тя се разочарова и каза: “Трябваше по-добре да знаеш, но мисля че Каменната Ера ще бъде достатъчна.”

Тя ми каза, че в тази ера е нямало много хора живеещи на Земята. Но били свободни да вървят където си пожелаят и че е нямало граници, които да ги спрат да се разхождат. Казах: “Колко красиво!”

Представях си картата на Европа, която бях видях в моя Атлас с всичките й граници. Нямах време да помисля за всичко това, защото изведнъж видях човешки същества обратно на Земята.

Гледах надолу към група от хора, мъже и жени, които бяха облечени в кожени дрехи, седейки около лагерен огън. Можех да видя една жена с нейното бебе на гърба и мъж, който стоеше пред групата, очевидно изнасяйки реч. Друг мъж седеше малко настрани.

Изведнъж чух силен вик на разочарование и гърления глас на мъжа отпред на групата от хора. Не разбрах какво казваше. Тази сцена изчезна и светлината каза:

“Ще ти преведа, но трябва да много усилено да се концентрираш.”

Със сигурност исках да го направя, защото нямах търпение да чуя какво беше казал този човек. Затова започнах да се съсредоточавам. Светлината каза:

“Ти наричаш това съсредоточаване. Трябва много по-силно да се съсредоточиш!”

Бях учуден да я чуя да приказва така, защото сметнах първия ми опит доста удовлетворителен. Но тя искаше да се справя по-добре. Светлината каза:

“Нека да опитаме пак!”

Затворих си очите и започнах да се концентрирам доста силно. Но светлината изобщо не беше доволна. Тя каза:

“Мисля, че е напразно.”

Но изведнъж тона на нейния глас стана много благ и дойде близо до мен и каза нежно:

“Причината, поради която искам да се концентрираш е, че по-късно ще трябва да можеш да кажеш на всички възможно най-точно. Затова трябва да се концентрираш както никога досега върху това, което този мъж ще каже.”

Тогава тя прибави с различен глас, който показа нейното разочарование:

“Това е последен опит. Ако се провалиш този път, няма смисъл да се опитваме повече!”

Бях решен да дам най-доброто от мен. Затворих очите си и се опитах възможно най-усилено да чуя това, което трябваше да чуя. Изведнъж можех да разбера какво казваше мъжа: Той казваше:

“Сега имаме доказателство. Току-що чухте за себе си. Това което подозирахме е истина. Той, който предприе тази трудна задача да направи такова опасно пътешествие, току-що се завърна и потвърди нашите подозрения. Искат да ни се съпротивят. Но ние няма да се примирим с това. Казвал съм ви отново и отново. Сега дойде времето да се бием с тях. Не трябва да чакаме, докато станат по-силни. Те са толкова слаби сега. Истина е. Но помислете за бъдещето! Ние трябва да ги нападнем сега.”

Той се обръщаше към групата от хора по много впечатляващ начин. Бях напълно впечатлен и можех да разбера много добре защото искаше да атакува враговете си. Но изведнъж чух този другия мъж, който стоеше настрана, да казва:

“Аз съм предимно ловец и се боря с животни. Нямам намерение да се боря с хора, който започват да бягат в момента, в който ни видят. Всеки ловец ще нарани гордостта и честта си ако направи подобно нещо. Ние ловците се борим с животните, които за сега са по-опасни. Много смели ловци са се наранявали в техните битки. Но ние сме подготвени и искаме да поемем риска, защото сме ловци. Аз никога няма да се бия с тези слаби хора.”

Аз не можах да разбера какво казваше. В края на краищата, някой трябваше да се бие с нечии врагове. Не можех да разбера, че трябва да е по-гордо да се биеш с животните отколкото с хората. Но не можех да мисля подобни неща, защото моите очи бяха наложени на земята, която започна бавно да се мести. Първоначално бавно, после по-бързо и по-бързо докато не можех да различа никакви детайли.

Движението изведнъж спря. Видях пасище пред мен и в далечината беше края на гората с много високи дървета. Изведнъж се озовах сред дърветата. Въпреки, че не можех да видя нищо, знаех, че бях в гората и точно по средата на едно село. Можех да чуя гласовете на някои хора и чух някой да казва:

Не можем да бягаме завинаги. Колко пъти трябваше да бягаме? Много, много пъти! Такива зверове! Те идват и унищожават нашето село! И всеки път ние бягаме. Но не и този път! Този път ще стоим! Не може да продължи така завинаги.”

Можех да почувствам страха и напрежението. Те биха искали да избягат както са правели много пъти преди. Но този път бяха решили да се придържат към тяхното твърдо решение. Но всички бяха изпълнени със страх. Някои гласове казваха:

“Те ядат месо! Представете си! Месо! Освен това те строят големи огнища в прерията. Танцуват около огъня и се къпят в кръв. Но най-лошото остава: Те ядат месо. Самата мисъл за това! Накрая те ще изядат и нашето месо.”

Един глас, глас жена, която седеше в колибата си, повтаряше отново и отново: “Страх ме е. Ужасно ме страх. О колко ме е страх! Страхувам се, толкова се страхувам.”

Можех да почувствам нейното притеснение. Нейният страх ставаше все по-голям. Тя продължаваше да казва: “Страх ме е, страх ме е.”

Нейния страх започна да ме обвзема. Първоначално си помислих: “Защото се страхува толкова? Трябва да е истерична. Как за бога можеш да бъдеш толкова уплашен?!”

Но бях толкова погълнат все по-дълбоко от нейното чувство на пълен страх. Не можех да го изтърпя повече! Помислих си: “Иска ми се да спре да се притеснява сега.”

Беше крайно неприятно наистина. Изведнъж всичко спря и светлината ми каза:

“Ако те не бяха направили нищо, нищо нямаше да се случи. Вярно е, че щяха да дойдат същите. Но нищо нямаше да се случи. Но това ще доведе отново до мъртви хора!”

Той наблягаше на думите - мъртви хора - отново и отново. Почувствах голямо опасение от страна на светлината за големия брой мъртви хора, и аз попитах, “Отново?” защото бях на мнение, че гледах първите хора на Земята. Но светлината отговори:

“Десетки хиляди.”

Бях изумен от това и можех да почувствам как светлината страдаше от този огромен брой мъртви хора.

Не съм сигурен какво се случи после, но изведнъж чух гръмоносен, гневен глас, обвиняващ човечеството, включително и мен, за унищожаването на градината на Земята. Той извика:

“Направих ви, на вас човешките същества, красива градина и вие унищожихте всичко. Човешките същества са отрова за водата и въздуха. Те унищожават всичко. Първоначално ефекта от тяхното унищожение беше ограничен. Но стана все по-зле. Те унищожават всичко, до което се докоснат. Въпреки, че Човека постоянно търси други места, той има само едно място (Земята). Можете сами да видите. И ако продължат да унищожават всичко, те ще взривят цялата Земя накрая!”

Бях напълно объркан. След известно време светлината каза: “Кажи ми, че не знаеш как да информираш твоя свят.”

Аз отговорих: “Но ти току-що ми каза как да го направя!”

Но тя настоя като каза: “Сега ти си отново малко и невежо дете, което не знае как да го направи!”

И го попитах, като бях това малко и невежо дете, че не знам как да информирам моя свят. За моя най-голяма изненада, светлината отговори с ядосан и гневен глас:

“Ще знаеш как да го направиш, когато му дойде времето.”

Но не исках да я оставя завинаги. И я попитах дали можех да се върна след като кажа на моя свят и да остана с нея постоянно. Тя каза:

“Не, трябва да се върнеш и да живееш.”

Въпреки, че още не знаех пътя наобратно, този път няма съмнения. Ако Съществото от Светлина искаше да се върна и да живея, просто ще го направя. Нямаше значение вече как ще бъде направено. Светлината имаше абсолютна сила. Но все още не можех да разбера защо. Постоянно се молех:

“Защо? Защо не мога да се върна? Защо? Защо?” Защо? Защо не ми е разрешено да остана в твоята обич и топлина?”

Светлината ми отговори, че никой не може да остане постоянно с нея. Но аз не бях задоволен. Ако не беше възможно да остана с нея, със сигурност можех да се върна обратно и остана в този ярък свят, в който живееха тези две същества! Но светлината отговори: “Не, трябва да се върнеш и да живееш!”

Отговорих: “Но защо е позволено на тези две същества да останат?”

Светлината отговори, че дори тези две същества не могат да останат постоянно. Те са били в този свят само за да учат. Освен това, тя наблегна на значението на обичта и знанието. Искаше да бъда нейния ученик. Тя учителя, аз ученика. Но не виждах какво общо имаше обичта и учението с моето желание да остана в този ярък свят.

Трябваше, беше истина, да призная, че не обичах светлината, но със сигурност исках да науча всичко, но което тя искаше да ме научи.

Тогава светлината започна, за мое голямо съжаление, да се отдалечава обратно към небето, и не можех да почувствам присъствието й вече, защото лъча беше спрян. Изведнъж се почувствах студен и много мизерен.

Но едно от другите същества ми каза да гледам едно определено място много внимателно. Наистина те ме насърчаваха да не мърдам, ами да фиксирам очите си на това място. Направих това, което ми казаха и видях тази панорамна гледка. Много жива и забележима. Бях вцепенен. Картините от филма се движеха много бързо, показващи ми моя минал живот на Земята. Можех мигновено да разбера всичко, което ми беше показано.

(Не си спомням детайлите, защото това беше само експеримент, за да тестват способността ми, дали съм успял наистина да разбера какво гледах)

Съществата ме питаха няколко пъти, дали ясно разбирах какво ми се показва. Отговорих нетърпеливо: “Разбира се, разбира се!”

Бях леко подразнен от техните въпроси.

(Като комуникирах с тези същества, винаги използвах устата ми както го правех на Земята. Това не беше така, когато приказвах със Съществото от Светлина)

После Съществото от Светлина започна да ми показва моя минал живот отново, но този път наблегна на качеството на моята душа по време на моето съществуване на Земята. Като гледах моя живот за първи път, бях много щастлив да мога да видя моя предишен свят и мен си. Счетох това по-скоро за забавление отколкото за нещо друго. Вече не се чувствам мизерно.

Но втория път, предишните случки от моя живот на Земята ми бяха показани с наблягане на моята реакция в определени ситуации свързани с обичта или лоши нрави или дори омраза. Стана ми напълно ясно и знаех за какво да се оглеждам по време на втория преглед. Всичко започна отначало. Не можах да видя как се появих на Земята, защото само си бях насочил вниманието към любовта или омразата.

Отначало бях много доволен, че нищо не се случваше, на което да реагирам с любов или омраза. Тогава филмът се забърза, но все още нямаше нищо, за което да ми кажат, че съм отговорен. Бях достатъчно глупав да кажа триумфално: “Виждаш ли, няма нищо!”

Тогава видях сцена, в която моята сестра близначка и аз се карахме (Не можех да разбера причината за това), но знаех веднага колко грозно съм се държал. Казах на светлината:

“Но ти трябва да разбереш! Това е лошо, добре, но това е начина, по който хората се държат на Земята! Не можеш да ме обвиняваш за това!”

Великата светлина не ме обвиняваше за нищо, което бях направил на Земята.

Тогава ми бяха показани още няколко отвратителни сцени на Земята, в които се държах лошо. Но все още си имах извинения. Тогава мисля, че великата светлина стана малко нетърпелива с моята глупост, без съмнение.

Изведнъж филмът се ускори до така степен, че не можех да различа никакви картини. После спря рязко и бях изправен пред ситуация, в която се държах крайно зле.

Моето държание беше извънредно подсилено, така че всеки лош аспект на моя характер се появи ясно пред мен. Бях ужасен! Едва вярвах, че този характер е моя! Най-накрая бях убеден! Такава душа никога не можеше да остане в този светъл свят! Нямах право! Бях напълно потресен и обезсърчен. Исках да се върна. Да, наистина нямаше друга възможност. Тогава видях светлината да изчезва в “Небето” и чух смях и думите: “И той наистина си мислеше, че може да остане!”

Тогава Съществото от Светлина си отиде. Едно от другите същества ме закара обратно на Земята. Не знам как. Само чух, докато бях обратно в тялото ми, щракащ звук като този, който се чува, когато сложите капак на върха на ламарина и ги закрепите със нещо. Когато отворих очите си, спомням си че започнах да плача: “Не искам да умра, не искам да умра и не искам да умра!”

Тогава се стегнах и се приближих до стълбището, чудех се дали има път наобратно и чух един глас да ми вика: “Поправи се!”

И друг глас каза: “Трябва да убиеш майка си!”

// бележка на Кевин Уилиамс: гласът е очевидно на злонамерена душа от празнотата

Тогава се качих по стълбите, по които скачах толкова щастливо. Можех да почувствах само леко подуване на върна на главата ми, което не беше особено болезнено.

// край на НДЕ-то на Гюнтер Вагнер

---

Повече за Гюнтер Вагнер:

Аз съм немец, неженен, роден през 1942. Веднага след моето преживяване, бях много обезпокоен и не можех да разбера какво ми се е случило. Просто не знаех какво да направя след това. Не можех да приказвам с никой за това.

Исках да се подчиня на Съществото от Светлина и да напиша научен доклад, но не можах. Просто не знаех как да процедирам. Тогава изведнъж чух един глас да ми казва, че трябва да науча друг език. Точка.

През нощта се чувствах много мизерно. Това продължи за около 2 седмици, когато една нощ Съществото от Светлина се завърна и каза, че трябва да забравя всичко. Но по-късно в моя живот ще се сблъскам с голяма мизерия.

Успокоен, обърнах се на другата страна и заспах. Когато се събудих на следващата утрин, не можех да си спомня и една дума!

За следващите 25 години, живеех живота ми както исках да го живея. Станах алкохолик и се отписах от църквата. Не вярвах нито в Бог нито в друг свят. Но развих желанието ми да уча Английски.

Голямата промяна настъпи през 1980, малко преди Коледа. По телевизията имаше предаване за НДЕ-та и те приказваха за някаква светлина. Тогава изведнъж се сетих, че аз също бях видял такава светлина. Благодаря на Бога, че успях не можех да си спомня всичко наведнъж. Със сигурност щеше да ме убие!

Лично аз наричам това моето Сол/Йоан преживяване, защото то имаше подобен ефект върху мен. Сол е бил 3 дни сляп и е станал по-късно апостол и е станал войн срещу дявола в и около мен.

Позитивният ефект на всичко това беше, че веднага се отървах от алкохолния ми проблем. Негативните последици бяха три опита за самоубийство през 1981. (Третият беше почти успешен).

Като след-ефект от алкохолизма, развих херния на стомаха ми през 1986, когато се разминах на сантиметър с гроба. Те ми изкарах целия стомах плюс други органи. Между другото, нямах рак. Съществото от Светлина беше право в крайна сметка.

През 1980/1981 не можех да напиша моето преживяване на немски и дори днес не съществува немски превод, защото все още нямам вътрешното одобрение от Съществото от Светлина, което е нашия Господ Исус Христос.

Освен това, по-трудно ми е да преведа моята история на немски, защото спомена от преживяването ми е напълно на английски и имам проблем с намирането на правилните немски термини (никога не съм бил добър в превода така или иначе).

---

Интервю:

Въпрос: Ти си бил на около 11 години по онова време. Възрастта и мирогледа имат влияния върху НДЕ-то преживяно от личностите. Мислиш ли, че Съществото от Светлина се държало с теб като с дете?

Вагнер: Не, не мисля. То ясно искаше да приказва с мен както мъж с мъж. В края на моя доклад то казва и цитирам.

След известно време светлината каза: “Кажи ми, че не знаеш как да информираш твоя свят.”
Аз отговорих: “Но ти току-що ми каза как да го направя!”
Но тя настоя като каза: “Сега ти си отново малко и невежо дете, което не знае как да го направи!”
И го попитах, като бях това малко и невежо дете, че не знам как да информирам моя свят.

Въпрос: Толкова съдеща светлина, наблягаща на битки, казваща да убиеш майка си. Как се почувства от това?

Вагнер: Със сигурност, нямаше глас само в края на преживяването, но също и в началото.
Няма само добри момчета в този духовен свят. Библията ги нарича демони, дяволи, зли същества, змии, дракони и т.н. и на Земята ние сме постоянно обиколени от тях - понякога хората биват обсебени от тях.
Боря се с тези зли духове от 1980 и това ще продължи докато умра, т.е. докато напусна моето тяло завинаги.
Например, злите гласове ми казаха веднъж, че ще ме убият. Те мразят Исус Христос и всеки човек, който го е избрал. Мога да удостоверя това. Точно след моето НДЕ/ОБЕ обаче, нямах си и идея, на кой беше този глас или от къде идваше.

Въпрос: Как се чувстваш от това?

Вагнер: Ами, въпреки всичко, което се случи, не искам да изпускам нито едно събитие от моя живот. От Коледата през 1980 успях да създам лична връзка със Съществото от Светлина чрез вътрешни борби, видения и слухове и сега съм в състояние да разкрия публично моето преживяване.

Въпрос: Харесваше ли майка си?

Вагнер: Да. Не я убих. Тя умря мирно на 92 години през 1994.

Въпрос: Има аспекти от ада и от рая към това, и добри и лоши. Как си обясняваш обичащите части и не толкова обичащите части, начина, по който са се отнасяли с теб, какво ти беше казано? Много ми е любопитно да знам след това.

Вагнер: След 1980 претърпях много изкушения и затова се научих на повече неща отколкото целия ми престой в другия свят. Може също да се каже, че чрез тези изкушения привлякох Господ Бог Исус Христос да се появи на Земята. Моля не ме разбирайте грешно тук. Обичащите части идват определено от нашия Господ Исус Христос, който е Бог. Терминът Бог включва безкрайност, вечност, всемогъщество, въздесъщност, всезнание и т.н. Но никой не знае какво означават тези думи. Затова повечето евреи не споменават името Бог.

Но това не е така с името Исус Христос. Той е Бог във форма, видим Бог, реален човек, в който живее пълнотата на Божеството (според Йоан). Исус Христос е обикновен човек и всички други човешки същества са направени по Негова картина. (Той е оригинала, ние сме копия, така да се каже). Неговия баща е Божествена Любов и Той е Божествено Знание и Неговата воля е Светия Дух. Тези три правят един Бог в Исус Христос.

През 1996, Той ме накара да разбера, какво наистина означава, когато кажеш, че си се молил на Бог, именно нищо. Много неприятно преживяване наистина, всъщност едно най-лошите ми преживявания, които съм имал по това отношение. (Ужасно, ужасяващо, мъчително).

Не толкова обичащите части произлизат от злобни духове. Не знам дали сте изпитвали тяхното злобно и клеветническо държание. Тяхната омраза е неописуема.

Те са били преди физически човешки същества. Но те са обичали и обичат да правят зло и без обич никой не може да съществува. Нашият Господ Исус Христос има силата да ги унищожи, но без съмнение, Той няма да направи това, защото те имат свободна воля и тяхната любов. Любовта е това, което представлява човека.

Съществото от Светлина (нашия Господ Исус Христос) е моя господар и аз съм Неговия слуга, и Той ми каза това в моето НДЕ/ОБЕ. Всъщност аз не се боря срещу тези зли същества, Той го прави. Той ми каза в Неговата “лекция” за важността на любовта и учението. Казах моя доклад и цитирам:

“Освен това, той наблегна на значението на обичта и знанието.”

В самото това изречение е скрито повече, от това което могат да кажат думите и така е и със цялото преживяване. През Януари 1987 например, Той ме научи:

“Аз съм нищо. Не мога да направя нищо. Нямам нищо. Аз съм мъртъв. Аз съм това, което съм чрез Господа Исус Христос. Мога да направя това, което мога да направя чрез Господа Исус Христос. Имам това, което имам чрез Господа Исус Христос. Аз съм жив.”

През Април последната година Той ми се яви лично (въпреки, че не го видях) и запали сърцето и гърдите ми. Но това е друга история. И така нататък.

Въпрос: Как беше след инцидента?

Вагнер: Моля вижте горе.

Въпрос: Бил си само 11 годишен. Тялото ти беше ли различно по някакъв начин? Твоите способности или възприятия били ли са различни по някакъв начин? Как си се чувствал отвътре? Как беше училището след това? Почувствал ли си се различно в твоето семейство?

Вагнер: Забравих моето НДЕ и водех нормален живот. Нямах специални чувства, случки или каквото и да е.

Въпрос: С твоята сестра близнак?

Вагнер: Тя не знае нищо за това. Никой от моето семейство не знае за моето преживяване, дори моите колеги.

Въпрос: Трябва да си усетил годините на войната и какво се е случило с Германия и с Нацистите.

Вагнер: Не, не съм. Бях роден през 1942, войната свърши през 1945. Имах щастливо детство. Нямахме много за ядене, но никога не умирахме от глад. Моя роден град не беше нападан и остана непокътнат.

Въпрос: Повлия ли ти твоето преживяване на 11 години по начина, по който виждаш, усещаш, относно това, което се случва около теб?

Вагнер: Не, не повлия. Просто не разбирах какво се беше случило с мен и продължавах да си мисля за него.

Въпрос: Предполагаш ли, че твоето преживяване те е подготвяло за войната?

Вагнер: Не. Тогава бях още бебе.

Въпрос: Предполагаш ли, че Съществото от Светлина е било толкова лошо и е приказвало толкова много за борба, защото така е бил света около теб по онова време?

Вагнер: Не. Освен това нашия свят е все още пълен с борба. (Съществото от Светлина никога не е лошо, никога.)

Въпрос: Това преживяване подготви ли те за войната и за след войната, как ти се е отразило като младеж и през какво е трябвало да преминеш?

Вагнер: Не. Забравих всичко.

Въпрос: Вярвам, че си имал преживяване близко до смъртта, а не само извън тялото.

Вагнер: Така е.

Въпрос: Открил съм, че с повечето детски изживявания на състояние близки до смъртта, трябва да минат около 20 или 30, или дори 40 години, преди хората да разберат какво се е случило с тях и да интегрират тяхното преживяване.

Вагнер: Това е наистина така.

Въпрос: Много се обръщат към алкохола до 5 или 8 години след тяхното преживяване.

Вагнер: Прав сте наистина. Обърнах се към алкохола, когато бях на около 20 години. Между другото, имам три ОБЕ-та (преживявания извън тялото), първото по време на раждане, второто когато бях около четири години, третото когато бях на 11 или 12 години. През 1980/1981 докато си спомням моето преживяване, си спомних и тези две други преживявания, които влошиха още повече нещата.

Въпрос: Подозирам, че има още относно вашата история.

Вагнер: Със сигурност сте прав.

Оригинален Линк

Преди НДЕ-то си Хауърд Сторм, професор по изкуствата в Северен Кентъки Университет, не е бил приятен човек. Той е бил открито признат атеист и е бил груб към всякаква форма на религия и тези, които я практикуват. Често би използвал гняв, за да контролира всеки около него и не намирал радост в нищо. В Нищо, което не беше видял, докоснал или почувствал не е вярвал. Считал е всички вярвания свързани с религията да са фантазии на хората, за да самозаблуждават. Освен науката е нямало нищо друго.

На 1. Юни, на 38 години, Хауърд Сторм преживява НДЕ поради дупка (perforation) в стомаха и неговия живот така коренно се е променил, че той е отстъпил поста си на професор и посветил времето си да посещава Обединената Теологична Семинария за да стане пастор на Обединената Църква. Следва НДЕ на Пастор Хауърд Сторм:

---

Покана за ада от странни същества:

Борейки се да каже довиждане на жена си, молех се с моите емоции. Казвайки й, че я обичам беше повече от довиждане, понеже едвам издавах звук поради моето емоционално страдание.

Отпуснах се, затворих очи и чаках края. Това беше, чувствах го. Това беше голямото нищо, голямото изгубване на паметта, от което никога не се събуждаш, края на съществуването. Бях абсолютно сигурен, че нямаше нищо друго освен този живот - защото така разбираха нещата умните хора.

Докато преживявах този стрес, молитва или нещо подобно никога не ми се беше случвало. Нямало е и случай да си помисля за това. Ако споменех Божието име изобщо, то е било само като богохулство.

За известно време имах чувството, че съм в безсъзнание или заспал. Не съм сигурен колко дълго продължи, но се почувства наистина странно и отворих очите си. За моя изненада стоях изправен до леглото и гледах тялото ми да лежи на леглото.

Моята първа реакция беше, “Това е лудост! Не мога да седя тук гледайки себе си. Това е невъзможно.”

Това не е това, което очаквах, не беше правилно. Защо бях жив? Исках забвение. И все пак гледах към нещо, което беше моето тяло и то нямаше толкова голямо значение за мен.

Сега знаейки какво се случва се ядосах. Започнах да викам и да крещя на моята жена, а тя седеше там като камък. Не ме поглеждаше, не мърдаше - и продължих да крещя псувни, за да й привлека вниманието. Объркан, ядосан и гневен опитах се да привлека вниманието на моя съквартирант, но имах същия резултат. Той не реагираше.

Исках това да е сън и си повтарях, “Това трябва да е сън.”

Но знаех, че това не е сън. Осъзнах, че странно, но се чувствах по-буден, по-осъзнат, по-жив отколкото съм се чувствал преди в целия ми живот. Всички мои сетива бяха извънредно заострени. Всичко се усещаше треперещо и живо. Пода беше студен и моя бос крак се почувства студен и влажен. Това трябва да е реално. Стиснах юмруци и бях учуден колкото много чувствам в ръцете ми просто от стискане в юмрук.

Тогава чух моето име. Чух, “Хауърд, Хауърд - ела тук.”

Чудейки се първоначално, откъде идваше, открих че идваше от входа. Имаше различни гласове, които ме викаха.

Попитах, кои са те и те казаха, “Ние сме тук, за да се погрижим за теб. Ние ще те оправим. Ела със нас.”

Отново и отново питах, кои са те, попитах ги дали са доктори или сестри.

Те отговориха, “Бързо, ела и виж. Ще разбереш сам.”

Питах ги въпроси, а те ми даваха уклончеви отговори. Продължиха да ми казват, че е спешно, настоявайки да мина през входа.

С малко нежелание минах през него и влезнах в коридора, и в коридора бях в мъгла, или замъгленост. Беше леко оцветена замъгленост. Не беше силна замъгленост, можех да видя ръката ми например, но хората, които ме викаха бяха около 5 или 6 метра пред мен и не можех да ги видя ясно. Бяха по-скоро силуети или форми и като се движех към тях те отиваха обратно в мъглата. Като се опитвах да се доближа до тях, за да ги идентифицирам, те бързо се оттегляха по-надълбоко в мъглата. И така влизах в мъглата по-надълбоко и по-надълбоко.

Тези странни същества продължаваха да ме подканят да отида с тях.

Неведнъж ги попитах към отиваме и те отговаряха, “Побързай, ще разбереш.”

Не искаха да отговорят на нищо. Единствения отговор беше, че настояваха да побързам и да ги следвам.

Много пъти ми казваха, че болката ми няма значение и не е необходима. “Болката е глупост,” казваха те.

Знаех че пътуваме с километри, но от време на време имах странната способност да погледна назад и да видя болничната стая. Моето тяло лежеше още там неподвижно на леглото. Поглеждайки обратно към стаята, видях моята жена и моя съквартирант и реших, че те не са в състояние да ми помогнат и затова ще ходя с тези хора.

Вървейки на около доста голямо разстояние, тези същества бяха всички около мен. Водеха ме през мъглата. Не знам за колко дълго време. Имах истинско чувство на безвременост за това преживяване. Реално не знам колко дълго продължи, но го чувствах много дълго - може би дни или седмици.

Като пътувахме, мъглата стана по-гъста и по-тъмна и хората започнаха да се променят. От начало изглеждаха по-скоро игриви и щастливи, но след като изминахме определено разстояние, някои от тях започнаха да стават агресивни. Колкото повече въпросителен и подозрителен бях, толкова по-враждебни, груби и авторитарни ставаха те. Започнаха да си правят шеги относно моя гол задник, който не беше покрит и колко патетичен съм бил. Знаех, че приказват за мен, но като се опитвах да разбера какъвто точно говореха, те казваха, “Шшт, той може да те чуе, той може да те чуе.”

Тогава другите изглежда предупредиха по-агресивните. Сякаш ги чух да предупреждават агресивните да бъдат по-внимателни иначе ще ме уплашат.

Чудейки се какво се случва, продължих да задавам въпроси и те постоянно ме караха да бързам и да спра да задавам въпроси. Чувствайки се неловко, особено след като продължиха да стават агресивни, помислих си да се върна, но не знаех как да се върна. Бях се загубил. Нямах знаци, по които да се ориентирам. Имаше само мъгла и студена влажна земя и нямах чувство за посока.

Всичките ми разговори с тях се проведоха с думи както обикновен разговор. Не изглеждаше, че знаят какво си мисля и аз не знаех те какво си мислят. Това което беше все по-очевидно, беше че са лъжци и помощта се отдалечаваше все повече докато стоях с тях.

Преди няколко часа се надявах да умра и да свърши мъчението ми в този живот. Сега нещата бяха по-зле понеже бях принуден от сган неприятелски и жестоки хора да вървя към непозната дестинация в тъмнината. Почнаха да викат и да ме обиждат, настоявайки да побързам. И отказваха да ми отговорят на въпросите.

Най-накрая им казах, че няма да продължа нататък. В този момент те се промениха напълно. Станаха по-агресивни и настояваха да вървя с тях. Част от тях започнаха да ме блъскат и бутат и аз им отвръщах с удари по тях.

Настана дива оргия от обезумяло подиграване, пискане и удряне. Борех се като див мъж. През цялото време те изглеждаха, че се забавляват страхотно.

Това изглеждаше почти като игра за тях и аз като централното неща на техните забавления. Моята болка стана тяхното удоволствие. Сякаш искаха да ме наранят - завивайки ноктите си по мен и хапейки ме. Когато се измъкнех от някои, идваха още пет повече да го заменят.

В това време беше почти пълна тъмнина, и имах чувството, че вместо да са двадесет или тридесет, бяха безбройна тълпа. Всяко едно сякаш идваше да ме нарани за спорта. Моите опити да отвърна на ударите само провокираха по-голямо веселие. Започнаха да ме унижават физически по най-долните начини. Като продължих да се боря осъзнах, че те не бързат да спечелят. Те си играеха с мен както котка си играе с мишка. Всяка нова обида носеше бой от какафония. Тогава по едно време, те започнаха да раздират плътта ми. За мой ужас осъзнах, че ме взимат на части и че ще ме изядат жив, бавно, така че тяхното удоволствие да продължи възможно най-дълго.

По никое време не съм си помислял, че съществата, които ме примамиха и ме атакуваха бяха нещо различно от човешки същества. Най-добрия начин да ги опиша е да си помисля за най-лошия човек, които може да се представи, изкоренен от всякаква възможност да прави добро. Някои от тях сякаш казваха на другите какво да правят, но не усетих някаква структура или йерархия в организационния смисъл. Не изглеждаха да се контролират или направляват от някой. Просто бяха сган от същества, тотално подбудени от необуздана жестокост и страсти.

По време на нашата борба забелязах, че те не чувстват болка. И освен това не изглеждаха да притежават някакви специални нечовешки или супер-човешки способности.

Въпреки че първоначално ги възприех да са облечени, по време на нашия физически контакт никога не почувствах някакви дрехи или нещо подобно.

Биейки се добре и усърдно за дълго време, най-накрая се изморих. Лежах там изтощен между тях, те започнаха да се успокояват понеже вече не бях забавлението, което бях. Повечето от съществата се отказаха с разочарование, защото не бях вече забавен, но няколко все още ме пипаха и гризяха и ми се надсмиваха, затова че вече не съм забавен. Тогава доста ме бяха оскубали. Скубеха ме от време на време, а аз седях там, целият разкъсан, нямащ сили да се съпротивлявам.

Точно какво се случи … няма да се опитам да обяснявам това. От вътре почувствах глас, моя глас да казва, “Моли се на Бог.”

Моят разум отговори на това с, “Аз не се моля. Не искам да се моля.”

Това е човек лежащ на земята в тъмнината обиколен от както изглеждаше дузина, ако не стотици стотици враждебни същества, които тъкмо го бяха разкъсали. Ситуацията изглеждаше крайно безнадеждна и сякаш нямаше никаква помощ независимо дали вярвах в Бог или не.

Гласът ми каза отново да се моля на Бог. Беше дилема, защото не знаех как. Гласът ми каза за трети път да се моля на Бог.

Започнах казвайки нещо като, “Господ е моя господар, няма да … Бог да благослови Америка” и всичко друго, което изглеждаше да има връзка с религията.

И тези хора полудяха сякаш хвърлях врящо олио върху тях. Започнаха да викат и да ми крещят, казвайки ми да престана, и че няма Бог и че никой не може да ме чуе. Докато те викаха и крещяха мръсотии, те също започнаха да се отдръпват от мен - сякаш бяха отрова. Като бягаха, те ставаха все по-яростни, проклинащи и викаха, че това което казвам няма никаква стойност и че съм бил страхливец.

Отвърнах им, “Нашия Баща, който рисува в рая,” и подобни идеи. Това продължи за известно време, изведнъж осъзнах че ме изоставиха. Беше тъмно, аз бях сам и виках неща, които звучаха църковно. Беше ми приятно, че тези църковни приказки имаха такъв ефект върху тези ужасни същества.

Лежейки там дълго време бях в такова състояние на безнадеждност, мрачност и отчаяние, че не можех да преценя колко време бях там. Просто си лежах там в едно неизвестно място, целия разкъсан и разпран. Нямах никакви сили, всичките си бяха отишли. Сякаш увяхвах и всяко усилие от моя страна би изразходвало последната енергия, която имах. Съзнателно чувствах, че загивах или просто потъвайки в тъмнината

Спасение от ада от Исус Христос:

Сега дори не знаех дали съм в света. Но знаех, че съм тук. Бях реален, всички мои сетива работеха твърде болезнено добре. Не знам как се озовах тук. Нямаше упътване да следвам дори ако можех физически да се движа. Агонията, от която страдах през деня беше нищо в сравнение с това, което изпитвах сега. Тогава знаех, че това е абсолютния край на моето изживяване и то беше по-ужасно от каквото изобщо можех да си представя.

Тогава се случи най-необичайното нещо. Чух много ясно, още веднъж от моя глас, нещо, което бях научил в детското неделно училище. Беше малката песен, “Исус ме обича, да знам …” и продължавах да си я повтарям. Не знам защо, но изведнъж повярвах в това. Останал без нищо, исках да се задържа на тази мисъл. И аз, вътре, извиках, “Исусе, моля те спаси ме.”

Тази мисъл я извиках със всяка трошица сила и чувства, които бяха останали в мен.

Когато направих това, видях в тъмнината някъде, най-малката звезда. Не знаейки какво е това, предположих, че е комета или метеор, защото се движеше бързо. Тогава осъзнах, че идваше към мен. То бързо ставаше много светло.

Когато светлината стигна близо до мен, нейното излъчване се изля върху мен, аз просто се издигнах - не с мое усилие - просто се издигнах. Тогава видях - и го видях много ясно - видях всички мои рани, всички мои сълзи, цялата ми съкрушеност, да се разтопяват. И станах цял в това излъчване.

Това което направих, бе да плача неконтролирано. Изведнъж знаех много неща. Знаех неща … Знаех че светлината, това излъчване ме познаваше. Не знам как да ви го обясня, че ме познаваше, просто беше така. В интерес на истината, разбрах, че ме познава по-добре отколкото моята майка или баща. Светещото тяло, което ме обгърна ме познаваше интимно и започна да комуникира обширни знания. Знаех, че знае всичко за мен и бях безусловно обичан и приет.

Светлината ми предаде, че ме обича по начин, по които не мога да започна да описвам. Обичаше ме по начин, по който никога не знаех, че любовта може да бъде. Беше концентрирано поле от енергия, лъчист неописуем блясък, освен да кажа божественост и любов. Това е по-обичащо от колкото някой може да си представи.

Знаех, че това греещо същество беше силно. Караше ме да се чувствам от всякъде добре. Можех да почувствам неговата светлина върху мен - като много нежни ръце около мен. И можех да почувствам, че ме държи. Но ме обичаше с изумителна сила. След това през което минах, да бъда напълно опознат, приет и интензивно обичан от това Същество на Светлината, надмина всичко, което можех да си представя. Започнах да плача и сълзи се стичаха и стичаха. И ние, аз и тази светлина, тръгнахме нагоре, извън това място.

Започнахме да се движим по-бързо и по-бързо далеч от тъмнината. Обгърнат от светлината, чувствайки се прекрасно и плачейки, видях далече нещо, което приличаше на картина на галактиката, с изключението, че беше по-голяма и там имаше много повече звезди от колкото бях виждал на Земята.

Там имаше голям център на брилянтност. В центъра имаше огромно струпване на светлина. Извън центъра безброй милиони сфери от светлина летяха, влизайки и излизайки от това, което беше великото съществуване в центъра. Беше далеч.

Тогава аз … аз не го казах, аз си го помислих. Казах, “Върни ме обратно.”

Това което имах предвид като казах на светлината да ме върне обратно, да ме върне обратно в ямата. Бях толкова засрамен от това, кой бях и как бях през целия ми живот, че всичко което исках, бе да се скрия в тъмнината. Не исках да отивам към светлината вече - исках, но все пак не исках. Колко пъти в моя живот отричах и се подигравах с реалността пред мен и колко хиляди пъти я използвах като проклятие. Каква невероятна интелектуална арогантност да използвам име като обида. Беше ме страх да се приближа. Осъзнах също, че невероятната интензивност от излъчванията може би ще раздели това, което чувствах като моето небарнато физически тяло.

Съществото, което ме подкрепяше, моя приятел, осъзна моя страх, нежелание и срам. За първи път то проговори на моя ум с мъжки глас и ми каза, че ако се чувствам неудобно, можем и да не се приближаваме. И спряхме където бяхме, все още на безбройни мили от Великото същество.

За първи път, моя приятел, ще го наричам занапред така, ми каза, “Ти принадлежиш тук.”

Виждайки целия блясък ме накара да осъзная моето лошо състояние. Моя отговор беше, “Не, направил си грешка, върни ме обратно.”

И той ми каза, “Ние не правим грешки. Ти принадлежиш.”

Тогава той извика с музикален тон светещите тела, които заобикаляха големия център. Няколко дойдоха и се събраха около нас. В това, което следва нататък, някои идваха и си отиваха, но нормално имаше пет или шест и понякога даже осем с нас.

Все още плачех. Едно от първите неща, които тези чудни същества направиха, беше да ме питат, с мисъл, “Уплашен ли си от нас?”

Казах им, че не съм.

Те казаха, че могат да намалят яркостта си и да се явят като хора и аз им казах да останат каквито са. Бяха най-красивите, най- …

Пък и аз съм художник. Има три основни, три вторични и шест третични цвята във видимия спектър. Тук виждах видимия светлинен спектър с поне 80 нови основни цветове. Също виждах тази брилянтност. Беше разочарование за мен да се опитвам да го опиша, защото не мога - виждам цветове, които никога досега не бях виждал.

Това, което ми показваха тези същества беше тяхната слава. Реално не виждах тях. И бях перфектно доволен. Дошъл от свят на фигури и форми, наслаждавах се на този нов безформен свят. Тези същества ми даваха това, от което се нуждаех по онова време.

За моя изненада и също нещастие, изглеждаше, че можеха да знаят всичко каквото си мислех. Не знаех дали ще съм в състояние да контролирам мислите си и да запазя нещо в тайна.

Започнахме да разменяме мисли, разговор който беше много естествен, лесен и обикновен. Чух техните гласове ясно и индивидуално. Всеки имаше отделна личност с глас, но те приказваха директно в моя ум, а не моите уши. И те използваха нормален английски. Всичко, което си помислех, го знаеха.

Всички те изглежда ме познаваха и разбираха много добре и бяха напълно запознати с моите мисли и минало. Не почувствах никакво желание да питам за някой, който познавах, защото те всички ме познаваха. Никой не можеше да ме познава по-добре. Също не ми се случи, да се опитвам да ги идентифицирам като чичо или дядо. Беше като да отидеш на голямо събиране с познати по Коледа и да не можеш да запомниш техните имена или с кой са оженени или по какъв начин са свързани с теб. Но знаеш, че си с твоето семейство. Не знам дали ми бяха близки или не. Чувствах, че те бяха по-близо до мен, отколкото тези, който познавам.

По време на разговора ми със светещите същества, който продължи много време, физически бях поддържан от съществото, от което бях обгърнат. Бяхме като напълно неподвижни и все пак висяхме в космоса. Навсякъде около нас имаше безброй лъчезарни същества, като звезди в небето, идващи и отиващи. Беше като супер увеличена гледка на галактика, супер сгъстена със звезди. И във огромното сияние във центъра те се бяха толкова сгъстени заедно, че индивидуалните не можеха да се идентифицират. Те бяха в така хармония със Създателя, че бяха наистина едно.

Една от причините, беше ми казана, е че всички безбройни същества трябваше да отидат обратно до източника за да се освежат с това чувство на хармония и единство. Като са надалече за твърде дълго време те отслабват и започват да се чувстват отделни. Тяхната най-голяма наслада беше да се върнат в източника на целия живот.

Нашия първоначален разговор беше просто, за да ме утешат.

Нещо, което ме притесняваше беше, че съм гол. Някъде в тъмнината си загубих моята болнична мантия. Бях човешко същество. Имах тяло. Те ми казаха, че това е добре. Бяха добре запознати с моята анатомия. Постепенно се отпуснах и престанах да се опитвам да покривам срамните ми части с ръцете ми.

После те поискаха да поговорим за моя живот. За моя изненада животът ми протече пред очите ми, може би около 2 метра пред мен, от началото до края. Прегледа на живота ми беше най-вече под техен контрол и ми показаха моя живот, но не от моята гледна точка. Видях се в моя живот - и това всичко беше един урок, въпреки че тогава не го осъзнах. Опитваха се да ме научат на нещо, но не знаех, че е учене, защото не знаех, че ще се завърна.

Просто гледахме живота ми от началото до края. Някои неща се забавяха, уголемяваха се, а други неща просто ги пропускаха набързо. Животът ми беше показан по начин, по който никога не се бях замислял. Всички неща, за които работех да постигна, признанията, за които бях работил, в началното училище, в гимназията, в университета и в моята кариера, те не означаваха нищо в тази среда.

Усещах тяхната скръб и страдание, или радост, докато се разкриваше моя живот. Те не казаха, че нещо е добро или лошо, но аз го чувствах. И усещах всички тези неща, към които те бяха безразлични. Например те не погледнаха моята страхотна диплома в гимназията. Те просто не почувстваха нищо към нея, нито към други неща, от които бях много горд.

Това на което те реагираха беше как си взаимодействам с хората. Това беше краткия смисъл на дългия преглед. За съжаление, повечето от моите взаимодействия не отговаряха на това, което трябваше да бъдат, по нежен/обичащ начин. Винаги когато реагирах с обич по време на моя живот, те се веселяха.

Повече от времето забелязах, че моите взаимодействия с хората са били манипулативни. По време на моята професионална кариера например, видях се да седя във офиса, като професор в университет, докато един студент беше дошъл при мен с личен проблем. Аз изглеждах отвън състрадателен, търпелив и обичащ, докато вътре ми беше втръснало/досадно. И си проверявах часовника под бюрото, докато чаках нетърпеливо студента да свърши.

Трябваше да мина през всички тези изживяване в компанията на тези великолепни същества.

Когато бях тинейджър, кариерата на баща ми му причини много стрес, 12 часа на ден работа. И заради моето възмущение, понеже той беше пренебрежителен към мен, когато се прибираше от работа, аз бях студен и безразличен към него. Това го караше да се ядосва, и това ми даваше още едно основание да чувствам омраза към него. Карахме се и майка ми се разтревожваше. През повечето време от моя живот съм мислел, че моя баща е злодея, а аз съм жертвата. Като прегледахме живота ми, видях как аз самият причинявах доста от това. Вместо да го поздравя щастливо в края на деня, постоянно поставях тръни във него - за да оправдая моята болка.

Видях, когато сестра ми имаше лоша вечер една нощ, как отидох в спалнята й и я прегърнах. Без да казвам нищо, просто лежах до нея прегърнал я. И се оказа, че тази случка беше един от най-големите ми триумфи в живота ми.

Целият преглед на живота ми щеше да бъде емоционално унищожителен, да ме остави откачен човек, ако не беше факта, че приятелят ми и приятелите на приятелят ми ме обичаха по време на самия преглед. Можех да чувствам тази обич. Винаги когато малко се разстройвах те спираха прегледа за малко и просто ме обичаха. Обичта им беше осезателна. Можеше да я усетиш в тялото ти, можеше да я усетиш вътре в теб, обичта им минаваше направо през теб. Бих желал да мога да ви го обясня, но не мога.

Терапията беше тяхната любов, защото прегледа на живота ми ме разкъсваше. Беше жалко да се гледа, просто жалко. Не можех да повярвам. Въпросът е, че ставаше все по-зле като продължаваше. Моята глупост и егоизъм като тинейджър само се увеличиха като станах възрастен. Всичко под гримасата на това да бъда добър съпруг, добър баща и добър гражданин. Лицемерието на всичко това беше отвратително. Но през цялото това време я имаше тяхната обич.

Когато свърши ревюто те попитаха, “Искаш ли да питаш нещо?” и аз имах милиони въпроси:

Питах например, “Какво ще кажете за Библията?”

Те отговориха, “Какво за нея?”

Попитах дали е вярна, и те казаха, че е. Като ги попитах, защо тогава когато се опитвах да я чета виждах толкова много противоречия, те ме върнаха на прегледа на живота ми - нещо, което бях изпуснал. Показаха ми, как за малкото пъти когато бях отворил Библията, че съм я чел със идеята да намеря противоречия и проблеми. Опитвах се да докажа на себе си, че не си заслужава четенето.

Казах им, че не ми е ясна Библията. Нямаше смисъл. Те ми казаха, че съдържа духовна истина и че трябва да я чета духовно, за да я разбера. Трябва да се чете молитвено (prayerfully). Моите приятели ме информираха, че не е като другите книги. Също ми казаха, и по-късно разбрах че е вярно, че когато я четеш молитвено, тя ти говори. Тя се разкрива за теб. И после не ти трябва да работиш повече над нея.

Моите приятели ми отговориха на много въпроси по забавен начин. Те наистина знаеха много по това, което ги питах, дори преди да задам въпросите. Когато си помислех за въпроси, те ги разбираха.

Попитах ги например, коя е най-добрата религия. Очаквах отговор като “Презвитерианството”. Разбрах, че тези човечета бяха всички Християни.

Отговора, който получих беше, “Най-добрата религия е религията, която те доближава най-близо до Бог.”

Като ги попитах дали има живот на другите планети, техния изненадващ отговор беше, че вселената е пълна с живот.

Поради моя страх от ядрено унищожение попитах дали ще има ядрена война в света и те казаха не. Това ме учуди и нашироко им обясних как съм живял под заплахата за ядрена война. Това беше една от причините, за това какъв бях. Разбрах, че когато бях в този живот, целия той беше безнадежден; светът така или иначе щеше да избухне и нищо нямаше смисъл. В този контекст, чувствах, че мога да правя каквото си искам, понеже нищо не беше от значение.

Те казаха, “Не, няма да има ядрена война.”

Попитах ги дали са абсолютно сигурни, че няма да има ядрена война. Те ме убедиха отново и аз ги попитах как могат да са толкова сигурни. Техния отговор беше: “Бог обича света.”

Казаха ми, че най-много едно или две ядрени оръжия да излетят случайно, ако не са били унищожени, но ядрена война няма да има. Попитах ги, как така е имало толкова много войни. Те казаха, че са позволили на малко от тези войни да се случат, от общо много, които човечеството се е опитало да започне, за да върнат хората към техните чувства и да ги спрат.

Науката, технологията и други облаги, казаха ми, че са дарове дадени на човечеството от тях - чрез вдъхновение. Хората са били водени до тези открития, много от които по-късно са били извратени от човечеството за да се използват за неговото собствено унищожение. Можело е да направим твърде голям удар на планетата. И с планетата, имаха предвид цялото Божие Създание. Не само хората, но и животните, дърветата, птиците, насекомите, всичко.

Обясниха ми, че тяхната грижа е за всички хора по света. Не бяха заинтересовани от една група да е по-напред от друга група. Искат всеки човек да счита всеки друг човек по-висок от тяхната собствена плът. Искат всеки да обича всеки друг, напълно, повече, дори те да се обичат сами. Ако някой, някъде другаде по света се нарани, тогава ние ще се нараним - ни ще чувстваме болката. И ние ще им помогнем.

Нашата планета се е развила до момента, за първи път в историята на човечеството, когато имаме силата да направим това. Ние сме глобално свързани. И ние можем да станем един народ.

Хората, на които те бяха дали привилегията да водят света в по-добра ера, се издъниха. Това бяхме ние, в Съединените Щати.

Когато си приказвах с тях за бъдещето, това може да прозвучи като измъкване от моя страна, те ясно ми обясниха, че ние имаме свободна воля.

Ако променим начина, по който сме, ние можем да променим бъдещето, което те ми показаха. Те ми показаха картина от бъдещето, по време на моето преживяване, базирана на това как сме се държали в САЩ по това време. Беше бъдеще, в която масивна световна депресия ще настъпи. Ако променим държанието си обаче, тогава и бъдещето ще се промени.

Питайки ги, как е възможно да променим пътя на много хора, видях че това е трудно, дори ако не невъзможно да променим нещо на Земята. Споделих мнението, че е безнадеждна задача да се опита.

Моите приятели ми обясниха доста ясно, че всичко, което е необходимо е да се промени един човек. Един човек опитвайки се, и после поради това, друг човек ще се промени за по-добро. Те казаха, че единствения път да променим света е да започнем да ставаме един човек. Една воля, става две, която става три и т.н. Това е единствения начин да се допринесе глобална промяна.

Запитах къде ще е света в едно оптимистично бъдеще, едно където някои от промените, които те желаеха, ще се осъществят. Картината на бъдещето, която те ми дадоха и това беше тяхната картина, не някоя, която аз съм създал, ме изненада.

Моята представа преди беше подобна на Междузвездни Войни, където всичко беше космическа ера, пластмаса и технология. Бъдещето, което те ми показаха нямаше почти никаква технология.

Това което всички, абсолютно всички, в това еуфористично бъдеще правеха е да прекарват времето в отглеждане на деца. Главния проблем на хората бяха децата, и всички считаха децата за най-ценната стока в този свят. И когато човек стане възрастен, нямаше чувство на тревога, омраза или надпреварване. Имаше само това огромно чувство на доверие и взаимен респект.

Ако човек, в тази картина на бъдещето, беше неуравновесен, тогава общността от хора, всички те ще се погрижат за този човек, излизащ от хармонията на групата. Духовността, чрез молитва и любов, и други ще издигнат пострадалия човек.

Това което хората правеха през свободното си време беше да обработват градината без почти никакво усилие. Показаха ми че растенията, с молитва, дават големи плодове и зеленчуци. Хората, в хармония, можеха да контролират планетата чрез молитва. Всеки ще работи с взаимна вяра - и хората ще викат дъжда, когато имат нужда и слънцето да грее. Животните живееха с хората в хармония.

Хората, в този най-добър от всички светове, не бяха заинтересувани от знания, те се интересуваха от мъдрост. Това беше, защото те бяха в позицията, където всичко, от което имаха нужда, в категорията знание, можеше да се приеме просто чрез молитва. Всичко за тях можеше да се реши. Те можеха да направят каквото си поискат.

В това бъдеще, хората нямаха желание да пътешестват, защото те можеха, духовно, да си комуникират с всеки друг по света. Нямаше нужда да се ходи някъде. Те бяха толкова завладени там където бяха и хората около тях, че те не трябваше да отиват на почивка. Почивка от какво? Те бяха напълно изпълнени и щастливи.

Смъртта в този свят беше време, когато индивидът е изживял всичко, което той или тя е имал нужда да изживее. Да умреш означавало да легнеш и да се оставиш, тогава духа ще се изкачи и общността ще се събере наоколо. Ще има голямо щастие, защото всички те имаха прозрение относно рая и духа ще се свърже с ангелите, които са дошли да го посрещнат. Те можеха да видят духа да напуска и знаеха, че е време за духа да се придвижи, израснал е нуждата за растеж в този свят. Индивидите, които умираха, постигаха всичко на което са възможни относно любовта, уважението, разбирането, работата в хармония с другите.

Усещането, което имах от тази красива гледа от бъдещето на света, беше като градина, градината на Бог. И в тази градина на света, цялата пълна с красота, имаше хора. Хората бяха родени в този свят да се развиват в тяхното разбиране за Създателя. След това да сменят кожата си, тази обвивка, във физическия свят, да завършат и да се изкачат в рая - там, да имат по-интимна и развиващо се отношение с Бог.

Учейки се какво се случва след смъртта:

Попитах моя приятел и неговите приятели, относно смъртта - какво става като умрем?

Те казаха, че когато обичащ човек умре, ангелите идват долу да го посрещнат и го вземат нагоре, първоначално постепенно, защото би било непоносимо за този човек, да бъде веднага показан на Бог.

Знаейки какво има във всеки един човек, ангелите не трябва да доказват нищо чрез излагане. Те знаят какво всеки един от нас има нужда и ни го дават. В някои случаи то ще е райска нива, в други нещо друго. Ако човек има нужда да види някой познат, ангелите ще донесат този познат. Ако човека наистина харесва скъпоценни камъни, те ще му покажат скъпоценни камъни. Ние виждаме това, което е необходимо за нашето въведение във света на духа, и тези неща са реални, в райския, божествен смисъл.

Те постепенно ни образоват като духовни същества, и ни закарват в рая. Ние растем и се увеличаваме, растем и се увеличаваме, и премахваме грижи, желания и основни животински неща, с които сме се борили през повечето време от живота си. Земния апетит умира. Вече не се борим с него. Ставаме тези, които наистина сме, които сме част от божественото.

Това се случва на обичащите хора, хората които са добри и обичат Бог. Те ясно ми обясниха, че ние нямаме никакво знание или право да съдим, който и да е - във връзка с това и връзката на сърцето на някой човек с Бог. Само Бог знае какво има в сърцето на човек. Някой, които си мислим, че е жалък, Бог може да го знае като прекрасен човек. Подобно, някой, който си мислим, че е добър, Бог може да го счита за лицемер с черно сърце. Само Бог знае истината за всеки индивид.

Бог ще съди всеки индивидуално. И Бог ще позволи на хората да бъдат дърпани в тъмнината от създания, които мислят подобно. Казах ви, от моето лично преживяване, какво се случва там. Не знам повече от това, което видях, но имам подозрението, че само видях върха на айсберга.

Заслужавах да съм там, където бях - бях на правилното място в правилното време. Това беше местото за мен и хората, с които бях наоколо бяха перфектната компания за мен. Бог ми позволи да преживея това и след това ме отстрани, защото видя нещо балансиращо като ме постави в това преживяване. Беше начин да ме прочисти. Хората, на които не им е позволено да бъдат дръпнати в тъмнината, поради тяхната обичаща природа, са привлечени нагоре, към светлината.

Никога не видях Бог, не бях и в рая. Бях далече в предградията и това са нещата, които те ми показаха. Говорехме дълго време, за много неща и тогава погледнах към мен. Когато се видях, аз греех, светех. Бях станал красив - не толкова красив като тях - но имах определени искри, които преди нямах.

Още неподготвен да видя Земята отново, казах им че желая да съм с тях завинаги. Казах, “Аз съм готов, Аз съм готов да бъда като вас и да бъда тук завинаги. Това е чудесно. Обичам го. Обичам ви. Вие сте прекрасни.”

Знаех си, че те ме обичат и знаеха всичко за мен. Знаех, че всичко ще бъде наред от сега нататък. Питах дали мога да се отърва от тялото ми, което определено беше пречка и да стана същество като тях със силите, които те ми показаха.

Те казаха, “Не, трябва да се върнеш.”

Обясниха ми, че съм много недоразвит и, че ще е от огромна полза да се завърна в моето физическо съществуване за да се уча. В моя човешки живот бих имал възможност да се развивам, така че следващия път когато съм с тях, ще съм по съвместим. Нуждаел съм се да развия важни характеристики, за да стана като тях и да се заема с работата, която те правят.

Отговаряйки че не мога да се върна обратно, опитах се да поспоря с тях и видях, че ако нося тази мисъл - мисълта, че може да се върна във ямата отново - ги молех да остана.

Тогава моите приятели казаха, “Мислиш ли че очакваме от теб да бъдеш перфектен, след всичката любов, което чувстваме към теб, дори след като ти беше на Земята богохулствайки и заплашвайки всички около теб?” И това, въпреки факта, че изпращахме хора да се опитат и да ти помогнат, да те научат на истината? Мислиш ли наистина, че ще сме разделени от теб отсега нататък?”

Попитах ги, “Но какво относно моето чувство за провал? Вие ми показахте, колко по-добър мога да бъда и съм сигурен, че не мога да достигна до това. Не съм толкова добър.”

Част от моята егоцентричност избликна и каза, “Няма начин. Няма да се върна обратно.”

Те казаха, “Има хора, които ще се грижат за теб, твоята жена, твоите деца, твоята майка и баща. Трябва да се върнеш обратно за тях. Твоите деца имат нужда от твоята помощ.”

Аз казах, “Вие можете да им помогнете. Ако ме накарате да се върна обратно ще има неща, които просто няма да станат. Ако се върна там и правя грешки няма да бъда в състояние да го издържа, защото вие ми показахте, че мога да бъда по-обичащ и по-милостив и ще ги забравя. Ще бъда лош към някого или ще направя нещо ужасно на някого. Просто знам, че ще се случи, защото съм човешко същество. Ще се проваля и няма да съм в състояние да го издържа. Ще се чувствам толкова зле, че ще искам да се самоубия и няма да мога да направя това, защото живота е ценен. Може би ще стана неконтактен. Та затова не можете да ме пратите обратно.”

Те ме увериха, че грешките са приета част на човешката природа.

“Тръгвай”, казаха те, “и прави всички грешки, които искаш. Грешките са начина, по който се учиш.”

Докато се опитвах да направя това, което знаех, че е правилно, те каза, че ще бъда на правилния път. Ако направя грешка, ще трябва напълно да я призная като грешка, след това да я сложа настрана и просто да не правя същата грешка отново. Важното нещо е да даваш най-доброто от себе си, да запазиш стандарта си за доброта и истина, и да не им правиш компромиси за да спечелиш одобрението на хората.

“Но,” казах аз, “грешките ме карат да се чувствам зле.”

Те казаха, “Ние те обичаме, такъв какъвто си, с грешките и всичко. И ти можеш да почувстваш нашата прошка. Можеш да почувстваш нашата любов всеки път, когато пожелаеш.”

Казах, “Не разбирам. Как мога да го направя?”

“Просто се обърни навътре,” казаха те, “Просто помоли за нашата любов и ние ще ти дадем, ако я искаш от сърце.”

Те ме посъветваха да разпознавам кога съм направил грешка и да се помоля за прошка. Преди думите да излязат от устата ми, ще ми бъде дадена, но аз трябва да приема прошката. Моята вяра в принципа на прошката трябва да бъде реална и аз ще знам, че ми е дадена прошка. Признавайки, публично или лично, че съм направил грешка, след това трябва да се помоля за прошка. След това, ще е обида за тях, ако не приема прошката. Не трябва да продължа наоколо с чувството за вина и не трябва да повтарям грешки - трябва да се уча от моите грешки.

“Но,” казах аз, “как ще зная кой е правилния избор? Как ще зная какво искате да направя?”

Те отговориха, “Ние искаме да правиш, каквото ти искаш да правиш. Това означава взимане на избори - и не съществува обезателно някакъв правилен избор. Има спектър от възможности, и ти ще трябва да направиш най-добрия избор, който можеш от тези възможности. Ако правиш това, ние ще ти помагаме.”

Не се предадох лесно. Спорих, че там обратно е пълно с проблеми и че тук е всичко, което искам. Поставих под въпрос моята способност да извършва каквото и да е, което те считат за важно в моя свят. Казаха, че светът е красиво изражение на Върховното същество. Може да намерите красотата или грозотата зависимо как ще си насочите ума към него.

Те ми обясниха, че финото и сложно развитие на нашия свят е извън моето разбиране, но аз съм полезен инструмент за Създателя. Всяка част от създанието, те обясниха, е безкрайно интересна, защото тя е манифестация на Създателя. Много важна възможност за мен би била да изуча този свят с учудване и забавление.

Никога не са ми дали директна мисия или задача. Бих ли могъл да построя олтар или катедрала за Бог? Казаха, че тези паметници са за човечеството. Те искаха да си живея живота, да обичам хората, а не нещата. Казах им, че не съм достатъчно добър да представям това, което току-що бях изживял с тях на световно ниво. Те ме увериха, че ще ми бъде дадена необходимата помощ, когато ми потрябва. Всичко, което е трябвало да направя е да я поискам.

Светещите същества, моите учители, бяха много убедителни. Силно осъзнавах, че не далеко беше Великото същество, което знаех, че е Създателя. Те никога не казаха, “Той го иска по този начин,” но това се разбираше от всичко, което те казваха. Не исках да споря много, защото Великото Тяло беше толкова прекрасно и изумително. Любовта, която излъчваше беше поразителна.

Поднасяйки моя най-голям аргумент против връщане обратно в света, аз им казах, че това ще счупи сърцето ми и ще трябва да умра, ако трябва да напусна тях и тяхната любов. Да се върна обратно ще бъде толкова жестоко, казах, че не мога да го понеса. Споменах, че света е пълен с омраза и надпревара и не исках да се връщам в тази водовъртеж. Не можех да понеса да ги напусна.

Моите приятели поясниха, че никога не са били разделени от мен. Казах им, че не съм осъзнал тяхното присъствие и че ако се върна обратно отново, няма да зная че са там. Обяснявайки ми как да комуникирам с тях, те ми казаха да утихна, вътре, и да поискам тяхната любов, тогава любовта ще дойде и аз ще зная, че те са били там.

Те казаха, “Няма да си далеч от нас. Ние сме с теб. Ние винаги сме били с теб. Ние винаги ще бъдем точно с теб през цялото време.”

Попитах, “Но как ще знам това? Кажете ми това, но като се прибера обратно там, това ще просто една хубава теория.”

Те казаха, “По всяко време, когато се нуждаеш от нас, ние ще сме там за теб.”

Аз казах, “Имате предвид, че просто ще се появите?”

Те казаха, “Не, не. Няма да се намесваме в твоя живот по какъвто и да е голям начин, освен ако не се нуждаеш от нас. Ние просто ще сме там и ти ще почувстваш нашето присъствие, нашата любов.”

След това обяснение, аргументите ми се изчерпаха, и казах, че мисля да се връщам обратно. И просто ей така, се върнах. Върнах се обратно в тялото, болката беше там, само че по-силна от преди.”

(край на НДЕ-то)

---

Завръщането към живота не е било лесно за Хауърд. Освен неговите физически проблеми, той се е сблъскал с обичайната поредица от неразбиращи и нечувствителни отзиви на неговото ново духовно състояние. Започна в болницата, каза той.

Хауърд казва: “Почувствах изумително чувство на любов към всеки. Исках да прегърна и целуна всеки, но не можех дори да седя. Казвах ‘О колко си красив/а’ на всеки. Бях вица на етажа. Хората го намираха за много забавно.”

Като други хора, преживели НДЕ, чувството на Хауърд на съпричастие се увеличило, както и неговата милост. Той можел, казва той, да почувства емоциите на другите по-силно, отколкото неговите собствени. Хауърд решил да стане Християнски свещеник след неговото НДЕ.

Оригинален Линк

През декември, 1943, Джордж Ричи умира от пневмония. Девет минути по-късно, по чудо и необяснимо, той се завръща в живота, за да разкаже за своето невероятно преживяване близко до смъртта. Неговото НДЕ силно повлияло на Реймонд Мууди, за да започне сериозно да изследва преживяванията близки до смъртта. Понеже доктор Мууди е считан за “бащата на НДЕ”, НДЕ-то на доктор Ричи е класика по самосебе си. Следва кратко резюме на НДЕ-то на доктор Джордж Ричи.

---

Джордж напуска тялото си и се вижда да лежи върху леглото си. Не разбира, че мъртвото тяло в неговото легло е неговото. Искайки ревностно да пътува до Ричмонд, Вирджиния да започне колежа, той се озовава да лети във въздуха към един град. Не е сигурен как е придобил тези странни сили на летене и прозрачност. Той пристига в един град и открива, че е загубил своята твърдост. Отлита обратно към болницата и вижда неговото безжизнено тяло в моргата и осъзнава, че е умрял.

Изведнъж Исус се появява, излъчвайки огромна светлина и обич. Целия живот на Джордж се появява пред него. Исус го пита, “Какво си направил с живота ти?”. Той осъзнава, че Исус не го съди, но той се съди сам.

Исус го разхожда из четири различни пространства в живота след смъртта. Те двамата летят към един голям град на Земята, където забелязват група от работници на производствена линия да работят. Той става свидетел на духа на една жена, която отчаяно се опитва да взема една цигара от работниците, които не я усещат. Тази жена е умряла сериозно пристрастена към цигари.

В една къща Исус му показва духа на едно момче, следващо една жива тинейджърка и той се моли за прошка, докато момичето изобщо не усеща присъствието на момчето. Исус казва на Джордж, че момчето се е самоубило и че е “оковано във всяка последица на неговото действие”.

Исус показва на Джордж един бар пълен с моряци, които са тежко пияни. Духове се опитват отчаяно и напразно да вземат пиене или да контролират алкохоличното държание на моряците. Тези духове са от хора, които са умрели сериозни алкохолици. Той е ужасен като наблюдава един пиян моряк да умира и един алкохоличен дух скача в тялото на моряка.

Исус го завежда в друго пространство, далече от земята и му показва един вид “приемна станция”, където духовете пристигат в дълбок хипнотичен сън поради техните вярвания. Това са били духове, които са вярвали, че трябва да спят след смъртта, докато Исус се завърне.

Исус му показва едно друго пространство, където ядосани духове са заключени в битка рамо до рамо, опитвайки се напразно да се наранят. Той чува устни обиди. Той наблюдава други да се опитват напразно да получат сексуално удовлетворение от едни други. Той също вижда духове да спорят относно религиозни или политически възгледи и да се опитват да убият другите, които не се съгласяваха с тях. Тук, той осъзнава, че вижда ада. Това са духовете, които са притиснати от някакви земни желания, които са излезнали извън физическото и които не могат да бъдат осъществени в духовното.

Той е отведен в едно друго измерение, което прилича на огромен университет. Тук той наблюдава хора, облечени като монаси, ангажирани в някакъв вид артистично държание или изследване. Той е отведен в огромна библиотека, където са събрани всички важни книги на вселената. Той пита Исус дали това е рая. Той му отговаря, че това са хората, които са израснали без егоистични желания, докато са били на Земята. Джордж осъзнава, че тези хора не могат да видят Исус, точно както другите не могат да го видят в ада.

Исус го изкарва извън космоса в един отдалечен град, направен от бляскава светлина, с подобно описание на града в “Откровение на Йоан”. Той стига до извода, че това е мястото, където отиват хората, които са станали на Христос, докато са били на Земята. Тук любовта е доминиращия фокус на живота. Той осъзнава, че вижда рая, но не му е позволено да влезне. Исус му показва бъдещето на Земята. После той се завръща в своето физическо тяло.

Оригинален Линк

Емануел Тувагираирмана е живял като Християнин в Рванда, но не е бил верен на пътя си към Бог. По време на геноцида през 1994, той е бил сериозно ранен и заедно с десет други хора се е скрил в едно училище. Раните по неговото тяло са се влошили и една сутрин неговите приятели осъзнали, че той е умрял. Не можели да го погребат, понеже е било твърде опасно да излязат от училището. Те се скрили в училището Кабвай в град Гитарама, на около 45 километра от столицата Кингали. Те са обвили неговото тяло в чаршафи и сега вече тялото му миришело и течности са излизали от него. Ситуацията продължила седем дни!

---

Емануел е имал преживяване близко до смъртта и бил откаран в рая. Той казва, че не е знаел как се озовал извън тялото си, но изведнъж е видял един мъж на една врата. Мъжът му казва, че е ангел и че стоят пред вратата на рая.

Той осъзнава, че има райско тяло, което било далеч по-красиво от земното тяло. После е заведен през една красива сладко миришеща градина от цветя. Там той среща Христос, който му се представя в две форми: първата с тяло в белези и втората с перфектно тяло.

Исус завежда Емануел обратно в Рванда в самата къща, където е мъртвото му тяло. Те са стояли в стаята и никой не можел да ги види. Исус показва на Емануел неговото мъртво тяло. То изглеждало ужасно. Исус му казва, че един ден след неговото посещение в рая, той ще се върне в това тяло.

Емануел успява да чуе разговор на хора в стаята, където било тялото му. Те са казали, “О, спасения мъж е умрял!”

Исус е отвел Емануел обратно в рая и му показва един красив град. Емануел казва, че това е много красив град с къщи, който не е виждал никъде по света. Имало е езеро там и Исус му казва, че не може да отиде от другата му страна.

Той се изненадва да види оттатък на езерото, някои от неговите приятели, който са умрели в Рванда, включително един Мюсюлманин. Емануел се изненадва, че не вижда някои силно религиозни Християни, с които той е служил на Бог. Той попитал Христос как така Мюсюлманин може да е в рая. Исус му казва, че когато този Мюсюлманин е умирал, той е викнал името на Исус и Исус го спасил от ада. Тогава Емануел го попитал защо една силно религиозна Християнка, което е служила на Бог с него в Рванда, не е била в рая. Исус отговорил, че е било поради нейния отказ да прости на тези, които са отказали да я посетят в болницата, когато е била болна. Емануел споменал друго име и Исус му казва, че причината този човек да не е в рая е, че е откраднал пари, които Християните са дали, за да се помогне на бедните.

Емануел тогава вижда една много ярка светлина отвъд езерото. Исус казва на Емануел, че той не може да се доближи до трона на Бог, понеже неговото време да напусне земята не е дошло все още.

После е показан ада на Емануел, който той казва, че е много гаден. Тези в ада са накарани да работят като роби през цялото време.

Исус после дава на Емануел нещо, което изглеждало като едно голямо парче шоколад и му казва да го изяде. Имало вкус на шоколад! След като го изял, Исус му казва, че е изял цялата Библия и че като се върне на земята, той ще може да запомни всички стихове без да отваря Библията. Един приятел на Емануел потвърждава, че това е вярно. Човека има цялото Свето Писание в главата си.

След седем дни от неговата смърт на Земята Исус казва на Емануел, че е време за него да се върне в неговото тяло на Земята. Исус му казва да отива и да свидетелства, за това, каквото е видял и да моли хората да се разкаят и да изгонят греха. Исус му дава три ангели пазители да го защитават винаги.

Емануел отказва да напусне рая, но Исус просто го е докоснал с върха на пръста си. Емануел се е озовал в тялото си, което в било пълно с ларви на мухи. Той казва, че е използвал ръката си за да премахне ларвите от неговата уста.

Неговите приятели не могли да повярват на очите си като видели загнилото тяло на Емануел да се помръдва и въжетата да се отпускат. Въпреки че повечето от останалите десет били много болни, те избягали от училищната стая, викайки че са видели призрак. Те се върнали след като чули гласа на Емануел да ги моли да се върнат.

Една от ръцете на Емануел е имала част, която е била изядена много от ларвите, което е причинило ръката му почти да падне. Той бил откаран в болницата в Кигали. Бог казва на Емануел да не се притеснява и да не приема предложената операция, при която ръката му щяла да бъде отрязана.

С Божиите свръхестествени начини на работа, Бог се появил като видение пред един доктор в Австралия. Бог го инструктирал да отиде в Рванда да потърси Емануел и да вземе всички необходими инструменти, които ще му позволят да направи операция на ръката на Емануел, която била все още закачена за тялото му. Бог дал на доктора подробности относно Емануел, включително болницата в Кигали и негова снимка. Докторът отлетял към Рванда и намерил Емануел.

След лечението Емануел започнал служба си да свидетелства какво е видял в тая. Навсякъде, където Емануел е отишъл се случвали чудеса. Например в Рванда той се е молил и една много силна вещица, от която всички в Рванда се страхували, загубила всичките си сили! В Танзания, Емануел бил откаран в затвора заради проповядване и покръстване на Мюсюлмани. Докато бил в затвора, той се молил и силен вятър разрушил затвора. Офицерите в затвора го пуснали на свобода следващата сутрин! Сега Емануел служи в Кения и Южна Африка. Той пътува из различни страни, за да сподели неговото свидетелство с другите.

Оригинален Линк

Gerard Landry

Доктор Герард Ландри, изследовател на безчувствени състояния, е работел двадесет и шест години в медицината и е имал много добър живот като Християнин с жена и три деца до преди неговия сърдечен удар на 24. Март, 1979 година. Последицата от това било следното НДЕ:

---

Изведнъж не можех да мисля. Към 4:13 следобед, бях транспортиран от физическото измерение, измерението на тялото, в духовното измерение. Знаех, че съм в друг свят, свят, който е толкова реален, колкото този свят е реален за тези, които четат това. Това което видях, го видях с очите на духа, защото по това време, моята душа и моя дух бяха в рая. В момента, когато напуснете плътта, вашето духовно осъзнаване се засилва, защото плътта държи долу вашето духовно осъзнаване. След смъртта, вашия дух е освободен. Моето преживяване беше свръхестествено, но реално.

Първото усещане беше за вечността … Когато умрем всичко спира. Сякаш най-накрая стигаме до наносекундата, където времето спира за нас. Като часовник, нашето тяло спира в това време. Но нашия дух и съзнание продължават да живеят в измерение извън линейното време. Излизаме от наносекундите в пространствено-временни размери, които не можем да знаем тук на Земята. Наричам го вечното сега, защото така го чувствах. Миналото, настоящето и бъдещето, всички се сляха в това, което Светото писание нарича вечността. Вечността е настоящето, сегашния момент, който никога не свършва.

За да разберем това пространство се нуждаем да свържем човешкия дух със Светия Дух. Като се случва тази връзка, ние минаваме от познанието на главата към преживяването на сърцето. Исус дойде специално, за да ни даде този вид живот - вечния живот. Той ни каза за него. Той го демонстрира. Той го даде.

После сякаш имах очи навсякъде около главата ми, видях светци, души, които бяха в рая, многобройни. Нямаше начин да ги преброя. Дали бяха милиони или билиони, нямам си идея. Докъдето можех да видя във всяка посока бяха хора с всякакви размери облечени в бели широки дрехи. Хората бяха прозрачни. Можех да виждам през тях. Те бяха зад мен, пред мен, всички около мен. Те се “носеха” на нещо, което изглеждаше да е кристално огледало или облак или дим. Трудно е да се опишат тези неща с земни думи, но се опитвам да ви покажа какво видя моя дух. Всеки човек държеше корона на главата си.

Светците казаха, “Чакахме те”.

Погледнах моето тяло и разбрах, че съм една от тях. Когато погледнеш към себе си и видиш през тебе си, това е голямо преживяване. Гледах една форма на моето тяло.

Тогава облаците се разделиха (но те не бяха точно облаци) и Исус се появи. Когато се появи, той ми се показа на кръста все едно беше от плът, все още с неговите продупчени от пирони ръце и крака.

За мен това означаваше, че кръстът ще бъде запомнен завинаги в рая и че спасението, което той носи е завинаги.

Ако се опитах да опиша как изглеждаше, цветовете на очите му и всичко друго, думите ми щяха да са недостатъчни. Би било като да видиш снимка и после да се опиташ да опишеш какво е да преживееш човека.

Тогава Исус ме погледна с поглед изпълнен с милост, пълен с любов и грижовност. Поглед подобен, представям си, на погледа, които е дал на неговата майка, Мери и неговия приятел Йоан, когато те чакаха в агония до стъпалото на кръста. Този поглед беше същината на любовта. Разбрах пълнотата на любовта на Бог в този момент. Погледа би трябвало да е същия като този, който Исус е дал на Матей на масата на събирача на данъци.

Исус вероятно просто е спрял, погледнал го е и казал, “Следвай ме”.

Също видях перфектното подчинение, което Исус имаше към неговия Баща. Той му се подчиняваше на кръста. Той умря на кръста за нас, защото той обича своя Баща и обича нас. От любов той стана слуга за нас. Всички неща, които прочетох в Библията станаха реални за мен тогава.

Исус приказваше с глас, който предаваше същата любов, която неговия глас ми предаде, такава благост и нежност. Веднъж чуеш ли го, никога няма да го забравиш.

Той ме приветства с “Гери, нека моя мир да бъде с теб”, моето първо име, после мирът да бъде с теб.

Той каза, “Ти си излекуван. Не чувстваш болка. Нямаш притеснения. Няма да имаш страхове или вина от миналото. След една седмица ще бъдеш у дома от болницата”.

Когато Исус каза, “Ти си излекуван” си помислих, Господи, прекрасно е в това място. Искам да остана.

Той ми каза, че всички молитви, за който се молихме тази сутрин ще бъдат отговорени.

И той каза, “Отиди и кажи на твоето семейство, твоите приятели, твоите другари, и на всеки, който успееш, кажи им за моята любов. Искам да прочетеш евангелието на Йоан, първите две писма на Йоан и всичко от Откровение”.

“Господи”, казах, “Защо искаш да направя това?”.

Той каза, “Йоан е мой приятел. Той знае всичко за моята любов”.

Не разбрах напълно какво се случи, моето сърце е спряло за четири минути и бях върната обратно към живота. Когато Господ свърши разговора с мен, осъзнах, че съм обратно в тялото ми. Тогава изпаднах в дълбока кома, в която не можех да комуникирам или да мърдам някоя част от тялото ми за повече от десет часа.

Оригинален Линк

През 1928 Лораин Тутмарк е имала отравяне на кръвта. Понеже е нямало антибиотици по онова време, докторите я изпратили в къщи и й казали, че не могат да направят нищо повече за нея. От това последвало нейното преживяване близо до смъртта:

---

Като лежах на леглото една сутрин, усетих че болката по тялото ми я нямаше. Не мислех за нищо, просто гледах нагоре към тавана, когато почувствах нещо странно да се случва. Почувствах, че се издигам извън тялото ми и отидох точно в горния край на стаята, от където гледах.

После се придвижих напред и минах през стената. Веднага се озовах до врата ми в черна река, толкова черна, колкото може да е черното и много студена. Моята физическа болка, липсваща преди малко, се завърна. Водата се въртеше около мен.

В ума ми попитах, “Къде съм?”

Чух висок обичащ глас да казва, “Това е вечността. Това е вечността. Ти си загубена!”

Отекна, “Ти си загубена!”

Силният глас дойде отзад и затова не видях кой беше, но знаех, че е гласа на Бог.

“Какво е това?” попитах отново.

Той отговори, “Това е реката на смъртта”.

Неговият глас отекна, “Това е реката на смъртта”.

Не знаех какво означаваше “да си загубен” или “реката на смъртта”. Исус спасителят беше неизвестен за мен тогава. Когато бях на три или четири години, започнах да ходя на Неделно училище с моите сестри и братя. Харесваше ми да ходя на заниманията с деца, но не учихме нищо като спасение. Не бях ходила на църква, от както бях млада.

Имах ужасен страх, когато бях обгърната от тази черна река, не можех да плувам. Като видях всичката вода, си знаех, че умирам. И когато този глас ми каза, че съм загубена и че това е вечността, тогава знаех, че Бог ми разкриваше, моето загубено положение. Започнах да се завъртвам във водата, която стана като водовъртеж. Продължи, по-бързо и по-бързо и по-бързо, и ме дърпаше надолу. Борех се да спася живота ми. В болка, мизерия и страх, продължих да потъвам надолу в тази вода. Когато стигнах до дъното, не можех да се боря повече. Напълно изтощена, аз се предадох.

Тогава видях светлина да влиза във водата около мен. Водата стана топла. Погледнах към светлината и видях Исус на около един метър над мен в отвор над главата ми. Всичко друго беше тъмно, но той беше ярък! Светлината идваща от него не можеше да се опише. Неговата коса имаше кестеняв цвят и беше къдрава. Имаше такива красиви очи. Никога няма да забравя тези очи. Те бяха толкова големи и пълни със смисъл и доброта и прошка и милост. Всичко, което искате да видите в лицето на Исус беше там.

Трябваше да знам, че съм изгубена, преди да бъда спасена. Той имаше такова състрадателно лице. Никога няма да го забравя. Но Исус не се усмихваше, ами беше тъжен. Неговите очи бяха толкова проникващи.

Когато погледнах неговата бледо сива широка дреха, видях едно голямо червено петно на неговите гърди и се чудех какво означаваше то. Не можах да видя какво е то и бях любопитна да разбера. Беше просто едно голямо петно.

Мигновено един глас проговори. Въпреки, че не попитах, той знаеше какво исках да знам!

Той каза, “Това е кръвта, която пролях на кръста за вашите грехове”.

Разбрах неговото значение: Знаех, че греша, като кръвта ми беше обяснена.

Тогава Исус каза, “Последвай ме”.

Казах, “Аз ще!”

В мига, в който казах, “Аз ще”, водата беше изчезнала.

Той беше сложил неговата дясна ръка долу във водата и когато каза, “Последвай ме” всичката тъмнина изчезна от живота ми, изчезна напълно! Яркост, но не беше от слънцето, ами дойде от Исус. Прозрачна златна светлина дойде от него, от неговото тяло.

Като протегнах лявата ми ръка и хванах неговата топла ръка, мигновено почувствах силата на Бог да минава през тялото ми. Никога не бях чувала за силата на Бог. Бих използвала думи от химн, за да опиша чувството на силата на Бог. Беше като “искри от блъскане на стомана” минаващи през тялото ми от главата до петите ми отново и отново. Ставах все по-силна и по-силна като силата минаваше през мен!

Накрая си помислих, “Аз съм добре. Нямам болка. Това е реално! Това е реално!”

Когато казах това, “Това е реално”, аз погледнах Исус.

Всичко, което той каза беше, “Следвай ме”.

Това беше всичко, което той трябваше да каже на някой!

Двамата се носехме към една стена. Спряхме може на около пет метра от стената. Все още държах ръката му и следвах неговия поглед. Той гледаше право напред. Погледнах нагоре и видях една прозрачна стена да блести като чисто злато, до колкото можех да видя. Можех да видя в нея, двадесет сантиметра или повече, но не през цялата. Ох, исках да видя зад тази стена.

От зад стената чух много движение. Всичко беше живо зад тази стена. Сякаш беше зората на нов ден, денят тъкмо започваше! Беше красиво преживяване. Чух малки птички да пеят, мънички птички, и те ставаха все по-шумни и по-шумни. Хората казваха, че е нямало птички в рая, но аз ги чух.

После чух нещо като милион малки златни камбани да дрънчат, те звъняха и звъняха. Много пъти оттогава чувам тези камбани по средата на нощта (и това не е от високо кръвно!). После чух бучене и после хор да пее. Пеенето ставаше все по-силно и беше в минорен тон. Беше красиво и в перфектна хармония. Също чух струнни инструменти.

Знаех, че имаше цветя. Можех да ги помириша, но не можех да ги видя. Тяхната миризма беше като парфюм върху нежен бриз, много нежен бриз.

После понеже светлината беше толкова ярка, явно стана обяд. Стъпих напред да търся врата, но не видях. Не беше моето време да влезна.

Обърнах се да погледна към Исус, но той беше изчезнал. Не го виждах или чувах. Той беше просто изчезнал! Тогава в този момент, се почувствах обратно в тялото ми на леглото.

Никога не исках да се връщам тук, си помислих. Търсех вратите на рая.

Оригинален Линк

---

През 1979 Картър Милс е направил история в Комънуелт на Вирджиния, в града Линчбург, като станал най-младия баща, които е спечелил попечителство на едно малко дете при развод. Шест месеца по-късно огромен товар стегнати твърди картони, които Милс е натоварил, се изплъзнали и го ударили в един стоманен стълб. Той си спомня остра болка, как се стоварва и отивайки в тъмната празнота, после как се носи в легнала по очи позиция три метра над неговото смачкано тяло. Той видя и чу хора наоколо, викайки за линейки и казвайки, “Не го докосвай, дай му въздух”.

Неговото тяло премина от бяло в синъо, нямаше въздух. Гледката го изпълни със страхопочитание.

“Аз съм тук, моето тяло е там. Как се случва това?”

Не разбирайки как изведнъж може да се носи из въздуха, Милс се опитва да влезе в тялото си. Пълзейки надолу все едно плува, той почти постигна целта си, когато една нежна но силна ръка дръпна рамото му. Когато погледна нагоре, там бяха два ангела с широки дрехи, криле и дълги коси, без цвят, но непрозрачно бяло, от неопределен пол.

“Какво става?” попита той.

“Ние дойдохме да те отведем при Бог”, отговориха те.

След известно объркване от страна на Милс, триото напусна сцената с огромна скорост, напускайки Земята зад нас сякаш беше звезда с размера на нещо дребно. Тяхното предназначение беше интензивно ярка светлина.

Милс попита, “Как не ми е студено и как не се задушавам толкова далече в космоса?”

Единия ангел отговори, “Това е твоето духовно тяло, тези неща не го засягат”.

Те го откараха на една платформа и по средата й имаше едно същество, толкова могъщо, че Милс си помисли, че е то е Бог. Ангелите се поклониха и заеха места с други два, всеки с разтворени криле ръце стиснати в молитва, в четирите краища на платформата. Мъжки по маниер и глас, гладко избръснатото същество се оказало, че е Исус.

Милс не можеше да погледне Исус в лицето, понеже той се възприе като гол и неподходящ за такава публика. След малко придумване от Исус, той се почувства по-спокоен.

“Ще те съдя”, каза Исус.

Моментално целия живот на Милс започна да върви, започвайки от раждането. Той изживял отново да бъде малка искра от светлина пътуваща към Земята, после яйце и сперма се срещнали и влезнал в утробата на майка си. За няколко секунди той трябвало да избере цвят на косата и очи от генетичния материал, които имал на разположение и всякакви гени, които да му дадат тялото, от което е имал нужда. Той подминал гените за клубни крака и после наблюдавал от перспективата на душата как клетките се делят. Можел е да чуе родители си, когато те приказвали и да почувства техните емоции, но всякакво знание от неговите минали животи било изчезнало.

Раждането било шок: ужасни светлини, огромни хора, очи надничащи над маски за лица. Единственото му успокоение било неговата майка.

Той преживял отново всяка една случка от живота си, включително като убил птичка майка, когато е бил на осем години. Той би толкова горд от този единствен изстрел, до преди да почувства болката, през която са минали трите бебета на птичката, когато умрели от глад без нея.

“Не е вярно, че само хората имат души”, предупреждава днес Милс, “Насекомите, животните, растенията имат също души. Да, аз все още ям месо, защото в това измерение видовете се ядат помежду си, за да оцелеят, но аз благославям моята храна и казвам благодаря за дара, който живота дава. Ако не го направя, храната се вкисва в стомаха ми”.

Показано му е, че ада е черна тъмнина без Бог.

Разтревожен, той вика, “Как можеш да седиш на този трон и да позволиш такава мизерия да се случва на Земята?”

Нежно му е казано, “Това е ваша вина. Дал съм ви инструментите, с които да живеете. Дал съм ви свободна воля. И ви позволявам да бъдете част от моето създание. Вашата свободна воля и избори са отговорни за глада, войните и омразата”.

Милс почувства силна вина, когато осъзна, че ние съществуваме заедно с Бог. Никой не е слуга или роб на Бог.

Исус, ангелите и платформата се разпаднали на огромна сфера от светлина, когато Милс вече не се нуждаел от тяхната форма, за да е спокоен. Като сферата растеше, тя го погълна и го напълни с екстаз от безусловна любов.

“Сексуалният оргазъм не може да се сравни. Вие сте толкова нависоко. Увеличете това до безкрайност!”

Той погледнал обратно към разкъсаните си останки като топка от всезнаеща светлина и се блъснал в неговия слънчев сплит с такава сила, че тялото му се раздвижело.

Казано му било преди да напусне Другата Страна, “Никаква болница, никаква кръв, никаква операция. Бог ще ти покаже как да се излекуваш”.

Затова, когато Милс се изправил, той отишъл до колата си и карал към вкъщи и по пътя се разминал с линейката, която е била изпратена да го спаси. Присъстващите потвърдили, че е бил мъртъв за двадесет минути. Следващата сутрин Милс се събудил целия облян в кръв.

Докторът, при който отишъл го преписал за психиатрията като луд, когато той отказал операция. Понеже три независими психиатъра трябвало да потвърдят решението, и един възразил, Милс е бил пуснат. Въпреки че раните му били огромни и сериозни, той се възстановил сам и се върнал на работа. Неговата предишна жена се възползвала от неговия обет и поискала попечителство три пъти. Изгубила всеки път.

“Властите се опитаха да ми вземат сина. Загубих половината от приятелите си, моята работа, почти всичко друго, което имах, но не загубих напътствията на Бог. Две години не приказвах за моето преживяване. Преминах от активен живот в този на инвалид преди да мога да променя нещата. Исках да завърша психология, но трябваше да напусна няколко години по-късно, когато ми свършиха парите”.

Появяването на Картър Милс в Шоуто на Гералдо през 1989 предходило скъсването на приятелство със стар другар, просто защото той се е съгласил да приказва за неговото преживяване близко до смъртта в националната телевизия. Милс е бил съкрушен, но се появил, там и на още стотици места, споделяйки многотомното знание, което му е било дадено на Другата Страна. За това е бил както мразен, така и са му благодарили, избягвали и посрещали. Неговия ум е бил често изпълван с невероятно точни предсказания, които са го оставяли разочарован от искането да знае, какво да направи относно тях. Понякога чувства, че губи личен контрол. Крушките дори гърмят в негово присъствие, ако щраква твърде бързо превключвателя. Но е по-здрав от всякога, младолик и пълен с енергия и се хвали за неговия син, въпреки всички проблеми. “Моята жертва си заслужаваше, защото моя син знае, че Бог е реален. Той не взима наркотици и е настроен към своя собствен дух”.