Преживявания близки до смъртта

Оригинален Линк

Нигел М. претърпява злополука с хвърчило и попада в една огромна маса от хора. В центъра на масата усеща светлина, към което иска да стигне и единствения начин е като …

---

При злополука с едно хвърчило бях изхвърлен на около 70 метра хоризонтално и на поне 6 метра височина във въздуха в единия ръб на покрива на къщата ми. Имах 21 фрактури на бедрата, ребрата, раменете, няколко сътресения, спукан бял дроб, тежки вътрешни и външни натъртени места и шок покрай другите наранявания.

Бях несъзнателен за около 14 часа с около 3 епизода продължаващи за секунди, всеки с полу-съзнание.

По едно време на моята несъзнателна фаза се озовах хвърлен на края на една въртяща се маса от същества. Всички същества около мен бяха много черни и атмосферата беше като депресия и примирение. Бях избутван много бързо от въртящата се маса от хора, някои изглеждащи като вървящи скелети. Имах чувството, че се движим в кръг, също се движихме и към края на въртящата се маса, където тези същества просто падаха от края в нищото или смъртта.

Имах чувството, че не исках да отида там и се опитах да се боря срещу движещата се маса от хора. Беше трудно да не се оставиш да те движат, все едно се бориш срещу течението, когато прекосяваш река. По едно време осъзнах, че в далечината, в центъра на тази огромна маса от същества имаше една блестяща светлина. Понякога, докато се борих с течението, виждах малък и слаб изглед на тази светлина. Исках да отида по-близо до тази светлина.

Открих, или чрез опит и грешка или чрез някакво външно напътствие, че единствения начин, за да стигна то тази светлина беше да имам чисти мисли да помагам на другите. Опитах се да го направя и открих, че като се фокусирам просто на помагането на другите или като като се опитвах да развивам съчувствие, можех да се приближа до светлината в центъра.

Веднага когато имах някаква егоцентрична мисъл или някаква друга мисъл различна от помагане на другите, бях моментално хвърлен към края на огромната въртяща се маса и трябваше да се мъча обратно към центъра. Външните краищата на масата се въртяха с хиляди същества с ужасно бърза крачка. Като се приближавах по-близо до центъра скоростта намаляваше и енергията на съществата ставаше много по-лека и по-малко безумна.

Минах покрай няколко хора, които разпознах, по моя път към центъра и сякаш можех да почувствам по цвета, които те излъчваха от техните тела какви хора са наистина под тяхната външност. Ако ги съдех по някакъв начин, бях веднага хвърлен към края на сферата и обратно при тази гадна, безумна черна тълпа.

Открих, че е полезно да си повтарям “Просто помагай на хората”, като една мантра, която ми помогна да стигна до вътрешния кръг, където много спокойно и бавно движещи се чисти същества седяха около една голяма светеща бяла светлина. Почувствах се почетен да бъда там и осъзнах, че трябва да си пазя мислите напълно чисти, в това което изглеждаше като много свещено място.

Имах желанието да се разтопя в бялата светлина. Сякаш един глас ми каза, че единствения начин да направя това беше да си изпразня съзнанието от всички мисли, но все пак да запазя една малка част фокусирана да помагам на другите. Направих това и се разтопих в светлината. Това беше неописуемо блажено преживяване. Почувствах, че съм част от всичко и в същото време бях абсолютно празен. Беше напълно пречистващо, лекуващо и безвременно.

Следващата ми съзнателни спомени бяха, че се бях върнал обратно в тялото ми и изживявах огромна болка. По едно време по-късно отидох в спешното отделение в реанимационния отдел в болницата Нелсън и започнах да се възстановявам физически.

Оригинален Линк

Роналд Кругер подробно споделя НДЕ-то си, което е описано в неговата книга, “Едно По-Висше Добро”. НДЕ-то му се случва вследствие на катастрофа с кола, когато е бил на 15 години. Среща се със неговото единно съзнание и после с Триединството. След това трудно се решава, но се връща обратно на Земята.

---

Част 1 - Смъртта идва лесно

Да умреш по някога е трудно, но смъртта идва лесно.

Моят приятел, Рон, и аз пътувахме на автостоп до един малък хълм на около 12 километра от нашия град, за да можем да отидем като големите на бар, който обслужваше и непълнолетни. Бях на 15 години.

Към 1 часа вечерта се уговорихме с един млад мъж от нашия град на име Ричард да ни закара у дома. Пиенето беше станало легално за Ричард и той се възползваше напълно от правата си.

Седях отпред в колата. Рон беше отзад с приятеля на Ричард, чието име ми се губи.

Вместо да тръгнем по магистралата, където полицията сигурно щеше да ни забележи да се движим зигзагообразно, Ричард тръгна по селския път, ускорявайки по една права и плоска настилка. Коловете на оградите не се виждаха ясно като ускорихме със 150 километра в час.

Колата на Ричард беше относително бърза за края на 50-те години, но беше стара и разхлабена, и с тази скорост, шумът от пътуването заглуши нашия разговор и радиото. Всички се замълчахме и главата ми започна да се клати.

Не съм сигурен дали Ричард също заспа, но той не видя Т-образното кръстовище и не натисна спирачките. Аз премигнах с очи и го забелязах точно когато ударихме дигата на канавката. Това раздрусване премахна една ограда с бодлива тел като профучахме във въздуха.

От удара в дигата моята глава се блъсна в предното стъкло на колата. Това ме зашемети, но не ме нокаутира. Главата ми бучеше докато колата лъкатушеше и подскачаше около 45 метра в полето. Всичко сякаш се случи в забавено движение. Сигурно сме изминали разстоянието за няколко секунди, но изглеждаха да са много. Погледнах Ричард, който беше се забил в кормилото откакто се блъснахме.

Колата сигурно се движеше все още с около 70-80 километра в час, когато се блъснахме в едно старо неподвижно оградено ябълково дърво. С относително бавно движение цялото ми тяло се тласна напред, постепенно набирайки скорост като приближавах прозореца на колата. Спомням си, че главата ми се килна, когато лицето ми срещна и се размаза в прозореца. Нямаше болка, само удоволствие. После изгубих съзнание.

По време на удара, главата ми се плъзна нагоре по стъклото до металната стойка, която държеше огледалото за виждане назад. Рон после ми каза, че когато той и Ричард са се съвзели, са ме видели да вися там, потънал в кръв. Ричард искаше да ме измъкне от там, но Рон го спря, защото се страхуваше да не навредят на главата ми. Те ме погледнаха и помислиха, че съм вече мъртъв.

И двете им наранявания бяха доста сериозни, но те вървяха упорито на крака, за да намерят най-близката къща, оставяйки ме в колата отпред с приятеля на Ричард в безсъзнание на задната седалка.

Когато те се върнаха с помощ, приятеля на Ричард и аз бяхме изчезнали. Междувременно, този млад мъж, вероятно объркан и уплашен, ме е събудил и ме е издърпал от катастрофиралата кола.

Не си спомням да са ме дърпали, но си спомням части от нашето пътешествие. Като неясен сън, чух клаксона на колата да свири постоянно като се отдалечавахме. Спомням си, че се спъвах по пътя и исках да легна и да заспа, но този мъж настояваше да продължаваме. Мисля, че легнах или изгубих съзнание и той май ме е носил.

Все още като неясен сън, следващото нещо, което си спомням, беше че лежах проснат по очи на земята. Светлини премигваха и хора стояха около мен в кръг. Един от тях каза: “Този изглежда доста зле. По-добре да го закараме бързо до болницата”. Помислих си, че валеше, но после ми казаха, че не е валяло тази нощ, така че сигурно съм бил целия облян в кръв. Изпаднах пак в безсъзнание.

Изведнъж бях напълно буден, по буден от колкото съм бил през живота ми, по-буден от живота. Бях напълно освободен от болката и съмненията и неприятните физически усещания и ограничения. Носех се близо до високия таван в една от стаите в болницата. По това време, това изглеждаше напълно естествено и нормално.

Има хора, които считат смъртта за един дълъг сън или почивка. Сънят е необходим само за живите. Мъртвите са толкова изпълнени с енергия от изумителната, увековечена и неограничаваща Сила, че никога не се нуждаят от сън.

Разпознах доктор Кетър в стаята. Той и две сестри трескаво работеха върху някой. Кръв и течности се вливаха в една от неговите ръце, един друг буркан от кръв се вливаше в другата. Едната сестра правеше асфикция. Другата здраво държеше неговата брада с едната ръка и натискаше с другата си ръка страната на неговия неговия врат, за да намали кървенето. Доктор Кетър зашиваше рани със сръчност и скорост, която беше за възхищение.

Тогава разбрах, че работят върху моето тяло. Трябваше да погледна по-отблизо за да бъда сигурен. Безжизнено тяло без душа е малко отличително. Всъщност повечето характеристики, които забелязваме по лицата и телесните форми на нашите познати хора са силно преувеличени от нашето съзнание (mind). Те са егоистичния навик да се изолираме от нашите познати и да съдим другите по тяхната външност. Когато умрем и осъзнаем универсалната връзка на човечеството чрез същата жива сила, тези отличителни характеристики се свързват, губят очертанията си и стават една обща форма и вид на човека.

После разбрах, че съм мъртъв и това всъщност ми хареса. Също и благодарно знаех, че това, което докторите и сестрите правеха нямаше да стане. Последното нещо, което исках, беше да се върна. Тялото лежащо там не означаваше нищо. Беше просто купчина от месо. Физическото тяло е просто един инструмент и можех да го оставя със същото желание, с което бих оставил един развален чук.

“Нека мъртвите да погребат мъртвите”, е казал той. И си спомням колко ценна земя и купища пари се губят за погребения. По-добре да дарите органите си на живите или цялото ви тяло на науката.

През моите 15 години съм бил в отлично физиологично състояние, но никога не се бях чувствал толкова прекрасно. Няма такова преживяване или химическо причинено състояние на Земята, с което мога да го сравня. Най-доброто, което ми идва на ум е: един от най-добрите ви дни в живота, вие сте в мъчителна болка в сравнение с това извънтелесно състояние.

Почувствах страхотно чувство на мир и абсолютна липса на страх. Греех се в пълна и абсолютна сигурност. Простота и чистота минаваха през мен като осмоза. Всичко лошо, страшно или объркващо остана в тази купчина месо. Моята истинска идентичност беше непокътната и се почувствах прекрасно скромен и чист и обичащ.

Да сме мъртви е благословение поради липсата на всичката сетивна информация. Оставени сме с нашите истински мисли и емоции, нашето истинско съзнание, без непреодолимото влияние на егото заблуждаващо инстинктите за оцеляване. Всичките сетивни стимули са объркващи и непотребни. Иронично, точно нещата, които ни правят живота реален (нашите сетивни възприятия) са нещата, с които живеем в ада. Буда беше прав: животът е страдание. Докато сме живи ние сме завоеватели, свързани с болките и удоволствията на нашите неврони. Докато искаме сетивни удоволствия ще трябва да издържаме и на болка. Духовния мир, от друга страна, е най-голямото благословение, което се носи в отсъствието на сетивните възприятия, игнориращо объркването на добро и лошо.

По начин, по който го обясних може да звучи като не съществуване за някой, но това е единственото съществуване на грамадния и неописуем мир, сигурност и разбиране. Възприятието на егото за света е колективно наложена илюзия. Да бъдеш без искане или желание не е несъществуване. Това е състоянието, в което всички наши искания и желания са изпълнени.

Като се носех почувствах една прекрасна сила да ме повиква от горе. Отивах у дома. Всичко, което трябваше да направя е да го искам и да следвам силата или по-скоро да я оставя да ме привлече. Помислих си за моите братя, сестра ми, майка ми и баща ми. Знаех тяхната болка, техните проблеми и тяхното объркване. Знаех и простите решения за всеки един от тях. Но също знаех, че те трябва да намерят своя собствен начин. Радостта е празна ако някой просто ти я подаде или те води до нея сляпо.

Затова си обърнах вниманието и волята към силата и започнах да се издигам. Тавана се разложи и имаше един бърз звук, като пускане от вакум, и веднага бях в друго пространство.

Въпреки че пътувах към една блестяща светлина, не минах през тунел. Пътуването беше като за един миг. Никой не срещнах по пътя. Познавах пътя много добре.

Част 2 - Райските полета

Това, което наричам “Райските полета”, беше пълно с нежен мир. Безкраен простор от великолепна светлина обгръщаше и проникваше във всичко. Тази светлина беше равномерно разпределена и сякаш се вълнуваше нежно със едно силово поле.

Точно пред мен, но леко надолу, стояха група от духове, по-малко от 100, но повече от 50. Всеки дух си имаше своята самоличност, но те бяха част от самоличността на всеки, едно съзнание, всички част от една единствена сила. В центъра на първата редица бяха три жени от ориента. Осъзнах, че всички духове представляващи нещото бяха моите предишни животи, и че ориенталските жени бяха моите най-последни животи.

Лицата им бяха ясно човешки, но от раменете надолу, техните форми ставаха по-мъгливи. Ръцете и краката им изчезваха постепенно към техните краища. Носейки се на едно и също ниво по редици, те изглеждаха леко съединени с раменете си. Техните самоличности бяха от двата пола и от всички националности. Никои от тях не бяха умрели познати и никой не разпознах от тях от сегашния ми живот.

Всеки от духовете беше живял веднъж, но истината и преживяванията и мъдростта от всеки живот беше неделима част от цялата група. Когато всяка душа се е върнала, нейната душа е била погълната от всички, и така е нямало разлика между мислите и отношенията в групата. Всяка една от тях е споделяла напълно всяко преживяване и всяко знание на всеки живот във единното съзнание. Както подправки и други съставки образуват яхния, всяка една прибавена към микса, но крайния вкус беше един. Аз бях тях и те бяха мен. Те бяха всичкото мое минало и те бяха моето настояще.

Те общуваха с мен не със думи, ами със един вид телепатия. Всяка мисъл, дали е била една проста емоция или тонове от информация, дойде пакетирана на мига с пълно разбиране. Нито едно съобщение не страдаше от неразбиране, проблемите на синтаксиса или различието на интелегентността.

Думите са примитивни, ненадеждни, използвани по-скоро да объркат другите и нас, отколкото да предават истина. Езикът може да е свидетелство за нашата висша интелегентност на Земята, но на Полетата той е подобен на грухтене и пискане. Ние създаваме думите за да обозначаваме, различаваме и да разделяме всичко. Затова считаме всичко и всеки за отделен. Думите формират мисли и комуникацията в света, но те са напълно неадекватни, за да опишат или обяснят емоционалната комуникация в духовния свят.

На Полетата само истина съществува, но не е изразена толкова с концепции, ами с емоции. Дори вечните истини не са познати в литературния смисъл, те се чувстват емоционално. Това, така си мисля, е което се има предвид със “неописуемия Тао” в древните източни текстове.

На Земята не само че общуваме с думи, ние мислим с думи, и въпреки това ние може и да успеем да изкажем концепции като единство, цялост и “единството на всичко, което е”, ние го правим това с несъвместими думи предназначени за разделяне. Сякаш се опитваме да видим дъното на езеро през мътна вода. Солидната реалност на тези хипотетични концепции не може да бъде напълно оценено от мислене, тренирано с думи.

Езиците, които сме развили, за да създадем нашата отделена реалност, е причината за нашата свойствена самота, защото в нея ние сме емоционално и интелектуално разделени за кратко време от друго духовно съществуване и от универсалната връзка с Висшата Любов. Това разделяне ни прави страхливи и съдещи. Това влияе на цялата култура и моралност на света. Понеже ние слагаме пълна вяра в нашата сетивна реалност, възможностите на нашата интелектуалност и науките, които създаваме с нея, ние сме обречени да живеем реалността на живота, която ние създаваме, докато сме на Земята. Защото го вярваме толкова силно, това е нашата реалност. Ние наистина сме вкусили от всеизвестното Дърво на Знанието и сме били прогонени от емоционалната Градина на Еден.

На Полетата, всичко е безкрайно. Знанието за това и твоето място във вечния момент носи неизбежна сигурност. То е мястото на безкрайното съществуване и безкрайната радост.

На определеното Поле, което посетих, там нямаше нужда от почиване. Нито имаше нужда от храна или вода или нещо солидно от Земята. Всяка нужда, искане и желание беше доставено от всемогъщата сила на Любовта. Тази Любов е толкова силна, толкова изключително изпълваща, всичко друго беше нематериално. Тази всемогъща сила на Любовта надминава силно нашите егоистични интерпретации на емоциите. Тя е самата сила на живота и цялото създание. Не е неутрална, ами е еднаква към всичко добро и лошо, защото всеки, който все още трябва да преживее на Земята е смесица от добро и лошо. Само ние правим разликите в степените. Най-висшия дух е безпристрастна сила от универсална и безусловна Любов, едно Висше Добро.

Тази висша Любов ме заля от групата от духове (единното съзнание) изцяло, и аз почувствах същото към тях. Това даване и получаване на истинска безусловна любов беше неописуемо. Не може да се сравни с нищо на Земята. Това е истина, увита в пълна стабилност.

Не само че почувствах тази огромна сила на Любовта от единното съзнание, ами от всички съзнания от всички Полета. Има много съзнания и много нива, но те всички са свързани със същото силово поле на Висшата Любов, която е също основната съставка на вселената.

Най-голямото постижение на науката не е да осигури безсмъртност като открие и овладее основните закони на природата на вселената, нейната цел е да докаже съществуването на Бог и да осигури знанието, че безсмъртността е наша в друго измерение на съществуването.

Вместо да ограничава мистериите на любовта със психологически и философски изследвания, науката някой ден ще открие всемогъщата сила на любовта и ще я измери, както в момента измерва електричество, гравитация и геотермични сили. Когато науката открие силата на любовта и се научи да я пуска от оградите на егото, те ще имат отговора на всеки въпрос и вреда, които са тормозели човечеството.

Любовта, която чувстваме на Земята е ограничена. Ние я даваме на части на някои, със условия. Но в Райските Полета, любовта няма граници. Мъжките и женските същества са равни, защото желанието за човешки секс не съществува, за да усложнява емоциите. На Полетата ние обичаме нашите съседи като нас самите, защото нашия съсед сме ние. Всеки дух навсякъде, на Рая и Земята, еднакво заслужава нашата любов.

Разбрах всичко това за един миг общуване, с една емоция, от това единно съзнание, и осъзнах, че моята майка и баща и братя и сестри са не по-малко важни отколкото най-отдалечения дух на Полетата, но дори и той не беше по-малко важен. Истинската универсална любов не може да има предпочитания.

Останах просто отвън, малко над единното съзнание за малко, обменяйки любов. От тях разбрах, че са ме чакали, и че съм се връщал за да ги възпитавам. Те ме повикаха да се присъединя към тях и да споделя моите преживявания за ползата и напредъка на цялото съзнание.

Единствената цел на живота е духовен растеж, и това, просто казано, е процеса на учене на мъдрост и силата на универсалната и безусловна любов. Цялата догма на различните религии просто пречи като влива осъждаща и егоистична търговска марка на разделяне, която задоволява древните и варварски характер на хората. В края, единствените неща, които имат значение са хората, на които сме помогнали и хората, които сме наранили. Това откровение не е напълно разбрано, докато не се върнем на Полетата и не го проучим под светлината на абсолютната истина.

Моето единно съзнание протегна техните духовни ръце към мен и аз към тях, отново носейки се във въздуха просто искайки го. Щях да влезна в тях през ориенталската жена, но точно като почнах, почувствах силата на Бог да ме вика. Съзнанието го почувства също и дръпнаха ръцете си. Вместо да се разочароват, те бяха силно развълнувани и радостни, че щях да отивам до Съвета. Обърнах се наляво, поисках го и мигновено бях там.

Част 3 - Съвета на Любовта

Това е центъра на всичко видимо и невидимо. Невъобразима сила се излъчва като бляскава светлина във всички посоки от триединството на духовете. Тази светлина е безкрайно по-бляскава от слънцето, но въпреки това не боли като я гледаш. Цветът не се поддава на едно специфично описание, но комбинацията от бяло и сиво се приближава към описанието.

Трите духа бяха като моето единно съзнание: разделени, но някакси свързани. Те бяха едно и общуваха като едно. Те бяха от същите общи форми както моето съзнание, но бяха без различните характеристики на лицето. Духът по средата се носеше малко над другите от двете им страни.

Първото телепатично общуване (сега разбирам) беше най-важното. Разбрах, че това триединство не е точно Бог. Те бяха по-скоро като Божеството. Те са въздесъщото въплащение на Безпристрастната Сила. Силата, която те владееха, не беше съставна, ами самоподдържащо се цяло. Тя е първата причина. Тя не знае добро или зло. Тя е неутрална. Въпреки, че е осезаема и проникваща, Висшата Сила не е същество, ами един принцип. Това е духа или принципа, който Суфи Мюсюлманите обозначават като “Отвъд Отвъдното” или “Отвъд Алах”. Тя е перфектна любов, безусловна и универсална. Да я опишеш е трудно, защото да я опишеш и дава структура, а всичко структурирано не може да бъде неограничено и безкрайно. Затова ние се заблуждаваме всеки път, когато се опитваме да дефинираме Бог с параметрите на нашите структурирани мозъци, използвайки структурирани думи и структурирани мисли, за да си представим структурирани същества. Само Триединството напълно разбира Силата. Ние можем само да я почувстваме.

Триединството разбра парадоксалните сили на Силата и затова е станало интелектуалната манифестация на Силата. Наречете това триединство както решите, но нито едно име не е подходящо, защото като са усвоявали тайните на Силата, те за загубили своята индивидуална самоличност. Само трите знаят, кои са те или къде. Те са пълен дух, пълна светлина и пълна любов.

Висшата Сила остава недефинирана, докато не се опитаме да я опишем със структурата на нашето съществуване. Но аз ще се опитам.

Представете си, че тази безформена сила е била значително безкрайна и равномерно разпръсната из безкрайността. Въпреки, че е перфектна, единна и цяла, за да стане ясно, трябва да опиша, че има три качества. Тя е универсална, безусловна и доброжелателна. Понеже е доброжелателна извън нашето разбиране, това е накарало Силата да иска да обича други неща, затова тя се е събрала в себе си със огромна сила и скорост, и е причинила огромно събиране на чиста енергия, която е довела до избхуване вследствие на вътрешния натиск, което е съединило енергията в молекули, които знаем като материя. В това отношение всичко, което съществува е като разтрошено парче от тази Висша Сила. Останалото, както казват, е история.

Та, най-простият отговор на най-огромната мистерия е обичайното клише - “Бог е Любов”.

Висшата Сила на Чистата Любов не може да принадлежи на никой дух или съзнание от духове, нито на самата Сила. Тя се чувства, приема и разбира (в различна степен) от всеки дух, но пълното знание на нейната съвършена природа е позната само на Триединството. Триединството е проводника на безпристрастното и пристрасното приложение на Любовта. В това отношение, Триединството е Бог.

Да опишеш Бог като Триединство или съзнание пък е неточност. Бог е дух и трябва да се почита като дух. То е доброжелателната сила на любовта в нашите души и има много малко общо с нашата физическа външност.

Но напротив, ние оформихме Бог по наш образец и му сложихме местоимението Той. Това очовечване на Бог е обратното на начина, по който преписваме човешки характеристики на една обикновена мишка и я наричаме Мики. Ние преписваме човешка форма и поведение на Бог. Бог не нито той, тя или то. Бог е това, което е. Но поради ограниченията на нашия език някакво местоимение трябва да се използва, и затова ще използвам общоприетото Той.

Представата за Бог в човешка форма, стоящ на един трон е грешен идол, от същия вид както златен слон. Дълга, бяла брада и всички други физически образи, които създаваме, за да опишем Бог са просто референтни точки. Защо едно същество, което може да формира вселената със Своите мисли ще се нуждае от толкова прости инструменти като ръце? Единствения начин, по който ние можем да създаваме е с нашите ръце и затова си представяме Бог с ръце. Това което хората правят с тези идоли и е, че създават един образ, към който могат лично да се свързват. (Колкото повече изследвам религиите, толкова повече подозирам, че единственото нещо, което хора са почитали е самите тях). Възможно ли е объркването и спора за природата на Бог да е причинена от синтаксис, превод и интерпретации? Възможно ли е фразата “по Негов Образец” да е била първоначално “по Негово въображение”?

Носех се пред това Триединство, малко под тяхното ниво. В присъствието на тази върховна доброжелателна любов не чувствах страх и бях сигурен, че нищо не можеше да ме нарани. Но бях изумен и изпитва страхопочитание, като едно малко дете под погледа на перфектния родител.

Беше ми направен преглед на живота. Прегледа е кулминационната точка на нашите текущи животи. Тогава намираме най-голяма полза от нашите земни преживявания. По-време на прегледа ние разглеждаме отново сцени от нашите животи и чувстваме реалната болка и мъчения, удоволствия или любов, които сме причинили на другите. Ставаме обекта на нашите действия. Но разберете, че тези преживявания траят само известно време, просто толкова дълго колкото да ги разберем. Целта на прегледа не е наказание, ами духовно израстване чрез разбиране на последиците на нашите действия и по този начин да имаме по-голямо съчувствие към другите. Най-голямата ирония е, че всеки път, когато нараним някой друг, ние рано или късно нараняваме себе си.

Все още имаме свободна воля в духовния свят, но понеже царства пълна честност, нашите желания приличат повече на желанието на Бог. Тъмнината на съмнението не може да проникне в светлината на истината. Ние знаем или чувстваме, простите истини и вярата става факт. Няма нужда да се интелектуализира, анализира, сравнява, разсъждава, оправдава или практикува какъвто и да е страшен мисловен процес за оцеляване, който изгражда нашето земно съществуване.

В светлината на абсолютната истина, ние преглеждаме нашите животи за просвещение. Това “последно съдене”, от което са ни учили да се страхуваме, няма нищо общо със решението между Рая или Ада, въпреки че е лесно да се разбере как това погрешно схващане е било подкрепяно от егоистични хора, на които им липсва пълното знание за любовта на Бог.

Триединството също ми показа едно филмче, като кинопреглед, на минали и вероятни бъдещи събития, които ще спомена по-надолу.

Но трябва да се отбележи, че събитията в света не са предопределени от Бог. Има подсигурен закон на вероятното добро (лошото е унищожител, вероятно унищожава себе си и само доброто остава), но това което се случва е директен резултат от изборите, които правим като индивиди и като общества. Въпреки това, както ние имаме ограничено знание за причина и следствие, Бог има огромно знание за причина и следствие в универсален мащаб.

Към края на сесията ми изясниха, че мога да повлияя на причините, може би и на резултата на тези бъдещи събития ако се бях върнал на Земята. Това беше единствената част от моето преживяване близко до смъртта, когато почувствах разбиране.

Категорично и твърдо аз отказах. След като видях Райските Полета, Земята беше последното място, на което исках да бъда. Освен това, знаех, че това, което те предлагаха, включваше огромна болка, много по-голяма от това, което бях изпитвал. Не можеха ли да пратят някой друг?

Обясниха ми, че всеки дух е важен за своето уникално допринасяне на схемата на нещата. Те не ми даваха команда и разбрах, че избора да се върна принадлежеше изцяло на мен. Но те ме посъветваха още с истини, които не можех да оборя, свързани с увеличеното съчувствието и любов, които усетих от прегледа на живота.

Когато почувствах моето желание да започва да се съгласява с тях, прибягнах до най-драстичната стъпка, която можех да направя. Борех се със себе си, не с тях, и паднах на колене и ги молех да ме облекчат от тази задача. Исках да остана.

Те посрещнаха това действие със изумителен изблик на любов, която проникна моето същество като силен, топъл вятър и ме накараха да разбера, че каквото и да избера, това няма да понижи тяхната любов към мен.

Тогава, срам ме е да го кажа, като малко дете се хвърлих надолу, ритайки и викайки и емоционално разгневен. Триединството само ми се усмихна и ме изпълни с още един изблик на любов. Бях успокоен. Направих избора си.

Прекарах повече време в тяхното присъствие, обменяйки Силата. Те бяха търпеливи към мен до края, защото цялата история на вселената е едно премигване на окото в лицето на вечността и един съвет със Бог е като тайм-аут, където времето не съществува.

След малко се почувствам подновен, изпълнен със сила и храбър. И се обърнах към светлината надясно и я напуснах.

Веднага се озовах на Полето, обратно при моето единно съзнание, носейки се малко повече над тях, отколкото преди.

Започнах да им споделям какво се е случило на Съвета, но осъзнах, че вече част от това вече беше блокирано. Може би са споделили с мен знание, което или не може да бъде взето или не може да бъде разбрано от никой, които се завръща на Земята. Или, може би са ми дали прозрения, които трябваше да открия сам за себе си. Такава е отговорността на свободната воля.

Моето единно съзнание беше разочаровано от моето напускане, но приеха моето решение без резервации. Въпреки, че осъзнавах, че много от това, което Съвета ми беше споделил вече е блокирано, не осъзнавах по онова време, че много от знанието ми, което бях усвоил от моето преживяване близко до смъртта, няма да е смислено, когато се завърна на Земята. Връщах се със знание, което не можех да разгадая в течение на много години.

Най-лошото беше, че се връщах без знанието какво точно трябваше да направя.

Това ме накара да се чудя, но само за кратко. Направих нещо като договор с мен и Бог, имаше много малка разлика, защото когато сме верни на най-дълбоките подтици на душата, ние сме верни и на Бог.

Оригинален Линк

Моше Цванг се “удавя” в един един басейн и среща ангела си Ламдиел. По-късно той го научава как да излиза от тялото си за да си общуват заедно. Разказва му за бъдещата еволюция на хората.

---

Първата ми среща с ангели беше по средата на 1961, когато бях на 13 години и половина. Случи се по време моето преживяване близко до смъртта в един публичен басейн в Израел. Около година и половина по-късно, през Декември 1962, започнах с моите извънтелесни пътешествия. Идвайки от научна и атеистична среда и бъдейки ученик в морското училище с военна дисциплина, и по късно служейки като войник и после като офицер на Израелските Защитни Сили, и като младши Морски Офицер в Морската Търговия, не се осмелих да разкрия моите извън телесни комуникации в рамките на много години.

Всичко започна през един горещ летен ден в обществения плувен басейн, който принадлежеше на чичо ми. Понеже влизах безплатно бях едно от най-късметлийските деца, които посещаваха басейна всеки един ден по време на горещото, влажно лято в Израел. Бъдейки активен тинейджър и добър гмуркач и плувец, обзаложих се с един професионален гмуркач, че мога да преплувам под вода три пъти широчината на басейна (около 75 метра) на един дъх. Облогът беше за плавници. Аз победих … но не преди да ме обявят за клинично мъртъв.

Спомням си, че по едно време, докато се борех усърдно под водата, спечелването изведнъж стана нематериално. Просто се надявах, че все още плувах към края, за да докосна стената на басейна, но постепенно станах напълно безразличен. Почувствах се, че сънувам, докато бавно продължих да плувам или поне така си помислих, докато навлизах в странен, дълбок, несъзнателен сън. Тогава, изведнъж, нещо удивително се случи. Станах много съзнателен и освежен, чувствайки се, че бях изсмукан нагоре с голяма скорост. Бях шокиран. Всичко се случи толкова бързо. Почувствах се, че летя с огромна скорост през една дълга и черна тръба, която беше нежна и сигурна. Тя нямаше реални страни, но на края на тръбата виждах ярка светлина. После се озовах там, във въздуха, но в една уникална позиция - всъщност се носех на около 6 метра над плувният басейн. Не ме беше страх, че ще падна и изобщо не можех да почувствам теглото ми. Въпреки, че беше много горещ и влажен ден, сега се чувстваше по различен начин, много приятно. Всичко изглеждаше по-ярко, но нежно. Можех да видя ясно хоризонта сякаш някакви пердета се бяха вдигнали. После като погледнах на долу беше невероятно. Видях тялото ми да лежи долу на плочките близо до края на басейна, заобиколено от хора, които се стичаха отвсякъде, докато спасителя, една голяма жена, започна да ми диша в устата и да натиска гръдния ми кош. Изведнъж можех да чуя техните мисли и чувства.

“Хеу хора, нищо не е станало с мен”, извиках щастливо, но никой не погледна в моята посока.

След няколко секунди видях едно огромно и силно същество да се носи във въздуха до мен. Беше около 3 метра високо. Можех да почувствам неговото силно излъчване на енергия, но той не се страхуваше изобщо, по-скоро беше като баща с много обич и се грижеше за мен. Грееше сякаш отвътре. Като го наблюдавах внимателно осъзнах, че той е направен от светлина. После изведнъж той каза с обич, “Ти трябва да се върнеш. Не ти е времето все още. Има много неща, които трябва да свършиш. Тогава ще се върнеш тук. Подготви се.”

Отказах. Исках да остана тук. Чувството тук горе във въздуха беше толкова хубаво, че не си представях да ида там долу. Сега осъзнах една лека и нежна музика. Беше един вид нежен звук във въздуха, който не ми попречи да слушам това голямо същество направено от греещ облак, което в крайна сметка разбрах, че е един от силните ангели на Божественото.

“Ти трябва да се отидеш долу. Не ти е времето все още” продължи той “… ти трябва да се върнеш в тялото ти”.

Изведнъж той стана сериозен. Някак си разбрах, че наистина трябва да се връщам обратно. Погледнах надолу. Спасителката работеше усърдно, сега заедно с още един човек, който не познавах. По-късно разбрах, че е бил доктор от близката болница, който е дошъл да плува в този ден. Те прилагаха кардиопулмонална реанимация. Почувствах тяхното притеснение и по-специално това на спасителката, която много ме харесваше и ме наричаше “Момчето Риба”.

После погледнах към слънцето и забелязах света изпълнен с ярка светлина освен тази на слънцето. Исках да видя повече … но тогава, въпреки моето съпротивление, изведнъж бях изсмукан надолу, върнах се бързо в моето тяло. Скоро бях откаран с линейка до болницата “Тел Хашомер” в Рамат Ган града за пълен преглед.

Да излизам от тялото ми беше най-важното нещо, което наистина исках да правя след този инцидент. Като младо момче взех ангелските думи “… ти ще се върнеш, когато му дойде времето” като обещание. Всяка нощ се молех за неговата помощ да ме упъти как да стигна там горе. Копнеех за това преживяване да се нося свободно във въздуха. Моето желание за свобода и желанието ми да видя света ме накараха да се присъдения към грубо морско училище.

Две години се молех за помощта на този ангел да ми помогне да изляза от тялото ми, но нищо не се случи. Тогава, една студена нощ през Декември след дълъг ден учене и физическа тренировка в морското военно училище, реших да си дремна, докато моите съквартиранти бяха в клуба. Точно щях да си затворя очите, когато изведнъж в тъмнината забелязах, че цветовете на стаята се променяха и сякаш тя се изпълваше със светлини, продължих да лежа с очите ми широко отворени, като свидетел на този феномен. Центърът на светлината ставаше все по-гъст, сякаш тежък облак се оформи в него. Почувствах се тотално парализиран, залепен за моето легло. Сърцето ми туптеше бързо като си задържах дъха. Скоро излъчване от безкрайна любов и радост изпълни цялото ми тяло. Ангелът беше тук и ме търсеше.

“Дойде за да ме вземеш ли?”, попитах го.

“Не, … не ти е времето все още. Имаш много работа да свършиш тук. Твоята съдба изисква много повече.” каза той.

“Дойдох, за да изпълня мечтата ти. Време е за теб да се научих да излизаш от тялото си, по лесен начин като използваш твоята воля.” продължи той.

После той ме инструктира стъпка по стъпка как да се подготвя да напусна тялото ми. Изведнъж той ми каза да му дам ръката ми. Тази нощ бях много изтощен, но грижовно следвах неговите инструкции и му дадох ръката ми. Не беше физическата ми ръка, после осъзнах. Тя излезе от физическото ми тяло. Изведнъж бях изцяло извън тялото ми, чувствайки се буден, нащрек, освежен и радостен.

Тази нощ беше началото на много нощи с приключения и учене от ангели в извън-телесното пространство. Напусках тялото ми преди да угаснат светлините в общежитието. Гледайки надолу виждах моите съквартиранти да спят, включително и моето тяло. Разбира се не споменавах за моите пътешествия извън тялото. Бях сигурен, че въпреки че съм един от най-добрите студенти, те ще ме изхвърлят ако бях споменал дори малко за тях.

Моето духовно учение стана по телепатичен начин със серия от лекции с ангела Ламдиел, докато бях извън тялото ми, летейки и приемайки ангелските думи. Но първо трябваше доброволно да помагам на другите. Бях само на 15 години тогава, но го направих.

Учението включваше информация за нашите животи във Вселената, произхода на човечеството на земята, вътрешната реалност на материята, скорости, енергия и много други неща, които допълваха или напълно противоречаха с това, което учех в училище.

Но един от най-вълнуващите моменти беше когато ангелът ми каза за бъдещето на човечеството.

“Днес имам много важно съобщение за теб”, каза той.

За миг бяхме високо в космоса. Поглеждайки надолу огромно удивление мина през цялата ми душа. Имаше синя планета там долу.

“Планетата Земя!” извиках от радост.

Погълнат от чувства от любов, просто продължих да гледам надолу, приемайки сцената в моята душа. Това бяха моменти, които никога няма да забравя.

Следва истинско съобщение, дадено от Ламдиел, ангелът на Божественото. (това е откъс от “Последното предсказание - книга едно”).

“Вие, човешките същества на Земята, сте изминали един дълъг път във вашия еволюционен процес и скоро ще влезнете в една нова ера във вашите животи, която е следващата и голяма стъпка във вашия еволюционен процес.”

“Вече ви научих за концепцията на напредналите форми на живот, такива каквито са хората, реално един сложен живот вътре в живота, вътре в живота. Всеки път една по напреднала форма на живот се появява от обединението на предишните … нека да видим това по подробно. Това е важно, защото разбирането на тази концепция ще ви помогне да разберете съдбата на човечеството.”

“… Вие знаете, че човешкото същество всъщност е един компонент от група от животи. То е построено от по-малки частици, по-малки форми на живот, които са вашите телесни клетки. Но това не е края на историята. Вашите телесни клетки са направени от по-малки частици, които също са живи. Те не се считат за живи от вашите учени. Но те имат своите по-прости форми на живот. Познавате ги като протеини и амино-киселини, които отново са направени от по-прости форми на живот. Те се наричат от вашите учени молекули. Тези форми на живот са подредени в определен код, създаващ протеините и живите клетки във вашето тяло, които от своя страна, създават човешкото тяло. Отново, това не е началото на сложната форма на живота. Тези молекули също са построени от по-малки частици - атомите.”

“Във физическото ниво на Земята атомите са считат от вашите учени за най-малката основа или пълната база на физическата материя. Живите аспекти на атомите се игнорират, но въпреки това в една по-просто форма, атомите имат своите малки, живеещи духове в тях.”

“Реално духовете на атомите не са началото на историята. Както си спомняш от предишните уроци, всеки атом е направен от много вътрешни атоми 7, които са направени от вътрешни атоми 6 и т.н. до вътрешни атоми 1. Всеки вътрешен атом 1 заедно със чистите живи части на безкрайното ниво в базата на материята и живота във Вселената.”

“… Ако следваш съставната структура на животите вътре в животите, може би си забелязал, че един човек засега е един от най-развитите комплекси от живот на Земята. Но това ли е края на историята?”

“… Едно човешко същество на Земята не е края на груповата система. Следващата стъпка във еволюционния процес е една от най-възхитителните.”

“Подобно на вашите телесни клетки, цялото население на Земята ще формира следващата група като съставен нов живот. Чрез обединение на всички хора по планетата Земя, една нова гигантска форма на живот, съдържаща много по-голям дух в душите на хората ще се появи.”

“Подобно на енергийните връзки между клетките на вашите тела, освен физическите и химическите връзки между вашите клети има и невиждани енергийни връзки между всички човешки същества, дори между днешните врагове. Тези връзки, които свързват всеки един от вас с другите са много по-силни от колкото нуждите или дори живота на индивидуалните хора. Затова тези невиждани енергийни връзки се отразяват на всеки човек на Земята, независимо дали хората го осъзнават или не.”

“Навсякъде по планетата Земя, увеличаващ се брой хора са постоянно търсене на смисъла на живота, за да запълнят голямо чувство на духовна празнота в тях самите. Празнотата в душите на хората ги подтиква да я изпълнят със духовни и метафизични дейности. Това е частичната причина защо хората се образуват или се посвещават на религии и култове. Празнотата във човешките души също е фактор, който ги кара да се събират заедно още повече. Няма да е физически процес на свързване както клетките на вашето тяло … ами емоционално, умствено и духовно, един факт, които ще доведе до основно еволюционно събитие на Земята.”

“… Точно сега, човечеството е в процес на по-силно свързване, всеки един човек с другите. Това става по много невидими начини, но чувствителните хора могат да почувстват ефекта по цялата планета и по-специално силно нарастващото колективно суперсъзнание, което ще става по-силно във близкото бъдеще. Съзнателно чрез напредналите комуникации и компютърни технологии и несъзнателно чрез нарастващите невидими радио и телевизионни вълни и други, които всъщност са енергийни връзки между всички хора на Земята, по този начин създаващи огромна енергийна мрежа около планетата Земя, свързваща все повече цялото човечество в един подсъзнателен и суперсъзнателен ум. Този етап е предпоставка за следващата главна еволюционна стъпка.”

“… Вашата планета в жива … Планетата и всяка форма на живот на нея има своя собствен дух. Земята е в постоянна комуникация с вашите души. Вашата еволюция е също еволюцията на планетата. Живите видове на Земята представляват нейната жива еволюция, но най-напредналите форми на живот на нея са човешките същества. Те представляват най-напредналите функции на планетата, подобни на клетките в нервната система, които са най-развитите клетки във вашето тяло, тези които са местата за свързване с по-висока душа, човешката душа.”

“Този процес е подобен на начина, по който душите на клетките се съединяват заедно и напредват в следващата фаза на еволюцията, за да продължат и да растат като част от по-голяма форма на живот, която са създали, което всъщност е едно растение, животно или човек.”

“После, ново съединените или енергийно свързани хора, които са всъщност най-умствените форми на живот на планетата Земя, ще направят следващата стъпка на еволюцията като запълнят празното пространство в техните души. Те ще се свържат заедно до един много по-голям дух, които ще свързва всички души на хората на Земята по подобен начин, по които вашата собствена душа е свързана със малките души на нервните клетки на вашето тяло.”

“Новия, огромен дух ще координира всички човешки животи свързани заедно в новия комплекс на човечеството … Този дух, ще помогне на хората да се развиват по нататък в по-високите граници на Вселената. Това е реалната еволюционна стъпка, която много планети във Вселената, които са минали през подобни промени, чакат за да комуникират с вас.”

“Този процес може да изглежда странен, но си спомнете как вашето собствено тяло е направило същото. Вашите живи клетки, когато сте били млади като зародиш на няколко седмици, са жадували за по-голяма душа, която е вашата душа, да се свърже с тях, да им донесе по-висок живот в техния живот. Те са се нуждаели от вашата душа за да помогнат на малките клетки да изпълнят техните собствени еволюционни нужди. Тези нужди са реално кодирани във всеки вътрешен атом и във всяка жива част на техните духове. Вашите клетки направиха голяма крачка във еволюционния процес. Те се свързваха с по-голяма душа … Те се свързаха с вашата душа, за да създадат вас, много по-напреднала форма на живот от колкото всяка една от тях поотделно. Този процес силно е обогатил живота на клетките. Техните животи са се променили напълно. Те са станали по-силни, просветени, пълни с любов и задоволство. Те са станали част от по-голяма форма на живот с по-голяма душа, която е запълнила празнината в техните собствени малки души. Те са направили една огромна стъпка в еволюционния процес, които е част от обединяването на целия живот във Вселената.”

“Вие, цялото човечество, ще минете през това. След обединителния процес едни с други, вие хората на Земята ще направите следващата главна еволюционна стъпка, последната за индивидуалните хора, вие ще се свържете в един по-голям и огромен дух.”

Бях толкова развълнуван. “Кой е този огромен дух?” Почувствах се сякаш сърцето ми туптеше, а бях в астралното ми тяло. Ангелът се усмихна, тогава бавно отговори на въпроса ми.

“Ще е силен, голям, високо интензивен дух от триизмерното пространство, от нивото на силите. Този дух ще свърже себе си с всички хора на планетата Земя. Ще създаде едно ново голямо същество, което силно ще подобри животите ви и завинаги. Този огромен дух е добре познат на човечеството на Земята. Много хора без да знаят, вече силно желаят да се свържат с него. Те съзнателно се молят за Неговата помощ и го обичат. В една част от тяхното подсъзнание всички хора на Земята го познават. И независимо дали вярват в някоя утвърдена религия или не, в ситуация на огромна нужда повечето хора разпознават Неговото присъствие. Те го наричат: Бог, Елохим, Яхава, Алах, Божествения Баща и много други имена.”

Оригинален Линк

Това е НДЕ-то на една студентка преведено от NDERF сайта.

---

По време на зимния семестър на моята първа година (1976) в Университета Северен Колорадо, бях записана на тенис, беше твърде студено да се играе навън на корта и затова удряхме топки срещу стената във вътрешния салон, когато започнах да чувствам мигренна болка в главата ми, която бързо ставаше все по-интензивна. Уплаших се като осъзнах, че докато свърши часът, болката ще бъде извън моя контрол. Бяха ми предписали едно лекарство, което носех със себе си, в случай, че болката стане твърде екстремна. Бях го използвала само в редки случаи, когато чувствах, че изобщо не мога да функционирам. То ме приспиваше за около 24 часа. Трябваше да се върна обратно в стаята ми в общежитието, но почувствах, че не мога да чакам. Взех лекарството предполагайки, че ще се сгромолясам и надявайки се, че някой ще ме закара у нас.

Доколкото си спомням лошо боледувах от болки в главата. Като минах пубертета те се влошиха. Дори бях откарана в болница, за да се уверят, че нямам тумор на мозъка. После ходих на лечение след като един доктор си мислеше, че болките са свързани със стрес. После започнах лечение със Индерал, използвах Кафергот в началото на мигрената и взимах Дарвон всеки четири часа, когато чувствах болка. Тогава мигрената ми обикновено траеше няколко седмици. Бях ужасена от болката и бях убедена, че имаше нещо, което не е наред с мен, и че нямаше да доживея до 20 години. Почувствах се депресирана, когато трябваше да празнувам 20-тия ми рожден ден. Разбрах, че трябва да продължа нататък, да си планирам живота, да гледам в бъдещето, да раста. След около осем месеца след това събитие, това по време на часа по тенис, използвах лекарството, което бях запазила за времето, когато избухващата болка беше твърде голяма.

Продължих да удрям топката в стената и почувствах как лекарството вцепеняваше тялото ми. Следващото нещо, което си спомням беше, че вървях обратно към общежитието. Пътувах 15-20 минути, но си спомням само този момент. Вървях сама нагоре по хълма покрай книжарницата на университета. После си спомням, че бях в моята стая в общежитието и се притеснявах за един доклад, който трябваше да направя скоро, просто трябваше да напиша заглавната страница и щеше да е готов.

Почнах да се чудя, дали бях взела лекарството или просто си мислех да го взимам. Опитах се да си спомня, но не можех. Реших, че не би трябвало да съм го взела, защото бях будна и чувствах болка, и затова взех още една доза и после седнах на пишещата машина за да завърша моя доклад. Заглавната страница щеше да ми отнеме само няколко минути за да я напиша и знаех от преди, че времето до започване на въздействие на лекарството беше по-дълго. Няколко момента по-късно загубих контрол върху тялото ми и паднах напред върху пишещата машина. Все още бях в съзнание и можех да почувствам мигрената, но не можех да мърдам или да чувствам нищо под шията ми. Просто лежах там безпомощна. Опитах се да викна за помощ, но чистачката на общежитията минаваше с прахосмукачката коридора извън моята стая и никой не можеше да ме чуе.

След като прахосмукачката спря, извиках още веднъж и един студент ме чу. Той влезна внимателно в стаята ми и го помолих да ми помогне да стигна до леглото ми. Казах му, че съм парализирана. Той ме издърпа от пишещата машина и ме изправи на стола, но после ме пусна и аз паднах напред, моето лице се сблъска отново с пишещата машина. Той не знаеше какво да прави и отиде да повика за помощ. Като се върна, той беше викнал един приятел. Двамата ме придвижиха до леглото. Когато се озовах на леглото ми, те напуснаха и аз заспах веднага.

Докато спах осъзнах, че не чувствах никаква болка. Осъзнах, че никога през живота ми, не съм била без някакъв вид физически дискомфорт. Беше толкова силно осъзнаване. Не можех да почувствам мигрената, или леглото под мен, или дрехите върху моето тяло или дори главата ми върху възглавницата. Няма начин, по който подходящо да обясня на другите колко чудесно се чувствах, но си го спомням ясно, въпреки че повече от 20 години минаха от този ден.

Друга трансформация започна в разума ми. Бях напълно бдителна и много заинтересувна от преживяването, но разума ми не беше като разума, който винаги имах. Напълно разбрах какво се случваше, знаех, че съм умряла, но дори не почувствах повод за страх, несигурност или нежелание. Като преживявах това, се разсеех от моята съквартирантка, Трина, която влезна в стаята, видя ме да “спя” на долното легло (койка) и се покатери на горното легло. Учудих се как клатеше леглото, докато се катереше, но не почувствах никаква болка. Видях я, че взе нейната Библия, отвори я на Псалми и започна да чете. Когато успях да видя над рамото й това, което четеше, тогава осъзнах, че не бях в тялото ми. Погледнах себе си на долното легло, погледнах отново Трина и си помислих, “Тя дори не знае, че съм мъртва!”. Стана ми весело от тази мисъл.

Фокусът ми напусна тази стая и имаше един период от време (времето не беше вече реалност), когато си почивах в състояние на спокойствие. Може би по време на това състояние натрупах знанието, което по-късно си спомних, но нямам спомен да съм учила. Дори не осъзнавах чувството на движение преди да започна да виждам едно мъждукане на светлина в далечината и осъзнах, че бях в тъмнината, пътувайки към светлината.

Като си помисля за това сега, си спомням когато бях дете и обикаляхме дълги тунели на влакове в хълмовете над нашия интернат в Кения. Тези тунели бяха по-тъмни от всичко, което бях виждала. Уплаших се от неспособността да виждам, от звуците и знанието, че тунелите бяха пълни с прилепи. Спомням си чувството на облекчение, когато виждах първата точка светлина в далечината. Страховете ми изчезваха, когато светлината растеше. Детският ми спомен е подобен на визуалното преживяване на отиването към светлината, но чувството и емоциите бяха много по-различни. Изпитвах удоволствие извън това, което моя човешки разум си е представял.

Когато светлината се увеличи и надмина тъмнината, аз влезнах в най-красивото място, което някога съм виждала. Няколко години по-рано бях видях разкоша на езерната област в Северозападна Англия и се наслаждавах на нейната красота. Но мястото, където отидох като умрях, беше много по-прелестно. Имаше серия от подвиващи се хълмове и долини с минаващи през тях поточета. Тревата беше по-зелена от която и да е поляна в най-богатия квартал. Беше красив слънчев ден и се разхождах наоколо, просто се наслаждавах на моята околност.

Бях сама, но не осъзнавах моята самота. Не се чувствах самотна, но като се помисля за тези красиви хълмове, не си спомням за друг човек, докато не видях един мъж да стои точно пред една ниска каменна стена. Толкова много неща разбрах. Нямах ограниченията на човешкия разум. Знаех, че човека от другата страна на стената щеше да ме заведе при Бог. Знаех, че моето преживяване е базирано на моите нужди. Видях един човек, на който можех да се доверя. Друг човек щеше да види, това, което е имал нужда да види. Преди, в моя човешки разум имах една бледа представа за живота след смъртта, но като бях там, аз бях на едно място, което познавах и мъжът беше някой, който винаги съм познавал. Знаех на къде отивам и това което следваше и се почувствах вън от себе си от радост.

Мъжът беше облечен неофициално - с джинси и широки шорти. Той беше нежен, сърдечен и съсредоточен върху мен. Погледнах в неговите очи и изведнъж знаех, че не ми е времето да умра. Бях потресена, знаех, че ако само пристъпя стената, можех да продължа, имах избор, но той и аз знаехме, че трябва да се върна. Като погледнах лицето му, казах, “Не е моето време”. И той отвърна, “Не, не е”.

Въпреки, че ще ми отнеме безкрайни страници, за да опиша всичко, което научих и преживях, всичко сякаш се случи за миг. Преживях само кратка тресчица от живота след смъртта, но въпреки това, то беше дълбоко преживяване.

Точно когато знаех, че трябва да се върна, се почувствах блъсната в тялото ми. Беше жесток, болезнен и ужасяващ момент. Винаги като си спомням този момент, дори сега след всички тези години, аз плача. Не мога да повярвах, че се върнах. Бях ли забравла болката, стреса и ограниченията да бъдеш човек? (ДА!) Как можах да напусна това място, любовта и радостта, красотата, в която влязох? Знаех, че можех да премина през стената. Можех да продължа. Каква глупачка бях да се върна.

В същото време, когато съжалявах за решението ми, бях надмогната от страха от смъртта на моя човешки разум. Знаех, че бях умряла и бях уплашена. Въпреки, че имах ясен спомен от живота след смъртта, бях разкъсана от страховете, които винаги имах и не можех да преобмисля много добре моето преживяване в този момент.

Когато моята съквартирантка слезе от горното легло, аз бях “събудена” от силната болка от движението на леглото. Спомням си как бях освободена от болка, когато тя се покатери. Думи започнаха да излизат от устата ми като се опитвах да й обясня какво се случи. Тя реагира като не вярваше на това. Когато й казах, коя част от Библията четеше, докато аз бях “заспала” на леглото отдолу, тя не можеше да отвърне, не искаше да приказваме повече и отиде за помощ.

Домоуправителката, която беше отговорна за нашия етаж влезна. Тя не ми беше близка приятелка, но имах респект към нея. Тя слушаше и се опита да разбере. Молех я да не ме оставя да заспя. Казах й, че ако имам избор още веднъж няма да се върна. Най-накрая тя ме напусна и аз заспах, но не ми беше даден втори шанс да умра.

Никога не бях чувала някой да е преживял това, което аз преживях. Почувствах се сама и объркана. Бързо стигнах до положението, когато не исках да приказвам за моето преживяване, защото отговорите на другите бяха толкова негативни и болезнени. Но започнах да осъзнавам, че моето преживяване ме е научило на много неща. Като си мислех за липсата на болка и невероятния мир, който почувствах, изгубих страха от смъртта, който винаги имах. Този страх никога не се завърна. Знам какво ме очаква и копнея да бъда там отново. Много добре осъзнавам, че се върнах поради някаква причина. Не знам каква е причината, но знам, че я разбрах напълно преди да се върна. Също разбрах, че трябваше да изгубя този спомен. Един от най-големите ми дарове от моето изкачване в живота след смъртта е утехата, която имам, когато някой приятел или член от семейството умре. Моята скръб е реална, чувството ми на загуба, но знам, че са свободни и пълни с радост.

Въпреки че рядко обсъждах смъртта ми, опитах се от време на време да обсъждам каквото научих по време на преживяването, осъзнавам, че имам знания повече отколкото мога да запомня, но това което си спомням е кристално ясно. Най-голямата пречка при споделянето с други е да се намерят думите. Дори като пиша всичко това ужасно осъзнавам, че даже не се приближавам близо до това, наистина да опиша какво се случи, как се почувствах и какво научих.

Моите религиозни виждания се промениха значително. Бях отгледана в Християнски дом и бях се отдала да следвам Исус, когато бях 10 годишна. Родителите ми бяха проповедници в източна Африка. На моменти се чувствах далече от Бог, или се бунтувах срещу моралите, с който бях отгледана, но все още се считах за Християнка. Вярвах, че Библията беше Думата на Бог и че отдаването да следвам Исус ще ме спаси от вечност в ада. На моменти поставях под въпрос проблемите, които разделяха религиите, различните теологични въпроси, или концепции относно спасението. По време на моята смърт придобих разбиране, което не ме отведе извън моите предишни вярвания, но и по много начини анулира тези вярвания. От както придобих това знание, на моменти игнорирах това, което бях научила и се придържах към вярвания от детството ми, и на други моменти отхвърлях идеи, които знаех че са човешки, а не божествени по своя произход. Не ми беше лесно да обмисля това, което научих.

Един резултат е, че съм много по-отворена към вярвания, които се различават от моите собствени, защото знам колко ограничен е човешкия разум. Знам че Бог ще ни се представи на нас в зависимост от нашите нужди и вярвания. Самият Бог, във формата на Исус, се е борил да даде разбиране на Неговите най-близки посветени последователи. Нощта преди Неговата смърт, Неговото разочарование е очевидно и Той осъзнал, че те просто не разбираха и Неговото време беше близо до края. Исус беше ограничен от Неговата човечност. Светият Дух е ограничен от нашата човечност.

Библията, въпреки че беше вдъхновена от Бог, беше написана от хората и четена от хората. Ограничена е като използва думи. Невероятна е, но е ограничена. Помага ни да разберем това, което е извън нашето разбиране. Незаслужената и безусловната любов на Бог не може да се разбере. Радостта, мира, щастието, успокоението и любовта, които изпитваме в животите ни, са само сянка на живота след смъртта. Концепцията за спасението е нашия опит да разберем това, което вече е наше. Нашето разбиране за спасението, както го приказваме, не започва да отразява реалността на Бог. Вече не търся истината, защото знам, че с времето ние всички ще разберем как истините пасват заедно.

Църквата (Религията) е това, което направихме, за да разберем това, което е извън разбирането, да сложим ограничения на неограниченото, да контролираме това, което не се контролира. Религията е резултата на нашата неспособност да разберем Духовността. Но все пак тя ни храни, помага ни да стигнем близо до Бог, тя е нашата път, помага ни да разберем. Но също може да ни донесе болка, отцепване и объркване.

Не оспорвам религиозни виждания. Не се опитвам да докажа валидността на моето преживяване. Опитвам се да не позволя на църковните правила да се намесват в разбирането, което имам. Просто се опитвам да се свържа с Бог, по най-добрия начин, по който мога.

Трябваха ми много години, за да разбера промените в моите виждания след моето преживяване близо до смъртта, и продължих да си спомням и да се замислям и да прилагам това, което научих. Първоначално бях сама с моето преживяване. Имах това прекрасно пътуване, всякакъв вид знания и разбирания, неспособността адекватно да се изразявам (все още се боря), да бъда чута или разбрана, и затова се опитах да подтисна всичко. Тогава един професор по Социология, които познавах като приятел, ми каза за една книга на Кюблер Рос. Да чета това беше едно потресаващо, също и огромното чувство на успокоение, че все пак не бях сама. Не можех да повярвам на приликите между моето преживяване и това на другите. Исках да науча повече. Взех една лекция за Смъртта и Умирането, предполагайки че ще е безопасно място да се отворя. Когато написах доклад за моето преживяване близко до смъртта, моят инструктор вярваше, че това, което съм преживяла са били халюцинации причинени от прекомерна доза дрога.

Много години преди това имах този вид приятели, които ме познаваха като честна, надеждна и на която може да се вярва, приятели, на които можех да поверя моята история. Тези приятели ме окуражиха да приказвам повече, да чета другите книги за преживяванията близки до смъртта и да интегрирам това, което бях научила по-пълно в моя живот.

Имах моменти, когато се чувствах толкова смазана от трудностите, които преживях в живота ми, че се молех на Бог да ми позволи да се върна при Него. Молех се за смърт, за шанса да преживея това чудо отново. Питах се защо ми беше дадена възможността да знам, колко чудесен е живота след смъртта, понеже един от резултати беше намаляване на желанието за живот. Но разбрах, че да знаеш какво е безусловна любов и усещането на такова успокоение и спомена на тази красота и мир означава, че имам възможността да приложа това в моето преживяване тук и сега, и може би дори да помогна на другите да разберат, не трябва да чакам, докато умра. Имам спомените, които могат да ми помогнат да украсят моя живот тук.

Толкова много се промени в последните 20 години откакто опитах живота след смъртта и не съм сигурна кои промени са в резултат на това преживяване и кои са резултат от порастване. Вярвам, че въпреки, че прекарах половината от живота ми подтискайки спомените относно моята смърт, въпреки това, съм била повлияна.

Преди : Бях религиозна с много въпроси
Сега: По-духовна съм и имам повече отговори
Преди: Бях ужасена от смъртта и умирането
Сега: Спокойствието ми при умирането ще са знанието за свободата, удобството и РАДОСТТА, които идват с моята смърт.
Преди: Болката от моята мигрена контролираше живота ми. Зависех от лекарства.
Сега: Аз контролирам моите редки мигрени. Единственото лекарство е Тиленол.
Преди: Борех се с слаба концепция за Аз-а.
Сега: Креативна съм, независима и съм горда от моите успехи.
Преди: Имах много провалени връзки с членове на семейството и приятели.
Сега: Много се наслаждавам на многото ми добри приятели и чудесните връзки с моите родители.
Преди: “Коя съм аз?” имаше силна връзка с моята кариера.
Сега: “Коя съм аз?” има силна връзка с Бог, моето семейство и приятели.
Преди: Имах нужда да знам целите си и посоката, за да имам чувство за цел.
Сега: Имам чувство за цел. Нямам нужда да знам какво трябва да свърша.
Преди: Борех се с натоварванията на живота.
Сега: Имам за много неща да живея. Все още чувствам натоварване, но се оправям по-добре с него.

Преди няколко години една приятелка ме попита, “Ако имаше шанса отново, щеше ли да преминеш стената?” Без да се чудя й отговорих, “Да, определено”. Тя каза, “Би напуснала всичко, което имаш сега?”. “Да, бих”, отговорих аз. Не че искам да напусна моите деца, моя мъж и всички мои приятели, но наистина почитам шанса, който ми беше даден, и когато му в времето, това изумително чувство на мир ще бъде там за мен.

Оригинален Линк

Барбара Харис Уитфилд е автор на много статии и книги. Тя също е танaтологист (танaтология е наука за изследване на смъртта и умирането), известен оратор, терапевт и жена, която е имала преживяване близко до смъртта. Следва нейното НДЕ като извадка от първа глава от книгата на Барбара “Последното преминаване”:

---

Лекуване: Историята на Барбара

Сигурно нямаше да стигна до моята работа с умиращите хора ако самата аз не бях умряла. Знам, че звучи странно. Колко от нас умират и се връщат обратно и приказват за това? Не много, бихте си помислили, но това не е вярно. През 1984 една публична анкета показва, че един на деветнадесет Американци е имал НДЕ. И тези първоначални числа включват само възрастните. От тогава сме събрали данни и за детски НДЕ-та, и те са почти толкова разпространени, колкото при възрастните.

Искам да споделя моето НДЕ с вас, и най-вече да ви кажа за това, което наричаме преглед на живота. Нашите изследвания показват, че в около 20 процента от НДЕ-тата има преглед на живота. Понеже моето НДЕ беше от преди двадесет години, съсредоточих си сърцето и моя живот върху знанията, които получих от моя преглед на живота.

Някои НДЕ-та докладват, че техният преглед на живота изглежда като да гледат страниците на една книга. Други го описват като филм. Моят преглед на живота се появи като облак изпълнен с хиляди мехури. Във всеки мехур имаше сцена от моя живот. Имах чувството, че мога да се местя от мехур в мехур, но като цяло то се чувстваше като линейна последователност, в която преживях отново всички тридесет и две години на моя живот.

По време на прегледа на живота ми, много от нас преживяват не само нашите чувства, но и чувствата на всички други, сякаш всички други хора участващи в нашия живот се бяха обединили. Ние можем да почувстваме, как всичко, което сме направили и казали се е отразило на другите. Смисълът е, че ние не свършваме с нашата кожа. Илюзия е, че сме разделени. Този дълбок преглед на нашия живот ни показва, че на по-високо ниво на съзнание, ние всички сме взаимно свързани.

Тази нова перспектива променя напълно нашите стойности и отношения по начина, по който искаме да живеем. Материализмът запада и човеколюбивите стойности стават по-силни в повечето животи на хората, преживели НДЕ. Почти всички от нас приказват за чувството на мисия. Ако сме били духовни преди това, промяната в стойностите и отношенията не е толкова очевидна както при някои други, като мен. Бях станала атеист, когато станах затворена в ранна възраст. Постепенно, моите промени станаха по-очевидни и дълбоки.

Нуждата за операция

Бях родена с уродливост, странично изкривяване на гръбначния стълб, наречено сколиоза. Не ме притесняваше до преди 1973, когато изведнъж стана фокуса на моя живот. Болката идваща от долната част на гърба ми ставаше поразителна и лекарствата, които ми бяха дадени за да я контролират, сковаха всичко. В следващите две години бях четири пъти настанявана в болница, всеки път за две седмици и с тракции и инжекции от Демерол, за да се облекчи болката. Като се погледна обратно сега, както много други хора преживели НДЕ, вярвам, че моя живот е бил излязъл извън релси и болката в гърба ми е била метафора на моя живот.

През 1975 на тридесет и две години, бяха допусната за пети път в болницата. Минах през операция, “стопяване” на прешлените . Събудих се след пет часа и половина операция в едно кръгово легло. Това странно легло прилича на виенско колело на някои хора. Има два големи хромови обръча с една опора по средата. Три пъти през деня сестрите поставяха три или четири възглавници върху мен и после още една опора върху тях. Пристягаха тези две опори заедно с мен по средата, като човешки сандвич и включваха леглото. То ме завъртяваше нагоре и после бавно ме преместваше върху корема ми. Възглавниците го правеха по поносимо, защото бях много слаба. Бях свалила повече от 13 килограма през последните две години от болка и използването на Валиум като успокояващо на мускули. Операцията на гръбнака не ми позволяваше да се движа изобщо. Не можех да се движа. Леглото ме движеше. Причината да използвам леглото, да ме завърта на горе и да ме обръща с лицето надолу, беше да отводнявам моите бели дробове и да позволя на кожата на гръбнака ми да диша, за да не развия рани по тялото вследствие от дълго залежаване. Останах в това легло за повече от месец и тогава ми направиха гипсова превръзка на цялото тяло от моите подмишници до колената ми.

Около два дни след операция възникнаха затруднения и започнах да умирам. Спомням си, че се събудих в кръговото легло и видях този голям корем. Бях се издула. Издуването опъваше моите рани и ме болеше. Повиках сестрата и започнах да викам.

Хора в бяло веднага дойдоха. Беше драматична сцена, такава каквато виждате по телевизията. Нямах си и идея какво става, защото все още не бях станала дихателен терапевт. Сякаш всеки буташе колички и машини, хвърляйки неща напред и назад над мен. Закачиха ме на всякакви видове машини, тръби, монитори и торби.

Първо НДЕ

Всичко беше шумно и поразително. Изгубих съзнание.

Събудих се в залата по средата на нощта. Светлините бяха слаби. Беше тихо. Погледнах нагоре и надолу в залата и никой не видях. Спомням си, че си мислех, че ако ме хванат извън кръговото легло ще си имам проблем, защото не трябваше да се движа. Затова се обърнах наобратно, за да се върна в моята стая и се озовах вперила очи точно в един радиоговорител. Това е невъзможно, помислих си. Спомням си, че видях радиоговорителя, когато бях приета. Беше монтиран на тавана, поне на един метър над главата ми. Влезнах в стаята и погледнах долу към леглото и видях себе си. Спомням си, че се смях, защото “тя” изглеждаше смешно с белите ленти около “нея” и носа й, придържайки една тръба.

Не чувствах болка. Почувствах се спокойна, невероятно мирна, по начин, по който не съм се чувствала досега. И постоях за малко с “нея”, но знаех, че не бях аз.

После, бях в пълна тъмнина. Не знам как се озовах там. Носех се в тъмнината с леко чувство на движение. Знаех си, че се отдалечавах от живота. Оставих този живот.

Тогава почувствах ръце да ме обгръщат и да ме дърпат в сочна топлина. Усетих, че това беше баба ми. Виках й “Баби”. Те ме придърпваше по-близко до нея с прекрасна прегръдка. Тя беше мъртва от четиринадесет години и никога досега не бях си бях помислила, че съществува след смъртта й. Но знаех, че бях с нея.

Тогава осъзнах, че в каквото вярвах в миналото може да не е реално. Може би моите вярвания са били погрешни. Може би това беше реално и всичко друго беше илюзия. Като си мислих колко отдалечени са ми били вярванията и като осъзнах, че прегръдката на баба ми е реална, почувствах че се освобождавам от огромна токсична болка. И като почувствах това освобождаване се появи внезапно преиграване на всяка сцена, която аз и баба ми споделихме по време на нашите деветнадесет години заедно в този живот. Не беше просто спомена ми за нея, ами също и нейните спомени за мен. И нашите спомени станаха едно. Можех да почувствам и да видя и да усетя точно какво чувстваше тя, какво виждаше и усещаше. И знаех, че тя усещаше същото нещо от моите спомени. Ние двете бяхме заедно, повтаряйки всичко, което значехме една на друга. Беше прекрасно.

Все още мога да си припомня всеки спомен и те са толкова живи, както когато те се случиха преди двадесет и три години в моето НДЕ. Една от любимите ми сценки е когато готвехме заедно. Бях три или четири годишна. Бяхме сами в кухнята, но цялото семейство щеше да дойде за вечеря, и затова имаше очакване във въздуха. Моята Баби издърпа един тежък дървен стол от кухненската маса до печката, хвана ме и ме сложи на него. Тя стоеше отзад, много близко до мен, за да ми помага и да ме защитава. Една по една, тя слагаше малко смес в ръката ми, и аз я правех във формата на топка и я хвърлях в тази голяма тенджера с вряла вода. Тенджерата беше почти толкова висока, колкото аз на стола. Силната миризма на риба беше наситила вече влажния въздух. Аз си сложих ръцете на носа и извиквах, Уфф. А тя се смееше. След като свършихме тя издърпа стола с мен върху него по средата на кухнята. Аз пищях и се смях, защото се почувствах, че съм на пътешествие. Тя избърса ръцете ми с мокър парцал, но аз ги помирисах и извиках Уфф отново. Видях я да взима лимон и да го реже по средата. Притри половината от лимона по ръцете ми и после ги избърса с нейната вече изцапана и мокра престилка. После ме погледна с такава любов в нейните очи и каза, “Не мърдай. Баби ще се върне веднага!”. Тя се върна с нейната четка за коса и започна за заглажда косата ми за толкова дълго време. Толкова добре се чувстваше. После ми направи дълги къдрици, изви всяка къдрица около нейните пръсти. Когато свърши тя ме повдигна и ме сложи на пода, избягах до нейната спалня и се погледнах в огледалото. Изглеждах точно като Шърли Темпъл.

Когато цялото семейство седна за вечеря онази вечер, тя каза на всички, че аз съм направила рибата. Моите лели ме погледнаха, много очаровани. И като я опитаха, кимнаха с глава в знак на съгласие и казаха на майка ми колко добър готвач съм била.

След като ни свършиха спомените, аз останах още за малко с баба ми. Обичах я толкова много. Тогава започнах да се оттеглям. Не контролирах какво се случваше, но се чувстваше наред, че се отдалечавах от нея. Разбрах, че тя ще ме чака да се върна отново и че това място, в която беше тя, беше вечно. Така бях и аз. Моят живот беше един кратък момент от вечността и нямах грижи или съмнения, че като тази по-голяма вечна реалност се разкриваше, тя беше перфектна. Иначе, тази която изтърпях тридесет и две години беше толкова жестока и стеснена. Тази нова реалност се почувства сякаш постоянно се разширяваше и движеше.

По това време не бих нарекла това, където бях тунел, но по-късно, като изследовател, осъзнах, че тунел е най-близката дума, която имаме на тази планета. Каквото и да беше, като започнах да се движа през него беше тъмно. После усетих, че имаше енергия, която избиваше през тъмнината. Като гледах как енергията се движеше, сенки от сиво до почти бяло се отделиха от избиването. Извън тъмнината идваше Светлина и Светлината се движеше пред мен. Светлината и аз се движихме в същата посока, но тя беше далеч, далеч напред.

Моите ръце се разшириха. Почувствах ги да ставах безкрайно големи. Нежен бриз завиваше тялото ми и можех да чуя нисък монотонен шум, който ме повикваше. Необичайният звук ме закарваше към Светлината.

Изведнъж се озовах обратно в тялото ми, обратно в кръговото легло и беше сутрин. Две сестри отвориха пердетата ми. Слънчевата светлина беше поразителна. Нарани очите ми. Помолих ги да пуснат пердетата. Опитах се да кажа на сестрите и после на няколко доктора, че бях напуснала леглото. Те ми казаха, че това е невъзможно и че съм халюцинирала.

Прегледа на живота

Седмица след това отново оставих тялото ми в кръговото легло. Бяха ме зачеркнали от критичния лист, но все още бях немощна и болна. Бях завъртяна напред върху лицето ми и не се чувствах удобно. Явно бях оставена твърде дълго в тази позиция. Посегнах към бутона за повикване, но той се отклещи и се плъзна върху одеалото. Започнах да викам и да пищя, после крещях като луда, но врата остана затворена. Никой не дойде. Измокрих леглото. Станах истерична. Отделих се от тялото ми.

Като напуснах тялото ми, отново отидох в тъмнината, само че този път бях будна и можех да видя какво се случваше. Поглеждайки надолу вдясно видях себе си в един мехур, в кръговото легло, да плача. Тогава погледнах нагоре вляво и видях себе си на една година в един друг мехур, гледаща надолу в моето детско креватче, ревейки също толкова силно. Погледнах надясно и се видях отново в кръговото легло, после наляво и се видях като бебе, и така наляво и надясно няколко пъти. Тогава се оставих. Реших, че вече не искам да съм тридесет и две годишната Барбара, ще бъда бебе. Като се придвижих от тридесет и две годишното старо тяло в кръговото легло, почувствах сякаш се освобождавах от този живот. Като го направих усетих една енергия, която се насъбираше около мен, минаваше през мен, проникваше в мен, държеше всяка една молекула на моето същество.

Нямаше го стария човек с дълга бяла брада. Отне ми дълго време да използвам думата Бог. Всъщност не бях използвала нито една дума, докато не видях филма Междузвездни Войни и чух за Силата. Тогава вече четях квантова физика, опитвайки се да открия обяснение на това, което проникна в мен и беше мен … и теб … и всички нас. Сега то беше там, и ме държеше. Чувството беше невероятно. Няма думи, или може би в тази реалност, с които да се опише вида любов, която Бог излъчва. Бог напълно прие всичко, докато преглеждахме живота ми. Във всяка сцена от моя преглед на живота можех да почувствам отново, това което чувствах в различните времена на моя живот. И можех да почувствам всичко, което всеки почувства като резултат от моите действия. Някои от тях се чувстваха добре, други ужасно. Всичко това се превърна в знание и аз се учех, о, как се учех! Информацията се пренасяше с главоломна скорост, която може би щеше да ме изгори, ако не беше тази необикновена енергия да ме държи. Информацията идваше и после любов неутрализираше съденията ми към мен. С други думи, като преглеждахме живота ми, Бог никога не ме съди. Бог ме държеше и ме пазеше. Получих всичката информация за всяка една сценка, моите възприятия, чувства и възприятията и чувствата на всеки друг, който беше в тази сценка. Независимо как се съдих във всяко едно взаимодействие, да бъда държана от Бог беше най-голямото взаимодействие. Бог вливаше любов във всичко, всяко чувство, всяка частица информация относно всичко, абсолютно всичко, което се случваше, за да може всичко да е наред. Нямаше добро или лошо. Бяхме само аз и хората, които обичах, опитвайки се да бъдем, или просто се опитвахме да оживеем.

Сега осъзнавам, че ако не ме държеше тази Божия Сила, нямаше да имам силите да преживея това, което ви обяснявам.

Аз, ние в този случай, защото ние сме едно, много свещено едно, Бог и аз се сливахме в един свещена личност. Ние отидохме до бебето, което виждах в левия ъгъл в тъмнината. Представете си бебето да е вътре в мехур и този мехур в центъра на един облак от хиляди и стотици мехури. Във всеки мехур имаше друга сцена от моя живот. Като се придвижихме към бебето, сякаш минавахме през мехурите. В същото време ние изживяхме моите тридесет и две години от моя живот в линейна последователност. Можех да се чуя да казвам, “Нищо чудно, нищо чудно”. Сега вярвам, че моето “нищо чудно” означаваше “нищо чудно, че си такава каквато си сега. Погледни какво ти беше причинено, когато беше малко дете”.

Майка ми беше зависима от наркотиците, ядосана, оскърбителна, а баща ми го нямаше през повече от времето и направи малко, за да се намеси. Видях цялото си детство в травма отново, в моя преглед на живота, но не го видях в малки части и детайли, по начина, по които си го спомнях като възрастна. Видях го и го преживях както го бях живяла по времето, когато се случваше. Не бях само мен си, ами и майка ми. И моя баща. И моя брат. Ние бяхме всички едно. Точно както почувствах всичко, което моята баба беше почувствала, сега почувствах болката на майка ми и пренебрегването от нейното детство. Тя не се опитваше да бъде лоша. Тя не знаеше как да обича и да бъде мила. Не разбираше за какво е живота. И тя все още беше ядосана от нейното детство, ядосана, защото те бяха бедни и защото нейният баща имаше силни припадъци почти всеки ден, докато не умря, когато тя беше на единадесет. И тогава тя беше ядосана, защото той я напусна.

Всичко ни заля обратно, включително и безпомощността на баща ми да спре лудостта. Ако моя баща беше вкъщи, когато майка ми избухваше в яд, той би затворил всички прозорци, за да не могат съседите да я чуят и после отиваше навън, при тях на гости. Отново станах свидетел на яростта на брат ми към обижданията на майка ми и после той се обръщаше към мен и я пренасяше на мен. Видях как всички ние бяхме свързани в този “танц”, който започна с моята майка. Видях как нейното физически тяло изразяваше нейната емоционална болка. Видях като пораснах и напуснах къщата на родителите ми, когато бях на осемнадесет. До този момент видях майка ми да претърпява двадесет и шест операции, двадесет и пет от които бяха по избор. Видях се като дете да се моля за доктор да й помогне. Една или друга част от тялото й беше винаги в болка. Имаше две стопявания на прешлените на врата й, и две или три на лумбалния гръбнак. Двете колена, двата лакътя и едната й китка бяха оперирани.

Като продължи прегледа на живота ми, отново преживях гладуването на майка ми, защото й беше казано, че е станала “закръглена”. После тя претърпя няколко операции за чревни проблеми и запек и по време на тях в болницата я хранеха с тръби, защото тя беше толкова слаба. Дори си скъси пръстите на краката. Това го наричат операция на деформирани пръсти на краката. Истинската причина беше, че тя имаше огромна колекция от обувки с високи токчета, които бяха в размер четири и половина. (Тя винаги настояваше да носи тънки високи токчета дори при нейния лош гръбнак). Нейните крака растяха (както на всички, когато порастваме), но тя искаше токчетата да останат с номер четири и половина. Видях се в един мехур с нея, когато нейният ортопедичен хирург й каза, “Флоренс, имаш два избора. Да си вземеш обувки с половин размер по-големи или да скъсиш пръстите си!” Той се смееше, но тя избра операцията. Тя беше в в гипс шест седмици, взимайки все повече лекарства, за успокояване на болката и за сън.

Видях я също да минава през психиатрични болници. По време на една от тях, около 1955, не можех да я посетя за три седмици. Бях на около единадесет и бях сигурна, че бях направила нещо погрешно. В един мехур можех да се видя най-накрая да ми е позволено да я видя. Изглеждах голяма за годините ми, по-висока от нея. Тя тежеше около четиридесет килограма. Аз изглеждах яка. Тя живееше с черно кафе, успокоителни и болкоуспокояващи. Аз обичах да ям.

В мехура я молех да приказва с докторите, за да си дойде у дома. Тя каза, “О скъпа. Това е като работа. Нямам нужда да бъда тук, но Тати има три здравни осигуровки и така правя пари докато съм тук. Синият Кръст плаща всички медицински разноски и ние ще запазим остатъка от другите две застраховки”. Сега почувствах да го казва и наистина го имаше предвид. Тя вярваше в това. Продължих да гледам и осъзнах, че нищо не може да помогне на моята майка, защото тя нямаше реално разбиране защо беше тук. Можех да се чуя да казвам, “Нищо чудно, нищо чудно”. И тогава доброжелателната енергия, която ме държеше ме стисваше по-силно и дори с повече любов.

Продължихме да гледаме майка ми в болка, виждайки се с докторите и винаги получавайки рецепти за болко успокояващи, хапчета за сън и други успокояващи лекарства. Единственото ми чувство по това време беше самотност. Почувствам се толкова самотна, когато тя беше в болницата. После я видях да ме малтретира, когато си беше у дома. Сега почувствах, че тя ме малтретираше, защото мразеше себе си. Видях се паднала на колене, да се моля за доктор да й помогне. Това, което не разбирах като дете, но разбрах в прегледа на живота, беше, че тя не искаше никой да й помогне. Тя мислеше, че нейната работа в живота е да има доктори и да бъде пациент. И тя се наслаждаваше на грижите за нея в болницата.

Видях как се бях “предала”, за да оцелея. Забравих, че съм дете. Станах майката на майка ми. Изведнъж разбрах, че на майка ми се беше случило същото в нейното детство. Тя се грижеше за нейния баща по време на неговите пристъпи и като дете тя се отдаде да се грижи за него. Като деца, тя и аз станахме всичко, от което другите се нуждаеха. Като продължи прегледа на живота ми, също видях душата на майка ми, колко болнав беше живота й, колко загубена беше тя. И видях моя баща, как той си затваряше очите, за да избегне скръбта за болката на майка ми и за да оцелее. В моя преглед на живота видях, че те бяха добри хора, притиснати в безпомощност. Видях тяхната красота, тяхната човечност и техните нужди останаха неизпълнени в техните детски години. Обичах ги и ги разбирах. Може да си имаме проблеми, но ние все още сме свързани в нашия танц на живота чрез енергийния източник, който ни е създал.

Тогава разбрах, че ние не свършваме с нашата кожа. Ние всички сме в това голямо разбъркано количество от съзнание. Всеки един от нас е част от това съзнание, което наричаме Бог. И ние не сме просто хора. Ние сме Дух. Ние бяхме Дух преди да дойдем в този живот. Сега всички ние сме борещите се Духове, опитвайки се да разберем правилно какво е да бъдеш човек. И когато напуснем това място, ние ще сме чисти Духове отново.

Като продължи прегледа на живота ми, аз се омъжих и имах моите собствени деца и видях, че бях на ръба, да повторя кръга на малтретирането и травмата, която бях изпитала като дете. Бяха ми предписани лекарства. Бях в болницата. Ставах като майка ми. И в същото време тази енергия ме държеше и ми позволи да преживея всичко това. Почувствах спомените на Бог за тези сцени през очите на Бог точно както аз гледах през очите на баба ми. Можех да почувствах божествения интелект на Бог и бях поразена. Бог ни обича и иска от нас да се учим и да се събудим до нашето истинско аз, до това, което е важно. Осъзнах, че Бог иска да знаем, че ние изпитваме истинска болка ако умрем без да живеем. И начина, по който да живеем е да даваме любов на нас и на другите. Ние сме тук, за да се научим никога да не задържаме нашата любов. Но само, когато се излекуваме достатъчно, за да бъдем реални, можем да разберем и да даваме любовта, по начин, по който любовта е замислена.

Като продължи да се разкрива живота ми, станах свидетел колко жестоко третирах себе си, защото това ми беше показано и на това ме бяха научили като дете. Осъзнах, че най-голямата грешка, която направих в моя живот през тези тридесет и две години беше, че не се научих да обичам себе си.

Тогава се върнах обратно, но не в тялото ми. Бях зад пункта на сестрите. Видях един метален кръг с изхвърлени възглавници зад стъклото. Това бяха възглавниците, върху които уринирах, докато бях отделена от тялото ми. Виждах ги на една сушилня.

Чух две сестри да си приказват за моя случай и затова как моята дневна сестра беше толкова разтревожена след като ме намерила, че са я изпратили вкъщи по-рано. Тогава те казаха, че тялото ми ще бъде в бинт за шест месеца, въпреки че са ми казали шест седмици, защото докторите си помислили, че нямало да се справя ако съм знаела истината. Затова нямаха намерение да ми кажат истината.

Тогава се върнах обратно в тялото ми, обратно в кръговото легло. Точно тези две сестри влезнаха да ме проверят и им казах, “Напуснах леглото отново”.

“Не скъпа. Халюцинираш”, казаха те.

Не бях взела болко успокояващи тогава и затова настоях, “Не, не халюцинирам. Напуснах леглото.”

“Не, халюцинираш. Не можеш да напуснеш леглото”, казаха те.

“Моля ви, обадете се на моята дневна сестра и й кажете, че съм добре”, отговорих аз. “Кажете й, че не съм й ядосана. Знам, че си тръгна по-рано за вкъщи. И не ме лъжете като ми казвате, че ще бъда в бинт за шест седмици. Кажете ми истината. Знам, че ще трябва да съм в бинт за шест месеца. И трябваше да изперете тези възглавници преди да ги сложите на сушилнята. Не ме е грижа за мен, ами за следващия пациент.”

---

Следвайки сърцето ми

Месец след това се върнах у дома от болницата, родителите ми наминаха да ме посетят. Тя се погрижиха за децата ми по време на месеца, когато аз бях в кръговото легло, затова разбрах, че не могат да ме посетят в болницата. Въпреки това не разбирах, защо не идваха към моята къща. Прекарах всеки ден в легло. Тежах 37 килограма, а бинтът тежеше 13 килограма. Чудех се кога ще дойдат, за да им кажа за моето преживяване. Най-накрая те дойдоха и аз изтърсих колко много ги обичам и че всичко, което се е случило е наред. Дори си мисля, че им казах, че съм им простила. Те погледнаха сякаш бях много странна и бързо напуснаха. След това настоявах да видя психиатър, надявайки се, че той ще разбере какво бях преживяла. Докторът, който аз видях не разбра. Никой не разбираше тогава преживяванията близки до смъртта, и затова осъзнах, че не мога да говоря за това. Прекарах шест месеца в бинта, мислейки си за моето НДЕ, но опитвайки се да не казвам на никого. Когато бинта се махна, отидох на физиотерапия, за да възстановя силата си и реших да оставя НДЕ-то настрана и да следвам сърцето си.

Първо пожелах да работя в спешното отделение в болницата, където бях пациент. Имах много възможности да бъда и да докосвам умиращи хора. Почувствах се истинска, когато работех там. И всички бяха истински, също. В една обстановка, където живота и смъртта са на ръба всеки момент, само истината се приказва. Но моя личен живот беше в другия край на спектъра. Моят мъж, моите приятели и повечето от членовете на семейството бяха прихванати от техните собствени игри. Никой не изглеждаше да общува истински. Имаш толкова много отчуждаване на чувствата. Не мога да отрича, че аз бях част от това, част от материализма и част от вкочанеността. Но сега бях различна. Не беше тяхна вина. Аз се промених. Истинското място, където се чувствах истинска освен болницата беше в университета.

Станах дихателен терапевт, работещ в спешното отделение и в Международния клирингов съюз и моите пациенти ми разказваха за техните преживявания, когато те умираха. И тези, които се завръщаха в телата си ми разказваха за техните НДЕ-та. Започнах да пиша за всичко това, в онези дни нарекох темата ми “емоционалните нужди на пациентите с критични грижи”. Изненадващо бях поканена да говоря на професионални конференции и бях публикувана в списания за дихателни терапия. Емоционалните нужди на пациентите беше нова и гореща тема в здравеопазването в края на 1970-те и началото на 1980-те.

Накрая станах изследовател и можех да търся отговорите, които толкова копнеех да намеря. Понеже изследванията ми бяха проведени в медицински университет, всякакви видове знания ми бяха на разположение. Можех да нагласям и пренагласям не само стотиците преживявания, които разучавах, но също и моето лично. Историята за моето НДЕ е в тази книга, за да може да имам основа за начина, по който аз участвах и описвам другите истории, за които ще прочетете.

Обмисляйки Прегледа на Живота ми

Преживяването близко до смъртта никога не свършва, ако го поканим да продължи да ни повлиява. Може да продължи да расте в живота ни, ако го подхранваме. Продължава да интерпретира за нас, какво правим тук и за какво е живота.

Преди моето НДЕ и прегледа на живота, знаех, че съм била малтретирана физически и емоционално от моята майка и пренебрегвана от двамата ми родители. Спомням си почти всичко. Проблема беше, че тези спомени за малтретиране не събудиха никакви емоционални реакции в мен. За да се справя с емоционалната и физическа болка, аз се затворих не само като дете, изпитващо болка, ами и като възрастен, спомняйки си я. Защитавах се с моя “емоционален Новокаин”, за да не мога да чувствам нищо, което ми се беше случило в моето детство. За съжаление затвореността ми продължи и в моя живот като възрастна. След като преживях прегледа на живота ми, успях да премахна Новокаина от моето минало и да слепя отново парчетата от моя живот. Започнах да уча за всички нови чувства, които идваха.

Психиатрията нарича емоционалния Новокаин “психично затваряне”. Това е разпространен начин, използван от децата за да преодолеят тежки времена. Когато пораснем ние избираме дали да останем затворени или да си спомняме и да работим върху тези минали, но болни и затворени спомени. В моя преглед на живота също видях началото на малтретирането по начина, по който реагирах спрямо моите деца. За мен това не беше избор на затвореност или лекуване. Нуждаех се да спра веригата на малтретирането. Нуждаех се да спася децата ми от това, през което аз минах.

Започването на Събуждането

Научих от моя преглед на живота, че единственото нещо, което е реално е любовта и единствения начин да споделяме любов е като сме истински. Да сме истински се случва, когато признаем чувствата си и непрекъснато споделяме нашата истина. Когато чувстваме, че нашите чувства са истински, ние споделяме нашата истина от любов. Тогава нашето отношение с Бог и с нас самите е здравословно.

Моите родители и останалата част от моето семейство и приятели определено не бяха изключение на правилото, когато се наложи да разберат новото ми отношение. Помагах на групи за Международната Асоциация за Изследване на Преживяванията Близки до Смъртта (IANDS) дванадесет години и най-големия проблем, за който приказват хора преживели НДЕ е, че никой не ни разбира. Ние преживяваме дълбока промяна в нашите стойности и отношения и се нуждаем да приказваме за това в групи, които ни подкрепят. Сякаш сме живели живота ни в черно и бяло и изведнъж са ни показани цветове. Нямаме страх от смъртта. И това е просто един от многото парадокси: Защото не се страхуваме от смъртта, не се страхуваме да живеем. Ние обичаме живота по съвсем нов начин. Повече сме склонни да поемаме рискове, за да помагаме на другите. Ние работим с умиращите, защото ние взимаме толкова много, колкото даваме като помагаме.

Нашите изследвания също показват, че история от детска травма, малтретиране и пренебрегване е по-често срещано сред хората, преживели НДЕ, отколкото контролната група (статистически). Много хора, които съм интервюирала, които са имали преживяване близко до смъртта идват от оскърбително детство довело до пристрастяване. Ние всички имаме същата история. Приказваме как всеки път нашите родители започват да пият или да взимат хапчета … и те си отиват. Дори ако техните тела бяха все още там, те си бяха отишли. И така ние се затваряхме. Понеже нашите родители се бяха затворили, така и ние. Но нашите НДЕ-та ни върнаха обратно. Те ни напомниха кои сме ние. И за да поддържаме нашето истинско аз, ние трябва да се научим да чувстваме нашите чувства, да споделяме нашата истина и да даваме нашата любов. Описала съм в подробности за малтретирането на деца в моята последна книга, “Духовни пробуждания”. Малтретирането или травмирането на деца винаги ми е било интересно, поради моята собствена история и защото чувам за него толкова често в групите, които ни подкрепят или когато говоря пред хора. Сега е демонстрирано статистически в изследванията.

Също пиша в “Духовни пробуждания”, че не трябва да обиждаме никого, ами вместо това да прекъснем веригата от малтретирания. Когато умрем, ние ще преживеем отново нашия живот от перспективата на всеки друг, както и от нашата, има само информация и чувства, усещания и знание. Ние наистина не можем да съдим и да обвиняваме другите, защото внезапно разбираме от къде сме и от къде всички други идват. Ние съдим само тук, в тази земна реалност. Там горе, в Бог, научих за това. Знанието за това, което се случи, се вливаше в мен и си повтарях постоянно моето “нищо чудно”. Повярвах, че Бог не съди никой, но иска да се учим, за да не правим един и същи грешки отново. Моите преживявания ми показаха, че Бог иска от нас да разширим любовта, а не страха. Ако мога да разбера детството ми и мога да наименувам, изкажа и да оставя емоциите, които съм задържала от дете, да си отидат, аз няма да повторя моето минало. Моите родители повториха миналото си, защото не знаеха, че може по-добре. Преди моето НДЕ и прегледа на живота ми старият начин на конфликти и затваряне ме контролираха. Изведнъж, бях изстреляна извън времето и обгърната по съвсем различен начин. Точно толкова бързо се върнах обратно искаща да изкова нови основи. Имах огромна възможност и сега искам да я споделя. Но не виня и определено не искам да съдя никого, включително моите родители.

И сега, почти двадесет и три години по-късно моите родители умряха, баща ми в края на 1992 и майка ми в началото на 1994. В прегледът на живота ми имаше сцена, в която помагах на баща ми да умре и наблюдавах моята майка да умре. Всъщност, прегледа на живота ми, това което научих от него и много по-важно, това което преживях в него, тази божествена енергия, която ни свързва всички нас, от тогава тя водеше всички мои връзки. С всеки човек, който придружавах в процеса на умиране, също ставах свидетел на тази духовна енергия. Говорела съм пред стотици работници в болници и почти всеки се съгласява, че тази енергия присъства. Те често ми казват техните истории за обичащата енергия на Бог присъстваща по време на смъртта на пациент.

Във всички истории в тази книга се чувствам свързана с тази енергия през сърцето ми. Молитвата в сърцето ми е постоянна и е музиката на заден фон, аранжираща преживяванията ми. Ние всички сме свързани с обичащата енергия на Бог, тя е най-мощната сила във вселената.

---

В това видео от 09:35 до 16:14 минута Барбара разказва първата част на нейното НДЕ.

Оригинален Линк

Групово преживяване близко до смъртта е феномен, при който цяла група от хора имат НДЕ по едно и също време на едно и също място. Виждат се извън телата си и имат едно и също или подобно преживяване.

Мей Ойлит преживява НДЕ заедно със своите най-добри приятели Джеймс и Рашад през 1971. През 2002 тя умира за последно по време на операция, за да оправи една от клапите на сърцето си. Тя е била на 52 години. Следва нейното преживяване близко до смъртта.

---

През есента на 1971, когато бях 22 годишна, споделих едно преживяване близо до смъртта с моя братовчед, Джеймс, и неговия най-добър приятел, Рашад, който беше от Индия. Двете млади момчета бяха във ваканция от училище и бяха останали с моето семейство във фермата. Един следобед ние тримата отидохме на нивата да съберем фураж за животните. За да стигнем до нивата, трябваше да минем през една метална врата и се редувахме да я отваряме и затваряме. Късно следобед се завихри буря от запад и решихме да свършваме за днес. Беше ред на Джеймс да отвори вратата и като го направи, той се протегна за моята ръка, за да се покатеря обратно на вагона. Бях се наклонила погрешно и неговото тегло ме издърпа към него. Рашад ме хвана за другата ръка, за да ме балансира и бяхме в точно тази позиция, когато светкавицата ни удари.

Видях светкавицата да блести по върха на вратата. Следващото нещо, което си спомняме, беше че бяхме в една голяма стая или зала, направена от черен камък. Тавана беше много нависоко и мракът беше толкова гъст, че не можехме да видим върха. Нямаше мебели или неща да висят по стените, просто студен, черен камък навсякъде. Знаех си, че би трябвало да съм уплашена, но се чувствах мирно, носейки се в мрака с моите двама приятели в огромната тъмна зала. Величествените стени на това място бавно се показаха над нас и сякаш излъчваха едновременно огромна сила и силна мъжественост. Сещам се, че си помислих, че това би подхождало на Крал Артур. В този момент осъзнах, че ние тримата бяхме обединени в мисъл и тяло. Картините на Артур дойдоха до мен от Джеймс и Рашад. Джеймс видя само космическа версия на краля. Рашад сякаш се виждаше във времето на Артур. Като всички осъзнахме мислите на останали, изведнъж познавах Джеймс и Рашад по-добре, отколкото познавах всички други.

Осъзнахме, че една светлина идваше в залата от единия край на свода. Беше повече от светлина. Беше златна, прегръщаща топлина. Отдаде чувство на мир и задоволство по-силно от всичко, което бяхме почувствали досега. Бяхме привлечени от нея. Не говорехме, но комуникирахме един с друг на друго ниво, виждайки през очите на всеки. Като стигнахме свода и минахме през него, влезнахме в една красива долина.

Имаше ливади и хълмове с дървета, които водеха до високи планини в далечината. Всичко блестеше със златни искрици от светлина.

Видяхме, че искрящите светлини бяха малки, прозрачни балончета, които се носеха във въздуха и сияеха върху тревата. Осъзнахме, че всяко едно малко сияние беше една душа. За мен, долината изглеждаше да е Рая, но в същото време знаех, че Джеймс и Рашад я виждаха по друг начин. Джеймс я видя като Залива на Душите. Рашад я видя като Нирвана и някак си ние знаехме всичко това, без да приказваме. Светлината започна да се събира в далечния край на долината и бавно извън мъглата, чисто бяло същество започна да се материализира. Видях ангел със силно ярко лице, но не такова, каквото обикновено си представяте. Тя беше по-скоро силна Викингска Валкирия. Знаех си, че тя беше специалния ангел, който пазеше жените в моето семейство и усетих, че нейното име е Хелена. Джеймс видя това същество като неговия починал баща, професионален морски войник в бяла униформа. Рашад възприе съществото като Просветения, или Буда.

Съществото заговори първо Рашад и го приветства. Той каза, че времето на Рашад на Земята е свършило. Сега беше заслужил Нирвана. Рашад попита защо Джеймс и аз бяхме там и му беше казано, че ние бяхме част от причината, поради която той беше заслужил Нирвана. Неговите двама големи приятели го обичаха толкова много, че те пожелание са го съпроводили по неговото последно пътуване. В същото време обаче, Джеймс получи друго съобщение. Той се беше притеснил какво би си помислил неговия баща за неговите протести против войната и баща му каза, че е горд, че отстоява това, в което е вярвал. Той знаеше, че той не беше страхливец, защото един страхливец не би поел този път с Рашад. А пък аз получих друго съобщение, в което Хелена ми каза, че е радостна, че съм запомнила примера за сила, почтеност, мъдрост и лоялност, на който ме научи моето семейство.

Прекарахме сякаш цяла вечност на това място, докато приказвахме с нашите отделни, но и свързани, същества. Те казаха, че се появяват така пред нас, защото в реалния свят ние сме били физически свързани, когато светкавицата ни е ударила. Те казаха, че това символизира обединението на всички религии и доктрини. Казаха, че ще доживея да видя нова ера на толерантност, в която душите и сърцата на човечеството ще бъдат обединени както ние тримата бяхме.

Водачите ни научиха, че доктрина, вероизповедание и раса не значат нищо. Независимо в какво вярваме, всички сме обединени под един Бог, и единственото правило е истинския закон на Бога - Прави това на другите, което ти искаш те да правят с теб. Ние трябва да третираме всички хора все едно те са част от нашата душа, защото те са. Всички живи същества във Вселената са свързани помежду си. Те казаха, че скоро човечеството ще се развие достатъчно да добие по-високо място в универсалната схема на нещата, но дотогава трябва да се научим на взаимно приемане, толерантност и обич. Казаха, че ще дойде ново време, когато хората няма да могат да изтърпят да гледат други, които са бездомни и гладни. Ще разберем, че само като си помагаме взаимно, наистина помагаме и на себе си.

Накрая ни казаха, че е време да тръгваме. Не ни беше позволено да останем още, защото не ни беше време на мен и Джеймс, ами само на Рашад. Просветеният каза на Рашад, че той ще има малко време преди се върне и да се погрижи за земните неща. Бащата на Джеймс му каза, че той ще се върне на това място малко след Рашад, но те двамата ще трябва да се върнат сега, за да мога и аз. Аз казах, че искам да остана тук в тази долина с тях, но Хелена ми каза, че не съм си изпълнила моята съдба, че имам неродени деца.

Понесохме се бавно към свода. Придърпването стана по-силно и буквално бяхме хвърлени обратно в света. Носехме се за малко над нашите тела. Някои от братовчедите ми бяха в съседните ливади и бяха видели какво се беше случило. Видяхме ги да бягат към нас. Ръцете на Джеймс и Рашад бяха още хванати за моите. Видяхме братовчедите ми да освободят техните пръсти, за да могат да обърнат Рашад и да му помогнат.

Като отделиха ръцете ни, Джеймс и аз влязохме обратно в телата ни. Почувствахме се сякаш горяхме, но се оказа, че имахме само леки изгаряния. Рашад, явно защото беше на края, пое най-големия заряд. Докторите казаха, че светкавицата е причинила вреди на неговото сърце, бели и черни дробове. Той остана в болницата за няколко седмици. През това време, тестовете откриха, че Джеймс има тумор на мозъка, който може би ще застраши неговия живот.

Когато Рашад беше в състояние да пътува, Джеймс го върна обратно в Индия. Той му предложи да остане, но Рашад му каза, че иска да е сам в края на дните си. Рашад пое живота на Аскетите по Ведическа традиция. Той помоли жена си да остане с нейното семейство, защото искаше да прекара последните си дни в духовни пробуждания. След година и половина по-късно, през един студен януарски ден, Рашад се върна обратно в Нирвана. Джеймс и аз знаехме кога неговата душа напусна този свят без да ни кажат.

Джеймс живя около три години след като откри, че имаше тумор на мозъка. Той предаде повечето от наследството си на едно благотворителна организация, която обучаваше младите хора в Индия. Аз от друга страна оживях още тридесет години (за сега) със знанието, че това преживяване, което споделих с моите най-близки приятели, е било нещото, което ме е упътвало в живота. Опитвам се всеки ден да изпълня моята съдба, каквато и да е, със същото тихо достойнство и решителност, които те показаха, когато срещнаха тяхната. Те наистина бяха моите хора, които ми помогната по моя път, и знам, че връзката, която споделях с тях толкова дълго е същата връзка, която ние всички споделяме. Просто понякога не успяваме да разберем това.

Оригинален Линк

Ранеле Уолис е омъжена, но не се е разбирала на моменти добре със съпруга си. Имало е неща, които са куцали между тях. Тя е била вярваща Християнка, а той не е бил вярващ. Един ден решават да полетят с техния едно двигателен самолет по време на снежна буря в централна Юта. Въпреки, че няколко човека им казват да не отлитат, те отлитат. Те изгубват ориентация и се блъскат в една планина и техния самолет избухва в пламъци. Ранеле успява да излезе от самолета, а мъжа й остава на мястото на пилота. Той е усетил, че някакъв мъж го е пазил по време на пожара. След това той излиза от горящия самолет и пита дали Ранеле е видяла мъжа. Тя отговаря, че не е виждала никакъв мъж. После двамата се спускат по склона на планината и едвам едвам стигат до улица, където ги намират. Като я откарват в болницата, шест часа след самолетната катастрофа, 75% от тялото й е било изгоряло и тя умира на 9-ти Октомври, 1985 година.

Едно от интересните неща на нейното НДЕ е, че тя вижда своя бъдещ син, който все още не е бил роден. Следва извадка от нейната книга, “Горенето от вътре” (The Burning Within). Read the rest of this entry »