Преживявания близки до смъртта

Когато навърших 16-годишна възраст се разболях от един вид тумор. Мина цяла година преди лекарите да разберат от какво съм болна и да решат да ме оперират.

На операционната маса ми сложиха упойка, която ми подейства съвсем внезапно. В този миг „увиснах” над операционната, точно под големите лампи и наблюдавах тялото си, около което се суетяха анестезиолозите, сестрите и един от хирурзите. Въпреки, че бях на височина около 2 метра, всичко изглеждаше сякаш е в катедрала и таванът е висок поне 6 метра. Скоро в операционната надникна главният хирург, който учудено каза: „А, момичето вече е заспало!” Наблюдавах оживлението в операционната, разни лекари, стажанти и студенти идваха да наблюдават, защото операцията беше извънредно рядка.

Докато висях над тялото си в очакване да започне операцията, възприемах света съвсем различно. Чувствах голямо облекчение, умиротворение и вътрешно спокойствие. Гледах заспалото тяло долу и знаех, че това съм аз, но всъщност не съм. Сякаш тялото ми беше машина, взета назаем за малко, с която да си свърша някои работи. Разбирах, че личността ми се състои от няколко части, една от които в момента бях напуснала (и която представляваше пол, възраст, народност, външен вид), но в другите продължавах да обитавам. Не усещах никакво съжаление към разпънатото на няколко машини тяло, нито усещах привързаност към него, сякаш то беше поносена и съблечена дреха. За мен тялото беше неодушевен обект.

През цялото време, през което наблюдавах операционната, усещах както емоциите на отделните хора, така и емоциите, които завладяваха всички. Скоро се събра екипът от хирурзи, главният от които по това време беше професор.

В момента преди да започнат, всички участници и наблюдаващи бяха обхванати от голямо напрежение, очакване, примесени с възбуда и страх. Няколко секунди всички мълчаха и никой нищо не правеше. След което главният хирург направи разрез на кожата. Туморът се намираше в лявата надбъбречна жлеза и тялото ми беше обърнато на дясната си страна и завързано. Наблюдавах постепенното срязване на тъканите, все по-надълбоко, до моментът в който надбъбречната жлеза не беше оголена. Напрежението нарасна неимоверно, известно време професорът оглеждаше жлезата и не я докосваше. Никой не знаеше какво може да се случи, очакваха при допир жлезата да отдели огромно количество хормони. Жлезата е малка по принцип, на нея се виждаше мъничко израстъче. Предполагаше се, че това е туморът и първоначалното намерение на лекарите беше да го отрежат. По-късно се оказа, че цялата сърцевина на надбъбречната жлеза се е превърнала в тумор, който леко беше разкъсал обвивката на жлезата и се беше показал на повърхността.

Професорът най-накрая реши да реже и усетих огромното напрежение от многото хора в операционната. В мига, в който скалпелът докосна жлезата, страховете на всички се оправдаха. Този миг, продължил една милисекунда, се разтегна, сякаш времето се забави рязко. Едновременно се случиха много неща. Усетих вълна на паника, която помете всички. В същия момент се чу силен писък от апарата, който отчита сърдечната дейност. Усетих порива на началото на светкавично движение, енергията, с която всеки в екипа се втурна да прави нещо. Времето толкова се разтегна, че заприлича на снимка, в която хората, преплели ръце, си подаваха разни неща и се опитваха да направят нещо. В този момент усетих мощно засмукване откъм гърба (мястото, където се намираха лампите), толкова силно, че не можех да му противостоя, въпреки, че се опитах. В същия момент, в който ме засмука, времето тръгна с бясна скорост, сякаш искаше да си навакса и хаосът и паниката долу, както и виковете бяха неописуеми, но това също продължи по-малко от секунда. В следващия миг се носех с бясна скорост през съвсем тъмен тунел, в който имаше някакви отблясъци, а далеч напред в тунела светеше жълта точка. Точката бързо се приближи и тунелът ме изхвърли, както човек пада през ръба на водна пързалка в басейн, на някакво странно място. То беше празно, усещането за горе, долу и настрани беше условно, нямаше под, но не летях. Въздухът „светеше” в млечно жълто, нещо подобно на най-гъстата мъгла, в която сте попадали, осветена от жълти фарове за мъгла, но през нея се виждаше.

Пред мен мигом се появиха пет светещи също в жълто човешки фигури. Една от тях беше главна. Усетих, че е жена, но не познавах никой от тях. Исках да разгледам чертите на лицето й, но колкото повече се взирах, толкова повече нищо не виждах. Когато се отказах, „усетих” чертите на лицето й, както когато се опитвате да видите нещо с периферното си зрение. Групата излъчваше топло приемане и общувахме мислено. Заведоха ме на странно място – насред жълтата мъгла бяха разположени три съвършени сфери, поставени така, че образуваха равностранен триъгълник, а по средата му имаше още една сфера, но по-голяма от другите три. Попитах какво е това, но не получих отговор, а усетих промяна. В началото не разбрах каква е, само забелязах как жълтата мъгла постепенно потъмнява. Усетих, че се движа. Жълтото стана тъмно синьо, след това черно и видях звезди. Беше толкова… широко! Разбрах, че ако се обърна, ще видя Земята. Обърнах се и се вцепених от възхитителната гледка. Земята беше великолепна и толкова близо. Почувствах, че е жива, сякаш самата планета е същество. Като й се полюбувах, се огледах и забелязах стотици дребни обекти, които се въртяха около нея. Тя бяха общо два типа. Първите бяха грозни, груби, разкривени, сглобени от безброй части и изглеждаха нелепи и допотопни. Вторият тип изглеждаха блестящи, излети от най-фини материали и бяха обитаеми. Около и в тях имаше живи същества. Съществата бяха поне 3-4 различни вида.

В непосредствена близост до мен се намираше един апарат със същества, високи между 2,5 и 3 метра, които ме наблюдаваха. Аз ги попитах: „Кои сте вие?”, а те ми отговориха: „Ваши приятели.” Аз ги попитах: „Какво правите?”, но точно тогава се случи нещо и вместо да ми отговорят, те ми посочиха Земята, която беше от лявата ми страна. Обърнах се към нея и видях син лъч светлина, подобен на лазер, който се движеше през космоса. Странното е, че имаше начало и край, както един влак, а не както лъч светлина, чийто начало и край не се виждат. Лъчът достигна Земята, премина през нея и продължи нататък през космоса. Земята засия в прекрасен син ореол. Почувствах, че се е случило велико знаменателно събитие, което е добро. В този миг усетих голямо оживление на Земята, както събуден кошер с пчели. Усещах въодушевление, щастие, умиротворение и ентусиазъм едновременно, които избликваха от съществата на Земята. В този миг усетих как гравитацията ме придърпа към Земята. Успях само набързо да махна за довиждане на високите същества, които ми отвърнаха с усмивка (усещане за усмивка е по-точно). Полетях към Земята и беше малко страшно и доста вълнуващо и в един момент, когато вече се движех с много висока скорост, се озовах в жълтата мъгла, без да падам и без да се приземявам. Изобщо пространството на това място беше доста условно, а и усещането за време беше неясно.

Групата стоеше настрани и наблюдаваше как две момченца на 7 и 14 години ме посрещат. Момченцата ме заведоха на едно друго странно място – природна картина, която беше като макет в жълтата мъгла, но щом „влезеш” в макета, всичко е съвсем истинско и реално. Озовах се насред хълмиста област край едно средно голямо езеро. Беше ранна есен. С децата седнахме на брега на езерото и наблюдавахме природата. Листата на дърветата пожълтяха, после опадаха, заваляха дъждове, паднаха мъгли. Това продължи дълго. После дъждът спря и заваля сняг. Езерото замръзна. Валя много дълго. После снеговалежът спря и още цяла вечност всичко беше замръзнало. Беше извънредно дълга зима. Най-накрая потекоха капчуци и ручеи, а езерото оглушително започна да пращи докато ледът се топеше. Много се учудих, защото не бях чувала такъв пукот на лед през живота си. Пролетта дойде, всичко разцъфна, после дойде знойното лято с много насекоми и отново стана ранна есен. Смисълът на този годишен цикъл на сезоните и досега не разбирам. Тогава децата ми посочиха вдясно от езерото път, който минаваше под един хълм, а по пътя вървеше много висок човек, цял великан, леко прегърбен и на ръст около 1,80 м. (Сигурно звучи смешно, но така го възприех.) Мъжът беше около 40-45 годишен и водеше кон с каруца. Връщаше се от 2-3 дневно пътуване в съседен град, където беше ходил да продава нещо. Вървеше умислен и унил и гледаше в краката си. Времето беше мрачно.

Изведнъж сякаш аз бях този човек и наблюдавах света през неговите очи. Той имаше дребна жена и осем деца, като последното беше новородено. Беше беден селянин, който едва изхранваше семейството си, но сред селяните се водеше за средно заможен. Родният му език беше немски, но говореше добре и френски. Живееше извън града и обработваше земята. Всичко това разбрах в мига, когато започнах да виждам през неговия поглед. Той заобиколи хълма и пред него се разкри обширна равнина, по средата на която имаше грозен, сив, потискащ град, за нашите разбирания – малък. Историческото време беше Средновековие. Той стигна до града и влезе в него. Картината, която видях през очите му, беше толкова потресаваща, че не може да се види и в най-смело режисирания и реалистичен холивудски филм за Средновековието. Улиците бяха тесни около 2 метра. Бяха покрити с половин метър кал и животински и човешки изпражнения. Една старица с вид на вещица, без зъби, грозна, мръсна и противна ми набута пред лицето нещо гнусно, което се опитваше да ми продаде. В една пресечка широка около 1,5 м стояха мръсни деца без гащи и ме гледаха опулено, изглеждаха умствено изоставащи. Пробивах си път през тълпата, докато не стигнах центъра на града. На площада се беше събрал целият град. Хората стояха зад кордон от войници, облечени в смешни ризници и въоръжени с мечове. Най-високите хора бяха около 1,60 м. По средата на площада бяха издигнати четири бесилки. Хората, които щяха да бъдат обесени, бяха с въжетата на шията.

В този миг, мъжът, през чиито очи гледах, видя, че на една от бесилките стои собственият му 14-годишен син (едното от момчетата, които ме придружаваха). В този миг ги обесиха. Човекът (аз) пусна повода на коня, изрева и хукна към бесилките. Един от рицарите го пресрещна и го прониза с меча си право в сърцето. Човекът падна на земята и умря и тогава започнах да наблюдавам събитията като невидим сред тълпата. Като видя всичко това, тълпата побесня, разкъса кордона и настана страшна сеч. В тълпата беше жената на убития и майката на обесеното момче, заедно с едно от децата си, което беше на 7, но изглеждаше на 3-4 години. Тълпата откъсна детето от майка му и тогава един от войниците в доспехи го видя и без причина извади меча си и отсече главата на детето. Това беше другото момче, което ме придружаваше. Изведнъж се озовах на брега на езерото, бях в шок, съзнанието ми се беше свило, мяркаха ми се картини от току-що видяното, плачех и треперех (въпреки, че нямах физическо тяло, така го усещах). Децата много дълго ме успокояваха, докато дойда на себе си. Когато се свестих, ме изведоха от „макета” и се озовах в жълтата мъгла. Групата беше там и ме чакаше.

Тогава внезапно стана тъмно, сякаш някой изключи „осветлението на мъглата”. Уплаших се много, но още повече се уплаших, като видях, че хората в моята група изпаднаха в паника. И аз изпаднах в паника. Започнах да викам: „Какво става? Какво става?” Другите само ме гледаха с ужас. Разбрах, че всеки момент с мен ще стане нещо лошо, че се решава съдбата ми. Никой не ми отговори, всички стояха ужасени. Тогава чух глас отдалече, от много далече: „Спокойно! Всичко ще се оправи, всичко е наред!” Заслушах се в гласа и малко се успокоих. След малко отново стана светло и видях как групата си отдъхна с огромно облекчение. (По-късно, когато разказвах това на родителите ми, майка ми се разплака и каза, че по време на цялата операция ми е говорела вътрешно същите думи.) Тогава децата ме отведоха настрани и проведоха сериозен разговор с мен за нещата, които предстоят в живота ми, като ме предупредиха, че ще забравя за какво сме говорили. Беше дълъг разговор и когато свърши, се сбогувахме и за се събудих на операционната маса. Усещах как ме шият, но не можех да кажа нищо, нито да помръдна или да покажа, че съм будна и че ме боли. Пред очите ми децата ми махаха отдалеч в жълтата мъгла и ми повтаряха, че скоро пак ще се видим.

Днес знам, че една от задачите, които обсъждахме тогава и бях забравила, вече съм изпълнила. Това е лично, затова няма да го разказвам. Също така знам, че в онзи ден трябваше да умра и не трябваше да се връщам на Земята отново. Но същества с голяма духовна сила „ме откупиха”, не само това, тогава в този ден, трябваше да отида на тъмно и неприятно място за дълго време, може да го наречете ад, ако ви харесва. Няма значение, че бях още дете, лошите дела, които съм правила преди, трябваше да ме отведат на място, където да ги изкупя, преди да се върна отново на Земята и да имам възможност да живея отново като човек, но с тежка съдба. Сега знам и за какви дела беше определено това възмездие, но това е една друга дълга история.

След това преживяване на физическа смърт не се събудих моментално друг човек. С времето се промених много и днес имам напълно различни разбирания за света и за това, какво трябва и не трябва да правя. Осъзнах, че имам голяма нужда от духовно израстване и просветление и че това е единственият път и цел, че без това, животът няма смисъл и е пропиляно време. След операцията имам способност да виждам напред във времето, както и назад и си припомних много минали животи. За свое съжаление, останах много разочарована от ниското си съзнание в миналото. Също така осъзнах, че свръхестествените способности са нормално нещо за всеки човек, но не бива да се използват, защото ограничават душата в ниските нива на духовните светове. На всички, които са прочели дотук искам да кажа: да умреш не е нищо особено, много по-особено и важно е да живееш и то осъзнато за ролята и целта на живота си. Последното, което искам да кажа е, че не се съмнявам в съществуването на Бог – като една разумна сила и неговата същност е изцяло любов, милост и прошка. Той никога не отказва нищо, което му е поискано, но най-много дава на тези, които искат да се приближат към него.

Оригинален Линк

Жулиет Найтингейл е минала през много преживявания близки до смъртта като последствие от живото-заплашваща болест, която е имала от дете. Едно от тях се случва през 70-те години докато се бори с рак на дебелото черво, което я кара да изгуби съзнание. Тези преживявания заедно с много други извън-тялото и духовно трансформиращи преживявания са имали дълбок и траен ефект върху нейния живот. Въпреки това отначало рядко е говорила за тях, защото е била грубо обиждана и неразбрана, когато го е правила. После се присъединява към Международната Асоциация за изследване на НДЕ-та (IANDS).

Въведение:

Преживяванията близко до смъртта (НДЕ) - от които съм имала няколко - предимно се случваха по време, когато НДЕ-тата рядко се документираха и малко се приказваше за тях. Беше нещо, което можех да споделя само с определени индивиди, които вече бяха духовно осъзнати, отворени … или поне отзивчиви. Все пак все още се случваше понякога някой да ме обвини, че съм имала халюцинации или че се нуждая от “психиатричен преглед”, защото все още невежеството/незнанието преобладаваше по това време.

Добрите новини са, че в последните години, не само се говори за НДЕ-тата, те се документират и са получили широк медиен интерес в телевизията и в печатната медия. Добър пример за това е, като виждам моето в статии в САЩ, Канада, Англия и Австралия в близкото минало … включително и рубрика, в която аз се появявах. Учените, физиците, психолозите, пасторите, мистиците и други, всички са се събрали заедно за да разберат по-задълбочено феномена НДЕ. То е нещо, което много хора, както и аз, са преживяли, много от нас са върнати обратно, за да споделят нашите преживявания с другите. С пълно право, някой ще се чуди защо толкова много от нас са се завърнали … докато другите остават на Другата Страна. Това се дължи предимно на факта, че ние се нуждаехме да завършим и изпълним нещо важно в нашите животи … както и да почетем специална мисия да помогнем на човечеството най-накрая да стигне до осъзнаването, че наистина няма смърт. Ние просто “се придвижваме нататък” и продължаваме да се развиваме по нашето пътешествие към Светлината.

Понеже хората винаги питат, “Какво се случва?” и “Как е?” ще се опитам да обясня какво се случи с мен, за да ме доведе то едно от моите НДЕ-та … както и какво преживях на Другата Страна. Моля извинете ме, ако това не пасва в кратка хронологична последователност, понеже няма такова нещо като линейно време на Другата Страна. Всичко се изживява в настоящето - включително минало и бъдеще.

В това тук, ще се опитам да обясня и да уловя моето преживяване на Другата Страна и как то ми повлия. Скромно ще се опитам намеря подходящите думи, с които да опиша това най-възвишено преживяване, която имаше дълбок ефект върху мен … и промени живота ми завинаги.

В средата на 70-те години се разправях с неизличим рак, рак на дебелото черво, когато моя живот отслабваше. Бях принудена да лежа през повечето време, но можех понякога да стоя изправена за малко време. Понеже съм съзерцателна, винаги слушах и наблюдавах - поемайки неща и опитвайки се да разбера дълбоката мъдрост зад това какво ми се случваше и накъде отиваше всичко това. Като резултат от това, станах по-уединена и откъсната … като се оглеждах всичко около мен започна да се променя. Твърдата материя стана по-прозрачна и повече като течност, цветовете станаха по-живи и трептящи, звукът беше по-ясен и остър … и т.н. Вече не можех да разбера нещо написано на хартия, защото то не означаваше нищо за мен в моето променено състояние на съзнанието. Беше като че ли се опитвам да чета и разбера чужд език! Вече бях напуснала по-голямата част от триизмерната област … и моето съзнание обгърна тези неща.

Влизах в това, което по-късно нарекох сцена на “здрача”. В това състояние, всичко беше променено. Стигнах до точката, където моето съзнание минаваше от една област в другата - ставайки по-осъзнаваща други реалности в други измерения. Виждах и възприемах неща и други същества многопространствено - въпреки това, бях все още нещо като съзнаваща физическото ниво. Тогава осъзнах, че това е това, през което много умиращи хора преминават … (като тези в болниците, частни клиники или други), докато един наблюдател би си помислил, че те халюционират или виждат някой или нещо, което “наистина не е там”. Действително, това е състояние, в което някой като мен преживява други пространства едновременно, докато е все още във физическото, защото реално ние сме многопространствени същества.

Най-накрая изпаднах в кома на втория ден на Коледа, 26. Декември, и иронично обявена за “мъртва” на моя рожден ден, 2. Февруари! (Сега имам два акта за раждане!) Докато други виждаха, че съм в кома - която продължи около пет седмици - имах напълно различно преживяване! Някой ще погледне моето тяло и ще си помисли, че съм в безсъзнание … заспала … неосъзнаваща какво се случва … или каквото и да е. Все пак бях много дълбоко осъзнаваща, защото наистина ние никога не спим, само нашите тела спат. Ние сме винаги съзнаващи … и активни … на едно ниво на съзнание или друго. Просто факта, че сънуваме докато спим е знак, че нашето съзнание е било винаги активно. И наистина нашите тела се нуждаят от почивка, за да можем да се влеем в … и преживеем други аспекти на нашето съзнание и същество.

Най-добрия начин да опиша преминаването от да бъдеш “жив” на физическото поле и минаването на Другата Страна е като преминаване от една “стая” в друга. Вие не преставате да бъдете или да губите съзнание, вашето съзнание просто се премества от една позиция в друга. Преживяването се променя, твоите възгледи се променят, твоите чувства се променят. И чувствата, които съм изпитала бяха дълбоки за мен и определено те станаха тази част, която надминаваше всякакво разбиране …

Моето преминаване беше постепенно като следствие на неизлечима болест - не беше внезапно, случило се от произшествия, сърдечни пристъпи и т.н. Усетих “Същество от Светлина” да ме прегръща. Всичко беше зашеметяващо красиво - толкова трептящо и светещо … и беше пълно с живот - да, живот! - по начин, по който не може да се види или преживее на физическото поле. Бях тотално и напълно обгърната от Божествена Любов. Беше безусловна любов … най-истинското значение на думата. Бях в постоянна връзка с тази Светлина и винаги чувствах нейното обичливо присъствие с мен през цялото време. Постепенно нямах чувство на страх или подобно … и никога не бях сама. Това беше специална възможност да преживея да съм едно със Всичко - никога отделена … и никога загубена.

Цветовете бяха толкова красиви - гледах Светлинния вихър навсякъде около мен, пулсиращ и танцуващ … издаващ профучаващи звуци … е беше толкова игрив на моменти … след това много сериозен в други моменти. Много неща приемаха формата на светещо сияние - един вид мек цвят на праскова. Всичко беше толкова изпълнено с живот - дори когато видях дълбокия космос! Постоянно бях в състояние на изумение … Имаше винаги красиви неща около мен - помагащи ми … напътстващи ме … успокояващи ме … и също изсипващи любов към мен. Никога не бях сама.

Едно от първите неща, които си спомням че преживях, беше прегледа на живота, който включваше всичко, което съм изживяла във физическото въплъщение до този момент. Беше като в кино - гледайки филм за моя живот и всичко ставаше едновременно. Мисля, че повечето НДЕ-ри (хората преживели НДЕ) ще се съгласят, че прегледа на живота е един от най-трудните аспекти на НДЕ-то. Да видиш целия ти живот пред теб - с всяка мисъл, дума, действие и т.н. - може да бъде доста обезпокоително. Все пак, това което се случи бе, че никой не ме съдеше. Само чувствах постоянно прегръщане на божествената любов от Съществото от Светлина, което беше винаги с мен. Това, което тогава осъзнах е, че ние сами се съдим! Нямаше “Той-Бог” да стой на трона и да хвърля обвинения към мен, (не че очаквах да видя такова същество). Никога не съм се съгласявала с такива религиозни митове. Явно бях единствената, която се чувстваше неудобно и най-критично към мен. Все пак, като казвам това, също осъзнах, че не идвах от изгодната позиция на “егоистичното Аз”, ами от моята душа, която беше много по-отделена и не чувствах да съм емоционална заредена, и т.н. Вече не се идентифицирах с моята личността от физическото Аз. Затова, това което почувствах беше много различно - идващо от напълно друга перспектива на самата душа … или моята истинска идентичност.

Въпреки, че не бях във физическото тяло, имах форма - един вид тяло. Най-добрия начин да го опиша е, че се чувствах като мехур, летейки и движейки се без усилия - понякога много бързо … или нежно носейки се наоколо. Почувствах се празна от вътре и толкова чиста - дори усещах бриз да духа вътре в мен. Не чувствах глад, жажда, умора или болка. Такива неща изобщо не ми идваха на ум! Уви, бях чисто съзнание, въплътено в светлина и неземна форма, разхождайки се наоколо … или стоейки спокойно и наблюдавайки умишлено … и винаги в състояние на страхопочитание. Беше такова възхитително чувство, докато изпитвах такова успокоение и дълбоко чувство на мир и постоянно доверие. Също не изпитах слепота, (както с физическите очи, които са законно слепи), и какво чувство на страхопочитание и учудване е да можех да виждаш!

В този момент все едно бях на разходка, посещавайки и наблюдавайки различни места, същества и ситуации, някои много приятни и някои много болезнени. Най-добрия начин, по които мога да обясня тази “разходка” е като да бъда в кръгова ограда с прозорци, всяко стъкло разкриваше нещо различно … но когато се фокусирам на определено стъкло, веднага виждам стъклото в пълен размер (много прилича както “прозорец” на вашия компютърен монитор когато е на пълен размер (full screen)) и стоях неподвижна - просто гледах …

Едно стъкло разкри сцена, която някои ще интерпретират като “ада” или “чистилище”, където безхарактерни, сиво оцветени тела се движеха безцелно и пъшкаха. Очевидно страдаха и бяха в огромна агония и изпитваха силна болка. Видях тези души като наранени души - такива, които са извършили неописуеми варварщини по време на предишното им въплъщение. Използвах аналогията на душа, която е ретроградна/дегенерирала - много подобно на една планета да изглежда, че се движи на обратно. Преобладаващото чувство, което имах, докато наблюдавах тези души беше дълбоко съжаление (compassion) и копнеж да ги успокоя. Толкова много исках да ги видя успокоени от техните ужасни страдания. Но уви, колкото и болезнена да беше тази гледка, бях убедена, че тези души са тук само временно и че те също ще бъдат излекувани и ще се върнат обратно в посока напред и в края на краищата ще се завърнат в Светлината. Всички души, без изключение, накрая се завръщат в Светлината … според това, което ми беше разкрито.

Горната гледка ме доведе до една друга гледка, където видях образи на хора, които познавах от моя настоящ живот, очевидно тези все още инкарнирали във физическото поле, на моето виждане на тях от Другата Страна беше в сцена, която ще се състои в бъдещето. (Отново, всичко преживяно на Другата Страна е винаги в “Настоящето” - дори “минало” и “бъдеще”). Това бяха индивиди, които също бяха извършили жестокости в една форма или друга, индивиди, които сериозно са ме наранили, или хора, които обичах. Но гледката виждах, беше такава, че те бяха накарани да страдат … като резултат от това, което са направили, като може би кармичен резултат от техните решения и действия, и т.н. Отново почувствах дълбоко чувство на съжаление за тях … и се чувствах тъжна, че трябваше да изтърпят такова страдание, все пак осъзнах, че беше неизбежно. Никога не почувствах гняв или враждебност към тези индивиди … но исках само да ги видя да се излекуват … за да може и те да опознаят любовта.

Друга сцена, която си спомням беше тази, в която наблюдавах област, която се състоеше от вода. Гледах цялата й красота и величие и тя работеше заедно с живота. Тогава, преди да разбера, се озовах под водата и не се притеснявах за дишането! Движех се без усилия и се смесих с всичко, което гледах първоначално. Същото нещо се случи, когато се движех през космоса … и танцувах и се носех със всички райски тела и светлини. Имаше много време за игра и жужукане с всички светлинни същества движещи се около мен като комети. Това беше възможност да изпитам огромна радост и да се почувствам толкова светлинна/лека и напълно лишена от притеснения и страх. Можех да се движа без усилия … и да се адаптирам към всяка среда, в която бях в даден момент. Просто си помислях за нещо и то веднага се появяваше … или си помислях за някакво място и бях там! О какво чувство е да изпиташ такава сила, да бъда навсякъде, където исках да бъда и да създавам всичко, което исках … и да се чувствам толкова напълно свободна!

След като преживях “разходката”, приключенията и времето на игра и създаване, и т.н., нещата станаха по-сериозни … и отново общувах със Съществото от Светлина. Сега ме беше помолило да “помогна” или да “подпомогна” по някакъв начин … в създаването и определянето на изхода на определени събития, ситуации или дори неща, които касаеха другите! Аз? Малката Аз? Това е важна и сериозна отговорност. Почувствах се толкова почитана … и толкова скромна … да ме помолят да участвам в такъв подвиг … но какво ако се проваля да извърша моята част както трябваше, чудех се. Тогава бях уверена, че всичко ще протече по начина, по който трябва, дори ако не бях се справила с нещата, които исках. Изглежда, че смисъла на всичко това беше факта, че ние създаваме със Светлината … и ние сме също част от Светлината. По-нататък независимо какво се случва … Светлинния Източник винаги ще контролира … и ще го има, за да вижда през нещата … въпреки нашите недостатъците като души. Колко предвещаващо добро беше тогава, да разбера, че като души, ние всички сме част от цялото създание и взимаме участие в самия процес на създаване!

Самата мисъл, че са ме помолили да създавам със Светлината, ме накара да се чувствам истински специална и важна в по-голямата схема на нещата, но по никакъв начин от егоистична гледна точка. Както казах преди, почувствах се дълбоко скромна и сериозно чувство на отговорност за всяка мисъл и действие, което правех. Единствената мисъл ми беше, че исках да правя това, което е правилно. Беше много важно да съм обичаща и креативна … и никога да не наранявам по какъвто и да е начин … и това беше дар. В този момент осъзнах, колко тотално свързана бях с живота … чрез всички вселени … Аз съм. Почувствах се едно със Всичко - никога отделена, никога изоставена. Все още нямаше страх. Все още имаше само любов. Завинаги не можех да съм самотна … защото никога не бях самотна. Не беше възможно да съм самотна, защото живота е навсякъде, любовта е навсякъде … и това е нещото, което ме държеше и стоеше с мен.

Толкова много обичах това общуване със Светлината. Всичко беше комуникирано телепатично, дали със Светлина или други същества, приятели или хора, които обичаме. Нямаше значение. Винаги беше честно, отворено и реално … и винаги беше направено с любов. Няма такова нещо като “да се държим високомерно” и нямаше нужда да се крием на Другата Страна. Никой няма да ви нарани по никакъв начин, ни най-малко, защото го няма чувство на липса … или нужда да се “открадне” силата на някой или енергията. Вие работите като сте душа, не сте центрирани в его или личност. Добре е да осъзнаете, че ще имате всичко, от което се нуждаете, защото имате капацитета и силата да го създадете веднага!

Като започна да се променя настроението … почувствах сякаш имаше нещо сериозно, което щеше да ми се случи. Сега ми беше казано, че трябва да се върна в чуждия (физическия) свят, който съм оставила, че са имали нужда от мен там за нещо много специално и значително. Трябваше да се върна, за да споделя това, което ми се беше случило … и да кажа на другите, че живота е наистина вечен и че смъртта е илюзия. На лично ниво, ми беше казано, че трябва да изпитам огромна любов и радост в този свят … и най-накрая ще мога да се върна У Дома. Тогава ме увериха, че бях реална … и че можех да вярвам в какво поискам в тази великолепна област, не само за мен … но и за живота. Но все пак ми беше казано, че света, в които се завръщах беше илюзия и че не трябваше да се идентифицирам с него или да бъда въвлечена в него - да бъда в него, но да не бъда от него - и че той само е едно преминаване …

Да кажа, че моето сърце потъна би било омаловажаване. Това беше първия път, в който наистина изпитах съкрушено сърце, докато бях на Другата Страна. Самата мисъл да напусна тази свещена област, където бях в непрестанен разговор със Светлината и другите същества … ме съкруши по начин, който не мога да опиша. Знаех колко е тъмен и с лошо предчувствие този странен свят на илюзиите … и е така, наистина, свят, с който никога не съм се идентифицирала! Въпреки това, бях отново уверена, че Светлината и другите обичащи същества ще бъдат с мен през цялото време … и да запомня, че никога не съм сама. С благодарност, нямах чувство на страх или съжаление сега, но осъзнах, че трябва да почитам божията воля, която е отправила тази молба към мен.

Като без желание приех тази мисия, изведнъж видях пред мен, най-красивото същество, което се е появявало пред мен - изливащо огромна любов към ме и пълнещо ме до преливане. Сякаш това беше моя дар … за приемане на болезнената молба да напусна моя дом на Другата Страна и да се завърна в свят, толкова чужд за мен. Това същество ме обичаше толкова дълбоко, продължаваше да излъчва любов и звуци … и ми стана ясно, че то ще е с мен завинаги.

Започнах да се връщам обратно в този свят по същия начин, по който го бях напуснала. Беше много постепенно преминаване. Сега осъзнавах по-добре моето тяло лежащо в болницата за интензивни случаи, закачено на живото-поддържаща система, но то все още беше толкова отделено от мен и позицията, която изпитвах от Другата Страна. Сякаш бях новородено бебе, когато най-накрая си възвърнах съзнанието в това измерение. Всичко беше толкова странно и ново! Тъкмо пристигнах от друг свят и този свят ми изглеждаше толкова много тъмен и беден на цветове. Всичко беше сиво и ми изглеждаше плоско. Не почувствах силата на живота, която преживях на Другата Страна … но реших да уважа желанието на Светлината, да се върна обратно. Имах мисия … и имаше специално обещание, което ми беше направено в замяна.

Дори в болницата усещах, че Съществото от Светлина е все още с мен … комуникиращо с мен. Усещах също все още другите същества с мен, същества, които осъзнах, че можех само аз да виждам и чувам. Най-накрая, един ден, Съществото от Светлина изчезна от зрението на моята смъртна съзнателност … сега знаех, че бях напълно върната в този свят. Отново сърцето ми беше съкрушено, но все още нямах страх … и вярвах и се доверявах в обещанието, че никога няма да съм сама … и така беше …

Това НДЕ (или както аз предпочитам да го наричам, Преживяване на Вечния Живот) ми остави такова дълбоко чувство на триумф и възхищение. Нещо друго, което също научих е, че страха е придобито състояние, не е естествено. То е нещо, което вие научавате … няма никаква връзка с самата душа. Любовта е преобладаващата сила през цялото време … без значение как изглеждат нещата в този свят на дуализъм и илюзия. То е просто холограма, създадена от колективното съзнание … за да се расте и еволюира. Затова, това което се случи на Другата Страна, за мен беше една специална възможност да преживея … и да опозная, с тотална сигурност, че всичко еволюира точно по начина, по който трябва, и че крайната спирка на всяко живо същество е да се върне към Източника, Светлината … Чистата Любов.