Преживявания близки до смъртта

Оригинален Линк

На 30. Април 1976, след неуспешен опит за самоубийство с предозировка с дрога, Сандра Роджърс допира 0.38 калибров пистолет до гърдите си, прицелва се в сърцето си и дърпа спусъка. В нейният най-черен час, Сандра се самоубива. Тя очакваше да умре. Но се е озовала в присъствието на блестяща светлина. Вместо нищото, което е търсела със самоубийството си, на Сандра й е даден страхотен поглед върху живота след смъртта и безкрайното знание от Другата Страна. Това, което е научила, дълбоко я е променило. На 28. Април 2000, за последен път Сандра отива в Светлината поради усложнения от нейния опит за самоубийство през 1976. Следва откъс от нейната отлична книга, “Уроци от Светлината”, който описва една част от нейното преживяване близко до смъртта и някои прозрения, които е получила от светлината.

---

Попаднах в присъствието на блестяща, прекрасно топла и обичаща Светлина. Докато бях в присъствието на тази Светлина ми беше показан преглед на моя живот и всички случки, които ме бяха довели до този момент.

Бях смаяна като гледах моя живот да се развива, усещах не само моите собствени емоции, ами чувствата на тези около мен както и тези, чиито животи докосвах. Преживях тяхната болка или удоволствия и разбрах какво мотивираше техните действия към другите и към мен …

Като продължи прегледа на живота ми, срещнах се отново с всичката болка и безпомощност на моите следващи няколко години, серия от лоши връзки, забременявания, аборти, провалени бракове и опити за самоубийство. Видях се като млада жена на двадесет и пет, омъжена и разведена три пъти и настанена в болница шест пъти поради предозировки с дрога. Почувствах как мразех съществуването си и не можех да разбера как един обичащ Бог би позволил тези неща да се случат.

Усещах, че като преживявах всеки един от тези ужасно болезнени случки от моя живот, светлината, която беше с мен, чувстваше всичката моя болка и тъга и никога не ме съдеше, но вместо това разбираше и ме обичаше.

Любовта, която почувствах от светлината беше изумителна и никога не исках да я напусна. Докато бях в нейното присъствие имах неограничено знание за всичко, което исках да знае. Беше ми даден избор да остана със светлината, при положение, че се върна по-късно във физическия свят и да поема живота ми, от където беше. Беше ми казано, че по-късно ще имам семейството и любовта, за която толкова много копнеех. Каза ми, че мога да взема със себе си знанието, което ще ми трябва, за да се подкрепям, макар че ми бяха дадени прозрения, които да помогнат на другите хора и на мен по време на моето пътешествие в живота…

По време на моето НДЕ последвах моят ангел в светлината. Ангелът беше погълнат от светлината, както и аз. Докато бях в светлината научих, че всичко което съществуваше беше създадено от същността на Бог, светлината.

---

Прозрения от НДЕ-то на Сандра

• Слушай този малък вътрешен глас в твоите мисли; това е гласа на Бог.
• Нашите души са част от Бог и Бог е част от нас; затова нашите души са безсмъртни и вечни.
• Трудностите са необходими за растежа на душата.
• Тези родени с умствени или физически проблеми са по-духовно напреднали от другите, родени са за да помагат на другите да се развиват духовно.
• Физическото тяло, в което влиза духа, е избрано преди раждането.
• Ако едно пристрастяване не е победено преди физическата смърт, то може да задържи вашия дух на Земята.
• Земята е само едно място за учене. Има много.
• Адът е състояние на съществуване, когато сме далече от Бог, докато не изберем да се върнем при него. То е състояние напълно празно от любов.
• Всичко което е правите и мислите се знае от Бог и Бог разбира всичко перфектно и ви обича точно така.
• Всичката болка, която чувстваме или причиняваме се чувства от Бог.
• За да станем в едно с Бог, трябва да работим, за да запомним или да намерим истината. Истината е тази: твоето истинско Аз е дух и твоя дух е едно с Бог.
• Любовта, бъдейки Бог, е твърде безмерна и изумителна, за да бъде напълно разбрана или преживяна във физическия свят.
• Вселената е катедралата на Бог.
• Бог създаде всички различия в религиите поради различните уроци, които ние всички трябва да научим.
• Това, което правиш на другите, го правиш на Бог и на себе си.
• Началото на всеки грях е да се виждаш отделен от другите и Бог.
• Има само две истински религии - религията на любовта и религията на страха.
• Комуникацията в духовния свят е телепатична. Твоите мисли са отговорени толкова бързо, колкото твоя разум може да ги изпраща и получава.
• Когато умреш, всичко което си казал, помислил или направил ще се знае от всички.
• Няма тайни след смъртта.
• Духове със зли мисли избягват светлината, защото те са твърде засрамени да им се разкрие живота.
• Духове с подобни мисли се привличат едни с други след смъртта.
• Рая на Бог за нас е любов. Ние можем да създадем рая отново, ако се научим да се обичаме един друг както нас самите.
• Има само един Бог, който се боготвори от много различни учения на много различни религиозни вярвания.
• Боговете на една вяра са ангелите, светиците или свръхестествените същества на други вярвания.
• В търсенето на истината и разбирането, всички пътища водят до любовта.
• Бог е любов, светлина и енергията във всичко. Бог е източника на перфектна любов и целия живот.
• Бог те обича и прощава, и очаква да обичаш и да прощаваш на другите.
• Единственото нещо, което живее завинаги, е любовта.

---

Прозрения за религията и духовността

Относно светлината, Сандра Роджърс пише:

По време на моето детство израснах вярвайки, че Бог е нечестен. Бях научена, че Исус е казал, “Аз съм пътя, истината и живота. Никой не идва при Отец, освен чрез мен”, означавайки че, само тези които публично обявят своята вяра в Христос отиват в рая. Почувствах че ако това е вярно, Бог е нечестен, защото не всеки искаше или имаше възможността да му бъде разкрито Християнското учение. Попитах светлината, която наричам Христос, как хората от различни религии отиват в рая. Беше ми показано, че групата или организацията, към която членуваме е без значение. Това, което е важно, е как ние показваме любовта към Бог по начина, по който се отнасяме с другите. Това е така защото, когато минем в духовното пространство, ние всички ще бъдем срещнати от него, което съответства на “Никой не идва при Отец, освен чрез мен”.

Светлината ми показа, че това което е важно, е да обичаме Бог и един друг, и не това, което приказваме, ами любовта в нашето същество ще бъде изследване след смъртта. В преглеждането и преживяването на вашия живот, вашите действия и вашите мисли към Любовта носят на вас и на Бог огромна радост, и вашите действия и мисли на безразличие, егоизъм, и гняв носят на вас и на Бог дълбоко разкаяние. Ние всички сме част от семейството на Бог и ние всички сме взаимно свързани. Тези организации или религии, които твърдят някаква единно отношение с Бог, които твърдят превъзходство над другите или отхвърлят хора поради различни причини, отиват срещу закона на Бог да обичаме другите както нас.

Оригинален Линк

Споделеното преживяване близко до смъртта е доста интересно, защото хора, които са близко до умиращия човек, могат да преживеят част от неговото НДЕ.

Следва НДЕ-то на Филип, споделено от човек, който желае да остане анонимен.

---

Това е историята на едно Преживяване Близко до Смъртта по време на Деня на Благодарността в моя апартамент. По това време (около 1991 и 1992) имах един приятел, който имаше диагноза неизличимо болен от СПИН. Шест месеца преди това, докторът му каза, че има три месеца да живее. Та, принципно времето му беше изтекло. В началото на 90-те години, нямаше лекарства за напреднал стадий на ХИВ или СПИН. Разболееш ли се, си умираш.

Не бях планирал да правим голяма вечеря за Деня на Благодарността. Но поради някаква причина, станах и звъннах на всички хора в тефтерчето ми. Оставих съобщения на техните телефони и казах на всеки, който нямаше къде да отиде за Деня на Благодарността, да дойде в моя апартамент.

Започнах да готвя малко след това. Готвих през целия ден и храних хората, които идваха. После около 11 часа вечерта, Филип се появи. Той беше човека, който беше неизличимо болен. Каза ми, че е нямал къде да отиде тази вечер и беше благодарен, че му се обадих.

Всички гости, които бяха през деня, си бяха тръгнали, и аз и Филип започнахме да ядем заедно. Не бях ял цял ден, защото няколко хора идваха при мен и се забавлявахме. Та бях доста гладен и уморен.

В този момент Филип ми обясни как преди шест месеца са му дали три месеца да живее. Решил, че ще се опита да изкара до Деня на Благодарността и после ще се остави.

И ето ни нас, смяхме се и се шегувахме как той ще умре след вечерята. Той вече беше живял три месеца повече отколкото се очакваше и беше приел напълно ситуацията. Вече не беше уплашен. Каза ми, че черният му дроб е бил толкова слаб, че в този момент, той не би могъл да изяде всичките солени и сладки ястия на масата. Ако го направи, сигурно щял да умре. Но, това би било ОК. Поне е изкарал до Деня на Благодарността и ще умре щастливо, знаейки, че има място къде да отиде и приятел, който да се погрижи за него. Затова реши да яде от вечерята, от всичко, и ако умре, тогава нека да бъде Божията воля.

Ами той почна да яде и храната доста ни забавляваше и двамата поради триптофана от пуйката. Най-вече защото и двамата не бяхме яли целия ден и се шегувахме през цялото време за умирането. Тогава той започна всъщност да отпада пред мен. Превърна се в чисто бяло-сиво и се свлече. Помислих си, “О Боже! Той наистина умира.”

После видях тази невероятно бяла въртяща се светлина, която се появи на неговото ляво рамо като падаше от стола му към мен. Помислих си, “О Боже! Мога да видя неговата душа да напуска тялото му! Може би това беше ангел, който е дошъл за него!”

Светлината беше толкова красива и обичаща, че стоях се изправих без да му мисля и си помислих, “Вземи ме! Аз ще тръгна и той може да остане!”. Толкова отчаяно исках да отида в светлината и да бъда с нея. Изведнъж, имах НДЕ заедно с Филип в едно пространство, което мога да опиша само като рая. Беше просто чиста бялото от светлина, точно както по филмите. Без нищо друго, просто бяла светлина навсякъде.

Тогава се върнах обратно в тялото ми. Филип се изправи и се върна обратно в тялото си. Мърмореше, че не е успял да умре.

Следващия ден когато се събудих, почувствах две силни присъствия. Бяха като четири ръце на моя гръб, две на всяка страна, държащи ме за тялото ми. Почувствах два много силни ангели или духове зад мен, просто оставили ръцете си на моя гръб и рамене и заземяващи ме обратно в тази реалност. Ревах, подсмърчах, че се бях върнал тук. Всъщност бях депресиран за известно време. Сега мислих колко прекрасна е смъртта и колко отвратително беше да се върнеш обратно.

Филип живя много години след това, трябва да добавя. После изгубихме връзка и не мога да кажа дали все още е наоколо.

Когато навърших 16-годишна възраст се разболях от един вид тумор. Мина цяла година преди лекарите да разберат от какво съм болна и да решат да ме оперират.

На операционната маса ми сложиха упойка, която ми подейства съвсем внезапно. В този миг „увиснах” над операционната, точно под големите лампи и наблюдавах тялото си, около което се суетяха анестезиолозите, сестрите и един от хирурзите. Въпреки, че бях на височина около 2 метра, всичко изглеждаше сякаш е в катедрала и таванът е висок поне 6 метра. Скоро в операционната надникна главният хирург, който учудено каза: „А, момичето вече е заспало!” Наблюдавах оживлението в операционната, разни лекари, стажанти и студенти идваха да наблюдават, защото операцията беше извънредно рядка.

Докато висях над тялото си в очакване да започне операцията, възприемах света съвсем различно. Чувствах голямо облекчение, умиротворение и вътрешно спокойствие. Гледах заспалото тяло долу и знаех, че това съм аз, но всъщност не съм. Сякаш тялото ми беше машина, взета назаем за малко, с която да си свърша някои работи. Разбирах, че личността ми се състои от няколко части, една от които в момента бях напуснала (и която представляваше пол, възраст, народност, външен вид), но в другите продължавах да обитавам. Не усещах никакво съжаление към разпънатото на няколко машини тяло, нито усещах привързаност към него, сякаш то беше поносена и съблечена дреха. За мен тялото беше неодушевен обект.

През цялото време, през което наблюдавах операционната, усещах както емоциите на отделните хора, така и емоциите, които завладяваха всички. Скоро се събра екипът от хирурзи, главният от които по това време беше професор.

В момента преди да започнат, всички участници и наблюдаващи бяха обхванати от голямо напрежение, очакване, примесени с възбуда и страх. Няколко секунди всички мълчаха и никой нищо не правеше. След което главният хирург направи разрез на кожата. Туморът се намираше в лявата надбъбречна жлеза и тялото ми беше обърнато на дясната си страна и завързано. Наблюдавах постепенното срязване на тъканите, все по-надълбоко, до моментът в който надбъбречната жлеза не беше оголена. Напрежението нарасна неимоверно, известно време професорът оглеждаше жлезата и не я докосваше. Никой не знаеше какво може да се случи, очакваха при допир жлезата да отдели огромно количество хормони. Жлезата е малка по принцип, на нея се виждаше мъничко израстъче. Предполагаше се, че това е туморът и първоначалното намерение на лекарите беше да го отрежат. По-късно се оказа, че цялата сърцевина на надбъбречната жлеза се е превърнала в тумор, който леко беше разкъсал обвивката на жлезата и се беше показал на повърхността.

Професорът най-накрая реши да реже и усетих огромното напрежение от многото хора в операционната. В мига, в който скалпелът докосна жлезата, страховете на всички се оправдаха. Този миг, продължил една милисекунда, се разтегна, сякаш времето се забави рязко. Едновременно се случиха много неща. Усетих вълна на паника, която помете всички. В същия момент се чу силен писък от апарата, който отчита сърдечната дейност. Усетих порива на началото на светкавично движение, енергията, с която всеки в екипа се втурна да прави нещо. Времето толкова се разтегна, че заприлича на снимка, в която хората, преплели ръце, си подаваха разни неща и се опитваха да направят нещо. В този момент усетих мощно засмукване откъм гърба (мястото, където се намираха лампите), толкова силно, че не можех да му противостоя, въпреки, че се опитах. В същия момент, в който ме засмука, времето тръгна с бясна скорост, сякаш искаше да си навакса и хаосът и паниката долу, както и виковете бяха неописуеми, но това също продължи по-малко от секунда. В следващия миг се носех с бясна скорост през съвсем тъмен тунел, в който имаше някакви отблясъци, а далеч напред в тунела светеше жълта точка. Точката бързо се приближи и тунелът ме изхвърли, както човек пада през ръба на водна пързалка в басейн, на някакво странно място. То беше празно, усещането за горе, долу и настрани беше условно, нямаше под, но не летях. Въздухът „светеше” в млечно жълто, нещо подобно на най-гъстата мъгла, в която сте попадали, осветена от жълти фарове за мъгла, но през нея се виждаше.

Пред мен мигом се появиха пет светещи също в жълто човешки фигури. Една от тях беше главна. Усетих, че е жена, но не познавах никой от тях. Исках да разгледам чертите на лицето й, но колкото повече се взирах, толкова повече нищо не виждах. Когато се отказах, „усетих” чертите на лицето й, както когато се опитвате да видите нещо с периферното си зрение. Групата излъчваше топло приемане и общувахме мислено. Заведоха ме на странно място – насред жълтата мъгла бяха разположени три съвършени сфери, поставени така, че образуваха равностранен триъгълник, а по средата му имаше още една сфера, но по-голяма от другите три. Попитах какво е това, но не получих отговор, а усетих промяна. В началото не разбрах каква е, само забелязах как жълтата мъгла постепенно потъмнява. Усетих, че се движа. Жълтото стана тъмно синьо, след това черно и видях звезди. Беше толкова… широко! Разбрах, че ако се обърна, ще видя Земята. Обърнах се и се вцепених от възхитителната гледка. Земята беше великолепна и толкова близо. Почувствах, че е жива, сякаш самата планета е същество. Като й се полюбувах, се огледах и забелязах стотици дребни обекти, които се въртяха около нея. Тя бяха общо два типа. Първите бяха грозни, груби, разкривени, сглобени от безброй части и изглеждаха нелепи и допотопни. Вторият тип изглеждаха блестящи, излети от най-фини материали и бяха обитаеми. Около и в тях имаше живи същества. Съществата бяха поне 3-4 различни вида.

В непосредствена близост до мен се намираше един апарат със същества, високи между 2,5 и 3 метра, които ме наблюдаваха. Аз ги попитах: „Кои сте вие?”, а те ми отговориха: „Ваши приятели.” Аз ги попитах: „Какво правите?”, но точно тогава се случи нещо и вместо да ми отговорят, те ми посочиха Земята, която беше от лявата ми страна. Обърнах се към нея и видях син лъч светлина, подобен на лазер, който се движеше през космоса. Странното е, че имаше начало и край, както един влак, а не както лъч светлина, чийто начало и край не се виждат. Лъчът достигна Земята, премина през нея и продължи нататък през космоса. Земята засия в прекрасен син ореол. Почувствах, че се е случило велико знаменателно събитие, което е добро. В този миг усетих голямо оживление на Земята, както събуден кошер с пчели. Усещах въодушевление, щастие, умиротворение и ентусиазъм едновременно, които избликваха от съществата на Земята. В този миг усетих как гравитацията ме придърпа към Земята. Успях само набързо да махна за довиждане на високите същества, които ми отвърнаха с усмивка (усещане за усмивка е по-точно). Полетях към Земята и беше малко страшно и доста вълнуващо и в един момент, когато вече се движех с много висока скорост, се озовах в жълтата мъгла, без да падам и без да се приземявам. Изобщо пространството на това място беше доста условно, а и усещането за време беше неясно.

Групата стоеше настрани и наблюдаваше как две момченца на 7 и 14 години ме посрещат. Момченцата ме заведоха на едно друго странно място – природна картина, която беше като макет в жълтата мъгла, но щом „влезеш” в макета, всичко е съвсем истинско и реално. Озовах се насред хълмиста област край едно средно голямо езеро. Беше ранна есен. С децата седнахме на брега на езерото и наблюдавахме природата. Листата на дърветата пожълтяха, после опадаха, заваляха дъждове, паднаха мъгли. Това продължи дълго. После дъждът спря и заваля сняг. Езерото замръзна. Валя много дълго. После снеговалежът спря и още цяла вечност всичко беше замръзнало. Беше извънредно дълга зима. Най-накрая потекоха капчуци и ручеи, а езерото оглушително започна да пращи докато ледът се топеше. Много се учудих, защото не бях чувала такъв пукот на лед през живота си. Пролетта дойде, всичко разцъфна, после дойде знойното лято с много насекоми и отново стана ранна есен. Смисълът на този годишен цикъл на сезоните и досега не разбирам. Тогава децата ми посочиха вдясно от езерото път, който минаваше под един хълм, а по пътя вървеше много висок човек, цял великан, леко прегърбен и на ръст около 1,80 м. (Сигурно звучи смешно, но така го възприех.) Мъжът беше около 40-45 годишен и водеше кон с каруца. Връщаше се от 2-3 дневно пътуване в съседен град, където беше ходил да продава нещо. Вървеше умислен и унил и гледаше в краката си. Времето беше мрачно.

Изведнъж сякаш аз бях този човек и наблюдавах света през неговите очи. Той имаше дребна жена и осем деца, като последното беше новородено. Беше беден селянин, който едва изхранваше семейството си, но сред селяните се водеше за средно заможен. Родният му език беше немски, но говореше добре и френски. Живееше извън града и обработваше земята. Всичко това разбрах в мига, когато започнах да виждам през неговия поглед. Той заобиколи хълма и пред него се разкри обширна равнина, по средата на която имаше грозен, сив, потискащ град, за нашите разбирания – малък. Историческото време беше Средновековие. Той стигна до града и влезе в него. Картината, която видях през очите му, беше толкова потресаваща, че не може да се види и в най-смело режисирания и реалистичен холивудски филм за Средновековието. Улиците бяха тесни около 2 метра. Бяха покрити с половин метър кал и животински и човешки изпражнения. Една старица с вид на вещица, без зъби, грозна, мръсна и противна ми набута пред лицето нещо гнусно, което се опитваше да ми продаде. В една пресечка широка около 1,5 м стояха мръсни деца без гащи и ме гледаха опулено, изглеждаха умствено изоставащи. Пробивах си път през тълпата, докато не стигнах центъра на града. На площада се беше събрал целият град. Хората стояха зад кордон от войници, облечени в смешни ризници и въоръжени с мечове. Най-високите хора бяха около 1,60 м. По средата на площада бяха издигнати четири бесилки. Хората, които щяха да бъдат обесени, бяха с въжетата на шията.

В този миг, мъжът, през чиито очи гледах, видя, че на една от бесилките стои собственият му 14-годишен син (едното от момчетата, които ме придружаваха). В този миг ги обесиха. Човекът (аз) пусна повода на коня, изрева и хукна към бесилките. Един от рицарите го пресрещна и го прониза с меча си право в сърцето. Човекът падна на земята и умря и тогава започнах да наблюдавам събитията като невидим сред тълпата. Като видя всичко това, тълпата побесня, разкъса кордона и настана страшна сеч. В тълпата беше жената на убития и майката на обесеното момче, заедно с едно от децата си, което беше на 7, но изглеждаше на 3-4 години. Тълпата откъсна детето от майка му и тогава един от войниците в доспехи го видя и без причина извади меча си и отсече главата на детето. Това беше другото момче, което ме придружаваше. Изведнъж се озовах на брега на езерото, бях в шок, съзнанието ми се беше свило, мяркаха ми се картини от току-що видяното, плачех и треперех (въпреки, че нямах физическо тяло, така го усещах). Децата много дълго ме успокояваха, докато дойда на себе си. Когато се свестих, ме изведоха от „макета” и се озовах в жълтата мъгла. Групата беше там и ме чакаше.

Тогава внезапно стана тъмно, сякаш някой изключи „осветлението на мъглата”. Уплаших се много, но още повече се уплаших, като видях, че хората в моята група изпаднаха в паника. И аз изпаднах в паника. Започнах да викам: „Какво става? Какво става?” Другите само ме гледаха с ужас. Разбрах, че всеки момент с мен ще стане нещо лошо, че се решава съдбата ми. Никой не ми отговори, всички стояха ужасени. Тогава чух глас отдалече, от много далече: „Спокойно! Всичко ще се оправи, всичко е наред!” Заслушах се в гласа и малко се успокоих. След малко отново стана светло и видях как групата си отдъхна с огромно облекчение. (По-късно, когато разказвах това на родителите ми, майка ми се разплака и каза, че по време на цялата операция ми е говорела вътрешно същите думи.) Тогава децата ме отведоха настрани и проведоха сериозен разговор с мен за нещата, които предстоят в живота ми, като ме предупредиха, че ще забравя за какво сме говорили. Беше дълъг разговор и когато свърши, се сбогувахме и за се събудих на операционната маса. Усещах как ме шият, но не можех да кажа нищо, нито да помръдна или да покажа, че съм будна и че ме боли. Пред очите ми децата ми махаха отдалеч в жълтата мъгла и ми повтаряха, че скоро пак ще се видим.

Днес знам, че една от задачите, които обсъждахме тогава и бях забравила, вече съм изпълнила. Това е лично, затова няма да го разказвам. Също така знам, че в онзи ден трябваше да умра и не трябваше да се връщам на Земята отново. Но същества с голяма духовна сила „ме откупиха”, не само това, тогава в този ден, трябваше да отида на тъмно и неприятно място за дълго време, може да го наречете ад, ако ви харесва. Няма значение, че бях още дете, лошите дела, които съм правила преди, трябваше да ме отведат на място, където да ги изкупя, преди да се върна отново на Земята и да имам възможност да живея отново като човек, но с тежка съдба. Сега знам и за какви дела беше определено това възмездие, но това е една друга дълга история.

След това преживяване на физическа смърт не се събудих моментално друг човек. С времето се промених много и днес имам напълно различни разбирания за света и за това, какво трябва и не трябва да правя. Осъзнах, че имам голяма нужда от духовно израстване и просветление и че това е единственият път и цел, че без това, животът няма смисъл и е пропиляно време. След операцията имам способност да виждам напред във времето, както и назад и си припомних много минали животи. За свое съжаление, останах много разочарована от ниското си съзнание в миналото. Също така осъзнах, че свръхестествените способности са нормално нещо за всеки човек, но не бива да се използват, защото ограничават душата в ниските нива на духовните светове. На всички, които са прочели дотук искам да кажа: да умреш не е нищо особено, много по-особено и важно е да живееш и то осъзнато за ролята и целта на живота си. Последното, което искам да кажа е, че не се съмнявам в съществуването на Бог – като една разумна сила и неговата същност е изцяло любов, милост и прошка. Той никога не отказва нищо, което му е поискано, но най-много дава на тези, които искат да се приближат към него.

Оригинален Линк

Нигел М. претърпява злополука с хвърчило и попада в една огромна маса от хора. В центъра на масата усеща светлина, към което иска да стигне и единствения начин е като …

---

При злополука с едно хвърчило бях изхвърлен на около 70 метра хоризонтално и на поне 6 метра височина във въздуха в единия ръб на покрива на къщата ми. Имах 21 фрактури на бедрата, ребрата, раменете, няколко сътресения, спукан бял дроб, тежки вътрешни и външни натъртени места и шок покрай другите наранявания.

Бях несъзнателен за около 14 часа с около 3 епизода продължаващи за секунди, всеки с полу-съзнание.

По едно време на моята несъзнателна фаза се озовах хвърлен на края на една въртяща се маса от същества. Всички същества около мен бяха много черни и атмосферата беше като депресия и примирение. Бях избутван много бързо от въртящата се маса от хора, някои изглеждащи като вървящи скелети. Имах чувството, че се движим в кръг, също се движихме и към края на въртящата се маса, където тези същества просто падаха от края в нищото или смъртта.

Имах чувството, че не исках да отида там и се опитах да се боря срещу движещата се маса от хора. Беше трудно да не се оставиш да те движат, все едно се бориш срещу течението, когато прекосяваш река. По едно време осъзнах, че в далечината, в центъра на тази огромна маса от същества имаше една блестяща светлина. Понякога, докато се борих с течението, виждах малък и слаб изглед на тази светлина. Исках да отида по-близо до тази светлина.

Открих, или чрез опит и грешка или чрез някакво външно напътствие, че единствения начин, за да стигна то тази светлина беше да имам чисти мисли да помагам на другите. Опитах се да го направя и открих, че като се фокусирам просто на помагането на другите или като като се опитвах да развивам съчувствие, можех да се приближа до светлината в центъра.

Веднага когато имах някаква егоцентрична мисъл или някаква друга мисъл различна от помагане на другите, бях моментално хвърлен към края на огромната въртяща се маса и трябваше да се мъча обратно към центъра. Външните краищата на масата се въртяха с хиляди същества с ужасно бърза крачка. Като се приближавах по-близо до центъра скоростта намаляваше и енергията на съществата ставаше много по-лека и по-малко безумна.

Минах покрай няколко хора, които разпознах, по моя път към центъра и сякаш можех да почувствам по цвета, които те излъчваха от техните тела какви хора са наистина под тяхната външност. Ако ги съдех по някакъв начин, бях веднага хвърлен към края на сферата и обратно при тази гадна, безумна черна тълпа.

Открих, че е полезно да си повтарям “Просто помагай на хората”, като една мантра, която ми помогна да стигна до вътрешния кръг, където много спокойно и бавно движещи се чисти същества седяха около една голяма светеща бяла светлина. Почувствах се почетен да бъда там и осъзнах, че трябва да си пазя мислите напълно чисти, в това което изглеждаше като много свещено място.

Имах желанието да се разтопя в бялата светлина. Сякаш един глас ми каза, че единствения начин да направя това беше да си изпразня съзнанието от всички мисли, но все пак да запазя една малка част фокусирана да помагам на другите. Направих това и се разтопих в светлината. Това беше неописуемо блажено преживяване. Почувствах, че съм част от всичко и в същото време бях абсолютно празен. Беше напълно пречистващо, лекуващо и безвременно.

Следващата ми съзнателни спомени бяха, че се бях върнал обратно в тялото ми и изживявах огромна болка. По едно време по-късно отидох в спешното отделение в реанимационния отдел в болницата Нелсън и започнах да се възстановявам физически.

Оригинален Линк

Роналд Кругер подробно споделя НДЕ-то си, което е описано в неговата книга, “Едно По-Висше Добро”. НДЕ-то му се случва вследствие на катастрофа с кола, когато е бил на 15 години. Среща се със неговото единно съзнание и после с Триединството. След това трудно се решава, но се връща обратно на Земята.

---

Част 1 - Смъртта идва лесно

Да умреш по някога е трудно, но смъртта идва лесно.

Моят приятел, Рон, и аз пътувахме на автостоп до един малък хълм на около 12 километра от нашия град, за да можем да отидем като големите на бар, който обслужваше и непълнолетни. Бях на 15 години.

Към 1 часа вечерта се уговорихме с един млад мъж от нашия град на име Ричард да ни закара у дома. Пиенето беше станало легално за Ричард и той се възползваше напълно от правата си.

Седях отпред в колата. Рон беше отзад с приятеля на Ричард, чието име ми се губи.

Вместо да тръгнем по магистралата, където полицията сигурно щеше да ни забележи да се движим зигзагообразно, Ричард тръгна по селския път, ускорявайки по една права и плоска настилка. Коловете на оградите не се виждаха ясно като ускорихме със 150 километра в час.

Колата на Ричард беше относително бърза за края на 50-те години, но беше стара и разхлабена, и с тази скорост, шумът от пътуването заглуши нашия разговор и радиото. Всички се замълчахме и главата ми започна да се клати.

Не съм сигурен дали Ричард също заспа, но той не видя Т-образното кръстовище и не натисна спирачките. Аз премигнах с очи и го забелязах точно когато ударихме дигата на канавката. Това раздрусване премахна една ограда с бодлива тел като профучахме във въздуха.

От удара в дигата моята глава се блъсна в предното стъкло на колата. Това ме зашемети, но не ме нокаутира. Главата ми бучеше докато колата лъкатушеше и подскачаше около 45 метра в полето. Всичко сякаш се случи в забавено движение. Сигурно сме изминали разстоянието за няколко секунди, но изглеждаха да са много. Погледнах Ричард, който беше се забил в кормилото откакто се блъснахме.

Колата сигурно се движеше все още с около 70-80 километра в час, когато се блъснахме в едно старо неподвижно оградено ябълково дърво. С относително бавно движение цялото ми тяло се тласна напред, постепенно набирайки скорост като приближавах прозореца на колата. Спомням си, че главата ми се килна, когато лицето ми срещна и се размаза в прозореца. Нямаше болка, само удоволствие. После изгубих съзнание.

По време на удара, главата ми се плъзна нагоре по стъклото до металната стойка, която държеше огледалото за виждане назад. Рон после ми каза, че когато той и Ричард са се съвзели, са ме видели да вися там, потънал в кръв. Ричард искаше да ме измъкне от там, но Рон го спря, защото се страхуваше да не навредят на главата ми. Те ме погледнаха и помислиха, че съм вече мъртъв.

И двете им наранявания бяха доста сериозни, но те вървяха упорито на крака, за да намерят най-близката къща, оставяйки ме в колата отпред с приятеля на Ричард в безсъзнание на задната седалка.

Когато те се върнаха с помощ, приятеля на Ричард и аз бяхме изчезнали. Междувременно, този млад мъж, вероятно объркан и уплашен, ме е събудил и ме е издърпал от катастрофиралата кола.

Не си спомням да са ме дърпали, но си спомням части от нашето пътешествие. Като неясен сън, чух клаксона на колата да свири постоянно като се отдалечавахме. Спомням си, че се спъвах по пътя и исках да легна и да заспа, но този мъж настояваше да продължаваме. Мисля, че легнах или изгубих съзнание и той май ме е носил.

Все още като неясен сън, следващото нещо, което си спомням, беше че лежах проснат по очи на земята. Светлини премигваха и хора стояха около мен в кръг. Един от тях каза: “Този изглежда доста зле. По-добре да го закараме бързо до болницата”. Помислих си, че валеше, но после ми казаха, че не е валяло тази нощ, така че сигурно съм бил целия облян в кръв. Изпаднах пак в безсъзнание.

Изведнъж бях напълно буден, по буден от колкото съм бил през живота ми, по-буден от живота. Бях напълно освободен от болката и съмненията и неприятните физически усещания и ограничения. Носех се близо до високия таван в една от стаите в болницата. По това време, това изглеждаше напълно естествено и нормално.

Има хора, които считат смъртта за един дълъг сън или почивка. Сънят е необходим само за живите. Мъртвите са толкова изпълнени с енергия от изумителната, увековечена и неограничаваща Сила, че никога не се нуждаят от сън.

Разпознах доктор Кетър в стаята. Той и две сестри трескаво работеха върху някой. Кръв и течности се вливаха в една от неговите ръце, един друг буркан от кръв се вливаше в другата. Едната сестра правеше асфикция. Другата здраво държеше неговата брада с едната ръка и натискаше с другата си ръка страната на неговия неговия врат, за да намали кървенето. Доктор Кетър зашиваше рани със сръчност и скорост, която беше за възхищение.

Тогава разбрах, че работят върху моето тяло. Трябваше да погледна по-отблизо за да бъда сигурен. Безжизнено тяло без душа е малко отличително. Всъщност повечето характеристики, които забелязваме по лицата и телесните форми на нашите познати хора са силно преувеличени от нашето съзнание (mind). Те са егоистичния навик да се изолираме от нашите познати и да съдим другите по тяхната външност. Когато умрем и осъзнаем универсалната връзка на човечеството чрез същата жива сила, тези отличителни характеристики се свързват, губят очертанията си и стават една обща форма и вид на човека.

После разбрах, че съм мъртъв и това всъщност ми хареса. Също и благодарно знаех, че това, което докторите и сестрите правеха нямаше да стане. Последното нещо, което исках, беше да се върна. Тялото лежащо там не означаваше нищо. Беше просто купчина от месо. Физическото тяло е просто един инструмент и можех да го оставя със същото желание, с което бих оставил един развален чук.

“Нека мъртвите да погребат мъртвите”, е казал той. И си спомням колко ценна земя и купища пари се губят за погребения. По-добре да дарите органите си на живите или цялото ви тяло на науката.

През моите 15 години съм бил в отлично физиологично състояние, но никога не се бях чувствал толкова прекрасно. Няма такова преживяване или химическо причинено състояние на Земята, с което мога да го сравня. Най-доброто, което ми идва на ум е: един от най-добрите ви дни в живота, вие сте в мъчителна болка в сравнение с това извънтелесно състояние.

Почувствах страхотно чувство на мир и абсолютна липса на страх. Греех се в пълна и абсолютна сигурност. Простота и чистота минаваха през мен като осмоза. Всичко лошо, страшно или объркващо остана в тази купчина месо. Моята истинска идентичност беше непокътната и се почувствах прекрасно скромен и чист и обичащ.

Да сме мъртви е благословение поради липсата на всичката сетивна информация. Оставени сме с нашите истински мисли и емоции, нашето истинско съзнание, без непреодолимото влияние на егото заблуждаващо инстинктите за оцеляване. Всичките сетивни стимули са объркващи и непотребни. Иронично, точно нещата, които ни правят живота реален (нашите сетивни възприятия) са нещата, с които живеем в ада. Буда беше прав: животът е страдание. Докато сме живи ние сме завоеватели, свързани с болките и удоволствията на нашите неврони. Докато искаме сетивни удоволствия ще трябва да издържаме и на болка. Духовния мир, от друга страна, е най-голямото благословение, което се носи в отсъствието на сетивните възприятия, игнориращо объркването на добро и лошо.

По начин, по който го обясних може да звучи като не съществуване за някой, но това е единственото съществуване на грамадния и неописуем мир, сигурност и разбиране. Възприятието на егото за света е колективно наложена илюзия. Да бъдеш без искане или желание не е несъществуване. Това е състоянието, в което всички наши искания и желания са изпълнени.

Като се носех почувствах една прекрасна сила да ме повиква от горе. Отивах у дома. Всичко, което трябваше да направя е да го искам и да следвам силата или по-скоро да я оставя да ме привлече. Помислих си за моите братя, сестра ми, майка ми и баща ми. Знаех тяхната болка, техните проблеми и тяхното объркване. Знаех и простите решения за всеки един от тях. Но също знаех, че те трябва да намерят своя собствен начин. Радостта е празна ако някой просто ти я подаде или те води до нея сляпо.

Затова си обърнах вниманието и волята към силата и започнах да се издигам. Тавана се разложи и имаше един бърз звук, като пускане от вакум, и веднага бях в друго пространство.

Въпреки че пътувах към една блестяща светлина, не минах през тунел. Пътуването беше като за един миг. Никой не срещнах по пътя. Познавах пътя много добре.

Част 2 - Райските полета

Това, което наричам “Райските полета”, беше пълно с нежен мир. Безкраен простор от великолепна светлина обгръщаше и проникваше във всичко. Тази светлина беше равномерно разпределена и сякаш се вълнуваше нежно със едно силово поле.

Точно пред мен, но леко надолу, стояха група от духове, по-малко от 100, но повече от 50. Всеки дух си имаше своята самоличност, но те бяха част от самоличността на всеки, едно съзнание, всички част от една единствена сила. В центъра на първата редица бяха три жени от ориента. Осъзнах, че всички духове представляващи нещото бяха моите предишни животи, и че ориенталските жени бяха моите най-последни животи.

Лицата им бяха ясно човешки, но от раменете надолу, техните форми ставаха по-мъгливи. Ръцете и краката им изчезваха постепенно към техните краища. Носейки се на едно и също ниво по редици, те изглеждаха леко съединени с раменете си. Техните самоличности бяха от двата пола и от всички националности. Никои от тях не бяха умрели познати и никой не разпознах от тях от сегашния ми живот.

Всеки от духовете беше живял веднъж, но истината и преживяванията и мъдростта от всеки живот беше неделима част от цялата група. Когато всяка душа се е върнала, нейната душа е била погълната от всички, и така е нямало разлика между мислите и отношенията в групата. Всяка една от тях е споделяла напълно всяко преживяване и всяко знание на всеки живот във единното съзнание. Както подправки и други съставки образуват яхния, всяка една прибавена към микса, но крайния вкус беше един. Аз бях тях и те бяха мен. Те бяха всичкото мое минало и те бяха моето настояще.

Те общуваха с мен не със думи, ами със един вид телепатия. Всяка мисъл, дали е била една проста емоция или тонове от информация, дойде пакетирана на мига с пълно разбиране. Нито едно съобщение не страдаше от неразбиране, проблемите на синтаксиса или различието на интелегентността.

Думите са примитивни, ненадеждни, използвани по-скоро да объркат другите и нас, отколкото да предават истина. Езикът може да е свидетелство за нашата висша интелегентност на Земята, но на Полетата той е подобен на грухтене и пискане. Ние създаваме думите за да обозначаваме, различаваме и да разделяме всичко. Затова считаме всичко и всеки за отделен. Думите формират мисли и комуникацията в света, но те са напълно неадекватни, за да опишат или обяснят емоционалната комуникация в духовния свят.

На Полетата само истина съществува, но не е изразена толкова с концепции, ами с емоции. Дори вечните истини не са познати в литературния смисъл, те се чувстват емоционално. Това, така си мисля, е което се има предвид със “неописуемия Тао” в древните източни текстове.

На Земята не само че общуваме с думи, ние мислим с думи, и въпреки това ние може и да успеем да изкажем концепции като единство, цялост и “единството на всичко, което е”, ние го правим това с несъвместими думи предназначени за разделяне. Сякаш се опитваме да видим дъното на езеро през мътна вода. Солидната реалност на тези хипотетични концепции не може да бъде напълно оценено от мислене, тренирано с думи.

Езиците, които сме развили, за да създадем нашата отделена реалност, е причината за нашата свойствена самота, защото в нея ние сме емоционално и интелектуално разделени за кратко време от друго духовно съществуване и от универсалната връзка с Висшата Любов. Това разделяне ни прави страхливи и съдещи. Това влияе на цялата култура и моралност на света. Понеже ние слагаме пълна вяра в нашата сетивна реалност, възможностите на нашата интелектуалност и науките, които създаваме с нея, ние сме обречени да живеем реалността на живота, която ние създаваме, докато сме на Земята. Защото го вярваме толкова силно, това е нашата реалност. Ние наистина сме вкусили от всеизвестното Дърво на Знанието и сме били прогонени от емоционалната Градина на Еден.

На Полетата, всичко е безкрайно. Знанието за това и твоето място във вечния момент носи неизбежна сигурност. То е мястото на безкрайното съществуване и безкрайната радост.

На определеното Поле, което посетих, там нямаше нужда от почиване. Нито имаше нужда от храна или вода или нещо солидно от Земята. Всяка нужда, искане и желание беше доставено от всемогъщата сила на Любовта. Тази Любов е толкова силна, толкова изключително изпълваща, всичко друго беше нематериално. Тази всемогъща сила на Любовта надминава силно нашите егоистични интерпретации на емоциите. Тя е самата сила на живота и цялото създание. Не е неутрална, ами е еднаква към всичко добро и лошо, защото всеки, който все още трябва да преживее на Земята е смесица от добро и лошо. Само ние правим разликите в степените. Най-висшия дух е безпристрастна сила от универсална и безусловна Любов, едно Висше Добро.

Тази висша Любов ме заля от групата от духове (единното съзнание) изцяло, и аз почувствах същото към тях. Това даване и получаване на истинска безусловна любов беше неописуемо. Не може да се сравни с нищо на Земята. Това е истина, увита в пълна стабилност.

Не само че почувствах тази огромна сила на Любовта от единното съзнание, ами от всички съзнания от всички Полета. Има много съзнания и много нива, но те всички са свързани със същото силово поле на Висшата Любов, която е също основната съставка на вселената.

Най-голямото постижение на науката не е да осигури безсмъртност като открие и овладее основните закони на природата на вселената, нейната цел е да докаже съществуването на Бог и да осигури знанието, че безсмъртността е наша в друго измерение на съществуването.

Вместо да ограничава мистериите на любовта със психологически и философски изследвания, науката някой ден ще открие всемогъщата сила на любовта и ще я измери, както в момента измерва електричество, гравитация и геотермични сили. Когато науката открие силата на любовта и се научи да я пуска от оградите на егото, те ще имат отговора на всеки въпрос и вреда, които са тормозели човечеството.

Любовта, която чувстваме на Земята е ограничена. Ние я даваме на части на някои, със условия. Но в Райските Полета, любовта няма граници. Мъжките и женските същества са равни, защото желанието за човешки секс не съществува, за да усложнява емоциите. На Полетата ние обичаме нашите съседи като нас самите, защото нашия съсед сме ние. Всеки дух навсякъде, на Рая и Земята, еднакво заслужава нашата любов.

Разбрах всичко това за един миг общуване, с една емоция, от това единно съзнание, и осъзнах, че моята майка и баща и братя и сестри са не по-малко важни отколкото най-отдалечения дух на Полетата, но дори и той не беше по-малко важен. Истинската универсална любов не може да има предпочитания.

Останах просто отвън, малко над единното съзнание за малко, обменяйки любов. От тях разбрах, че са ме чакали, и че съм се връщал за да ги възпитавам. Те ме повикаха да се присъединя към тях и да споделя моите преживявания за ползата и напредъка на цялото съзнание.

Единствената цел на живота е духовен растеж, и това, просто казано, е процеса на учене на мъдрост и силата на универсалната и безусловна любов. Цялата догма на различните религии просто пречи като влива осъждаща и егоистична търговска марка на разделяне, която задоволява древните и варварски характер на хората. В края, единствените неща, които имат значение са хората, на които сме помогнали и хората, които сме наранили. Това откровение не е напълно разбрано, докато не се върнем на Полетата и не го проучим под светлината на абсолютната истина.

Моето единно съзнание протегна техните духовни ръце към мен и аз към тях, отново носейки се във въздуха просто искайки го. Щях да влезна в тях през ориенталската жена, но точно като почнах, почувствах силата на Бог да ме вика. Съзнанието го почувства също и дръпнаха ръцете си. Вместо да се разочароват, те бяха силно развълнувани и радостни, че щях да отивам до Съвета. Обърнах се наляво, поисках го и мигновено бях там.

Част 3 - Съвета на Любовта

Това е центъра на всичко видимо и невидимо. Невъобразима сила се излъчва като бляскава светлина във всички посоки от триединството на духовете. Тази светлина е безкрайно по-бляскава от слънцето, но въпреки това не боли като я гледаш. Цветът не се поддава на едно специфично описание, но комбинацията от бяло и сиво се приближава към описанието.

Трите духа бяха като моето единно съзнание: разделени, но някакси свързани. Те бяха едно и общуваха като едно. Те бяха от същите общи форми както моето съзнание, но бяха без различните характеристики на лицето. Духът по средата се носеше малко над другите от двете им страни.

Първото телепатично общуване (сега разбирам) беше най-важното. Разбрах, че това триединство не е точно Бог. Те бяха по-скоро като Божеството. Те са въздесъщото въплащение на Безпристрастната Сила. Силата, която те владееха, не беше съставна, ами самоподдържащо се цяло. Тя е първата причина. Тя не знае добро или зло. Тя е неутрална. Въпреки, че е осезаема и проникваща, Висшата Сила не е същество, ами един принцип. Това е духа или принципа, който Суфи Мюсюлманите обозначават като “Отвъд Отвъдното” или “Отвъд Алах”. Тя е перфектна любов, безусловна и универсална. Да я опишеш е трудно, защото да я опишеш и дава структура, а всичко структурирано не може да бъде неограничено и безкрайно. Затова ние се заблуждаваме всеки път, когато се опитваме да дефинираме Бог с параметрите на нашите структурирани мозъци, използвайки структурирани думи и структурирани мисли, за да си представим структурирани същества. Само Триединството напълно разбира Силата. Ние можем само да я почувстваме.

Триединството разбра парадоксалните сили на Силата и затова е станало интелектуалната манифестация на Силата. Наречете това триединство както решите, но нито едно име не е подходящо, защото като са усвоявали тайните на Силата, те за загубили своята индивидуална самоличност. Само трите знаят, кои са те или къде. Те са пълен дух, пълна светлина и пълна любов.

Висшата Сила остава недефинирана, докато не се опитаме да я опишем със структурата на нашето съществуване. Но аз ще се опитам.

Представете си, че тази безформена сила е била значително безкрайна и равномерно разпръсната из безкрайността. Въпреки, че е перфектна, единна и цяла, за да стане ясно, трябва да опиша, че има три качества. Тя е универсална, безусловна и доброжелателна. Понеже е доброжелателна извън нашето разбиране, това е накарало Силата да иска да обича други неща, затова тя се е събрала в себе си със огромна сила и скорост, и е причинила огромно събиране на чиста енергия, която е довела до избхуване вследствие на вътрешния натиск, което е съединило енергията в молекули, които знаем като материя. В това отношение всичко, което съществува е като разтрошено парче от тази Висша Сила. Останалото, както казват, е история.

Та, най-простият отговор на най-огромната мистерия е обичайното клише - “Бог е Любов”.

Висшата Сила на Чистата Любов не може да принадлежи на никой дух или съзнание от духове, нито на самата Сила. Тя се чувства, приема и разбира (в различна степен) от всеки дух, но пълното знание на нейната съвършена природа е позната само на Триединството. Триединството е проводника на безпристрастното и пристрасното приложение на Любовта. В това отношение, Триединството е Бог.

Да опишеш Бог като Триединство или съзнание пък е неточност. Бог е дух и трябва да се почита като дух. То е доброжелателната сила на любовта в нашите души и има много малко общо с нашата физическа външност.

Но напротив, ние оформихме Бог по наш образец и му сложихме местоимението Той. Това очовечване на Бог е обратното на начина, по който преписваме човешки характеристики на една обикновена мишка и я наричаме Мики. Ние преписваме човешка форма и поведение на Бог. Бог не нито той, тя или то. Бог е това, което е. Но поради ограниченията на нашия език някакво местоимение трябва да се използва, и затова ще използвам общоприетото Той.

Представата за Бог в човешка форма, стоящ на един трон е грешен идол, от същия вид както златен слон. Дълга, бяла брада и всички други физически образи, които създаваме, за да опишем Бог са просто референтни точки. Защо едно същество, което може да формира вселената със Своите мисли ще се нуждае от толкова прости инструменти като ръце? Единствения начин, по който ние можем да създаваме е с нашите ръце и затова си представяме Бог с ръце. Това което хората правят с тези идоли и е, че създават един образ, към който могат лично да се свързват. (Колкото повече изследвам религиите, толкова повече подозирам, че единственото нещо, което хора са почитали е самите тях). Възможно ли е объркването и спора за природата на Бог да е причинена от синтаксис, превод и интерпретации? Възможно ли е фразата “по Негов Образец” да е била първоначално “по Негово въображение”?

Носех се пред това Триединство, малко под тяхното ниво. В присъствието на тази върховна доброжелателна любов не чувствах страх и бях сигурен, че нищо не можеше да ме нарани. Но бях изумен и изпитва страхопочитание, като едно малко дете под погледа на перфектния родител.

Беше ми направен преглед на живота. Прегледа е кулминационната точка на нашите текущи животи. Тогава намираме най-голяма полза от нашите земни преживявания. По-време на прегледа ние разглеждаме отново сцени от нашите животи и чувстваме реалната болка и мъчения, удоволствия или любов, които сме причинили на другите. Ставаме обекта на нашите действия. Но разберете, че тези преживявания траят само известно време, просто толкова дълго колкото да ги разберем. Целта на прегледа не е наказание, ами духовно израстване чрез разбиране на последиците на нашите действия и по този начин да имаме по-голямо съчувствие към другите. Най-голямата ирония е, че всеки път, когато нараним някой друг, ние рано или късно нараняваме себе си.

Все още имаме свободна воля в духовния свят, но понеже царства пълна честност, нашите желания приличат повече на желанието на Бог. Тъмнината на съмнението не може да проникне в светлината на истината. Ние знаем или чувстваме, простите истини и вярата става факт. Няма нужда да се интелектуализира, анализира, сравнява, разсъждава, оправдава или практикува какъвто и да е страшен мисловен процес за оцеляване, който изгражда нашето земно съществуване.

В светлината на абсолютната истина, ние преглеждаме нашите животи за просвещение. Това “последно съдене”, от което са ни учили да се страхуваме, няма нищо общо със решението между Рая или Ада, въпреки че е лесно да се разбере как това погрешно схващане е било подкрепяно от егоистични хора, на които им липсва пълното знание за любовта на Бог.

Триединството също ми показа едно филмче, като кинопреглед, на минали и вероятни бъдещи събития, които ще спомена по-надолу.

Но трябва да се отбележи, че събитията в света не са предопределени от Бог. Има подсигурен закон на вероятното добро (лошото е унищожител, вероятно унищожава себе си и само доброто остава), но това което се случва е директен резултат от изборите, които правим като индивиди и като общества. Въпреки това, както ние имаме ограничено знание за причина и следствие, Бог има огромно знание за причина и следствие в универсален мащаб.

Към края на сесията ми изясниха, че мога да повлияя на причините, може би и на резултата на тези бъдещи събития ако се бях върнал на Земята. Това беше единствената част от моето преживяване близко до смъртта, когато почувствах разбиране.

Категорично и твърдо аз отказах. След като видях Райските Полета, Земята беше последното място, на което исках да бъда. Освен това, знаех, че това, което те предлагаха, включваше огромна болка, много по-голяма от това, което бях изпитвал. Не можеха ли да пратят някой друг?

Обясниха ми, че всеки дух е важен за своето уникално допринасяне на схемата на нещата. Те не ми даваха команда и разбрах, че избора да се върна принадлежеше изцяло на мен. Но те ме посъветваха още с истини, които не можех да оборя, свързани с увеличеното съчувствието и любов, които усетих от прегледа на живота.

Когато почувствах моето желание да започва да се съгласява с тях, прибягнах до най-драстичната стъпка, която можех да направя. Борех се със себе си, не с тях, и паднах на колене и ги молех да ме облекчат от тази задача. Исках да остана.

Те посрещнаха това действие със изумителен изблик на любов, която проникна моето същество като силен, топъл вятър и ме накараха да разбера, че каквото и да избера, това няма да понижи тяхната любов към мен.

Тогава, срам ме е да го кажа, като малко дете се хвърлих надолу, ритайки и викайки и емоционално разгневен. Триединството само ми се усмихна и ме изпълни с още един изблик на любов. Бях успокоен. Направих избора си.

Прекарах повече време в тяхното присъствие, обменяйки Силата. Те бяха търпеливи към мен до края, защото цялата история на вселената е едно премигване на окото в лицето на вечността и един съвет със Бог е като тайм-аут, където времето не съществува.

След малко се почувствам подновен, изпълнен със сила и храбър. И се обърнах към светлината надясно и я напуснах.

Веднага се озовах на Полето, обратно при моето единно съзнание, носейки се малко повече над тях, отколкото преди.

Започнах да им споделям какво се е случило на Съвета, но осъзнах, че вече част от това вече беше блокирано. Може би са споделили с мен знание, което или не може да бъде взето или не може да бъде разбрано от никой, които се завръща на Земята. Или, може би са ми дали прозрения, които трябваше да открия сам за себе си. Такава е отговорността на свободната воля.

Моето единно съзнание беше разочаровано от моето напускане, но приеха моето решение без резервации. Въпреки, че осъзнавах, че много от това, което Съвета ми беше споделил вече е блокирано, не осъзнавах по онова време, че много от знанието ми, което бях усвоил от моето преживяване близко до смъртта, няма да е смислено, когато се завърна на Земята. Връщах се със знание, което не можех да разгадая в течение на много години.

Най-лошото беше, че се връщах без знанието какво точно трябваше да направя.

Това ме накара да се чудя, но само за кратко. Направих нещо като договор с мен и Бог, имаше много малка разлика, защото когато сме верни на най-дълбоките подтици на душата, ние сме верни и на Бог.

Оригинален Линк

Моше Цванг се “удавя” в един един басейн и среща ангела си Ламдиел. По-късно той го научава как да излиза от тялото си за да си общуват заедно. Разказва му за бъдещата еволюция на хората.

---

Първата ми среща с ангели беше по средата на 1961, когато бях на 13 години и половина. Случи се по време моето преживяване близко до смъртта в един публичен басейн в Израел. Около година и половина по-късно, през Декември 1962, започнах с моите извънтелесни пътешествия. Идвайки от научна и атеистична среда и бъдейки ученик в морското училище с военна дисциплина, и по късно служейки като войник и после като офицер на Израелските Защитни Сили, и като младши Морски Офицер в Морската Търговия, не се осмелих да разкрия моите извън телесни комуникации в рамките на много години.

Всичко започна през един горещ летен ден в обществения плувен басейн, който принадлежеше на чичо ми. Понеже влизах безплатно бях едно от най-късметлийските деца, които посещаваха басейна всеки един ден по време на горещото, влажно лято в Израел. Бъдейки активен тинейджър и добър гмуркач и плувец, обзаложих се с един професионален гмуркач, че мога да преплувам под вода три пъти широчината на басейна (около 75 метра) на един дъх. Облогът беше за плавници. Аз победих … но не преди да ме обявят за клинично мъртъв.

Спомням си, че по едно време, докато се борех усърдно под водата, спечелването изведнъж стана нематериално. Просто се надявах, че все още плувах към края, за да докосна стената на басейна, но постепенно станах напълно безразличен. Почувствах се, че сънувам, докато бавно продължих да плувам или поне така си помислих, докато навлизах в странен, дълбок, несъзнателен сън. Тогава, изведнъж, нещо удивително се случи. Станах много съзнателен и освежен, чувствайки се, че бях изсмукан нагоре с голяма скорост. Бях шокиран. Всичко се случи толкова бързо. Почувствах се, че летя с огромна скорост през една дълга и черна тръба, която беше нежна и сигурна. Тя нямаше реални страни, но на края на тръбата виждах ярка светлина. После се озовах там, във въздуха, но в една уникална позиция - всъщност се носех на около 6 метра над плувният басейн. Не ме беше страх, че ще падна и изобщо не можех да почувствам теглото ми. Въпреки, че беше много горещ и влажен ден, сега се чувстваше по различен начин, много приятно. Всичко изглеждаше по-ярко, но нежно. Можех да видя ясно хоризонта сякаш някакви пердета се бяха вдигнали. После като погледнах на долу беше невероятно. Видях тялото ми да лежи долу на плочките близо до края на басейна, заобиколено от хора, които се стичаха отвсякъде, докато спасителя, една голяма жена, започна да ми диша в устата и да натиска гръдния ми кош. Изведнъж можех да чуя техните мисли и чувства.

“Хеу хора, нищо не е станало с мен”, извиках щастливо, но никой не погледна в моята посока.

След няколко секунди видях едно огромно и силно същество да се носи във въздуха до мен. Беше около 3 метра високо. Можех да почувствам неговото силно излъчване на енергия, но той не се страхуваше изобщо, по-скоро беше като баща с много обич и се грижеше за мен. Грееше сякаш отвътре. Като го наблюдавах внимателно осъзнах, че той е направен от светлина. После изведнъж той каза с обич, “Ти трябва да се върнеш. Не ти е времето все още. Има много неща, които трябва да свършиш. Тогава ще се върнеш тук. Подготви се.”

Отказах. Исках да остана тук. Чувството тук горе във въздуха беше толкова хубаво, че не си представях да ида там долу. Сега осъзнах една лека и нежна музика. Беше един вид нежен звук във въздуха, който не ми попречи да слушам това голямо същество направено от греещ облак, което в крайна сметка разбрах, че е един от силните ангели на Божественото.

“Ти трябва да се отидеш долу. Не ти е времето все още” продължи той “… ти трябва да се върнеш в тялото ти”.

Изведнъж той стана сериозен. Някак си разбрах, че наистина трябва да се връщам обратно. Погледнах надолу. Спасителката работеше усърдно, сега заедно с още един човек, който не познавах. По-късно разбрах, че е бил доктор от близката болница, който е дошъл да плува в този ден. Те прилагаха кардиопулмонална реанимация. Почувствах тяхното притеснение и по-специално това на спасителката, която много ме харесваше и ме наричаше “Момчето Риба”.

После погледнах към слънцето и забелязах света изпълнен с ярка светлина освен тази на слънцето. Исках да видя повече … но тогава, въпреки моето съпротивление, изведнъж бях изсмукан надолу, върнах се бързо в моето тяло. Скоро бях откаран с линейка до болницата “Тел Хашомер” в Рамат Ган града за пълен преглед.

Да излизам от тялото ми беше най-важното нещо, което наистина исках да правя след този инцидент. Като младо момче взех ангелските думи “… ти ще се върнеш, когато му дойде времето” като обещание. Всяка нощ се молех за неговата помощ да ме упъти как да стигна там горе. Копнеех за това преживяване да се нося свободно във въздуха. Моето желание за свобода и желанието ми да видя света ме накараха да се присъдения към грубо морско училище.

Две години се молех за помощта на този ангел да ми помогне да изляза от тялото ми, но нищо не се случи. Тогава, една студена нощ през Декември след дълъг ден учене и физическа тренировка в морското военно училище, реших да си дремна, докато моите съквартиранти бяха в клуба. Точно щях да си затворя очите, когато изведнъж в тъмнината забелязах, че цветовете на стаята се променяха и сякаш тя се изпълваше със светлини, продължих да лежа с очите ми широко отворени, като свидетел на този феномен. Центърът на светлината ставаше все по-гъст, сякаш тежък облак се оформи в него. Почувствах се тотално парализиран, залепен за моето легло. Сърцето ми туптеше бързо като си задържах дъха. Скоро излъчване от безкрайна любов и радост изпълни цялото ми тяло. Ангелът беше тук и ме търсеше.

“Дойде за да ме вземеш ли?”, попитах го.

“Не, … не ти е времето все още. Имаш много работа да свършиш тук. Твоята съдба изисква много повече.” каза той.

“Дойдох, за да изпълня мечтата ти. Време е за теб да се научих да излизаш от тялото си, по лесен начин като използваш твоята воля.” продължи той.

После той ме инструктира стъпка по стъпка как да се подготвя да напусна тялото ми. Изведнъж той ми каза да му дам ръката ми. Тази нощ бях много изтощен, но грижовно следвах неговите инструкции и му дадох ръката ми. Не беше физическата ми ръка, после осъзнах. Тя излезе от физическото ми тяло. Изведнъж бях изцяло извън тялото ми, чувствайки се буден, нащрек, освежен и радостен.

Тази нощ беше началото на много нощи с приключения и учене от ангели в извън-телесното пространство. Напусках тялото ми преди да угаснат светлините в общежитието. Гледайки надолу виждах моите съквартиранти да спят, включително и моето тяло. Разбира се не споменавах за моите пътешествия извън тялото. Бях сигурен, че въпреки че съм един от най-добрите студенти, те ще ме изхвърлят ако бях споменал дори малко за тях.

Моето духовно учение стана по телепатичен начин със серия от лекции с ангела Ламдиел, докато бях извън тялото ми, летейки и приемайки ангелските думи. Но първо трябваше доброволно да помагам на другите. Бях само на 15 години тогава, но го направих.

Учението включваше информация за нашите животи във Вселената, произхода на човечеството на земята, вътрешната реалност на материята, скорости, енергия и много други неща, които допълваха или напълно противоречаха с това, което учех в училище.

Но един от най-вълнуващите моменти беше когато ангелът ми каза за бъдещето на човечеството.

“Днес имам много важно съобщение за теб”, каза той.

За миг бяхме високо в космоса. Поглеждайки надолу огромно удивление мина през цялата ми душа. Имаше синя планета там долу.

“Планетата Земя!” извиках от радост.

Погълнат от чувства от любов, просто продължих да гледам надолу, приемайки сцената в моята душа. Това бяха моменти, които никога няма да забравя.

Следва истинско съобщение, дадено от Ламдиел, ангелът на Божественото. (това е откъс от “Последното предсказание - книга едно”).

“Вие, човешките същества на Земята, сте изминали един дълъг път във вашия еволюционен процес и скоро ще влезнете в една нова ера във вашите животи, която е следващата и голяма стъпка във вашия еволюционен процес.”

“Вече ви научих за концепцията на напредналите форми на живот, такива каквито са хората, реално един сложен живот вътре в живота, вътре в живота. Всеки път една по напреднала форма на живот се появява от обединението на предишните … нека да видим това по подробно. Това е важно, защото разбирането на тази концепция ще ви помогне да разберете съдбата на човечеството.”

“… Вие знаете, че човешкото същество всъщност е един компонент от група от животи. То е построено от по-малки частици, по-малки форми на живот, които са вашите телесни клетки. Но това не е края на историята. Вашите телесни клетки са направени от по-малки частици, които също са живи. Те не се считат за живи от вашите учени. Но те имат своите по-прости форми на живот. Познавате ги като протеини и амино-киселини, които отново са направени от по-прости форми на живот. Те се наричат от вашите учени молекули. Тези форми на живот са подредени в определен код, създаващ протеините и живите клетки във вашето тяло, които от своя страна, създават човешкото тяло. Отново, това не е началото на сложната форма на живота. Тези молекули също са построени от по-малки частици - атомите.”

“Във физическото ниво на Земята атомите са считат от вашите учени за най-малката основа или пълната база на физическата материя. Живите аспекти на атомите се игнорират, но въпреки това в една по-просто форма, атомите имат своите малки, живеещи духове в тях.”

“Реално духовете на атомите не са началото на историята. Както си спомняш от предишните уроци, всеки атом е направен от много вътрешни атоми 7, които са направени от вътрешни атоми 6 и т.н. до вътрешни атоми 1. Всеки вътрешен атом 1 заедно със чистите живи части на безкрайното ниво в базата на материята и живота във Вселената.”

“… Ако следваш съставната структура на животите вътре в животите, може би си забелязал, че един човек засега е един от най-развитите комплекси от живот на Земята. Но това ли е края на историята?”

“… Едно човешко същество на Земята не е края на груповата система. Следващата стъпка във еволюционния процес е една от най-възхитителните.”

“Подобно на вашите телесни клетки, цялото население на Земята ще формира следващата група като съставен нов живот. Чрез обединение на всички хора по планетата Земя, една нова гигантска форма на живот, съдържаща много по-голям дух в душите на хората ще се появи.”

“Подобно на енергийните връзки между клетките на вашите тела, освен физическите и химическите връзки между вашите клети има и невиждани енергийни връзки между всички човешки същества, дори между днешните врагове. Тези връзки, които свързват всеки един от вас с другите са много по-силни от колкото нуждите или дори живота на индивидуалните хора. Затова тези невиждани енергийни връзки се отразяват на всеки човек на Земята, независимо дали хората го осъзнават или не.”

“Навсякъде по планетата Земя, увеличаващ се брой хора са постоянно търсене на смисъла на живота, за да запълнят голямо чувство на духовна празнота в тях самите. Празнотата в душите на хората ги подтиква да я изпълнят със духовни и метафизични дейности. Това е частичната причина защо хората се образуват или се посвещават на религии и култове. Празнотата във човешките души също е фактор, който ги кара да се събират заедно още повече. Няма да е физически процес на свързване както клетките на вашето тяло … ами емоционално, умствено и духовно, един факт, които ще доведе до основно еволюционно събитие на Земята.”

“… Точно сега, човечеството е в процес на по-силно свързване, всеки един човек с другите. Това става по много невидими начини, но чувствителните хора могат да почувстват ефекта по цялата планета и по-специално силно нарастващото колективно суперсъзнание, което ще става по-силно във близкото бъдеще. Съзнателно чрез напредналите комуникации и компютърни технологии и несъзнателно чрез нарастващите невидими радио и телевизионни вълни и други, които всъщност са енергийни връзки между всички хора на Земята, по този начин създаващи огромна енергийна мрежа около планетата Земя, свързваща все повече цялото човечество в един подсъзнателен и суперсъзнателен ум. Този етап е предпоставка за следващата главна еволюционна стъпка.”

“… Вашата планета в жива … Планетата и всяка форма на живот на нея има своя собствен дух. Земята е в постоянна комуникация с вашите души. Вашата еволюция е също еволюцията на планетата. Живите видове на Земята представляват нейната жива еволюция, но най-напредналите форми на живот на нея са човешките същества. Те представляват най-напредналите функции на планетата, подобни на клетките в нервната система, които са най-развитите клетки във вашето тяло, тези които са местата за свързване с по-висока душа, човешката душа.”

“Този процес е подобен на начина, по който душите на клетките се съединяват заедно и напредват в следващата фаза на еволюцията, за да продължат и да растат като част от по-голяма форма на живот, която са създали, което всъщност е едно растение, животно или човек.”

“После, ново съединените или енергийно свързани хора, които са всъщност най-умствените форми на живот на планетата Земя, ще направят следващата стъпка на еволюцията като запълнят празното пространство в техните души. Те ще се свържат заедно до един много по-голям дух, които ще свързва всички души на хората на Земята по подобен начин, по които вашата собствена душа е свързана със малките души на нервните клетки на вашето тяло.”

“Новия, огромен дух ще координира всички човешки животи свързани заедно в новия комплекс на човечеството … Този дух, ще помогне на хората да се развиват по нататък в по-високите граници на Вселената. Това е реалната еволюционна стъпка, която много планети във Вселената, които са минали през подобни промени, чакат за да комуникират с вас.”

“Този процес може да изглежда странен, но си спомнете как вашето собствено тяло е направило същото. Вашите живи клетки, когато сте били млади като зародиш на няколко седмици, са жадували за по-голяма душа, която е вашата душа, да се свърже с тях, да им донесе по-висок живот в техния живот. Те са се нуждаели от вашата душа за да помогнат на малките клетки да изпълнят техните собствени еволюционни нужди. Тези нужди са реално кодирани във всеки вътрешен атом и във всяка жива част на техните духове. Вашите клетки направиха голяма крачка във еволюционния процес. Те се свързваха с по-голяма душа … Те се свързаха с вашата душа, за да създадат вас, много по-напреднала форма на живот от колкото всяка една от тях поотделно. Този процес силно е обогатил живота на клетките. Техните животи са се променили напълно. Те са станали по-силни, просветени, пълни с любов и задоволство. Те са станали част от по-голяма форма на живот с по-голяма душа, която е запълнила празнината в техните собствени малки души. Те са направили една огромна стъпка в еволюционния процес, които е част от обединяването на целия живот във Вселената.”

“Вие, цялото човечество, ще минете през това. След обединителния процес едни с други, вие хората на Земята ще направите следващата главна еволюционна стъпка, последната за индивидуалните хора, вие ще се свържете в един по-голям и огромен дух.”

Бях толкова развълнуван. “Кой е този огромен дух?” Почувствах се сякаш сърцето ми туптеше, а бях в астралното ми тяло. Ангелът се усмихна, тогава бавно отговори на въпроса ми.

“Ще е силен, голям, високо интензивен дух от триизмерното пространство, от нивото на силите. Този дух ще свърже себе си с всички хора на планетата Земя. Ще създаде едно ново голямо същество, което силно ще подобри животите ви и завинаги. Този огромен дух е добре познат на човечеството на Земята. Много хора без да знаят, вече силно желаят да се свържат с него. Те съзнателно се молят за Неговата помощ и го обичат. В една част от тяхното подсъзнание всички хора на Земята го познават. И независимо дали вярват в някоя утвърдена религия или не, в ситуация на огромна нужда повечето хора разпознават Неговото присъствие. Те го наричат: Бог, Елохим, Яхава, Алах, Божествения Баща и много други имена.”

Оригинален Линк

Това е НДЕ-то на една студентка преведено от NDERF сайта.

---

По време на зимния семестър на моята първа година (1976) в Университета Северен Колорадо, бях записана на тенис, беше твърде студено да се играе навън на корта и затова удряхме топки срещу стената във вътрешния салон, когато започнах да чувствам мигренна болка в главата ми, която бързо ставаше все по-интензивна. Уплаших се като осъзнах, че докато свърши часът, болката ще бъде извън моя контрол. Бяха ми предписали едно лекарство, което носех със себе си, в случай, че болката стане твърде екстремна. Бях го използвала само в редки случаи, когато чувствах, че изобщо не мога да функционирам. То ме приспиваше за около 24 часа. Трябваше да се върна обратно в стаята ми в общежитието, но почувствах, че не мога да чакам. Взех лекарството предполагайки, че ще се сгромолясам и надявайки се, че някой ще ме закара у нас.

Доколкото си спомням лошо боледувах от болки в главата. Като минах пубертета те се влошиха. Дори бях откарана в болница, за да се уверят, че нямам тумор на мозъка. После ходих на лечение след като един доктор си мислеше, че болките са свързани със стрес. После започнах лечение със Индерал, използвах Кафергот в началото на мигрената и взимах Дарвон всеки четири часа, когато чувствах болка. Тогава мигрената ми обикновено траеше няколко седмици. Бях ужасена от болката и бях убедена, че имаше нещо, което не е наред с мен, и че нямаше да доживея до 20 години. Почувствах се депресирана, когато трябваше да празнувам 20-тия ми рожден ден. Разбрах, че трябва да продължа нататък, да си планирам живота, да гледам в бъдещето, да раста. След около осем месеца след това събитие, това по време на часа по тенис, използвах лекарството, което бях запазила за времето, когато избухващата болка беше твърде голяма.

Продължих да удрям топката в стената и почувствах как лекарството вцепеняваше тялото ми. Следващото нещо, което си спомням беше, че вървях обратно към общежитието. Пътувах 15-20 минути, но си спомням само този момент. Вървях сама нагоре по хълма покрай книжарницата на университета. После си спомням, че бях в моята стая в общежитието и се притеснявах за един доклад, който трябваше да направя скоро, просто трябваше да напиша заглавната страница и щеше да е готов.

Почнах да се чудя, дали бях взела лекарството или просто си мислех да го взимам. Опитах се да си спомня, но не можех. Реших, че не би трябвало да съм го взела, защото бях будна и чувствах болка, и затова взех още една доза и после седнах на пишещата машина за да завърша моя доклад. Заглавната страница щеше да ми отнеме само няколко минути за да я напиша и знаех от преди, че времето до започване на въздействие на лекарството беше по-дълго. Няколко момента по-късно загубих контрол върху тялото ми и паднах напред върху пишещата машина. Все още бях в съзнание и можех да почувствам мигрената, но не можех да мърдам или да чувствам нищо под шията ми. Просто лежах там безпомощна. Опитах се да викна за помощ, но чистачката на общежитията минаваше с прахосмукачката коридора извън моята стая и никой не можеше да ме чуе.

След като прахосмукачката спря, извиках още веднъж и един студент ме чу. Той влезна внимателно в стаята ми и го помолих да ми помогне да стигна до леглото ми. Казах му, че съм парализирана. Той ме издърпа от пишещата машина и ме изправи на стола, но после ме пусна и аз паднах напред, моето лице се сблъска отново с пишещата машина. Той не знаеше какво да прави и отиде да повика за помощ. Като се върна, той беше викнал един приятел. Двамата ме придвижиха до леглото. Когато се озовах на леглото ми, те напуснаха и аз заспах веднага.

Докато спах осъзнах, че не чувствах никаква болка. Осъзнах, че никога през живота ми, не съм била без някакъв вид физически дискомфорт. Беше толкова силно осъзнаване. Не можех да почувствам мигрената, или леглото под мен, или дрехите върху моето тяло или дори главата ми върху възглавницата. Няма начин, по който подходящо да обясня на другите колко чудесно се чувствах, но си го спомням ясно, въпреки че повече от 20 години минаха от този ден.

Друга трансформация започна в разума ми. Бях напълно бдителна и много заинтересувна от преживяването, но разума ми не беше като разума, който винаги имах. Напълно разбрах какво се случваше, знаех, че съм умряла, но дори не почувствах повод за страх, несигурност или нежелание. Като преживявах това, се разсеех от моята съквартирантка, Трина, която влезна в стаята, видя ме да “спя” на долното легло (койка) и се покатери на горното легло. Учудих се как клатеше леглото, докато се катереше, но не почувствах никаква болка. Видях я, че взе нейната Библия, отвори я на Псалми и започна да чете. Когато успях да видя над рамото й това, което четеше, тогава осъзнах, че не бях в тялото ми. Погледнах себе си на долното легло, погледнах отново Трина и си помислих, “Тя дори не знае, че съм мъртва!”. Стана ми весело от тази мисъл.

Фокусът ми напусна тази стая и имаше един период от време (времето не беше вече реалност), когато си почивах в състояние на спокойствие. Може би по време на това състояние натрупах знанието, което по-късно си спомних, но нямам спомен да съм учила. Дори не осъзнавах чувството на движение преди да започна да виждам едно мъждукане на светлина в далечината и осъзнах, че бях в тъмнината, пътувайки към светлината.

Като си помисля за това сега, си спомням когато бях дете и обикаляхме дълги тунели на влакове в хълмовете над нашия интернат в Кения. Тези тунели бяха по-тъмни от всичко, което бях виждала. Уплаших се от неспособността да виждам, от звуците и знанието, че тунелите бяха пълни с прилепи. Спомням си чувството на облекчение, когато виждах първата точка светлина в далечината. Страховете ми изчезваха, когато светлината растеше. Детският ми спомен е подобен на визуалното преживяване на отиването към светлината, но чувството и емоциите бяха много по-различни. Изпитвах удоволствие извън това, което моя човешки разум си е представял.

Когато светлината се увеличи и надмина тъмнината, аз влезнах в най-красивото място, което някога съм виждала. Няколко години по-рано бях видях разкоша на езерната област в Северозападна Англия и се наслаждавах на нейната красота. Но мястото, където отидох като умрях, беше много по-прелестно. Имаше серия от подвиващи се хълмове и долини с минаващи през тях поточета. Тревата беше по-зелена от която и да е поляна в най-богатия квартал. Беше красив слънчев ден и се разхождах наоколо, просто се наслаждавах на моята околност.

Бях сама, но не осъзнавах моята самота. Не се чувствах самотна, но като се помисля за тези красиви хълмове, не си спомням за друг човек, докато не видях един мъж да стои точно пред една ниска каменна стена. Толкова много неща разбрах. Нямах ограниченията на човешкия разум. Знаех, че човека от другата страна на стената щеше да ме заведе при Бог. Знаех, че моето преживяване е базирано на моите нужди. Видях един човек, на който можех да се доверя. Друг човек щеше да види, това, което е имал нужда да види. Преди, в моя човешки разум имах една бледа представа за живота след смъртта, но като бях там, аз бях на едно място, което познавах и мъжът беше някой, който винаги съм познавал. Знаех на къде отивам и това което следваше и се почувствах вън от себе си от радост.

Мъжът беше облечен неофициално - с джинси и широки шорти. Той беше нежен, сърдечен и съсредоточен върху мен. Погледнах в неговите очи и изведнъж знаех, че не ми е времето да умра. Бях потресена, знаех, че ако само пристъпя стената, можех да продължа, имах избор, но той и аз знаехме, че трябва да се върна. Като погледнах лицето му, казах, “Не е моето време”. И той отвърна, “Не, не е”.

Въпреки, че ще ми отнеме безкрайни страници, за да опиша всичко, което научих и преживях, всичко сякаш се случи за миг. Преживях само кратка тресчица от живота след смъртта, но въпреки това, то беше дълбоко преживяване.

Точно когато знаех, че трябва да се върна, се почувствах блъсната в тялото ми. Беше жесток, болезнен и ужасяващ момент. Винаги като си спомням този момент, дори сега след всички тези години, аз плача. Не мога да повярвах, че се върнах. Бях ли забравла болката, стреса и ограниченията да бъдеш човек? (ДА!) Как можах да напусна това място, любовта и радостта, красотата, в която влязох? Знаех, че можех да премина през стената. Можех да продължа. Каква глупачка бях да се върна.

В същото време, когато съжалявах за решението ми, бях надмогната от страха от смъртта на моя човешки разум. Знаех, че бях умряла и бях уплашена. Въпреки, че имах ясен спомен от живота след смъртта, бях разкъсана от страховете, които винаги имах и не можех да преобмисля много добре моето преживяване в този момент.

Когато моята съквартирантка слезе от горното легло, аз бях “събудена” от силната болка от движението на леглото. Спомням си как бях освободена от болка, когато тя се покатери. Думи започнаха да излизат от устата ми като се опитвах да й обясня какво се случи. Тя реагира като не вярваше на това. Когато й казах, коя част от Библията четеше, докато аз бях “заспала” на леглото отдолу, тя не можеше да отвърне, не искаше да приказваме повече и отиде за помощ.

Домоуправителката, която беше отговорна за нашия етаж влезна. Тя не ми беше близка приятелка, но имах респект към нея. Тя слушаше и се опита да разбере. Молех я да не ме оставя да заспя. Казах й, че ако имам избор още веднъж няма да се върна. Най-накрая тя ме напусна и аз заспах, но не ми беше даден втори шанс да умра.

Никога не бях чувала някой да е преживял това, което аз преживях. Почувствах се сама и объркана. Бързо стигнах до положението, когато не исках да приказвам за моето преживяване, защото отговорите на другите бяха толкова негативни и болезнени. Но започнах да осъзнавам, че моето преживяване ме е научило на много неща. Като си мислех за липсата на болка и невероятния мир, който почувствах, изгубих страха от смъртта, който винаги имах. Този страх никога не се завърна. Знам какво ме очаква и копнея да бъда там отново. Много добре осъзнавам, че се върнах поради някаква причина. Не знам каква е причината, но знам, че я разбрах напълно преди да се върна. Също разбрах, че трябваше да изгубя този спомен. Един от най-големите ми дарове от моето изкачване в живота след смъртта е утехата, която имам, когато някой приятел или член от семейството умре. Моята скръб е реална, чувството ми на загуба, но знам, че са свободни и пълни с радост.

Въпреки че рядко обсъждах смъртта ми, опитах се от време на време да обсъждам каквото научих по време на преживяването, осъзнавам, че имам знания повече отколкото мога да запомня, но това което си спомням е кристално ясно. Най-голямата пречка при споделянето с други е да се намерят думите. Дори като пиша всичко това ужасно осъзнавам, че даже не се приближавам близо до това, наистина да опиша какво се случи, как се почувствах и какво научих.

Моите религиозни виждания се промениха значително. Бях отгледана в Християнски дом и бях се отдала да следвам Исус, когато бях 10 годишна. Родителите ми бяха проповедници в източна Африка. На моменти се чувствах далече от Бог, или се бунтувах срещу моралите, с който бях отгледана, но все още се считах за Християнка. Вярвах, че Библията беше Думата на Бог и че отдаването да следвам Исус ще ме спаси от вечност в ада. На моменти поставях под въпрос проблемите, които разделяха религиите, различните теологични въпроси, или концепции относно спасението. По време на моята смърт придобих разбиране, което не ме отведе извън моите предишни вярвания, но и по много начини анулира тези вярвания. От както придобих това знание, на моменти игнорирах това, което бях научила и се придържах към вярвания от детството ми, и на други моменти отхвърлях идеи, които знаех че са човешки, а не божествени по своя произход. Не ми беше лесно да обмисля това, което научих.

Един резултат е, че съм много по-отворена към вярвания, които се различават от моите собствени, защото знам колко ограничен е човешкия разум. Знам че Бог ще ни се представи на нас в зависимост от нашите нужди и вярвания. Самият Бог, във формата на Исус, се е борил да даде разбиране на Неговите най-близки посветени последователи. Нощта преди Неговата смърт, Неговото разочарование е очевидно и Той осъзнал, че те просто не разбираха и Неговото време беше близо до края. Исус беше ограничен от Неговата човечност. Светият Дух е ограничен от нашата човечност.

Библията, въпреки че беше вдъхновена от Бог, беше написана от хората и четена от хората. Ограничена е като използва думи. Невероятна е, но е ограничена. Помага ни да разберем това, което е извън нашето разбиране. Незаслужената и безусловната любов на Бог не може да се разбере. Радостта, мира, щастието, успокоението и любовта, които изпитваме в животите ни, са само сянка на живота след смъртта. Концепцията за спасението е нашия опит да разберем това, което вече е наше. Нашето разбиране за спасението, както го приказваме, не започва да отразява реалността на Бог. Вече не търся истината, защото знам, че с времето ние всички ще разберем как истините пасват заедно.

Църквата (Религията) е това, което направихме, за да разберем това, което е извън разбирането, да сложим ограничения на неограниченото, да контролираме това, което не се контролира. Религията е резултата на нашата неспособност да разберем Духовността. Но все пак тя ни храни, помага ни да стигнем близо до Бог, тя е нашата път, помага ни да разберем. Но също може да ни донесе болка, отцепване и объркване.

Не оспорвам религиозни виждания. Не се опитвам да докажа валидността на моето преживяване. Опитвам се да не позволя на църковните правила да се намесват в разбирането, което имам. Просто се опитвам да се свържа с Бог, по най-добрия начин, по който мога.

Трябваха ми много години, за да разбера промените в моите виждания след моето преживяване близо до смъртта, и продължих да си спомням и да се замислям и да прилагам това, което научих. Първоначално бях сама с моето преживяване. Имах това прекрасно пътуване, всякакъв вид знания и разбирания, неспособността адекватно да се изразявам (все още се боря), да бъда чута или разбрана, и затова се опитах да подтисна всичко. Тогава един професор по Социология, които познавах като приятел, ми каза за една книга на Кюблер Рос. Да чета това беше едно потресаващо, също и огромното чувство на успокоение, че все пак не бях сама. Не можех да повярвам на приликите между моето преживяване и това на другите. Исках да науча повече. Взех една лекция за Смъртта и Умирането, предполагайки че ще е безопасно място да се отворя. Когато написах доклад за моето преживяване близко до смъртта, моят инструктор вярваше, че това, което съм преживяла са били халюцинации причинени от прекомерна доза дрога.

Много години преди това имах този вид приятели, които ме познаваха като честна, надеждна и на която може да се вярва, приятели, на които можех да поверя моята история. Тези приятели ме окуражиха да приказвам повече, да чета другите книги за преживяванията близки до смъртта и да интегрирам това, което бях научила по-пълно в моя живот.

Имах моменти, когато се чувствах толкова смазана от трудностите, които преживях в живота ми, че се молех на Бог да ми позволи да се върна при Него. Молех се за смърт, за шанса да преживея това чудо отново. Питах се защо ми беше дадена възможността да знам, колко чудесен е живота след смъртта, понеже един от резултати беше намаляване на желанието за живот. Но разбрах, че да знаеш какво е безусловна любов и усещането на такова успокоение и спомена на тази красота и мир означава, че имам възможността да приложа това в моето преживяване тук и сега, и може би дори да помогна на другите да разберат, не трябва да чакам, докато умра. Имам спомените, които могат да ми помогнат да украсят моя живот тук.

Толкова много се промени в последните 20 години откакто опитах живота след смъртта и не съм сигурна кои промени са в резултат на това преживяване и кои са резултат от порастване. Вярвам, че въпреки, че прекарах половината от живота ми подтискайки спомените относно моята смърт, въпреки това, съм била повлияна.

Преди : Бях религиозна с много въпроси
Сега: По-духовна съм и имам повече отговори
Преди: Бях ужасена от смъртта и умирането
Сега: Спокойствието ми при умирането ще са знанието за свободата, удобството и РАДОСТТА, които идват с моята смърт.
Преди: Болката от моята мигрена контролираше живота ми. Зависех от лекарства.
Сега: Аз контролирам моите редки мигрени. Единственото лекарство е Тиленол.
Преди: Борех се с слаба концепция за Аз-а.
Сега: Креативна съм, независима и съм горда от моите успехи.
Преди: Имах много провалени връзки с членове на семейството и приятели.
Сега: Много се наслаждавам на многото ми добри приятели и чудесните връзки с моите родители.
Преди: “Коя съм аз?” имаше силна връзка с моята кариера.
Сега: “Коя съм аз?” има силна връзка с Бог, моето семейство и приятели.
Преди: Имах нужда да знам целите си и посоката, за да имам чувство за цел.
Сега: Имам чувство за цел. Нямам нужда да знам какво трябва да свърша.
Преди: Борех се с натоварванията на живота.
Сега: Имам за много неща да живея. Все още чувствам натоварване, но се оправям по-добре с него.

Преди няколко години една приятелка ме попита, “Ако имаше шанса отново, щеше ли да преминеш стената?” Без да се чудя й отговорих, “Да, определено”. Тя каза, “Би напуснала всичко, което имаш сега?”. “Да, бих”, отговорих аз. Не че искам да напусна моите деца, моя мъж и всички мои приятели, но наистина почитам шанса, който ми беше даден, и когато му в времето, това изумително чувство на мир ще бъде там за мен.