Преживявания близки до смъртта

Оригинален Линк

Ако липсата на слънцето през нощта ви кара да плачете, няма да можете да видите звездите. Ако стоиш на пътя, винаги гледай към това, което ще извървиш и обърни гръб на това, което вече си извървял.
~ Стара китайска поговорка.

Тук ние ще обсъдим част от това преживяване по време на онези девет дни, през които бях в несъзнание.

---

Случи се рано сутринта на 6-ти Януари 1995, точно след като се събудих за рутинните ми задачи. След като изкъпах и закусих, изгубих съзнание за девет дни, когато се събудих от пътуване ми след смъртта.

Казаха ми, че съм бил откаран в най-близката болница до моята къща по това време, това е болницата “Сан Блас”, не далече от Лома Дел Есте, Валенсия, Венецуела. Беше публичен празник - Деня на Поклонението. Бях допуснат до спешното клинично мъртъв, без жизнени знаци. По това време нямаше специалисти в неврологията на служба, но въпреки това те докараха неврохирург от Каракас, точно пристигнал от Валенсия, др. Арауджо, който започна с краниотомия (отваряне на черепа), поради лоши синуси, който бяха заразили мозъка ми с гной. Изкараха 250 сентилитра (2,5 литра), всичко това заради запушване на носната ми кухина от както бях дете, за което не знаех.

Не знаех какво става с мен, докато не дойде деветия ден, когато се събудих и двама хирурзи, единият от тях беше др. Арауждо, ми казаха: “Спокойно, току-що ти направихме мозъчна операция”. Свързах се с една от дъщерите ми, която живееше в чужбина, да й кажа довиждане, защото живота ми беше на карта. Девет от десет човек умират в такива случаи. Положението ми беше толкова зле, че дори докторите подготвиха семейството ми за погребение. Тази идея се разпространи бързо чрез посещаващи професори/учители, приятели и познати, на които им беше казано, че ще ми е трудно да оцелея, като например професор Реквена и жена му, които пристигнаха от Маракей и се сбогуваха с мен два пъти, като се подкрепяха.

Въпреки това, какво ставаше с мен? Какво преживявах? Какво се случи с мен? Това е което мога да си спомня: Винаги имах представата, че съм сънувам, че спа. Не само си спомням минаването през черен тунел, но през тунел със светлини от широк диапазон на цветове. По време на целия път многобройни гласове можеха да се чуят, казвайки ми: Нищо, което е на Земята не принадлежи вече на теб, всичко е времено. Това не са твоите деца, просто роли, които се играят, всичко е времено, твоя успех е свързан с начина, по който си играл ролята си, зависи от това как си се държал. И изведнъж нещо като екран се отвори и те ми казаха: Това е всичко, което си направил досега. Спомних си сцени от моя минал живот от както бях две годишен. Те ми казваха: Тук не си успял, тук сгреши, тук можеш да видиш допуснати грешки, тук са добрите дела.

Беше невероятно, защото ми напомни на лоши моменти от живота ми, на скръб, моменти на нечистота и всичко поради простия факт, че не обръщах внимание на това, което бях предопределен да върша, поради това, че не можех да се справя с моята слабост, емоциите. Почувствах се лошо, когато осъзнах всичкото страдание, което бях причинил на другите и на мен си, научих се как да интерпретирам кармичния закон и неговите последици.

Беше ми посочено отново и отново, че всичко във физическия/земния свят е временно и че трябва да се освободим от всякаква зависимост, условност или привързаност или каквото и да е, защото те ни пречат да растем и да се развиваме и причиняват скръб. Беше ми напомнено за важността да не ставаме прекалено привързани към илюзорни фигури, характеристики, към роли, които се играят, беше ми наблегнато на важността да се прави добро без да се създава зависимост или искания. Беше ми подчертано, че съществуването на тази планета трябваше да бъде според това, че човек трябва да се възползва от дадените възможностите без да причинява болка на другите, ами обратно, позволявайки любовта да се открие, уважавайки чувствата на всеки един, да не лъже другите, да се учи да бъде истински, да не позволява да се вкопчва във въображаемото. Беше ми казано: Нищо няма да вземеш със себе си, само каквото си направил за твоето собствено развитие. Всички земни неща остават там, не се привързвай към тях, използвай ги без да причиняваш болка, без да създаваш зависимост за тебе.

Ясно си спомням как пристигнах на едно място с красива светлина, разкошно блестяща, където много хора, които влизаха в приемна зала се събираха. Огромна зала, добре декорирана. Не познавах никой от тях. Чувах много гласове, музика на небесните тела, красива музика, не много добре позната, много хармонична, Много вибриращи същества облечени в бяло було, някои други в жълто.

Някой се приближи към мен и ми каза: Твоя престой тук ще е кратък. Някой те чака и иска да ти каже довиждане. Това е последния ти шанс. Той ще дойде скоро. Само трябва да отидеш в онази стая, в която той ще влезне. Точно тогава чух как някой викаше и как те казаха: Има някой, който иска да те поздрави и да ти каже довиждане. Това беше последния път, когато ти ще го видиш. Това е твоя дядо Абрахам.

Вратата се отвори и дядо ми дойде, светейки. Прегърна ме и приказвахме. Спомням си че ми каза: Дойдох да кажа сбогом. Няма да ме видиш отново. Други задължения ме чакат. Пази се и следвай пътя си. Каза ми и други неща, но не си ги спомням точно. Прегърна ме отново. Видях как вратата се отвори и той напусна, оставяйки ме тъжен.

Въпреки това, някой ми взе ръката и ми каза, че трябва да се връщам, че имало твърде много неща да свърша. Както моя път тук, пътя ми обратно беше през блестящи цветни светлини, и по-точно зелени, жълти и сини, сякаш си взимах душ от светлини и тя ми даваха огромен мир. Не разбрах защо, но когато се върнах, някой ми каза, че вибрациите на цветовете, излизащи от светлините са причинени от молитви и групови медитации, молещи се за мен, според техния неговия водач. Признавам си, че никога не ме беше страх, ами обратното, това пътуване и близост до смъртта причиниха големи промени в мен. Преживях трансформация, по-финна от това да бъда в това измерение. Знаех как да изпълня мисията си, как да бъда по буден в моите връзки, с добри обноски, и как да работя по-усилено върху откъсване (непривързаност - de-attachment) и зависимост.

Когато навърших 16-годишна възраст се разболях от един вид тумор. Мина цяла година преди лекарите да разберат от какво съм болна и да решат да ме оперират.

На операционната маса ми сложиха упойка, която ми подейства съвсем внезапно. В този миг „увиснах” над операционната, точно под големите лампи и наблюдавах тялото си, около което се суетяха анестезиолозите, сестрите и един от хирурзите. Въпреки, че бях на височина около 2 метра, всичко изглеждаше сякаш е в катедрала и таванът е висок поне 6 метра. Скоро в операционната надникна главният хирург, който учудено каза: „А, момичето вече е заспало!” Наблюдавах оживлението в операционната, разни лекари, стажанти и студенти идваха да наблюдават, защото операцията беше извънредно рядка.

Докато висях над тялото си в очакване да започне операцията, възприемах света съвсем различно. Чувствах голямо облекчение, умиротворение и вътрешно спокойствие. Гледах заспалото тяло долу и знаех, че това съм аз, но всъщност не съм. Сякаш тялото ми беше машина, взета назаем за малко, с която да си свърша някои работи. Разбирах, че личността ми се състои от няколко части, една от които в момента бях напуснала (и която представляваше пол, възраст, народност, външен вид), но в другите продължавах да обитавам. Не усещах никакво съжаление към разпънатото на няколко машини тяло, нито усещах привързаност към него, сякаш то беше поносена и съблечена дреха. За мен тялото беше неодушевен обект.

През цялото време, през което наблюдавах операционната, усещах както емоциите на отделните хора, така и емоциите, които завладяваха всички. Скоро се събра екипът от хирурзи, главният от които по това време беше професор.

В момента преди да започнат, всички участници и наблюдаващи бяха обхванати от голямо напрежение, очакване, примесени с възбуда и страх. Няколко секунди всички мълчаха и никой нищо не правеше. След което главният хирург направи разрез на кожата. Туморът се намираше в лявата надбъбречна жлеза и тялото ми беше обърнато на дясната си страна и завързано. Наблюдавах постепенното срязване на тъканите, все по-надълбоко, до моментът в който надбъбречната жлеза не беше оголена. Напрежението нарасна неимоверно, известно време професорът оглеждаше жлезата и не я докосваше. Никой не знаеше какво може да се случи, очакваха при допир жлезата да отдели огромно количество хормони. Жлезата е малка по принцип, на нея се виждаше мъничко израстъче. Предполагаше се, че това е туморът и първоначалното намерение на лекарите беше да го отрежат. По-късно се оказа, че цялата сърцевина на надбъбречната жлеза се е превърнала в тумор, който леко беше разкъсал обвивката на жлезата и се беше показал на повърхността.

Професорът най-накрая реши да реже и усетих огромното напрежение от многото хора в операционната. В мига, в който скалпелът докосна жлезата, страховете на всички се оправдаха. Този миг, продължил една милисекунда, се разтегна, сякаш времето се забави рязко. Едновременно се случиха много неща. Усетих вълна на паника, която помете всички. В същия момент се чу силен писък от апарата, който отчита сърдечната дейност. Усетих порива на началото на светкавично движение, енергията, с която всеки в екипа се втурна да прави нещо. Времето толкова се разтегна, че заприлича на снимка, в която хората, преплели ръце, си подаваха разни неща и се опитваха да направят нещо. В този момент усетих мощно засмукване откъм гърба (мястото, където се намираха лампите), толкова силно, че не можех да му противостоя, въпреки, че се опитах. В същия момент, в който ме засмука, времето тръгна с бясна скорост, сякаш искаше да си навакса и хаосът и паниката долу, както и виковете бяха неописуеми, но това също продължи по-малко от секунда. В следващия миг се носех с бясна скорост през съвсем тъмен тунел, в който имаше някакви отблясъци, а далеч напред в тунела светеше жълта точка. Точката бързо се приближи и тунелът ме изхвърли, както човек пада през ръба на водна пързалка в басейн, на някакво странно място. То беше празно, усещането за горе, долу и настрани беше условно, нямаше под, но не летях. Въздухът „светеше” в млечно жълто, нещо подобно на най-гъстата мъгла, в която сте попадали, осветена от жълти фарове за мъгла, но през нея се виждаше.

Пред мен мигом се появиха пет светещи също в жълто човешки фигури. Една от тях беше главна. Усетих, че е жена, но не познавах никой от тях. Исках да разгледам чертите на лицето й, но колкото повече се взирах, толкова повече нищо не виждах. Когато се отказах, „усетих” чертите на лицето й, както когато се опитвате да видите нещо с периферното си зрение. Групата излъчваше топло приемане и общувахме мислено. Заведоха ме на странно място – насред жълтата мъгла бяха разположени три съвършени сфери, поставени така, че образуваха равностранен триъгълник, а по средата му имаше още една сфера, но по-голяма от другите три. Попитах какво е това, но не получих отговор, а усетих промяна. В началото не разбрах каква е, само забелязах как жълтата мъгла постепенно потъмнява. Усетих, че се движа. Жълтото стана тъмно синьо, след това черно и видях звезди. Беше толкова… широко! Разбрах, че ако се обърна, ще видя Земята. Обърнах се и се вцепених от възхитителната гледка. Земята беше великолепна и толкова близо. Почувствах, че е жива, сякаш самата планета е същество. Като й се полюбувах, се огледах и забелязах стотици дребни обекти, които се въртяха около нея. Тя бяха общо два типа. Първите бяха грозни, груби, разкривени, сглобени от безброй части и изглеждаха нелепи и допотопни. Вторият тип изглеждаха блестящи, излети от най-фини материали и бяха обитаеми. Около и в тях имаше живи същества. Съществата бяха поне 3-4 различни вида.

В непосредствена близост до мен се намираше един апарат със същества, високи между 2,5 и 3 метра, които ме наблюдаваха. Аз ги попитах: „Кои сте вие?”, а те ми отговориха: „Ваши приятели.” Аз ги попитах: „Какво правите?”, но точно тогава се случи нещо и вместо да ми отговорят, те ми посочиха Земята, която беше от лявата ми страна. Обърнах се към нея и видях син лъч светлина, подобен на лазер, който се движеше през космоса. Странното е, че имаше начало и край, както един влак, а не както лъч светлина, чийто начало и край не се виждат. Лъчът достигна Земята, премина през нея и продължи нататък през космоса. Земята засия в прекрасен син ореол. Почувствах, че се е случило велико знаменателно събитие, което е добро. В този миг усетих голямо оживление на Земята, както събуден кошер с пчели. Усещах въодушевление, щастие, умиротворение и ентусиазъм едновременно, които избликваха от съществата на Земята. В този миг усетих как гравитацията ме придърпа към Земята. Успях само набързо да махна за довиждане на високите същества, които ми отвърнаха с усмивка (усещане за усмивка е по-точно). Полетях към Земята и беше малко страшно и доста вълнуващо и в един момент, когато вече се движех с много висока скорост, се озовах в жълтата мъгла, без да падам и без да се приземявам. Изобщо пространството на това място беше доста условно, а и усещането за време беше неясно.

Групата стоеше настрани и наблюдаваше как две момченца на 7 и 14 години ме посрещат. Момченцата ме заведоха на едно друго странно място – природна картина, която беше като макет в жълтата мъгла, но щом „влезеш” в макета, всичко е съвсем истинско и реално. Озовах се насред хълмиста област край едно средно голямо езеро. Беше ранна есен. С децата седнахме на брега на езерото и наблюдавахме природата. Листата на дърветата пожълтяха, после опадаха, заваляха дъждове, паднаха мъгли. Това продължи дълго. После дъждът спря и заваля сняг. Езерото замръзна. Валя много дълго. После снеговалежът спря и още цяла вечност всичко беше замръзнало. Беше извънредно дълга зима. Най-накрая потекоха капчуци и ручеи, а езерото оглушително започна да пращи докато ледът се топеше. Много се учудих, защото не бях чувала такъв пукот на лед през живота си. Пролетта дойде, всичко разцъфна, после дойде знойното лято с много насекоми и отново стана ранна есен. Смисълът на този годишен цикъл на сезоните и досега не разбирам. Тогава децата ми посочиха вдясно от езерото път, който минаваше под един хълм, а по пътя вървеше много висок човек, цял великан, леко прегърбен и на ръст около 1,80 м. (Сигурно звучи смешно, но така го възприех.) Мъжът беше около 40-45 годишен и водеше кон с каруца. Връщаше се от 2-3 дневно пътуване в съседен град, където беше ходил да продава нещо. Вървеше умислен и унил и гледаше в краката си. Времето беше мрачно.

Изведнъж сякаш аз бях този човек и наблюдавах света през неговите очи. Той имаше дребна жена и осем деца, като последното беше новородено. Беше беден селянин, който едва изхранваше семейството си, но сред селяните се водеше за средно заможен. Родният му език беше немски, но говореше добре и френски. Живееше извън града и обработваше земята. Всичко това разбрах в мига, когато започнах да виждам през неговия поглед. Той заобиколи хълма и пред него се разкри обширна равнина, по средата на която имаше грозен, сив, потискащ град, за нашите разбирания – малък. Историческото време беше Средновековие. Той стигна до града и влезе в него. Картината, която видях през очите му, беше толкова потресаваща, че не може да се види и в най-смело режисирания и реалистичен холивудски филм за Средновековието. Улиците бяха тесни около 2 метра. Бяха покрити с половин метър кал и животински и човешки изпражнения. Една старица с вид на вещица, без зъби, грозна, мръсна и противна ми набута пред лицето нещо гнусно, което се опитваше да ми продаде. В една пресечка широка около 1,5 м стояха мръсни деца без гащи и ме гледаха опулено, изглеждаха умствено изоставащи. Пробивах си път през тълпата, докато не стигнах центъра на града. На площада се беше събрал целият град. Хората стояха зад кордон от войници, облечени в смешни ризници и въоръжени с мечове. Най-високите хора бяха около 1,60 м. По средата на площада бяха издигнати четири бесилки. Хората, които щяха да бъдат обесени, бяха с въжетата на шията.

В този миг, мъжът, през чиито очи гледах, видя, че на една от бесилките стои собственият му 14-годишен син (едното от момчетата, които ме придружаваха). В този миг ги обесиха. Човекът (аз) пусна повода на коня, изрева и хукна към бесилките. Един от рицарите го пресрещна и го прониза с меча си право в сърцето. Човекът падна на земята и умря и тогава започнах да наблюдавам събитията като невидим сред тълпата. Като видя всичко това, тълпата побесня, разкъса кордона и настана страшна сеч. В тълпата беше жената на убития и майката на обесеното момче, заедно с едно от децата си, което беше на 7, но изглеждаше на 3-4 години. Тълпата откъсна детето от майка му и тогава един от войниците в доспехи го видя и без причина извади меча си и отсече главата на детето. Това беше другото момче, което ме придружаваше. Изведнъж се озовах на брега на езерото, бях в шок, съзнанието ми се беше свило, мяркаха ми се картини от току-що видяното, плачех и треперех (въпреки, че нямах физическо тяло, така го усещах). Децата много дълго ме успокояваха, докато дойда на себе си. Когато се свестих, ме изведоха от „макета” и се озовах в жълтата мъгла. Групата беше там и ме чакаше.

Тогава внезапно стана тъмно, сякаш някой изключи „осветлението на мъглата”. Уплаших се много, но още повече се уплаших, като видях, че хората в моята група изпаднаха в паника. И аз изпаднах в паника. Започнах да викам: „Какво става? Какво става?” Другите само ме гледаха с ужас. Разбрах, че всеки момент с мен ще стане нещо лошо, че се решава съдбата ми. Никой не ми отговори, всички стояха ужасени. Тогава чух глас отдалече, от много далече: „Спокойно! Всичко ще се оправи, всичко е наред!” Заслушах се в гласа и малко се успокоих. След малко отново стана светло и видях как групата си отдъхна с огромно облекчение. (По-късно, когато разказвах това на родителите ми, майка ми се разплака и каза, че по време на цялата операция ми е говорела вътрешно същите думи.) Тогава децата ме отведоха настрани и проведоха сериозен разговор с мен за нещата, които предстоят в живота ми, като ме предупредиха, че ще забравя за какво сме говорили. Беше дълъг разговор и когато свърши, се сбогувахме и за се събудих на операционната маса. Усещах как ме шият, но не можех да кажа нищо, нито да помръдна или да покажа, че съм будна и че ме боли. Пред очите ми децата ми махаха отдалеч в жълтата мъгла и ми повтаряха, че скоро пак ще се видим.

Днес знам, че една от задачите, които обсъждахме тогава и бях забравила, вече съм изпълнила. Това е лично, затова няма да го разказвам. Също така знам, че в онзи ден трябваше да умра и не трябваше да се връщам на Земята отново. Но същества с голяма духовна сила „ме откупиха”, не само това, тогава в този ден, трябваше да отида на тъмно и неприятно място за дълго време, може да го наречете ад, ако ви харесва. Няма значение, че бях още дете, лошите дела, които съм правила преди, трябваше да ме отведат на място, където да ги изкупя, преди да се върна отново на Земята и да имам възможност да живея отново като човек, но с тежка съдба. Сега знам и за какви дела беше определено това възмездие, но това е една друга дълга история.

След това преживяване на физическа смърт не се събудих моментално друг човек. С времето се промених много и днес имам напълно различни разбирания за света и за това, какво трябва и не трябва да правя. Осъзнах, че имам голяма нужда от духовно израстване и просветление и че това е единственият път и цел, че без това, животът няма смисъл и е пропиляно време. След операцията имам способност да виждам напред във времето, както и назад и си припомних много минали животи. За свое съжаление, останах много разочарована от ниското си съзнание в миналото. Също така осъзнах, че свръхестествените способности са нормално нещо за всеки човек, но не бива да се използват, защото ограничават душата в ниските нива на духовните светове. На всички, които са прочели дотук искам да кажа: да умреш не е нищо особено, много по-особено и важно е да живееш и то осъзнато за ролята и целта на живота си. Последното, което искам да кажа е, че не се съмнявам в съществуването на Бог – като една разумна сила и неговата същност е изцяло любов, милост и прошка. Той никога не отказва нищо, което му е поискано, но най-много дава на тези, които искат да се приближат към него.

Оригинален Линк

Моше Цванг се “удавя” в един един басейн и среща ангела си Ламдиел. По-късно той го научава как да излиза от тялото си за да си общуват заедно. Разказва му за бъдещата еволюция на хората.

---

Първата ми среща с ангели беше по средата на 1961, когато бях на 13 години и половина. Случи се по време моето преживяване близко до смъртта в един публичен басейн в Израел. Около година и половина по-късно, през Декември 1962, започнах с моите извънтелесни пътешествия. Идвайки от научна и атеистична среда и бъдейки ученик в морското училище с военна дисциплина, и по късно служейки като войник и после като офицер на Израелските Защитни Сили, и като младши Морски Офицер в Морската Търговия, не се осмелих да разкрия моите извън телесни комуникации в рамките на много години.

Всичко започна през един горещ летен ден в обществения плувен басейн, който принадлежеше на чичо ми. Понеже влизах безплатно бях едно от най-късметлийските деца, които посещаваха басейна всеки един ден по време на горещото, влажно лято в Израел. Бъдейки активен тинейджър и добър гмуркач и плувец, обзаложих се с един професионален гмуркач, че мога да преплувам под вода три пъти широчината на басейна (около 75 метра) на един дъх. Облогът беше за плавници. Аз победих … но не преди да ме обявят за клинично мъртъв.

Спомням си, че по едно време, докато се борех усърдно под водата, спечелването изведнъж стана нематериално. Просто се надявах, че все още плувах към края, за да докосна стената на басейна, но постепенно станах напълно безразличен. Почувствах се, че сънувам, докато бавно продължих да плувам или поне така си помислих, докато навлизах в странен, дълбок, несъзнателен сън. Тогава, изведнъж, нещо удивително се случи. Станах много съзнателен и освежен, чувствайки се, че бях изсмукан нагоре с голяма скорост. Бях шокиран. Всичко се случи толкова бързо. Почувствах се, че летя с огромна скорост през една дълга и черна тръба, която беше нежна и сигурна. Тя нямаше реални страни, но на края на тръбата виждах ярка светлина. После се озовах там, във въздуха, но в една уникална позиция - всъщност се носех на около 6 метра над плувният басейн. Не ме беше страх, че ще падна и изобщо не можех да почувствам теглото ми. Въпреки, че беше много горещ и влажен ден, сега се чувстваше по различен начин, много приятно. Всичко изглеждаше по-ярко, но нежно. Можех да видя ясно хоризонта сякаш някакви пердета се бяха вдигнали. После като погледнах на долу беше невероятно. Видях тялото ми да лежи долу на плочките близо до края на басейна, заобиколено от хора, които се стичаха отвсякъде, докато спасителя, една голяма жена, започна да ми диша в устата и да натиска гръдния ми кош. Изведнъж можех да чуя техните мисли и чувства.

“Хеу хора, нищо не е станало с мен”, извиках щастливо, но никой не погледна в моята посока.

След няколко секунди видях едно огромно и силно същество да се носи във въздуха до мен. Беше около 3 метра високо. Можех да почувствам неговото силно излъчване на енергия, но той не се страхуваше изобщо, по-скоро беше като баща с много обич и се грижеше за мен. Грееше сякаш отвътре. Като го наблюдавах внимателно осъзнах, че той е направен от светлина. После изведнъж той каза с обич, “Ти трябва да се върнеш. Не ти е времето все още. Има много неща, които трябва да свършиш. Тогава ще се върнеш тук. Подготви се.”

Отказах. Исках да остана тук. Чувството тук горе във въздуха беше толкова хубаво, че не си представях да ида там долу. Сега осъзнах една лека и нежна музика. Беше един вид нежен звук във въздуха, който не ми попречи да слушам това голямо същество направено от греещ облак, което в крайна сметка разбрах, че е един от силните ангели на Божественото.

“Ти трябва да се отидеш долу. Не ти е времето все още” продължи той “… ти трябва да се върнеш в тялото ти”.

Изведнъж той стана сериозен. Някак си разбрах, че наистина трябва да се връщам обратно. Погледнах надолу. Спасителката работеше усърдно, сега заедно с още един човек, който не познавах. По-късно разбрах, че е бил доктор от близката болница, който е дошъл да плува в този ден. Те прилагаха кардиопулмонална реанимация. Почувствах тяхното притеснение и по-специално това на спасителката, която много ме харесваше и ме наричаше “Момчето Риба”.

После погледнах към слънцето и забелязах света изпълнен с ярка светлина освен тази на слънцето. Исках да видя повече … но тогава, въпреки моето съпротивление, изведнъж бях изсмукан надолу, върнах се бързо в моето тяло. Скоро бях откаран с линейка до болницата “Тел Хашомер” в Рамат Ган града за пълен преглед.

Да излизам от тялото ми беше най-важното нещо, което наистина исках да правя след този инцидент. Като младо момче взех ангелските думи “… ти ще се върнеш, когато му дойде времето” като обещание. Всяка нощ се молех за неговата помощ да ме упъти как да стигна там горе. Копнеех за това преживяване да се нося свободно във въздуха. Моето желание за свобода и желанието ми да видя света ме накараха да се присъдения към грубо морско училище.

Две години се молех за помощта на този ангел да ми помогне да изляза от тялото ми, но нищо не се случи. Тогава, една студена нощ през Декември след дълъг ден учене и физическа тренировка в морското военно училище, реших да си дремна, докато моите съквартиранти бяха в клуба. Точно щях да си затворя очите, когато изведнъж в тъмнината забелязах, че цветовете на стаята се променяха и сякаш тя се изпълваше със светлини, продължих да лежа с очите ми широко отворени, като свидетел на този феномен. Центърът на светлината ставаше все по-гъст, сякаш тежък облак се оформи в него. Почувствах се тотално парализиран, залепен за моето легло. Сърцето ми туптеше бързо като си задържах дъха. Скоро излъчване от безкрайна любов и радост изпълни цялото ми тяло. Ангелът беше тук и ме търсеше.

“Дойде за да ме вземеш ли?”, попитах го.

“Не, … не ти е времето все още. Имаш много работа да свършиш тук. Твоята съдба изисква много повече.” каза той.

“Дойдох, за да изпълня мечтата ти. Време е за теб да се научих да излизаш от тялото си, по лесен начин като използваш твоята воля.” продължи той.

После той ме инструктира стъпка по стъпка как да се подготвя да напусна тялото ми. Изведнъж той ми каза да му дам ръката ми. Тази нощ бях много изтощен, но грижовно следвах неговите инструкции и му дадох ръката ми. Не беше физическата ми ръка, после осъзнах. Тя излезе от физическото ми тяло. Изведнъж бях изцяло извън тялото ми, чувствайки се буден, нащрек, освежен и радостен.

Тази нощ беше началото на много нощи с приключения и учене от ангели в извън-телесното пространство. Напусках тялото ми преди да угаснат светлините в общежитието. Гледайки надолу виждах моите съквартиранти да спят, включително и моето тяло. Разбира се не споменавах за моите пътешествия извън тялото. Бях сигурен, че въпреки че съм един от най-добрите студенти, те ще ме изхвърлят ако бях споменал дори малко за тях.

Моето духовно учение стана по телепатичен начин със серия от лекции с ангела Ламдиел, докато бях извън тялото ми, летейки и приемайки ангелските думи. Но първо трябваше доброволно да помагам на другите. Бях само на 15 години тогава, но го направих.

Учението включваше информация за нашите животи във Вселената, произхода на човечеството на земята, вътрешната реалност на материята, скорости, енергия и много други неща, които допълваха или напълно противоречаха с това, което учех в училище.

Но един от най-вълнуващите моменти беше когато ангелът ми каза за бъдещето на човечеството.

“Днес имам много важно съобщение за теб”, каза той.

За миг бяхме високо в космоса. Поглеждайки надолу огромно удивление мина през цялата ми душа. Имаше синя планета там долу.

“Планетата Земя!” извиках от радост.

Погълнат от чувства от любов, просто продължих да гледам надолу, приемайки сцената в моята душа. Това бяха моменти, които никога няма да забравя.

Следва истинско съобщение, дадено от Ламдиел, ангелът на Божественото. (това е откъс от “Последното предсказание - книга едно”).

“Вие, човешките същества на Земята, сте изминали един дълъг път във вашия еволюционен процес и скоро ще влезнете в една нова ера във вашите животи, която е следващата и голяма стъпка във вашия еволюционен процес.”

“Вече ви научих за концепцията на напредналите форми на живот, такива каквито са хората, реално един сложен живот вътре в живота, вътре в живота. Всеки път една по напреднала форма на живот се появява от обединението на предишните … нека да видим това по подробно. Това е важно, защото разбирането на тази концепция ще ви помогне да разберете съдбата на човечеството.”

“… Вие знаете, че човешкото същество всъщност е един компонент от група от животи. То е построено от по-малки частици, по-малки форми на живот, които са вашите телесни клетки. Но това не е края на историята. Вашите телесни клетки са направени от по-малки частици, които също са живи. Те не се считат за живи от вашите учени. Но те имат своите по-прости форми на живот. Познавате ги като протеини и амино-киселини, които отново са направени от по-прости форми на живот. Те се наричат от вашите учени молекули. Тези форми на живот са подредени в определен код, създаващ протеините и живите клетки във вашето тяло, които от своя страна, създават човешкото тяло. Отново, това не е началото на сложната форма на живота. Тези молекули също са построени от по-малки частици - атомите.”

“Във физическото ниво на Земята атомите са считат от вашите учени за най-малката основа или пълната база на физическата материя. Живите аспекти на атомите се игнорират, но въпреки това в една по-просто форма, атомите имат своите малки, живеещи духове в тях.”

“Реално духовете на атомите не са началото на историята. Както си спомняш от предишните уроци, всеки атом е направен от много вътрешни атоми 7, които са направени от вътрешни атоми 6 и т.н. до вътрешни атоми 1. Всеки вътрешен атом 1 заедно със чистите живи части на безкрайното ниво в базата на материята и живота във Вселената.”

“… Ако следваш съставната структура на животите вътре в животите, може би си забелязал, че един човек засега е един от най-развитите комплекси от живот на Земята. Но това ли е края на историята?”

“… Едно човешко същество на Земята не е края на груповата система. Следващата стъпка във еволюционния процес е една от най-възхитителните.”

“Подобно на вашите телесни клетки, цялото население на Земята ще формира следващата група като съставен нов живот. Чрез обединение на всички хора по планетата Земя, една нова гигантска форма на живот, съдържаща много по-голям дух в душите на хората ще се появи.”

“Подобно на енергийните връзки между клетките на вашите тела, освен физическите и химическите връзки между вашите клети има и невиждани енергийни връзки между всички човешки същества, дори между днешните врагове. Тези връзки, които свързват всеки един от вас с другите са много по-силни от колкото нуждите или дори живота на индивидуалните хора. Затова тези невиждани енергийни връзки се отразяват на всеки човек на Земята, независимо дали хората го осъзнават или не.”

“Навсякъде по планетата Земя, увеличаващ се брой хора са постоянно търсене на смисъла на живота, за да запълнят голямо чувство на духовна празнота в тях самите. Празнотата в душите на хората ги подтиква да я изпълнят със духовни и метафизични дейности. Това е частичната причина защо хората се образуват или се посвещават на религии и култове. Празнотата във човешките души също е фактор, който ги кара да се събират заедно още повече. Няма да е физически процес на свързване както клетките на вашето тяло … ами емоционално, умствено и духовно, един факт, които ще доведе до основно еволюционно събитие на Земята.”

“… Точно сега, човечеството е в процес на по-силно свързване, всеки един човек с другите. Това става по много невидими начини, но чувствителните хора могат да почувстват ефекта по цялата планета и по-специално силно нарастващото колективно суперсъзнание, което ще става по-силно във близкото бъдеще. Съзнателно чрез напредналите комуникации и компютърни технологии и несъзнателно чрез нарастващите невидими радио и телевизионни вълни и други, които всъщност са енергийни връзки между всички хора на Земята, по този начин създаващи огромна енергийна мрежа около планетата Земя, свързваща все повече цялото човечество в един подсъзнателен и суперсъзнателен ум. Този етап е предпоставка за следващата главна еволюционна стъпка.”

“… Вашата планета в жива … Планетата и всяка форма на живот на нея има своя собствен дух. Земята е в постоянна комуникация с вашите души. Вашата еволюция е също еволюцията на планетата. Живите видове на Земята представляват нейната жива еволюция, но най-напредналите форми на живот на нея са човешките същества. Те представляват най-напредналите функции на планетата, подобни на клетките в нервната система, които са най-развитите клетки във вашето тяло, тези които са местата за свързване с по-висока душа, човешката душа.”

“Този процес е подобен на начина, по който душите на клетките се съединяват заедно и напредват в следващата фаза на еволюцията, за да продължат и да растат като част от по-голяма форма на живот, която са създали, което всъщност е едно растение, животно или човек.”

“После, ново съединените или енергийно свързани хора, които са всъщност най-умствените форми на живот на планетата Земя, ще направят следващата стъпка на еволюцията като запълнят празното пространство в техните души. Те ще се свържат заедно до един много по-голям дух, които ще свързва всички души на хората на Земята по подобен начин, по които вашата собствена душа е свързана със малките души на нервните клетки на вашето тяло.”

“Новия, огромен дух ще координира всички човешки животи свързани заедно в новия комплекс на човечеството … Този дух, ще помогне на хората да се развиват по нататък в по-високите граници на Вселената. Това е реалната еволюционна стъпка, която много планети във Вселената, които са минали през подобни промени, чакат за да комуникират с вас.”

“Този процес може да изглежда странен, но си спомнете как вашето собствено тяло е направило същото. Вашите живи клетки, когато сте били млади като зародиш на няколко седмици, са жадували за по-голяма душа, която е вашата душа, да се свърже с тях, да им донесе по-висок живот в техния живот. Те са се нуждаели от вашата душа за да помогнат на малките клетки да изпълнят техните собствени еволюционни нужди. Тези нужди са реално кодирани във всеки вътрешен атом и във всяка жива част на техните духове. Вашите клетки направиха голяма крачка във еволюционния процес. Те се свързваха с по-голяма душа … Те се свързаха с вашата душа, за да създадат вас, много по-напреднала форма на живот от колкото всяка една от тях поотделно. Този процес силно е обогатил живота на клетките. Техните животи са се променили напълно. Те са станали по-силни, просветени, пълни с любов и задоволство. Те са станали част от по-голяма форма на живот с по-голяма душа, която е запълнила празнината в техните собствени малки души. Те са направили една огромна стъпка в еволюционния процес, които е част от обединяването на целия живот във Вселената.”

“Вие, цялото човечество, ще минете през това. След обединителния процес едни с други, вие хората на Земята ще направите следващата главна еволюционна стъпка, последната за индивидуалните хора, вие ще се свържете в един по-голям и огромен дух.”

Бях толкова развълнуван. “Кой е този огромен дух?” Почувствах се сякаш сърцето ми туптеше, а бях в астралното ми тяло. Ангелът се усмихна, тогава бавно отговори на въпроса ми.

“Ще е силен, голям, високо интензивен дух от триизмерното пространство, от нивото на силите. Този дух ще свърже себе си с всички хора на планетата Земя. Ще създаде едно ново голямо същество, което силно ще подобри животите ви и завинаги. Този огромен дух е добре познат на човечеството на Земята. Много хора без да знаят, вече силно желаят да се свържат с него. Те съзнателно се молят за Неговата помощ и го обичат. В една част от тяхното подсъзнание всички хора на Земята го познават. И независимо дали вярват в някоя утвърдена религия или не, в ситуация на огромна нужда повечето хора разпознават Неговото присъствие. Те го наричат: Бог, Елохим, Яхава, Алах, Божествения Баща и много други имена.”

Оригинален Линк

Барбара Харис Уитфилд е автор на много статии и книги. Тя също е танaтологист (танaтология е наука за изследване на смъртта и умирането), известен оратор, терапевт и жена, която е имала преживяване близко до смъртта. Следва нейното НДЕ като извадка от първа глава от книгата на Барбара “Последното преминаване”:

---

Лекуване: Историята на Барбара

Сигурно нямаше да стигна до моята работа с умиращите хора ако самата аз не бях умряла. Знам, че звучи странно. Колко от нас умират и се връщат обратно и приказват за това? Не много, бихте си помислили, но това не е вярно. През 1984 една публична анкета показва, че един на деветнадесет Американци е имал НДЕ. И тези първоначални числа включват само възрастните. От тогава сме събрали данни и за детски НДЕ-та, и те са почти толкова разпространени, колкото при възрастните.

Искам да споделя моето НДЕ с вас, и най-вече да ви кажа за това, което наричаме преглед на живота. Нашите изследвания показват, че в около 20 процента от НДЕ-тата има преглед на живота. Понеже моето НДЕ беше от преди двадесет години, съсредоточих си сърцето и моя живот върху знанията, които получих от моя преглед на живота.

Някои НДЕ-та докладват, че техният преглед на живота изглежда като да гледат страниците на една книга. Други го описват като филм. Моят преглед на живота се появи като облак изпълнен с хиляди мехури. Във всеки мехур имаше сцена от моя живот. Имах чувството, че мога да се местя от мехур в мехур, но като цяло то се чувстваше като линейна последователност, в която преживях отново всички тридесет и две години на моя живот.

По време на прегледа на живота ми, много от нас преживяват не само нашите чувства, но и чувствата на всички други, сякаш всички други хора участващи в нашия живот се бяха обединили. Ние можем да почувстваме, как всичко, което сме направили и казали се е отразило на другите. Смисълът е, че ние не свършваме с нашата кожа. Илюзия е, че сме разделени. Този дълбок преглед на нашия живот ни показва, че на по-високо ниво на съзнание, ние всички сме взаимно свързани.

Тази нова перспектива променя напълно нашите стойности и отношения по начина, по който искаме да живеем. Материализмът запада и човеколюбивите стойности стават по-силни в повечето животи на хората, преживели НДЕ. Почти всички от нас приказват за чувството на мисия. Ако сме били духовни преди това, промяната в стойностите и отношенията не е толкова очевидна както при някои други, като мен. Бях станала атеист, когато станах затворена в ранна възраст. Постепенно, моите промени станаха по-очевидни и дълбоки.

Нуждата за операция

Бях родена с уродливост, странично изкривяване на гръбначния стълб, наречено сколиоза. Не ме притесняваше до преди 1973, когато изведнъж стана фокуса на моя живот. Болката идваща от долната част на гърба ми ставаше поразителна и лекарствата, които ми бяха дадени за да я контролират, сковаха всичко. В следващите две години бях четири пъти настанявана в болница, всеки път за две седмици и с тракции и инжекции от Демерол, за да се облекчи болката. Като се погледна обратно сега, както много други хора преживели НДЕ, вярвам, че моя живот е бил излязъл извън релси и болката в гърба ми е била метафора на моя живот.

През 1975 на тридесет и две години, бяха допусната за пети път в болницата. Минах през операция, “стопяване” на прешлените . Събудих се след пет часа и половина операция в едно кръгово легло. Това странно легло прилича на виенско колело на някои хора. Има два големи хромови обръча с една опора по средата. Три пъти през деня сестрите поставяха три или четири възглавници върху мен и после още една опора върху тях. Пристягаха тези две опори заедно с мен по средата, като човешки сандвич и включваха леглото. То ме завъртяваше нагоре и после бавно ме преместваше върху корема ми. Възглавниците го правеха по поносимо, защото бях много слаба. Бях свалила повече от 13 килограма през последните две години от болка и използването на Валиум като успокояващо на мускули. Операцията на гръбнака не ми позволяваше да се движа изобщо. Не можех да се движа. Леглото ме движеше. Причината да използвам леглото, да ме завърта на горе и да ме обръща с лицето надолу, беше да отводнявам моите бели дробове и да позволя на кожата на гръбнака ми да диша, за да не развия рани по тялото вследствие от дълго залежаване. Останах в това легло за повече от месец и тогава ми направиха гипсова превръзка на цялото тяло от моите подмишници до колената ми.

Около два дни след операция възникнаха затруднения и започнах да умирам. Спомням си, че се събудих в кръговото легло и видях този голям корем. Бях се издула. Издуването опъваше моите рани и ме болеше. Повиках сестрата и започнах да викам.

Хора в бяло веднага дойдоха. Беше драматична сцена, такава каквато виждате по телевизията. Нямах си и идея какво става, защото все още не бях станала дихателен терапевт. Сякаш всеки буташе колички и машини, хвърляйки неща напред и назад над мен. Закачиха ме на всякакви видове машини, тръби, монитори и торби.

Първо НДЕ

Всичко беше шумно и поразително. Изгубих съзнание.

Събудих се в залата по средата на нощта. Светлините бяха слаби. Беше тихо. Погледнах нагоре и надолу в залата и никой не видях. Спомням си, че си мислех, че ако ме хванат извън кръговото легло ще си имам проблем, защото не трябваше да се движа. Затова се обърнах наобратно, за да се върна в моята стая и се озовах вперила очи точно в един радиоговорител. Това е невъзможно, помислих си. Спомням си, че видях радиоговорителя, когато бях приета. Беше монтиран на тавана, поне на един метър над главата ми. Влезнах в стаята и погледнах долу към леглото и видях себе си. Спомням си, че се смях, защото “тя” изглеждаше смешно с белите ленти около “нея” и носа й, придържайки една тръба.

Не чувствах болка. Почувствах се спокойна, невероятно мирна, по начин, по който не съм се чувствала досега. И постоях за малко с “нея”, но знаех, че не бях аз.

После, бях в пълна тъмнина. Не знам как се озовах там. Носех се в тъмнината с леко чувство на движение. Знаех си, че се отдалечавах от живота. Оставих този живот.

Тогава почувствах ръце да ме обгръщат и да ме дърпат в сочна топлина. Усетих, че това беше баба ми. Виках й “Баби”. Те ме придърпваше по-близко до нея с прекрасна прегръдка. Тя беше мъртва от четиринадесет години и никога досега не бях си бях помислила, че съществува след смъртта й. Но знаех, че бях с нея.

Тогава осъзнах, че в каквото вярвах в миналото може да не е реално. Може би моите вярвания са били погрешни. Може би това беше реално и всичко друго беше илюзия. Като си мислих колко отдалечени са ми били вярванията и като осъзнах, че прегръдката на баба ми е реална, почувствах че се освобождавам от огромна токсична болка. И като почувствах това освобождаване се появи внезапно преиграване на всяка сцена, която аз и баба ми споделихме по време на нашите деветнадесет години заедно в този живот. Не беше просто спомена ми за нея, ами също и нейните спомени за мен. И нашите спомени станаха едно. Можех да почувствам и да видя и да усетя точно какво чувстваше тя, какво виждаше и усещаше. И знаех, че тя усещаше същото нещо от моите спомени. Ние двете бяхме заедно, повтаряйки всичко, което значехме една на друга. Беше прекрасно.

Все още мога да си припомня всеки спомен и те са толкова живи, както когато те се случиха преди двадесет и три години в моето НДЕ. Една от любимите ми сценки е когато готвехме заедно. Бях три или четири годишна. Бяхме сами в кухнята, но цялото семейство щеше да дойде за вечеря, и затова имаше очакване във въздуха. Моята Баби издърпа един тежък дървен стол от кухненската маса до печката, хвана ме и ме сложи на него. Тя стоеше отзад, много близко до мен, за да ми помага и да ме защитава. Една по една, тя слагаше малко смес в ръката ми, и аз я правех във формата на топка и я хвърлях в тази голяма тенджера с вряла вода. Тенджерата беше почти толкова висока, колкото аз на стола. Силната миризма на риба беше наситила вече влажния въздух. Аз си сложих ръцете на носа и извиквах, Уфф. А тя се смееше. След като свършихме тя издърпа стола с мен върху него по средата на кухнята. Аз пищях и се смях, защото се почувствах, че съм на пътешествие. Тя избърса ръцете ми с мокър парцал, но аз ги помирисах и извиках Уфф отново. Видях я да взима лимон и да го реже по средата. Притри половината от лимона по ръцете ми и после ги избърса с нейната вече изцапана и мокра престилка. После ме погледна с такава любов в нейните очи и каза, “Не мърдай. Баби ще се върне веднага!”. Тя се върна с нейната четка за коса и започна за заглажда косата ми за толкова дълго време. Толкова добре се чувстваше. После ми направи дълги къдрици, изви всяка къдрица около нейните пръсти. Когато свърши тя ме повдигна и ме сложи на пода, избягах до нейната спалня и се погледнах в огледалото. Изглеждах точно като Шърли Темпъл.

Когато цялото семейство седна за вечеря онази вечер, тя каза на всички, че аз съм направила рибата. Моите лели ме погледнаха, много очаровани. И като я опитаха, кимнаха с глава в знак на съгласие и казаха на майка ми колко добър готвач съм била.

След като ни свършиха спомените, аз останах още за малко с баба ми. Обичах я толкова много. Тогава започнах да се оттеглям. Не контролирах какво се случваше, но се чувстваше наред, че се отдалечавах от нея. Разбрах, че тя ще ме чака да се върна отново и че това място, в която беше тя, беше вечно. Така бях и аз. Моят живот беше един кратък момент от вечността и нямах грижи или съмнения, че като тази по-голяма вечна реалност се разкриваше, тя беше перфектна. Иначе, тази която изтърпях тридесет и две години беше толкова жестока и стеснена. Тази нова реалност се почувства сякаш постоянно се разширяваше и движеше.

По това време не бих нарекла това, където бях тунел, но по-късно, като изследовател, осъзнах, че тунел е най-близката дума, която имаме на тази планета. Каквото и да беше, като започнах да се движа през него беше тъмно. После усетих, че имаше енергия, която избиваше през тъмнината. Като гледах как енергията се движеше, сенки от сиво до почти бяло се отделиха от избиването. Извън тъмнината идваше Светлина и Светлината се движеше пред мен. Светлината и аз се движихме в същата посока, но тя беше далеч, далеч напред.

Моите ръце се разшириха. Почувствах ги да ставах безкрайно големи. Нежен бриз завиваше тялото ми и можех да чуя нисък монотонен шум, който ме повикваше. Необичайният звук ме закарваше към Светлината.

Изведнъж се озовах обратно в тялото ми, обратно в кръговото легло и беше сутрин. Две сестри отвориха пердетата ми. Слънчевата светлина беше поразителна. Нарани очите ми. Помолих ги да пуснат пердетата. Опитах се да кажа на сестрите и после на няколко доктора, че бях напуснала леглото. Те ми казаха, че това е невъзможно и че съм халюцинирала.

Прегледа на живота

Седмица след това отново оставих тялото ми в кръговото легло. Бяха ме зачеркнали от критичния лист, но все още бях немощна и болна. Бях завъртяна напред върху лицето ми и не се чувствах удобно. Явно бях оставена твърде дълго в тази позиция. Посегнах към бутона за повикване, но той се отклещи и се плъзна върху одеалото. Започнах да викам и да пищя, после крещях като луда, но врата остана затворена. Никой не дойде. Измокрих леглото. Станах истерична. Отделих се от тялото ми.

Като напуснах тялото ми, отново отидох в тъмнината, само че този път бях будна и можех да видя какво се случваше. Поглеждайки надолу вдясно видях себе си в един мехур, в кръговото легло, да плача. Тогава погледнах нагоре вляво и видях себе си на една година в един друг мехур, гледаща надолу в моето детско креватче, ревейки също толкова силно. Погледнах надясно и се видях отново в кръговото легло, после наляво и се видях като бебе, и така наляво и надясно няколко пъти. Тогава се оставих. Реших, че вече не искам да съм тридесет и две годишната Барбара, ще бъда бебе. Като се придвижих от тридесет и две годишното старо тяло в кръговото легло, почувствах сякаш се освобождавах от този живот. Като го направих усетих една енергия, която се насъбираше около мен, минаваше през мен, проникваше в мен, държеше всяка една молекула на моето същество.

Нямаше го стария човек с дълга бяла брада. Отне ми дълго време да използвам думата Бог. Всъщност не бях използвала нито една дума, докато не видях филма Междузвездни Войни и чух за Силата. Тогава вече четях квантова физика, опитвайки се да открия обяснение на това, което проникна в мен и беше мен … и теб … и всички нас. Сега то беше там, и ме държеше. Чувството беше невероятно. Няма думи, или може би в тази реалност, с които да се опише вида любов, която Бог излъчва. Бог напълно прие всичко, докато преглеждахме живота ми. Във всяка сцена от моя преглед на живота можех да почувствам отново, това което чувствах в различните времена на моя живот. И можех да почувствам всичко, което всеки почувства като резултат от моите действия. Някои от тях се чувстваха добре, други ужасно. Всичко това се превърна в знание и аз се учех, о, как се учех! Информацията се пренасяше с главоломна скорост, която може би щеше да ме изгори, ако не беше тази необикновена енергия да ме държи. Информацията идваше и после любов неутрализираше съденията ми към мен. С други думи, като преглеждахме живота ми, Бог никога не ме съди. Бог ме държеше и ме пазеше. Получих всичката информация за всяка една сценка, моите възприятия, чувства и възприятията и чувствата на всеки друг, който беше в тази сценка. Независимо как се съдих във всяко едно взаимодействие, да бъда държана от Бог беше най-голямото взаимодействие. Бог вливаше любов във всичко, всяко чувство, всяка частица информация относно всичко, абсолютно всичко, което се случваше, за да може всичко да е наред. Нямаше добро или лошо. Бяхме само аз и хората, които обичах, опитвайки се да бъдем, или просто се опитвахме да оживеем.

Сега осъзнавам, че ако не ме държеше тази Божия Сила, нямаше да имам силите да преживея това, което ви обяснявам.

Аз, ние в този случай, защото ние сме едно, много свещено едно, Бог и аз се сливахме в един свещена личност. Ние отидохме до бебето, което виждах в левия ъгъл в тъмнината. Представете си бебето да е вътре в мехур и този мехур в центъра на един облак от хиляди и стотици мехури. Във всеки мехур имаше друга сцена от моя живот. Като се придвижихме към бебето, сякаш минавахме през мехурите. В същото време ние изживяхме моите тридесет и две години от моя живот в линейна последователност. Можех да се чуя да казвам, “Нищо чудно, нищо чудно”. Сега вярвам, че моето “нищо чудно” означаваше “нищо чудно, че си такава каквато си сега. Погледни какво ти беше причинено, когато беше малко дете”.

Майка ми беше зависима от наркотиците, ядосана, оскърбителна, а баща ми го нямаше през повече от времето и направи малко, за да се намеси. Видях цялото си детство в травма отново, в моя преглед на живота, но не го видях в малки части и детайли, по начина, по които си го спомнях като възрастна. Видях го и го преживях както го бях живяла по времето, когато се случваше. Не бях само мен си, ами и майка ми. И моя баща. И моя брат. Ние бяхме всички едно. Точно както почувствах всичко, което моята баба беше почувствала, сега почувствах болката на майка ми и пренебрегването от нейното детство. Тя не се опитваше да бъде лоша. Тя не знаеше как да обича и да бъде мила. Не разбираше за какво е живота. И тя все още беше ядосана от нейното детство, ядосана, защото те бяха бедни и защото нейният баща имаше силни припадъци почти всеки ден, докато не умря, когато тя беше на единадесет. И тогава тя беше ядосана, защото той я напусна.

Всичко ни заля обратно, включително и безпомощността на баща ми да спре лудостта. Ако моя баща беше вкъщи, когато майка ми избухваше в яд, той би затворил всички прозорци, за да не могат съседите да я чуят и после отиваше навън, при тях на гости. Отново станах свидетел на яростта на брат ми към обижданията на майка ми и после той се обръщаше към мен и я пренасяше на мен. Видях как всички ние бяхме свързани в този “танц”, който започна с моята майка. Видях как нейното физически тяло изразяваше нейната емоционална болка. Видях като пораснах и напуснах къщата на родителите ми, когато бях на осемнадесет. До този момент видях майка ми да претърпява двадесет и шест операции, двадесет и пет от които бяха по избор. Видях се като дете да се моля за доктор да й помогне. Една или друга част от тялото й беше винаги в болка. Имаше две стопявания на прешлените на врата й, и две или три на лумбалния гръбнак. Двете колена, двата лакътя и едната й китка бяха оперирани.

Като продължи прегледа на живота ми, отново преживях гладуването на майка ми, защото й беше казано, че е станала “закръглена”. После тя претърпя няколко операции за чревни проблеми и запек и по време на тях в болницата я хранеха с тръби, защото тя беше толкова слаба. Дори си скъси пръстите на краката. Това го наричат операция на деформирани пръсти на краката. Истинската причина беше, че тя имаше огромна колекция от обувки с високи токчета, които бяха в размер четири и половина. (Тя винаги настояваше да носи тънки високи токчета дори при нейния лош гръбнак). Нейните крака растяха (както на всички, когато порастваме), но тя искаше токчетата да останат с номер четири и половина. Видях се в един мехур с нея, когато нейният ортопедичен хирург й каза, “Флоренс, имаш два избора. Да си вземеш обувки с половин размер по-големи или да скъсиш пръстите си!” Той се смееше, но тя избра операцията. Тя беше в в гипс шест седмици, взимайки все повече лекарства, за успокояване на болката и за сън.

Видях я също да минава през психиатрични болници. По време на една от тях, около 1955, не можех да я посетя за три седмици. Бях на около единадесет и бях сигурна, че бях направила нещо погрешно. В един мехур можех да се видя най-накрая да ми е позволено да я видя. Изглеждах голяма за годините ми, по-висока от нея. Тя тежеше около четиридесет килограма. Аз изглеждах яка. Тя живееше с черно кафе, успокоителни и болкоуспокояващи. Аз обичах да ям.

В мехура я молех да приказва с докторите, за да си дойде у дома. Тя каза, “О скъпа. Това е като работа. Нямам нужда да бъда тук, но Тати има три здравни осигуровки и така правя пари докато съм тук. Синият Кръст плаща всички медицински разноски и ние ще запазим остатъка от другите две застраховки”. Сега почувствах да го казва и наистина го имаше предвид. Тя вярваше в това. Продължих да гледам и осъзнах, че нищо не може да помогне на моята майка, защото тя нямаше реално разбиране защо беше тук. Можех да се чуя да казвам, “Нищо чудно, нищо чудно”. И тогава доброжелателната енергия, която ме държеше ме стисваше по-силно и дори с повече любов.

Продължихме да гледаме майка ми в болка, виждайки се с докторите и винаги получавайки рецепти за болко успокояващи, хапчета за сън и други успокояващи лекарства. Единственото ми чувство по това време беше самотност. Почувствам се толкова самотна, когато тя беше в болницата. После я видях да ме малтретира, когато си беше у дома. Сега почувствах, че тя ме малтретираше, защото мразеше себе си. Видях се паднала на колене, да се моля за доктор да й помогне. Това, което не разбирах като дете, но разбрах в прегледа на живота, беше, че тя не искаше никой да й помогне. Тя мислеше, че нейната работа в живота е да има доктори и да бъде пациент. И тя се наслаждаваше на грижите за нея в болницата.

Видях как се бях “предала”, за да оцелея. Забравих, че съм дете. Станах майката на майка ми. Изведнъж разбрах, че на майка ми се беше случило същото в нейното детство. Тя се грижеше за нейния баща по време на неговите пристъпи и като дете тя се отдаде да се грижи за него. Като деца, тя и аз станахме всичко, от което другите се нуждаеха. Като продължи прегледа на живота ми, също видях душата на майка ми, колко болнав беше живота й, колко загубена беше тя. И видях моя баща, как той си затваряше очите, за да избегне скръбта за болката на майка ми и за да оцелее. В моя преглед на живота видях, че те бяха добри хора, притиснати в безпомощност. Видях тяхната красота, тяхната човечност и техните нужди останаха неизпълнени в техните детски години. Обичах ги и ги разбирах. Може да си имаме проблеми, но ние все още сме свързани в нашия танц на живота чрез енергийния източник, който ни е създал.

Тогава разбрах, че ние не свършваме с нашата кожа. Ние всички сме в това голямо разбъркано количество от съзнание. Всеки един от нас е част от това съзнание, което наричаме Бог. И ние не сме просто хора. Ние сме Дух. Ние бяхме Дух преди да дойдем в този живот. Сега всички ние сме борещите се Духове, опитвайки се да разберем правилно какво е да бъдеш човек. И когато напуснем това място, ние ще сме чисти Духове отново.

Като продължи прегледа на живота ми, аз се омъжих и имах моите собствени деца и видях, че бях на ръба, да повторя кръга на малтретирането и травмата, която бях изпитала като дете. Бяха ми предписани лекарства. Бях в болницата. Ставах като майка ми. И в същото време тази енергия ме държеше и ми позволи да преживея всичко това. Почувствах спомените на Бог за тези сцени през очите на Бог точно както аз гледах през очите на баба ми. Можех да почувствах божествения интелект на Бог и бях поразена. Бог ни обича и иска от нас да се учим и да се събудим до нашето истинско аз, до това, което е важно. Осъзнах, че Бог иска да знаем, че ние изпитваме истинска болка ако умрем без да живеем. И начина, по който да живеем е да даваме любов на нас и на другите. Ние сме тук, за да се научим никога да не задържаме нашата любов. Но само, когато се излекуваме достатъчно, за да бъдем реални, можем да разберем и да даваме любовта, по начин, по който любовта е замислена.

Като продължи да се разкрива живота ми, станах свидетел колко жестоко третирах себе си, защото това ми беше показано и на това ме бяха научили като дете. Осъзнах, че най-голямата грешка, която направих в моя живот през тези тридесет и две години беше, че не се научих да обичам себе си.

Тогава се върнах обратно, но не в тялото ми. Бях зад пункта на сестрите. Видях един метален кръг с изхвърлени възглавници зад стъклото. Това бяха възглавниците, върху които уринирах, докато бях отделена от тялото ми. Виждах ги на една сушилня.

Чух две сестри да си приказват за моя случай и затова как моята дневна сестра беше толкова разтревожена след като ме намерила, че са я изпратили вкъщи по-рано. Тогава те казаха, че тялото ми ще бъде в бинт за шест месеца, въпреки че са ми казали шест седмици, защото докторите си помислили, че нямало да се справя ако съм знаела истината. Затова нямаха намерение да ми кажат истината.

Тогава се върнах обратно в тялото ми, обратно в кръговото легло. Точно тези две сестри влезнаха да ме проверят и им казах, “Напуснах леглото отново”.

“Не скъпа. Халюцинираш”, казаха те.

Не бях взела болко успокояващи тогава и затова настоях, “Не, не халюцинирам. Напуснах леглото.”

“Не, халюцинираш. Не можеш да напуснеш леглото”, казаха те.

“Моля ви, обадете се на моята дневна сестра и й кажете, че съм добре”, отговорих аз. “Кажете й, че не съм й ядосана. Знам, че си тръгна по-рано за вкъщи. И не ме лъжете като ми казвате, че ще бъда в бинт за шест седмици. Кажете ми истината. Знам, че ще трябва да съм в бинт за шест месеца. И трябваше да изперете тези възглавници преди да ги сложите на сушилнята. Не ме е грижа за мен, ами за следващия пациент.”

---

Следвайки сърцето ми

Месец след това се върнах у дома от болницата, родителите ми наминаха да ме посетят. Тя се погрижиха за децата ми по време на месеца, когато аз бях в кръговото легло, затова разбрах, че не могат да ме посетят в болницата. Въпреки това не разбирах, защо не идваха към моята къща. Прекарах всеки ден в легло. Тежах 37 килограма, а бинтът тежеше 13 килограма. Чудех се кога ще дойдат, за да им кажа за моето преживяване. Най-накрая те дойдоха и аз изтърсих колко много ги обичам и че всичко, което се е случило е наред. Дори си мисля, че им казах, че съм им простила. Те погледнаха сякаш бях много странна и бързо напуснаха. След това настоявах да видя психиатър, надявайки се, че той ще разбере какво бях преживяла. Докторът, който аз видях не разбра. Никой не разбираше тогава преживяванията близки до смъртта, и затова осъзнах, че не мога да говоря за това. Прекарах шест месеца в бинта, мислейки си за моето НДЕ, но опитвайки се да не казвам на никого. Когато бинта се махна, отидох на физиотерапия, за да възстановя силата си и реших да оставя НДЕ-то настрана и да следвам сърцето си.

Първо пожелах да работя в спешното отделение в болницата, където бях пациент. Имах много възможности да бъда и да докосвам умиращи хора. Почувствах се истинска, когато работех там. И всички бяха истински, също. В една обстановка, където живота и смъртта са на ръба всеки момент, само истината се приказва. Но моя личен живот беше в другия край на спектъра. Моят мъж, моите приятели и повечето от членовете на семейството бяха прихванати от техните собствени игри. Никой не изглеждаше да общува истински. Имаш толкова много отчуждаване на чувствата. Не мога да отрича, че аз бях част от това, част от материализма и част от вкочанеността. Но сега бях различна. Не беше тяхна вина. Аз се промених. Истинското място, където се чувствах истинска освен болницата беше в университета.

Станах дихателен терапевт, работещ в спешното отделение и в Международния клирингов съюз и моите пациенти ми разказваха за техните преживявания, когато те умираха. И тези, които се завръщаха в телата си ми разказваха за техните НДЕ-та. Започнах да пиша за всичко това, в онези дни нарекох темата ми “емоционалните нужди на пациентите с критични грижи”. Изненадващо бях поканена да говоря на професионални конференции и бях публикувана в списания за дихателни терапия. Емоционалните нужди на пациентите беше нова и гореща тема в здравеопазването в края на 1970-те и началото на 1980-те.

Накрая станах изследовател и можех да търся отговорите, които толкова копнеех да намеря. Понеже изследванията ми бяха проведени в медицински университет, всякакви видове знания ми бяха на разположение. Можех да нагласям и пренагласям не само стотиците преживявания, които разучавах, но също и моето лично. Историята за моето НДЕ е в тази книга, за да може да имам основа за начина, по който аз участвах и описвам другите истории, за които ще прочетете.

Обмисляйки Прегледа на Живота ми

Преживяването близко до смъртта никога не свършва, ако го поканим да продължи да ни повлиява. Може да продължи да расте в живота ни, ако го подхранваме. Продължава да интерпретира за нас, какво правим тук и за какво е живота.

Преди моето НДЕ и прегледа на живота, знаех, че съм била малтретирана физически и емоционално от моята майка и пренебрегвана от двамата ми родители. Спомням си почти всичко. Проблема беше, че тези спомени за малтретиране не събудиха никакви емоционални реакции в мен. За да се справя с емоционалната и физическа болка, аз се затворих не само като дете, изпитващо болка, ами и като възрастен, спомняйки си я. Защитавах се с моя “емоционален Новокаин”, за да не мога да чувствам нищо, което ми се беше случило в моето детство. За съжаление затвореността ми продължи и в моя живот като възрастна. След като преживях прегледа на живота ми, успях да премахна Новокаина от моето минало и да слепя отново парчетата от моя живот. Започнах да уча за всички нови чувства, които идваха.

Психиатрията нарича емоционалния Новокаин “психично затваряне”. Това е разпространен начин, използван от децата за да преодолеят тежки времена. Когато пораснем ние избираме дали да останем затворени или да си спомняме и да работим върху тези минали, но болни и затворени спомени. В моя преглед на живота също видях началото на малтретирането по начина, по който реагирах спрямо моите деца. За мен това не беше избор на затвореност или лекуване. Нуждаех се да спра веригата на малтретирането. Нуждаех се да спася децата ми от това, през което аз минах.

Започването на Събуждането

Научих от моя преглед на живота, че единственото нещо, което е реално е любовта и единствения начин да споделяме любов е като сме истински. Да сме истински се случва, когато признаем чувствата си и непрекъснато споделяме нашата истина. Когато чувстваме, че нашите чувства са истински, ние споделяме нашата истина от любов. Тогава нашето отношение с Бог и с нас самите е здравословно.

Моите родители и останалата част от моето семейство и приятели определено не бяха изключение на правилото, когато се наложи да разберат новото ми отношение. Помагах на групи за Международната Асоциация за Изследване на Преживяванията Близки до Смъртта (IANDS) дванадесет години и най-големия проблем, за който приказват хора преживели НДЕ е, че никой не ни разбира. Ние преживяваме дълбока промяна в нашите стойности и отношения и се нуждаем да приказваме за това в групи, които ни подкрепят. Сякаш сме живели живота ни в черно и бяло и изведнъж са ни показани цветове. Нямаме страх от смъртта. И това е просто един от многото парадокси: Защото не се страхуваме от смъртта, не се страхуваме да живеем. Ние обичаме живота по съвсем нов начин. Повече сме склонни да поемаме рискове, за да помагаме на другите. Ние работим с умиращите, защото ние взимаме толкова много, колкото даваме като помагаме.

Нашите изследвания също показват, че история от детска травма, малтретиране и пренебрегване е по-често срещано сред хората, преживели НДЕ, отколкото контролната група (статистически). Много хора, които съм интервюирала, които са имали преживяване близко до смъртта идват от оскърбително детство довело до пристрастяване. Ние всички имаме същата история. Приказваме как всеки път нашите родители започват да пият или да взимат хапчета … и те си отиват. Дори ако техните тела бяха все още там, те си бяха отишли. И така ние се затваряхме. Понеже нашите родители се бяха затворили, така и ние. Но нашите НДЕ-та ни върнаха обратно. Те ни напомниха кои сме ние. И за да поддържаме нашето истинско аз, ние трябва да се научим да чувстваме нашите чувства, да споделяме нашата истина и да даваме нашата любов. Описала съм в подробности за малтретирането на деца в моята последна книга, “Духовни пробуждания”. Малтретирането или травмирането на деца винаги ми е било интересно, поради моята собствена история и защото чувам за него толкова често в групите, които ни подкрепят или когато говоря пред хора. Сега е демонстрирано статистически в изследванията.

Също пиша в “Духовни пробуждания”, че не трябва да обиждаме никого, ами вместо това да прекъснем веригата от малтретирания. Когато умрем, ние ще преживеем отново нашия живот от перспективата на всеки друг, както и от нашата, има само информация и чувства, усещания и знание. Ние наистина не можем да съдим и да обвиняваме другите, защото внезапно разбираме от къде сме и от къде всички други идват. Ние съдим само тук, в тази земна реалност. Там горе, в Бог, научих за това. Знанието за това, което се случи, се вливаше в мен и си повтарях постоянно моето “нищо чудно”. Повярвах, че Бог не съди никой, но иска да се учим, за да не правим един и същи грешки отново. Моите преживявания ми показаха, че Бог иска от нас да разширим любовта, а не страха. Ако мога да разбера детството ми и мога да наименувам, изкажа и да оставя емоциите, които съм задържала от дете, да си отидат, аз няма да повторя моето минало. Моите родители повториха миналото си, защото не знаеха, че може по-добре. Преди моето НДЕ и прегледа на живота ми старият начин на конфликти и затваряне ме контролираха. Изведнъж, бях изстреляна извън времето и обгърната по съвсем различен начин. Точно толкова бързо се върнах обратно искаща да изкова нови основи. Имах огромна възможност и сега искам да я споделя. Но не виня и определено не искам да съдя никого, включително моите родители.

И сега, почти двадесет и три години по-късно моите родители умряха, баща ми в края на 1992 и майка ми в началото на 1994. В прегледът на живота ми имаше сцена, в която помагах на баща ми да умре и наблюдавах моята майка да умре. Всъщност, прегледа на живота ми, това което научих от него и много по-важно, това което преживях в него, тази божествена енергия, която ни свързва всички нас, от тогава тя водеше всички мои връзки. С всеки човек, който придружавах в процеса на умиране, също ставах свидетел на тази духовна енергия. Говорела съм пред стотици работници в болници и почти всеки се съгласява, че тази енергия присъства. Те често ми казват техните истории за обичащата енергия на Бог присъстваща по време на смъртта на пациент.

Във всички истории в тази книга се чувствам свързана с тази енергия през сърцето ми. Молитвата в сърцето ми е постоянна и е музиката на заден фон, аранжираща преживяванията ми. Ние всички сме свързани с обичащата енергия на Бог, тя е най-мощната сила във вселената.

---

В това видео от 09:35 до 16:14 минута Барбара разказва първата част на нейното НДЕ.

Оригинален Линк

Една нощ, докато се гмуркал за омари на един малък остров в Мауритиус, близо до Нова Зеландия, Йан Маккормак е бил ужилен от пет смъртоносни медузи, от тези, които са едни от най-отровните създания на Земята. Докато е дошла линейката неговото тяло е било напълно парализирано и се е създала некроза в костния му мозък. По пътя към болницата, Йан започва да вижда живота си пред себе си. В този момент на неговия живот той е бил атеист и не е бил сигурен какво ще стане като умре. Докато е лежал мъртъв е видял майка си да се моли за него, насърчавайки го да извика Бог от цялото си сърце, за може Той да го чуе и да му прости (неговата майка е била единствената Християнка в семейството му). След като е откаран в болницата, Йан умира за около 15-20 минути и е имал необикновено преживяване близко до смъртта. Следва неговото свидетелство за неговото НДЕ.

Можете да видите на видео неговото преживяване неговия сайт.

---

Знаех си, че има освобождаване, битката да остана жив сякаш свърши. Никой не ми каза какво се случи, никой не каза, “Сине, ти умря”. Не знаех това. Само знаех, че битката да се опитам да държа очите ми отворени и да остана жив свърши.

Знаех си, че ще отида някъде, нямаше да затворя очи и да заспа, знаех, че ще отида някъде. И без това във болницата имах чувството, че отлитам на някъде. Държах се за тялото ми с всички сили и се опитвах да не отлетя. Но все пак когато затворих очите ми не отлетях, ами изчезнах.

<Библията казва в Еклисиаст, че когато човек умре, неговия дух се връща към Бог, който му го е дал и неговото тяло се завръща в пръстта, от където е дошло.>

Ами аз знаех, че моя дух е напуснал и че съм отишъл някъде, но все още не знаех, че съм мъртъв. Сякаш се озовах в едно огромно широко място като празнота с черна като катран тъмнина. Чувствах, че стоя изправен. Сякаш се бях събудил от лош сън в нечия друга къща и се чудех къде са отишли всички други. Огледах се да се ориентирам в новото обкръжение.

Събуждали ли сте се по средата на нощта и да се опитвате да намерите ключа за лампата? Опитах се да го намеря, но не успях. Опитвах се да докосна нещо, но докато обикалях не намерих нищо. Дори не се удрях в нищо. Не можех да видя ръката пред лицето ми. Повдигнах ръката ми да видя колко мога да виждам. Повдигнах я до където ми беше лицето и тя мина точно през там, където трябваше да ми е лицето. Беше ужасяващо преживяване. Знаех точно тогава, че аз бях аз, Йан Маккормак, стоях там, но без тяло. Имах усещането и чувството, че имам тяло, но нямах нищо физическо за пипане. Бях духовно същество и моето физическо тяло умря, но бях много жив, силно осъзнавах, че имах ръце и крака и глава, но вече не можех да ги пипам.

<Бог е дух, невидимо духовно същество и ние сме създадени по негов образ.>

Мислех си в моето сърце, “Къде за Бога съм?” И стоях там в тази тъмнина, чувствах невероятен студ и страх около мен. Може би сте вървели по самотна улица през нощта или сте се прибирали у дома сами и сте чувствали, че някой ви гледа. Чувствали ли сте се така някога? Да усещате, че някой ви гледа в тъмнината, но да не можете да видите кой. Започнах да чувствам зло в тъмнината. Тъмнината не изглеждаше само физическа, ами и духовна. Почувствах, че съм наблюдаван. Студено нахлуващо зло сякаш проникна въздуха около мен. Знаех си, че има нещо около мен. Постепенно осъзнах, че имаше други хора, които да се движат около мен, в същото затруднено положение като мен. Въпреки, че не говорих, те отговориха на моите мисли. Започнах да чувам гласове от тъмнината да ми викат: “Млъквай! Ти заслужаваш да си тук!” Помислих си, “Аз съм в ада, това всъщност може да е реално, но как се озовах тук?” Бях ужасен, уплашен да се движа или дишам или да говоря. Помислих си, “Да, сигурно съм си заслужил това място”.

Хората имат тази представа за ада, като време за парти и огромно удоволствие. Аз си мислех преди също така. Мислех си, че ще мога да правя всички тези неща, който не се предполага да правя на Земята. Това бяха пълни глупости. Мястото, където бях, беше най-ужасяващото място, където съм бил. Хората там не можеха да направят нищо, което техните порочни сърца искаха да направят, нищо не можеха да направят. И нямаше никакво надуване. На кой можеше да се надуваш там долу? “О да, аз изнасилих, убих, ограбих, плячкосах.” Ами уви момче! Там долу няма за какво да се приказва, няма. И те знаят, че ще дойде съденето.

Нямаше време в това място. Хората там не можеха да кажат колко в часа. Не могат да кажат, дали са били там десет минути, десет години или 10000 години. Не усещаха времето. Беше ужасяващо място.

<Библията казва, че има две царства, Царството на Мрака, което се управлява от Сатана, и Царството на Светлината. Книгата на Юдеите казва, че мястото от тъмнина е било приготвено за ангели, които не са се подчинявали на Бог, а не за хората.>

И това беше най-страховитото и най-плашещото и най-ужасяващото място, в което съм бил. Никога не бих пожелал или не бих се надявал и най-големия ми враг да отиде в ада.

Нямах си никаква идея как да избягам от това място. Как се бяга от ада? Бях се помолил и се чудих защо за Бога бях отишъл там, защото точно се помолих преди да умра, помолих Бог да прости греховете ми. Плачех и с думи извиках към Бог, “Защо съм тук, поисках твоята прошка, защо съм тук? Обърнах сърцето си към теб, защо съм тук?”

Единствения начин, по който излязох беше, че се разкаях преди да умра.

<Твърде късно е да се разкаеш когато си там долу. Можеш само да се разкаеш преди да умреш. Не можеш да измолиш твоето излизане от ада, никой на Земята не може да извади от рая, никой. Трябва да си се помолил пред това. Библията учи, че никой не може да се моли за умрелите, напусналите души и да ги извади от рая. Те трябва да се разкаят преди смъртта.>

Тогава една ярка светлина засвети над мен и буквално ме измъкна от тъмнината.

<Библията казва, че огромна светлина е светела в тъмнината, върху тези, които се разхождат в сенките на смъртта и тъмнината и ги е напътствала по пътя на мира и справедливостта.>

И стоях там, един удивителен лъч светлина проникна през тъмнината над мен и засвети върху лицето ми. Светлината започна да ме обгръща и започнах да чувствам да ме обвзема безтегловност. Тогава започнах да чувствам да се отделям от земята и да се издигам нагоре в тази ярка бяла светлина.

Като погледнах нагоре, можех да видя, че бях привлечен в един голям кръговиден отвор над мен. Не исках да гледам назад, защото можех да падна в тъмнината. Бях много щастлив да съм извън тъмнината.

Като влезнах в тунела успях да видя, че източника на светлина излъчваше от самия край на тунела. Изглеждаше невероятно ярък, сякаш беше центъра на вселената. Изглеждаше буквално като източника на всичката сила, на всичката светлина. Беше по-ярък от слънцето, по-сияещ от който и да е скъпоценен камък или диамант, по-ярък от лазерен лъч от светлина. И все пак можеше да се гледа направо в него.

Като погледнах бях буквално издърпан към нея, издърпан като нощна пеперуда в присъствието на огън. Почувствах се привлечен през въздуха с удивителна скорост към края на тунела. Като минавах през тунела, можех да видя поредица от вълни от по-силна интензивна светлина да се излъчват от източника и да пътуват по тунела към мен. Първата вълна от светлина отдаде удивителна топлина и облекчение. Сякаш светлината не беше просто от физическа порода, но беше “жива светлина”, която предаваше емоция. Тогава друга вълна от светлина мина през мен. Тази светлина отдаде пълен и абсолютен мир. Много години търсех душевно спокойствие (peace of mind), но само бях намерил краткотрайни моменти от това чувство. В училището четох от Кийтс до Шекспир, за да се опитам да имам спокойствие на духа. Опитах алкохол, опитах образование, опитах спорт, опитах връзки с жени, опитах дрога, опитах всичко, за да намеря мир и задоволеност в моя живот и никога не ги намерих. Сега от върха на главата ми до петите на краката ми бях в тотален мир.

Моята следваща мисъл беше “Чудя се как изглежда тялото ми?” В тъмнината не можах да видя моите ръце пред лицето ми. Помислих си “Трябва да мога ясно да ги видя сега, когато съм в тази светлина”. И погледнах от дясно и за моя учудване там беше моята ръка, но можех да видя право през нея. Бях прозрачен като дух, само моето тяло беше пълно със същата светлина, която грееше върху мен от края на тунела. Сякаш бях пълен със светлина. Третата вълна близо до края на тунела беше пълна радост. Беше толкова вълнуващо, че знаех, че това, което щях да видя ще е най-страхотното преживяване в целия ми живот.

Умът ми не побираше къде отивах и моите думи не могат да опишат това, което видях. Излязох от края на тунела и сякаш стоях изправен пред източника на всичката светлина и сила. Цялото ми внимание бе обвзето от тази невероятна светлина. Веднага я помислих за аура. После за великолепие. Бях виждал рисунки на Исус с малък ореол или малко излъчване около неговото лице.

<Но Исус Христос умря, издигна се от смъртта и отиде в рая и седна от дясната страна на Бащата и е възхваляван, обиколен от светлина и в него няма тъмнина. Той е Царя на Славата, Принца на Мира, Господар на Господарите и Цар на всички Царства.>

Видях това, което вярвам, че е славата на Господа.

<В стария Завет Мойсей се е изкачил на планината Синай за 30 дни и е видял славата на Господа. Той е слязъл и лицето му е блестяло. Лицето на Мойсей е блестяло със славата на Господа и той е трябвало да сложи було, за да не се уплашат хората. Той е видял светлината на Бог, славата на Бог. Йоан е бил ослепен от славната светлина по пътя му към Дамаскус, славата на Исус.>

И сега стоях там гледайки тази невероятна светлина и слава.

Като стоях там, въпроси ми минаваха през сърцето, “Това просто сила ли е, както Будистите казват, или карма, или ин и йан? Това просто някаква естествена сила или източник на енергия ли е или всъщност някой стои там?”

Все още поставях под въпрос всичко. Като си мислех тези неща един глас ми проговори от центъра на светлината. Гласът каза, “Йан, искаш ли да се върнеш?”

Бях потресен да разбера, че имаше някой там в центъра на светлината и който и да беше, той знаеше моето име. Сякаш тази личност можеше да чете моите вътрешни мисли като глас. Тогава си помислих “Да се върна? Да се върна къде? Къде съм?” Като погледнах ързо зад мен успях да видя тунела да се разсейва обратно към тъмнината. Мислех си, че сигурно съм в моето болнично легло и сънувам и си затворих очите.

“Това реално ли е? Стоя ли тук всъщност, аз, Йан, да стоя тук в реалния живот, това реално ли е?”

Тогава Господ проговори отново. “Искаш ли да се върнеш?”. Аз отговорих, “Ако съм извън тялото ми, аз не знам къде съм, искам да се върна.” Отговора беше, “Ако искаш да се върнеш Йан, трябва да виждаш в нова светлина”.

В момента, в който чух думите “да виждаш в нова светлина”, нещо ми прещракна. Спомних си, когато ми дадоха Коледна картичка, на която пишеше, “Исус е светлината на света” и “Бог е светлина и няма тъмнина в него”. Медитирах върху тези думи тогава. Точно бях дошъл от тъмнината и тук определено нямаше никаква тъмнина.

Та това беше Бог! Той е светлина. Той знаеше моето име и знаеше тайните мисли на моето сърце и ум. Помислих си, “Ако това е Бог, тогава той може да види всичко, което съм направил в живота ми.”

Почувствах се напълно изложен и прозрачен пред Бог. Почувствах се засрамен и си помислих, “Те са сгрешили и са докарали погрешния човек горе. Не трябваше да съм тук. Не съм много добър човек. Трябва да пълзя под някоя скала или да се върна в тъмнината, където принадлежа.”

Като започнах да се движа бавно обратно към тунела една вълна от светлина се спусна от Бог и тръгна към мен. Моята първа мисъл беше, че тази светлина ще ме хвърли обратно в ямата. Но за моя изненада вълна от чиста безусловна любов мина през мен. Беше последното нещо, което очаквах. Вместо съдене, бях измит с чиста любов.

Чиста, неподправена, непотисната, незаслужена любов. Започна да ме пълни от вътре навън. Помислих си, “Може би Бог не знае за всички неща, които съм направил погрешно”, и продължих да му разказвам за всички отвратителни неща, които бях направил под прикритието на тъмнината. Но сякаш той вече ми беше простил и интензивността на неговата любов само се увеличи. Всъщност, по-късно Бог ми показа, че когато поисках прошка в линейката, тогава ми е простил и е измил моя дух от злото.

Усетих се да плача неконтролируемо като любовта ставаше все по-силна. Беше толкова чиста и истинска, без ограничения. Не бях чувствал любов с години. Последния път, в който се почувствах обичан беше от моята майка и татко, когато бях у нас, но излязох в големия див свят и открих, че там няма много любов. Видях неща, които си мислех, че са любов. Сексът не беше любов, само те гореше. Жаждата беше просто яростен огън вътре в теб, неконтролируемо желание, което те изгаряше от вътре.

Като стоях там, вълните от светлина спряха и стоях обвит в чиста светлина пълна с любов. Имаше такова спокойствие. Помислих си, “Толкова съм близко. Чудя се дали мога да влезна в светлината, която обгражда Бог и да го видя лице в лице. Ако го видя лице в лице ще знам истината.” Беше ми втръснало да чувам лъжи и измами. Исках да зная истината. Бях навсякъде да търся истината и никой не можеше да ми я каже. Говорех с всеки, който можеше да ми каже смисъла на живота, истината, какво ставаше, все нещо трябваше да е истината. Мислех си, че ако премина сега и се срещна с Бог лице в лице ще знам истината и ще знам смисъла на живота. И никога няма да има нужда питам някой мъж, жена или дето отново. Ще знам.

Можех ли да влезна? Никой не казваше, че не можех. И тогава преминах, дадох най-доброто от мен да пристъпя напред и минах през светлината. Като влезнах в светлината сякаш попаднах в завесите на окачени треперещи светлини като окачени звезди или диаманти отдавайки най-прекрасното излъчване. Светлината продължи да лекува най-дълбоките ми части, все едно лекуваше моя съкрушен вътрешен човек, лекуваше моето съкрушено сърце.

Стремях се към най-ярката част на светлината. В центъра на светлината стоеше един мъж със заслепителни бели широки дрехи, стигащи до глезените му. Дрехите не бяха човешко направени, ами бяха дрехи от светлина. Като повдигнах очи, можех да видя гърдите на мъжа с ръце протегнати сякаш ме посрещаше. Погледнах към неговото лице. Беше толкова ярко. Изглеждаше да е десет пъти по-ярко от светлината, която току-що видях. Слънцето изглеждаше жълто и бледо в сравнение с него. Беше толкова ярък, че не можех да различа чертите по лицето му и като стоях там, започнах да чувствам, че светлината излъчваше чистота и святост. Сега знаех, че стоя в присъствието на Всевишния Бог, никой освен Бог не можеше да изглежда така. Чистотата и святостта продължиха да се излъчват от лицето му и започнах да чувствам тази чистота и святост да влизат в мен. Исках да се доближа по-близко до лицето му. Не чувствах страх, ами пълна свобода като се движех към него. Стоейки сега само няколко метра пред него се опитах да погледна в светлината, която ограждаше лицето му, но като направих това, той се премести настрана. Като се премести цялата светлина се премести с него.

Точно зад Исус беше отвор с формата на кръг като тунела, през който минах. Като погледах през него навън, видях цял нов свят да се разкрива пред мен. Почувствах се, че стоя на края на рая, гледайки към вечността.

Беше напълно недокоснато. Пред мен имаше зелени ниви и поляни. Самата трева излъчваше същата светлина и живот, който бяха в присъствието на Бог. Не видях никакви зарази по растенията. Сякаш като стъпиш върху тревата, тя отново ще порасте и ще се върне към живота. През центъра на поляната видях кристално чисто поточе да да лъкатуши през пейзажа с дървета отстрани. От моето дясно имаше планини в далечината и небето отгоре беше синъо и чисто. От ляво имаше хълмисти зелени възвишения и цветя, които излъчваха красиви цветове. “Рая”. Знаех, че принадлежа тук. Обикалях света да търся рая и знаех, че съм го намерил. Почувствах се, че съм роден за първи път. Всяка част от мен знаеше, че съм у дома. Пред мен стоеше вечността, на една стъпка разстояние.

Като се опитах да мина напред в този нов свят, Исус се върна обратно на входа.

<Библията казва, че Исус е врата и че ако минете през него, ще влизате и излизате и ще намерите зелените пасища. Той е врата на живота. Исус е пътя, истината и живота. Никой не стига до Бащата, освен чрез него. Той е единствения път. Има само един тесен път, който води до неговото царство. Малко го намират. Повечето намират магистралата или шосето долу към ада.>

Исус ме зададе този въпрос, “Йан, сега като видя, искаш ли да се върнеш?”

Помислих си, “Да се върна, разбира се, че не. Защо ще искам да се върна? Защо ще искам да се върна в тази мизерия и омраза? Не, нямам нищо, заради което си заслужава да се върна. Нямам жена или деца, никой, който наистина да ме обича. Искам да влезна.” Но той не помръдна и аз погледнах обратно за последен път, за да кажа, “Довиждане жесток свят, аз съм вън вече!”

Като го направих, в ясно видение точно пред тунела, стоеше моята майка. Като я видях, знаех, че току-що бях излъгал, имаше един човек, който ме обичаше, моята мила Майка. Не само ме обичаше, но също знаех, че тя се молеше всеки ден за моя живот и се опитваше да ми покаже Бог. С моята гордост и арогантност аз се присмивах на нейните вярвания. Но тя се оказа права, имаше Бог и рай и ад. Осъзнах, колко егоистично ще бъде да отида в рая и да оставя майка ми да вярва, че съм отишъл в ада. Тя няма да си има и представа, че се молех на смъртното ми легло и се покаях за греховете ми и получих Исус като мой Господ и Спасител. Тя просто ще получи едно мъртво тяло в кутия от Мауритиус.

И тогава казах, “Боже, има само един човек, заради който искам да се върна и това е моята майка. Искам да й кажа, че това, в което вярва тя е истина, и че има жив Бог, че има рай и ад, че има врата и че Исус Христос е тази врата и, че ние можем да минем само през него”. Тогава погледнах обратно отново и видях зад нея, моя баща и сестра, моите приятели, и множество от хора зад тях. Бог ми показа, че имаше много други хора, които също не знаят и никога няма да знаят, освен ако не го споделя с тях.

Попитах, “Кои са всички тези други хора?” И Бог каза, “Ако не се върнеш, много от тези хора няма да имат възможността да чуят за мен, защото много няма да стъпят в църква”.

Казах, “Боже, искам да се върна и да им кажа на всички. Дошъл съм тук веднъж, дори не знам как съм дошъл тук, но със сигурност ще разбера. Ако мога да дойда веднъж, знам, че мога да се върна отново. И искам да съм сигурен, че ще се върна”.

Казах, “Боже, как да се върна?” През тунела от тъмнина, обратно в моето тяло? Как да се върна? Дори не знам как стигнах тук?” И Господ каза, “Ако се върнеш трябва да виждаш нещата в нова светлина”. Разбирам, че сега трябва да виждам през неговите очи, неговите очи на любов и прошка. Нуждаех се да виждам света както той го вижда, през неговите очи на вечността.

И казах, “Боже, как да се върна? Не знам как да се върна.”

Той каза, “Йан, завърти главата си … сега почувствах течност да излиза от очите ти … сега отвори очите си и виж”.

Внезапно бях обратно в тялото ми.

Главата ми беше завъртяна надясно и едното ми око беше отворено. Виждах един млад индийски доктор, който ми беше повдигнал крака с неговата ръка и ме бодеше с остър инструмент по петата. Той търсеше някакви знаци на живот. Не осъзнаваше, че бях жив и го гледах. Тогава се чудех какво за Бога прави той и се сетих, “Той си мисли, че съм мъртъв!” В същото време докторът спря каквото правеше и си обърна главата директно към лицето ми. Като ни се срещнаха очите, страх обля лицето му сякаш току-що беше видял призрак. Кръвта изчезна от лицето му и той стана бял като одеяло. Краката му едва не се сгромолясаха на пода.

Потресен помолих Бог да ми даде сили да обърна главата ми на ляво и да погледна към другата страна. Като се обърнах на ляво видях сестри и санитарни лекари да ме гледат с учудване и страх. Очевидно бях мъртъв за 15 или 20 минути. Почувствах се слаб и затворих очите ми, но бързо ги отворих отново, за да проверя дали съм все още в тялото ми. Не бях сигурен дали отново ще изчезна. Бях толкова изморен. Затворих очите ми отново и здраво заспах.

Епилог:

Молех се на Бог тази нощ, поисках да ме излекува и да ми позволи да си тръгна от тази болница. Тази нощ Бог напълно ме излекува и ми позволи на следващия ден да напусна болницата. Попитах Бог какъв съм станал, като усетих че целия ми живот се е променил за добро. Бог ми каза, че бях новороден Християнин и че искаше от мен да чета Неговата Библия. Никога не бях чел Библията и никога не бях чул да си новороден. В следващите шест седмици прочетох цялата Библия. Никога не бях същия и вярвам, че видях нашия Господ Исус Христос в Неговата Славна форма.

Следвам Исус Христос като мой личен Господ и Спасител след това преживяване през 1982. Аз съм посветен пастор в църквата Събранието на Бог (Assembly Of God) тук в Нова Зеландия. Работел съм с ловците на глави в Борнео и бежански лагери в Юго-източна Азия. Бил съм пастор в много църкви и моята жена и аз сме пътували до 24 различни държави, за да споделим това свидетелство.

- Йан Маккормак

Оригинален Линк

Грейс Бубулка е сестра, която е видяла отвъдния живот по време на преживяване близо до смъртта преди 12 години. Нейното НДЕ е променило живота й. Почти 10 години след НДЕ-то й, тя се е почувствала спокойна да сподели с други хора нейното преживяване. Сега Грейс споделя своето НДЕ чрез семинари и лекции. Следва извадка от нейната книга, “Извън реалността”, описваща нейното НДЕ.

---

От лявата ми страна сестрата каза, “Не мога да й измеря кръвното налягане.”

Можех да я усетя, че се опитваше да улови налягането. Лекарят се опитваше на дясната ми ръка. Най-накрая сестрата каза, “Не мога.”

“&%$@!”, възкликна лекарят.

С тази последна дума всичко се промени. Най-накрая открих, че болката имаше граница и че съм свободна. Почувствах едно усещане в стомаха ми както човек се чувства като се спусне от върха на влакче в увеселителен парк. Този вид “пеперуди-в-стомаха-ми” чувство беше краткотрайно вълнение в мен. Гледах отгоре на лявата част на крака ми надолу към леглото. Разстоянието до моето легло беше толкова голямо сякаш бях в края на тавана. Можех да видя гърбовете на екипа отляво на леглото и лицата на моите доктори и филипинската сестра.

Раздразних се на тях и на моя напразен опит да се свържа с тях. Нямах силни чувства към моето тяло лежащо на леглото. То беше почти непознато за мен.

Просто останах там с чувството на висене, сякаш завинаги. Беше само за секунди или минути предполагам, но времето не беше от значение. Времето не играеше роля. Беше незначително. Не беше свързано с нищо, по начина, по който аз бях. Времето е само от значение, когато е релативно на нормалната поредица на аспектите от живота. Така бях там за момент или за вечността. Не мога да кажа, но го почувствах като много дълго време. Осъзнах, че бях отделена от тялото ми, но все пак продължавах да съществувам. Частта от мен, която съществуваше нямаше нищо общо с тялото ми. Чувствах се напълно удобно и нямах болки. Всичките притеснения, които изпитвах, докато лежах в болничното легло изчезнаха. Почувствах, че сякаш се поклащах в топла баня.

Докато бях на тавана в болничната стая бях някак си неподвижна. Сега се движех. Тръгнах бавно нагоре и навънка, леко наклонена наляво. Усетих, че съм заобиколена, но не знаех от какво или от кого. Първоначално ми изглеждаше като мъглива сивота около мен. Като се увеличи скоростта на моето движение нагоре и навън, обгръщащата мъгла изглеждаше, че има светъл край в далечината. Спомням си в началните моменти на моето движение напред през тази обвивка една светлина отляво, където можех да видя през нещо като тунел от облаци. След стените на моя тунел имаше трепереща, грееща светлина. Светлината съдържаше безброй точици в себе си. Точиците се движеха, някои бързо, други бавно. Те всички отиваха в различни посоки и все пак никоя не се докосваше или удряше в друга. Единственото сравнение, което мога да направя на това което видях, е това което човек вижда, ако погледне в един слънчев лъч. Изглеждаше като парченца от прах, които обхождаха слънчев лъч. Спомням се, че се усмихнах (или поне, че се чувствах щастлива и знаеща), че бях близка с тези точици и те се движеха като бях между реалностите.

Усетих също, че някои ми помагаше по време на това преминаване. Бях в компанията на безброй други, които бяха точно като мен. Сякаш бяхме семейство … не знаех или бях забравила. Те знаеха всичко за мен и бяха там за да празнуват, да ме утешат и да ме предвижат напред. Не ги разпознах, но знаех, че са там за да помогнат.

Структурата на тунела ми се изтъни по страните, но светлината отпред ме повикваше. Много исках да стигна светлината. Когато страните на тунела станаха по-тесни, светлината отпред стана по-ярка и по-близо като се увеличи скоростта ми.

Нивото на радостно очакване, което чувствах беше неописуемо. В този момент нямах си идея, за какво е всичко това. Не мислех, че съм мъртва. Знаех, че се чувствам като дух или като безплътен човек. Знаех, че истинското “Аз” продължава да съществува при липсата на моето земно тяло. Имах чувството на обширни знания, на мир и на положително очакване.

Като приближих топлото, излъчващо сияние пред мен, почувствах чист екстаз. Бях в началото на светлината. Бях част от светлината. Светлината беше част от мен … но светлината беше повече. Някак си знаех, че има още напред, но не можех да отида по-нататък, защото нещо щеше да се случи. Почувствах се, сякаш се завърнах при нещо, което знаех преди. Сякаш бях у дома. Бях се върнала у дома в началото на не само мен, ами в началото на вечността. Това е толкова трудно да се обясни, но изглежда толкова важно. Единственото нещо, което може да се сравни, е начина, по който се чувстваме, когато е красива топла нощ и погледнем нагоре в ясното звездно небе.

Като погледнем звездите го има възхищението от гледката на началото на безкрайния космос. Беше като това чувство като вкусих моето преживяване.

По време на това преживяване времето нямаше значение. Времето беше неуместно понятие. Чувстваше се, като вечност. Почувствах, че съм във вечността. Нямаше никакви останки от тунела. Нямаше облаци или мъгла. Светлината беше чиста и добродетелна. Нямах нужда от нищо, не исках нищо. Общувах с всички светлини около мен. Точиците, другите и аз, всички бяхме част от светлината, която съществуваше завинаги. Почувствах, че имам безкрайни знания и разбиране за всичко. Бях напълно спокойна.

Тогава от вътрешността на светлината получих съобщение. Получих комуникация. Нямах идея от къде или как дойде при мен. Нямаше човек там. Не бяха изговорени думи. Мисълта беше там за мен да я получа и приема. Спомних си отговорността ми за моите две деца. Започнах да не се съгласявам … някак си. Не исках нищо да се промени, но почувствах, че промяната вече беше започнала. Вече не чувствах, че ме очакваше нещо прекрасно. Беше ми “казано” доброжелателно, но все пак строго за моето задължение. Съобщението беше последната дума … то беше всичко, което трябваше да се комуникира. Спомням си, че чувствах, че някакво напрежение спираше моето преживяване, исках да не се съглася, докато в същото време знаех, че е безсмислено. Знаех, че от вътрешността на най-голямата част на цялата светлина идваше цялата мъдрост, която ме насочваше. Почувствах се много малко дете, чиито обичащи родите настояват и упътват умореното дете да си легне. Упътването имаше само една посока. Трябваше да тръгвам.

В този момент имах още един последен вид комуникация с тази част на светлината. Изведнъж видях всичко. Видях се като бебе, дете, тинейджър, възрастна наведнъж. В същото време, видях всичко, което направих, всичко, което си бях мислила, всичко. Видях събития и хора в моя живот, които преди считах за важни. Също и много неща, които считах за не толкова важни. Всичко беше там за мен да разбера … всичко “добро”, “лошо”, или “безразлично”.

Например добре си спомням една ситуация, когато бях в първи клас като шест годишно дете. Бях в клас и няколко минути преди междучасието. Сестра Селине беше поставила три свещени карти на края на нейното бюро отпред в стаята. Свещените карти бяха за награда след междучасието от състезанието по правопис, което нашия клас щеше да има. Бях на предния чин и можех да видя свещените карти много добре. Тази по средата обрисуваше един ефирен ангел пазител, гледащ две малки деца да пресичат мост. Исках толкова много тази карта. Като излязохме в междучасие, изкушението ме превзе и откраднах свещената карта. Прибрах я бързо в моя униформена торбичка. Никой не ме видя. По време на междучасието се почувствах болна от вина. Промъкнах се обратно в класната стая, докато другите първокласници играеха отвън и поставих свещената карта обратно на бюрото на Сестрата.

В моето НДЕ си спомних всичко за тази ситуация. Това което беше наистина впечатляващо, е че осъзнах колко много грешна ми беше постъпката. Въпреки, че се компенсирах за грешката ми, аз “знаех” за ужаса на Сестра Селине, че картата е взета. Аз “знаех”, че другите деца видяха само две карти на бюрото за състезанието по правопис, а не три. Това което наистина “знаех” беше, че моето действие имаше влияние върху много други.

Така мина прегледа на живота ми. Дълбоко осъзнах и имах огромни прозрения за всичко в моя живот и всички мои съприкосновения с други от моето раждане до момента на моето преживяване близко до смъртта. Всички тези в светлината бяха свидетели на този преглед на целия ми живот. Бях обгърната от обичащо чувство и ми бяха показани областите на моите слабости. Изведнъж осъзнах, че аспектите на моя живот не бяха съвместими с вечността в светлината. Също знаех как да поправя това. Бях се натоварена с отговорността за остатъка на живота ми.

Знаех, че има още напред в светлината, което продължаваше завинаги, но не можех да отида там. Виждайки живота ми останах с впечатлението, че моя живот беше от значение и беше някак си важен относно колко надалеко ще стигна в светлината. Моята работа не беше все още свършена и моята работа започна вътре в мен и в моето семейство.

Успях да приема моето неизбежно завръщане сега като напълно разбрах посланието.

Тогава ми беше даден “дар” да улесни завръщането ми … или поне така го приех по това време. Светлината като започна да отслабва, картината на моите две деца се сля с моя дух. Като държах тяхната обич в мен, се завърнах в тялото ми в болничното легло.