Грейс Бубулка е сестра, която е видяла отвъдния живот по време на преживяване близо до смъртта преди 12 години. Нейното НДЕ е променило живота й. Почти 10 години след НДЕ-то й, тя се е почувствала спокойна да сподели с други хора нейното преживяване. Сега Грейс споделя своето НДЕ чрез семинари и лекции. Следва извадка от нейната книга, “Извън реалността”, описваща нейното НДЕ.
От лявата ми страна сестрата каза, “Не мога да й измеря кръвното налягане.”
Можех да я усетя, че се опитваше да улови налягането. Лекарят се опитваше на дясната ми ръка. Най-накрая сестрата каза, “Не мога.”
“&%$@!”, възкликна лекарят.
С тази последна дума всичко се промени. Най-накрая открих, че болката имаше граница и че съм свободна. Почувствах едно усещане в стомаха ми както човек се чувства като се спусне от върха на влакче в увеселителен парк. Този вид “пеперуди-в-стомаха-ми” чувство беше краткотрайно вълнение в мен. Гледах отгоре на лявата част на крака ми надолу към леглото. Разстоянието до моето легло беше толкова голямо сякаш бях в края на тавана. Можех да видя гърбовете на екипа отляво на леглото и лицата на моите доктори и филипинската сестра.
Раздразних се на тях и на моя напразен опит да се свържа с тях. Нямах силни чувства към моето тяло лежащо на леглото. То беше почти непознато за мен.
Просто останах там с чувството на висене, сякаш завинаги. Беше само за секунди или минути предполагам, но времето не беше от значение. Времето не играеше роля. Беше незначително. Не беше свързано с нищо, по начина, по който аз бях. Времето е само от значение, когато е релативно на нормалната поредица на аспектите от живота. Така бях там за момент или за вечността. Не мога да кажа, но го почувствах като много дълго време. Осъзнах, че бях отделена от тялото ми, но все пак продължавах да съществувам. Частта от мен, която съществуваше нямаше нищо общо с тялото ми. Чувствах се напълно удобно и нямах болки. Всичките притеснения, които изпитвах, докато лежах в болничното легло изчезнаха. Почувствах, че сякаш се поклащах в топла баня.
Докато бях на тавана в болничната стая бях някак си неподвижна. Сега се движех. Тръгнах бавно нагоре и навънка, леко наклонена наляво. Усетих, че съм заобиколена, но не знаех от какво или от кого. Първоначално ми изглеждаше като мъглива сивота около мен. Като се увеличи скоростта на моето движение нагоре и навън, обгръщащата мъгла изглеждаше, че има светъл край в далечината. Спомням си в началните моменти на моето движение напред през тази обвивка една светлина отляво, където можех да видя през нещо като тунел от облаци. След стените на моя тунел имаше трепереща, грееща светлина. Светлината съдържаше безброй точици в себе си. Точиците се движеха, някои бързо, други бавно. Те всички отиваха в различни посоки и все пак никоя не се докосваше или удряше в друга. Единственото сравнение, което мога да направя на това което видях, е това което човек вижда, ако погледне в един слънчев лъч. Изглеждаше като парченца от прах, които обхождаха слънчев лъч. Спомням се, че се усмихнах (или поне, че се чувствах щастлива и знаеща), че бях близка с тези точици и те се движеха като бях между реалностите.
Усетих също, че някои ми помагаше по време на това преминаване. Бях в компанията на безброй други, които бяха точно като мен. Сякаш бяхме семейство … не знаех или бях забравила. Те знаеха всичко за мен и бяха там за да празнуват, да ме утешат и да ме предвижат напред. Не ги разпознах, но знаех, че са там за да помогнат.
Структурата на тунела ми се изтъни по страните, но светлината отпред ме повикваше. Много исках да стигна светлината. Когато страните на тунела станаха по-тесни, светлината отпред стана по-ярка и по-близо като се увеличи скоростта ми.
Нивото на радостно очакване, което чувствах беше неописуемо. В този момент нямах си идея, за какво е всичко това. Не мислех, че съм мъртва. Знаех, че се чувствам като дух или като безплътен човек. Знаех, че истинското “Аз” продължава да съществува при липсата на моето земно тяло. Имах чувството на обширни знания, на мир и на положително очакване.
Като приближих топлото, излъчващо сияние пред мен, почувствах чист екстаз. Бях в началото на светлината. Бях част от светлината. Светлината беше част от мен … но светлината беше повече. Някак си знаех, че има още напред, но не можех да отида по-нататък, защото нещо щеше да се случи. Почувствах се, сякаш се завърнах при нещо, което знаех преди. Сякаш бях у дома. Бях се върнала у дома в началото на не само мен, ами в началото на вечността. Това е толкова трудно да се обясни, но изглежда толкова важно. Единственото нещо, което може да се сравни, е начина, по който се чувстваме, когато е красива топла нощ и погледнем нагоре в ясното звездно небе.
Като погледнем звездите го има възхищението от гледката на началото на безкрайния космос. Беше като това чувство като вкусих моето преживяване.
По време на това преживяване времето нямаше значение. Времето беше неуместно понятие. Чувстваше се, като вечност. Почувствах, че съм във вечността. Нямаше никакви останки от тунела. Нямаше облаци или мъгла. Светлината беше чиста и добродетелна. Нямах нужда от нищо, не исках нищо. Общувах с всички светлини около мен. Точиците, другите и аз, всички бяхме част от светлината, която съществуваше завинаги. Почувствах, че имам безкрайни знания и разбиране за всичко. Бях напълно спокойна.
Тогава от вътрешността на светлината получих съобщение. Получих комуникация. Нямах идея от къде или как дойде при мен. Нямаше човек там. Не бяха изговорени думи. Мисълта беше там за мен да я получа и приема. Спомних си отговорността ми за моите две деца. Започнах да не се съгласявам … някак си. Не исках нищо да се промени, но почувствах, че промяната вече беше започнала. Вече не чувствах, че ме очакваше нещо прекрасно. Беше ми “казано” доброжелателно, но все пак строго за моето задължение. Съобщението беше последната дума … то беше всичко, което трябваше да се комуникира. Спомням си, че чувствах, че някакво напрежение спираше моето преживяване, исках да не се съглася, докато в същото време знаех, че е безсмислено. Знаех, че от вътрешността на най-голямата част на цялата светлина идваше цялата мъдрост, която ме насочваше. Почувствах се много малко дете, чиито обичащи родите настояват и упътват умореното дете да си легне. Упътването имаше само една посока. Трябваше да тръгвам.
В този момент имах още един последен вид комуникация с тази част на светлината. Изведнъж видях всичко. Видях се като бебе, дете, тинейджър, възрастна наведнъж. В същото време, видях всичко, което направих, всичко, което си бях мислила, всичко. Видях събития и хора в моя живот, които преди считах за важни. Също и много неща, които считах за не толкова важни. Всичко беше там за мен да разбера … всичко “добро”, “лошо”, или “безразлично”.
Например добре си спомням една ситуация, когато бях в първи клас като шест годишно дете. Бях в клас и няколко минути преди междучасието. Сестра Селине беше поставила три свещени карти на края на нейното бюро отпред в стаята. Свещените карти бяха за награда след междучасието от състезанието по правопис, което нашия клас щеше да има. Бях на предния чин и можех да видя свещените карти много добре. Тази по средата обрисуваше един ефирен ангел пазител, гледащ две малки деца да пресичат мост. Исках толкова много тази карта. Като излязохме в междучасие, изкушението ме превзе и откраднах свещената карта. Прибрах я бързо в моя униформена торбичка. Никой не ме видя. По време на междучасието се почувствах болна от вина. Промъкнах се обратно в класната стая, докато другите първокласници играеха отвън и поставих свещената карта обратно на бюрото на Сестрата.
В моето НДЕ си спомних всичко за тази ситуация. Това което беше наистина впечатляващо, е че осъзнах колко много грешна ми беше постъпката. Въпреки, че се компенсирах за грешката ми, аз “знаех” за ужаса на Сестра Селине, че картата е взета. Аз “знаех”, че другите деца видяха само две карти на бюрото за състезанието по правопис, а не три. Това което наистина “знаех” беше, че моето действие имаше влияние върху много други.
Така мина прегледа на живота ми. Дълбоко осъзнах и имах огромни прозрения за всичко в моя живот и всички мои съприкосновения с други от моето раждане до момента на моето преживяване близко до смъртта. Всички тези в светлината бяха свидетели на този преглед на целия ми живот. Бях обгърната от обичащо чувство и ми бяха показани областите на моите слабости. Изведнъж осъзнах, че аспектите на моя живот не бяха съвместими с вечността в светлината. Също знаех как да поправя това. Бях се натоварена с отговорността за остатъка на живота ми.
Знаех, че има още напред в светлината, което продължаваше завинаги, но не можех да отида там. Виждайки живота ми останах с впечатлението, че моя живот беше от значение и беше някак си важен относно колко надалеко ще стигна в светлината. Моята работа не беше все още свършена и моята работа започна вътре в мен и в моето семейство.
Успях да приема моето неизбежно завръщане сега като напълно разбрах посланието.
Тогава ми беше даден “дар” да улесни завръщането ми … или поне така го приех по това време. Светлината като започна да отслабва, картината на моите две деца се сля с моя дух. Като държах тяхната обич в мен, се завърнах в тялото ми в болничното легло.
