Преживявания близки до смъртта

Сандра Роджърс

Николай Георгиев — Wed, 12 Nov 2008 23:19:30 +0000

На 30. Април 1976, след неуспешен опит за самоубийство с предозировка с дрога, Сандра Роджърс допира 0.38 калибров пистолет до гърдите си, прицелва се в сърцето си и дърпа спусъка. В нейният най-черен час, Сандра се самоубива. Тя очакваше да умре. Но се е озовала в присъствието на блестяща светлина. Вместо нищото, което е търсела със самоубийството си, на Сандра й е даден страхотен поглед върху живота след смъртта и безкрайното знание от Другата Страна. Това, което е научила, дълбоко я е променило. На 28. Април 2000, за последен път Сандра отива в Светлината поради усложнения от нейния опит за самоубийство през 1976. Следва откъс от нейната отлична книга, “Уроци от Светлината”, който описва една част от нейното преживяване близко до смъртта и някои прозрения, които е получила от светлината.

Попаднах в присъствието на блестяща, прекрасно топла и обичаща Светлина. Докато бях в присъствието на тази Светлина ми беше показан преглед на моя живот и всички случки, които ме бяха довели до този момент.

Бях смаяна като гледах моя живот да се развива, усещах не само моите собствени емоции, ами чувствата на тези около мен както и тези, чиито животи докосвах. Преживях тяхната болка или удоволствия и разбрах какво мотивираше техните действия към другите и към мен …

Като продължи прегледа на живота ми, срещнах се отново с всичката болка и безпомощност на моите следващи няколко години, серия от лоши връзки, забременявания, аборти, провалени бракове и опити за самоубийство. Видях се като млада жена на двадесет и пет, омъжена и разведена три пъти и настанена в болница шест пъти поради предозировки с дрога. Почувствах как мразех съществуването си и не можех да разбера как един обичащ Бог би позволил тези неща да се случат.

Усещах, че като преживявах всеки един от тези ужасно болезнени случки от моя живот, светлината, която беше с мен, чувстваше всичката моя болка и тъга и никога не ме съдеше, но вместо това разбираше и ме обичаше.

Любовта, която почувствах от светлината беше изумителна и никога не исках да я напусна. Докато бях в нейното присъствие имах неограничено знание за всичко, което исках да знае. Беше ми даден избор да остана със светлината, при положение, че се върна по-късно във физическия свят и да поема живота ми, от където беше. Беше ми казано, че по-късно ще имам семейството и любовта, за която толкова много копнеех. Каза ми, че мога да взема със себе си знанието, което ще ми трябва, за да се подкрепям, макар че ми бяха дадени прозрения, които да помогнат на другите хора и на мен по време на моето пътешествие в живота…

По време на моето НДЕ последвах моят ангел в светлината. Ангелът беше погълнат от светлината, както и аз. Докато бях в светлината научих, че всичко което съществуваше беше създадено от същността на Бог, светлината.

Прозрения от НДЕ-то на Сандра

Слушай този малък вътрешен глас в твоите мисли; това е гласа на Бог.
Нашите души са част от Бог и Бог е част от нас; затова нашите души са безсмъртни и вечни.
Трудностите са необходими за растежа на душата.
Тези родени с умствени или физически проблеми са по-духовно напреднали от другите, родени са за да помагат на другите да се развиват духовно.
Физическото тяло, в което влиза духа, е избрано преди раждането.
Ако едно пристрастяване не е победено преди физическата смърт, то може да задържи вашия дух на Земята.
Земята е само едно място за учене. Има много.
Адът е състояние на съществуване, когато сме далече от Бог, докато не изберем да се върнем при него. То е състояние напълно празно от любов.
Всичко което е правите и мислите се знае от Бог и Бог разбира всичко перфектно и ви обича точно така.
Всичката болка, която чувстваме или причиняваме се чувства от Бог.
За да станем в едно с Бог, трябва да работим, за да запомним или да намерим истината. Истината е тази: твоето истинско Аз е дух и твоя дух е едно с Бог.
Любовта, бъдейки Бог, е твърде безмерна и изумителна, за да бъде напълно разбрана или преживяна във физическия свят.
Вселената е катедралата на Бог.
Бог създаде всички различия в религиите поради различните уроци, които ние всички трябва да научим.
Това, което правиш на другите, го правиш на Бог и на себе си.
Началото на всеки грях е да се виждаш отделен от другите и Бог.
Има само две истински религии - религията на любовта и религията на страха.
Комуникацията в духовния свят е телепатична. Твоите мисли са отговорени толкова бързо, колкото твоя разум може да ги изпраща и получава.
Когато умреш, всичко което си казал, помислил или направил ще се знае от всички.
Няма тайни след смъртта.
Духове със зли мисли избягват светлината, защото те са твърде засрамени да им се разкрие живота.
Духове с подобни мисли се привличат едни с други след смъртта.
Рая на Бог за нас е любов. Ние можем да създадем рая отново, ако се научим да се обичаме един друг както нас самите.
Има само един Бог, който се боготвори от много различни учения на много различни религиозни вярвания.
Боговете на една вяра са ангелите, светиците или свръхестествените същества на други вярвания.
В търсенето на истината и разбирането, всички пътища водят до любовта.
Бог е любов, светлина и енергията във всичко. Бог е източника на перфектна любов и целия живот.
Бог те обича и прощава, и очаква да обичаш и да прощаваш на другите.
Единственото нещо, което живее завинаги, е любовта.

Прозрения за религията и духовността

Относно светлината, Сандра Роджърс пише:

По време на моето детство израснах вярвайки, че Бог е нечестен. Бях научена, че Исус е казал, “Аз съм пътя, истината и живота. Никой не идва при Отец, освен чрез мен”, означавайки че, само тези които публично обявят своята вяра в Христос отиват в рая. Почувствах че ако това е вярно, Бог е нечестен, защото не всеки искаше или имаше възможността да му бъде разкрито Християнското учение. Попитах светлината, която наричам Христос, как хората от различни религии отиват в рая. Беше ми показано, че групата или организацията, към която членуваме е без значение. Това, което е важно, е как ние показваме любовта към Бог по начина, по който се отнасяме с другите. Това е така защото, когато минем в духовното пространство, ние всички ще бъдем срещнати от него, което съответства на “Никой не идва при Отец, освен чрез мен”.

Светлината ми показа, че това което е важно, е да обичаме Бог и един друг, и не това, което приказваме, ами любовта в нашето същество ще бъде изследване след смъртта. В преглеждането и преживяването на вашия живот, вашите действия и вашите мисли към Любовта носят на вас и на Бог огромна радост, и вашите действия и мисли на безразличие, егоизъм, и гняв носят на вас и на Бог дълбоко разкаяние. Ние всички сме част от семейството на Бог и ние всички сме взаимно свързани. Тези организации или религии, които твърдят някаква единно отношение с Бог, които твърдят превъзходство над другите или отхвърлят хора поради различни причини, отиват срещу закона на Бог да обичаме другите както нас.

Подобни Преживявания

Споделено НДЕ

Николай Георгиев — Mon, 10 Nov 2008 15:32:37 +0000

Оригинален Линк

Споделеното преживяване близко до смъртта е доста интересно, защото хора, които са близко до умиращия човек, могат да преживеят част от неговото НДЕ.

Следва НДЕ-то на Филип, споделено от човек, който желае да остане анонимен.

Това е историята на едно Преживяване Близко до Смъртта по време на Деня на Благодарността в моя апартамент. По това време (около 1991 и 1992) имах един приятел, който имаше диагноза неизличимо болен от СПИН. Шест месеца преди това, докторът му каза, че има три месеца да живее. Та, принципно времето му беше изтекло. В началото на 90-те години, нямаше лекарства за напреднал стадий на ХИВ или СПИН. Разболееш ли се, си умираш.

Не бях планирал да правим голяма вечеря за Деня на Благодарността. Но поради някаква причина, станах и звъннах на всички хора в тефтерчето ми. Оставих съобщения на техните телефони и казах на всеки, който нямаше къде да отиде за Деня на Благодарността, да дойде в моя апартамент.

Започнах да готвя малко след това. Готвих през целия ден и храних хората, които идваха. После около 11 часа вечерта, Филип се появи. Той беше човека, който беше неизличимо болен. Каза ми, че е нямал къде да отиде тази вечер и беше благодарен, че му се обадих.

Всички гости, които бяха през деня, си бяха тръгнали, и аз и Филип започнахме да ядем заедно. Не бях ял цял ден, защото няколко хора идваха при мен и се забавлявахме. Та бях доста гладен и уморен.

В този момент Филип ми обясни как преди шест месеца са му дали три месеца да живее. Решил, че ще се опита да изкара до Деня на Благодарността и после ще се остави.

И ето ни нас, смяхме се и се шегувахме как той ще умре след вечерята. Той вече беше живял три месеца повече отколкото се очакваше и беше приел напълно ситуацията. Вече не беше уплашен. Каза ми, че черният му дроб е бил толкова слаб, че в този момент, той не би могъл да изяде всичките солени и сладки ястия на масата. Ако го направи, сигурно щял да умре. Но, това би било ОК. Поне е изкарал до Деня на Благодарността и ще умре щастливо, знаейки, че има място къде да отиде и приятел, който да се погрижи за него. Затова реши да яде от вечерята, от всичко, и ако умре, тогава нека да бъде Божията воля.

Ами той почна да яде и храната доста ни забавляваше и двамата поради триптофана от пуйката. Най-вече защото и двамата не бяхме яли целия ден и се шегувахме през цялото време за умирането. Тогава той започна всъщност да отпада пред мен. Превърна се в чисто бяло-сиво и се свлече. Помислих си, “О Боже! Той наистина умира.”

После видях тази невероятно бяла въртяща се светлина, която се появи на неговото ляво рамо като падаше от стола му към мен. Помислих си, “О Боже! Мога да видя неговата душа да напуска тялото му! Може би това беше ангел, който е дошъл за него!”

Светлината беше толкова красива и обичаща, че стоях се изправих без да му мисля и си помислих, “Вземи ме! Аз ще тръгна и той може да остане!”. Толкова отчаяно исках да отида в светлината и да бъда с нея. Изведнъж, имах НДЕ заедно с Филип в едно пространство, което мога да опиша само като рая. Беше просто чиста бялото от светлина, точно както по филмите. Без нищо друго, просто бяла светлина навсякъде.

Тогава се върнах обратно в тялото ми. Филип се изправи и се върна обратно в тялото си. Мърмореше, че не е успял да умре.

Следващия ден когато се събудих, почувствах две силни присъствия. Бяха като четири ръце на моя гръб, две на всяка страна, държащи ме за тялото ми. Почувствах два много силни ангели или духове зад мен, просто оставили ръцете си на моя гръб и рамене и заземяващи ме обратно в тази реалност. Ревах, подсмърчах, че се бях върнал тук. Всъщност бях депресиран за известно време. Сега мислих колко прекрасна е смъртта и колко отвратително беше да се върнеш обратно.

Филип живя много години след това, трябва да добавя. После изгубихме връзка и не мога да кажа дали все още е наоколо.

Подобни Преживявания

Карлос В

Николай Георгиев — Sun, 05 Oct 2008 22:43:38 +0000

Оригинален Линк

Ако липсата на слънцето през нощта ви кара да плачете, няма да можете да видите звездите. Ако стоиш на пътя, винаги гледай към това, което ще извървиш и обърни гръб на това, което вече си извървял.
~ Стара китайска поговорка.

Тук ние ще обсъдим част от това преживяване по време на онези девет дни, през които бях в несъзнание.

Случи се рано сутринта на 6-ти Януари 1995, точно след като се събудих за рутинните ми задачи. След като изкъпах и закусих, изгубих съзнание за девет дни, когато се събудих от пътуване ми след смъртта.

Казаха ми, че съм бил откаран в най-близката болница до моята къща по това време, това е болницата “Сан Блас”, не далече от Лома Дел Есте, Валенсия, Венецуела. Беше публичен празник - Деня на Поклонението. Бях допуснат до спешното клинично мъртъв, без жизнени знаци. По това време нямаше специалисти в неврологията на служба, но въпреки това те докараха неврохирург от Каракас, точно пристигнал от Валенсия, др. Арауджо, който започна с краниотомия (отваряне на черепа), поради лоши синуси, който бяха заразили мозъка ми с гной. Изкараха 250 сентилитра (2,5 литра), всичко това заради запушване на носната ми кухина от както бях дете, за което не знаех.

Не знаех какво става с мен, докато не дойде деветия ден, когато се събудих и двама хирурзи, единият от тях беше др. Арауждо, ми казаха: “Спокойно, току-що ти направихме мозъчна операция”. Свързах се с една от дъщерите ми, която живееше в чужбина, да й кажа довиждане, защото живота ми беше на карта. Девет от десет човек умират в такива случаи. Положението ми беше толкова зле, че дори докторите подготвиха семейството ми за погребение. Тази идея се разпространи бързо чрез посещаващи професори/учители, приятели и познати, на които им беше казано, че ще ми е трудно да оцелея, като например професор Реквена и жена му, които пристигнаха от Маракей и се сбогуваха с мен два пъти, като се подкрепяха.

Въпреки това, какво ставаше с мен? Какво преживявах? Какво се случи с мен? Това е което мога да си спомня: Винаги имах представата, че съм сънувам, че спа. Не само си спомням минаването през черен тунел, но през тунел със светлини от широк диапазон на цветове. По време на целия път многобройни гласове можеха да се чуят, казвайки ми: Нищо, което е на Земята не принадлежи вече на теб, всичко е времено. Това не са твоите деца, просто роли, които се играят, всичко е времено, твоя успех е свързан с начина, по който си играл ролята си, зависи от това как си се държал. И изведнъж нещо като екран се отвори и те ми казаха: Това е всичко, което си направил досега. Спомних си сцени от моя минал живот от както бях две годишен. Те ми казваха: Тук не си успял, тук сгреши, тук можеш да видиш допуснати грешки, тук са добрите дела.

Беше невероятно, защото ми напомни на лоши моменти от живота ми, на скръб, моменти на нечистота и всичко поради простия факт, че не обръщах внимание на това, което бях предопределен да върша, поради това, че не можех да се справя с моята слабост, емоциите. Почувствах се лошо, когато осъзнах всичкото страдание, което бях причинил на другите и на мен си, научих се как да интерпретирам кармичния закон и неговите последици.

Беше ми посочено отново и отново, че всичко във физическия/земния свят е временно и че трябва да се освободим от всякаква зависимост, условност или привързаност или каквото и да е, защото те ни пречат да растем и да се развиваме и причиняват скръб. Беше ми напомнено за важността да не ставаме прекалено привързани към илюзорни фигури, характеристики, към роли, които се играят, беше ми наблегнато на важността да се прави добро без да се създава зависимост или искания. Беше ми подчертано, че съществуването на тази планета трябваше да бъде според това, че човек трябва да се възползва от дадените възможностите без да причинява болка на другите, ами обратно, позволявайки любовта да се открие, уважавайки чувствата на всеки един, да не лъже другите, да се учи да бъде истински, да не позволява да се вкопчва във въображаемото. Беше ми казано: Нищо няма да вземеш със себе си, само каквото си направил за твоето собствено развитие. Всички земни неща остават там, не се привързвай към тях, използвай ги без да причиняваш болка, без да създаваш зависимост за тебе.

Ясно си спомням как пристигнах на едно място с красива светлина, разкошно блестяща, където много хора, които влизаха в приемна зала се събираха. Огромна зала, добре декорирана. Не познавах никой от тях. Чувах много гласове, музика на небесните тела, красива музика, не много добре позната, много хармонична, Много вибриращи същества облечени в бяло було, някои други в жълто.

Някой се приближи към мен и ми каза: Твоя престой тук ще е кратък. Някой те чака и иска да ти каже довиждане. Това е последния ти шанс. Той ще дойде скоро. Само трябва да отидеш в онази стая, в която той ще влезне. Точно тогава чух как някой викаше и как те казаха: Има някой, който иска да те поздрави и да ти каже довиждане. Това беше последния път, когато ти ще го видиш. Това е твоя дядо Абрахам.

Вратата се отвори и дядо ми дойде, светейки. Прегърна ме и приказвахме. Спомням си че ми каза: Дойдох да кажа сбогом. Няма да ме видиш отново. Други задължения ме чакат. Пази се и следвай пътя си. Каза ми и други неща, но не си ги спомням точно. Прегърна ме отново. Видях как вратата се отвори и той напусна, оставяйки ме тъжен.

Въпреки това, някой ми взе ръката и ми каза, че трябва да се връщам, че имало твърде много неща да свърша. Както моя път тук, пътя ми обратно беше през блестящи цветни светлини, и по-точно зелени, жълти и сини, сякаш си взимах душ от светлини и тя ми даваха огромен мир. Не разбрах защо, но когато се върнах, някой ми каза, че вибрациите на цветовете, излизащи от светлините са причинени от молитви и групови медитации, молещи се за мен, според техния неговия водач. Признавам си, че никога не ме беше страх, ами обратното, това пътуване и близост до смъртта причиниха големи промени в мен. Преживях трансформация, по-финна от това да бъда в това измерение. Знаех как да изпълня мисията си, как да бъда по буден в моите връзки, с добри обноски, и как да работя по-усилено върху откъсване (непривързаност - de-attachment) и зависимост.

Подобни Преживявания

Една Българка

Николай Георгиев — Wed, 30 Jul 2008 15:21:56 +0000

Когато навърших 16-годишна възраст се разболях от един вид тумор. Мина цяла година преди лекарите да разберат от какво съм болна и да решат да ме оперират.

На операционната маса ми сложиха упойка, която ми подейства съвсем внезапно. В този миг „увиснах” над операционната, точно под големите лампи и наблюдавах тялото си, около което се суетяха анестезиолозите, сестрите и един от хирурзите. Въпреки, че бях на височина около 2 метра, всичко изглеждаше сякаш е в катедрала и таванът е висок поне 6 метра. Скоро в операционната надникна главният хирург, който учудено каза: „А, момичето вече е заспало!” Наблюдавах оживлението в операционната, разни лекари, стажанти и студенти идваха да наблюдават, защото операцията беше извънредно рядка.

Докато висях над тялото си в очакване да започне операцията, възприемах света съвсем различно. Чувствах голямо облекчение, умиротворение и вътрешно спокойствие. Гледах заспалото тяло долу и знаех, че това съм аз, но всъщност не съм. Сякаш тялото ми беше машина, взета назаем за малко, с която да си свърша някои работи. Разбирах, че личността ми се състои от няколко части, една от които в момента бях напуснала (и която представляваше пол, възраст, народност, външен вид), но в другите продължавах да обитавам. Не усещах никакво съжаление към разпънатото на няколко машини тяло, нито усещах привързаност към него, сякаш то беше поносена и съблечена дреха. За мен тялото беше неодушевен обект.

През цялото време, през което наблюдавах операционната, усещах както емоциите на отделните хора, така и емоциите, които завладяваха всички. Скоро се събра екипът от хирурзи, главният от които по това време беше професор.

В момента преди да започнат, всички участници и наблюдаващи бяха обхванати от голямо напрежение, очакване, примесени с възбуда и страх. Няколко секунди всички мълчаха и никой нищо не правеше. След което главният хирург направи разрез на кожата. Туморът се намираше в лявата надбъбречна жлеза и тялото ми беше обърнато на дясната си страна и завързано. Наблюдавах постепенното срязване на тъканите, все по-надълбоко, до моментът в който надбъбречната жлеза не беше оголена. Напрежението нарасна неимоверно, известно време професорът оглеждаше жлезата и не я докосваше. Никой не знаеше какво може да се случи, очакваха при допир жлезата да отдели огромно количество хормони. Жлезата е малка по принцип, на нея се виждаше мъничко израстъче. Предполагаше се, че това е туморът и първоначалното намерение на лекарите беше да го отрежат. По-късно се оказа, че цялата сърцевина на надбъбречната жлеза се е превърнала в тумор, който леко беше разкъсал обвивката на жлезата и се беше показал на повърхността.

Професорът най-накрая реши да реже и усетих огромното напрежение от многото хора в операционната. В мига, в който скалпелът докосна жлезата, страховете на всички се оправдаха. Този миг, продължил една милисекунда, се разтегна, сякаш времето се забави рязко. Едновременно се случиха много неща. Усетих вълна на паника, която помете всички. В същия момент се чу силен писък от апарата, който отчита сърдечната дейност. Усетих порива на началото на светкавично движение, енергията, с която всеки в екипа се втурна да прави нещо. Времето толкова се разтегна, че заприлича на снимка, в която хората, преплели ръце, си подаваха разни неща и се опитваха да направят нещо. В този момент усетих мощно засмукване откъм гърба (мястото, където се намираха лампите), толкова силно, че не можех да му противостоя, въпреки, че се опитах. В същия момент, в който ме засмука, времето тръгна с бясна скорост, сякаш искаше да си навакса и хаосът и паниката долу, както и виковете бяха неописуеми, но това също продължи по-малко от секунда. В следващия миг се носех с бясна скорост през съвсем тъмен тунел, в който имаше някакви отблясъци, а далеч напред в тунела светеше жълта точка. Точката бързо се приближи и тунелът ме изхвърли, както човек пада през ръба на водна пързалка в басейн, на някакво странно място. То беше празно, усещането за горе, долу и настрани беше условно, нямаше под, но не летях. Въздухът „светеше” в млечно жълто, нещо подобно на най-гъстата мъгла, в която сте попадали, осветена от жълти фарове за мъгла, но през нея се виждаше.

Пред мен мигом се появиха пет светещи също в жълто човешки фигури. Една от тях беше главна. Усетих, че е жена, но не познавах никой от тях. Исках да разгледам чертите на лицето й, но колкото повече се взирах, толкова повече нищо не виждах. Когато се отказах, „усетих” чертите на лицето й, както когато се опитвате да видите нещо с периферното си зрение. Групата излъчваше топло приемане и общувахме мислено. Заведоха ме на странно място – насред жълтата мъгла бяха разположени три съвършени сфери, поставени така, че образуваха равностранен триъгълник, а по средата му имаше още една сфера, но по-голяма от другите три. Попитах какво е това, но не получих отговор, а усетих промяна. В началото не разбрах каква е, само забелязах как жълтата мъгла постепенно потъмнява. Усетих, че се движа. Жълтото стана тъмно синьо, след това черно и видях звезди. Беше толкова… широко! Разбрах, че ако се обърна, ще видя Земята. Обърнах се и се вцепених от възхитителната гледка. Земята беше великолепна и толкова близо. Почувствах, че е жива, сякаш самата планета е същество. Като й се полюбувах, се огледах и забелязах стотици дребни обекти, които се въртяха около нея. Тя бяха общо два типа. Първите бяха грозни, груби, разкривени, сглобени от безброй части и изглеждаха нелепи и допотопни. Вторият тип изглеждаха блестящи, излети от най-фини материали и бяха обитаеми. Около и в тях имаше живи същества. Съществата бяха поне 3-4 различни вида.

В непосредствена близост до мен се намираше един апарат със същества, високи между 2,5 и 3 метра, които ме наблюдаваха. Аз ги попитах: „Кои сте вие?”, а те ми отговориха: „Ваши приятели.” Аз ги попитах: „Какво правите?”, но точно тогава се случи нещо и вместо да ми отговорят, те ми посочиха Земята, която беше от лявата ми страна. Обърнах се към нея и видях син лъч светлина, подобен на лазер, който се движеше през космоса. Странното е, че имаше начало и край, както един влак, а не както лъч светлина, чийто начало и край не се виждат. Лъчът достигна Земята, премина през нея и продължи нататък през космоса. Земята засия в прекрасен син ореол. Почувствах, че се е случило велико знаменателно събитие, което е добро. В този миг усетих голямо оживление на Земята, както събуден кошер с пчели. Усещах въодушевление, щастие, умиротворение и ентусиазъм едновременно, които избликваха от съществата на Земята. В този миг усетих как гравитацията ме придърпа към Земята. Успях само набързо да махна за довиждане на високите същества, които ми отвърнаха с усмивка (усещане за усмивка е по-точно). Полетях към Земята и беше малко страшно и доста вълнуващо и в един момент, когато вече се движех с много висока скорост, се озовах в жълтата мъгла, без да падам и без да се приземявам. Изобщо пространството на това място беше доста условно, а и усещането за време беше неясно.

Групата стоеше настрани и наблюдаваше как две момченца на 7 и 14 години ме посрещат. Момченцата ме заведоха на едно друго странно място – природна картина, която беше като макет в жълтата мъгла, но щом „влезеш” в макета, всичко е съвсем истинско и реално. Озовах се насред хълмиста област край едно средно голямо езеро. Беше ранна есен. С децата седнахме на брега на езерото и наблюдавахме природата. Листата на дърветата пожълтяха, после опадаха, заваляха дъждове, паднаха мъгли. Това продължи дълго. После дъждът спря и заваля сняг. Езерото замръзна. Валя много дълго. После снеговалежът спря и още цяла вечност всичко беше замръзнало. Беше извънредно дълга зима. Най-накрая потекоха капчуци и ручеи, а езерото оглушително започна да пращи докато ледът се топеше. Много се учудих, защото не бях чувала такъв пукот на лед през живота си. Пролетта дойде, всичко разцъфна, после дойде знойното лято с много насекоми и отново стана ранна есен. Смисълът на този годишен цикъл на сезоните и досега не разбирам. Тогава децата ми посочиха вдясно от езерото път, който минаваше под един хълм, а по пътя вървеше много висок човек, цял великан, леко прегърбен и на ръст около 1,80 м. (Сигурно звучи смешно, но така го възприех.) Мъжът беше около 40-45 годишен и водеше кон с каруца. Връщаше се от 2-3 дневно пътуване в съседен град, където беше ходил да продава нещо. Вървеше умислен и унил и гледаше в краката си. Времето беше мрачно.

Изведнъж сякаш аз бях този човек и наблюдавах света през неговите очи. Той имаше дребна жена и осем деца, като последното беше новородено. Беше беден селянин, който едва изхранваше семейството си, но сред селяните се водеше за средно заможен. Родният му език беше немски, но говореше добре и френски. Живееше извън града и обработваше земята. Всичко това разбрах в мига, когато започнах да виждам през неговия поглед. Той заобиколи хълма и пред него се разкри обширна равнина, по средата на която имаше грозен, сив, потискащ град, за нашите разбирания – малък. Историческото време беше Средновековие. Той стигна до града и влезе в него. Картината, която видях през очите му, беше толкова потресаваща, че не може да се види и в най-смело режисирания и реалистичен холивудски филм за Средновековието. Улиците бяха тесни около 2 метра. Бяха покрити с половин метър кал и животински и човешки изпражнения. Една старица с вид на вещица, без зъби, грозна, мръсна и противна ми набута пред лицето нещо гнусно, което се опитваше да ми продаде. В една пресечка широка около 1,5 м стояха мръсни деца без гащи и ме гледаха опулено, изглеждаха умствено изоставащи. Пробивах си път през тълпата, докато не стигнах центъра на града. На площада се беше събрал целият град. Хората стояха зад кордон от войници, облечени в смешни ризници и въоръжени с мечове. Най-високите хора бяха около 1,60 м. По средата на площада бяха издигнати четири бесилки. Хората, които щяха да бъдат обесени, бяха с въжетата на шията.

В този миг, мъжът, през чиито очи гледах, видя, че на една от бесилките стои собственият му 14-годишен син (едното от момчетата, които ме придружаваха). В този миг ги обесиха. Човекът (аз) пусна повода на коня, изрева и хукна към бесилките. Един от рицарите го пресрещна и го прониза с меча си право в сърцето. Човекът падна на земята и умря и тогава започнах да наблюдавам събитията като невидим сред тълпата. Като видя всичко това, тълпата побесня, разкъса кордона и настана страшна сеч. В тълпата беше жената на убития и майката на обесеното момче, заедно с едно от децата си, което беше на 7, но изглеждаше на 3-4 години. Тълпата откъсна детето от майка му и тогава един от войниците в доспехи го видя и без причина извади меча си и отсече главата на детето. Това беше другото момче, което ме придружаваше. Изведнъж се озовах на брега на езерото, бях в шок, съзнанието ми се беше свило, мяркаха ми се картини от току-що видяното, плачех и треперех (въпреки, че нямах физическо тяло, така го усещах). Децата много дълго ме успокояваха, докато дойда на себе си. Когато се свестих, ме изведоха от „макета” и се озовах в жълтата мъгла. Групата беше там и ме чакаше.

Тогава внезапно стана тъмно, сякаш някой изключи „осветлението на мъглата”. Уплаших се много, но още повече се уплаших, като видях, че хората в моята група изпаднаха в паника. И аз изпаднах в паника. Започнах да викам: „Какво става? Какво става?” Другите само ме гледаха с ужас. Разбрах, че всеки момент с мен ще стане нещо лошо, че се решава съдбата ми. Никой не ми отговори, всички стояха ужасени. Тогава чух глас отдалече, от много далече: „Спокойно! Всичко ще се оправи, всичко е наред!” Заслушах се в гласа и малко се успокоих. След малко отново стана светло и видях как групата си отдъхна с огромно облекчение. (По-късно, когато разказвах това на родителите ми, майка ми се разплака и каза, че по време на цялата операция ми е говорела вътрешно същите думи.) Тогава децата ме отведоха настрани и проведоха сериозен разговор с мен за нещата, които предстоят в живота ми, като ме предупредиха, че ще забравя за какво сме говорили. Беше дълъг разговор и когато свърши, се сбогувахме и за се събудих на операционната маса. Усещах как ме шият, но не можех да кажа нищо, нито да помръдна или да покажа, че съм будна и че ме боли. Пред очите ми децата ми махаха отдалеч в жълтата мъгла и ми повтаряха, че скоро пак ще се видим.

Днес знам, че една от задачите, които обсъждахме тогава и бях забравила, вече съм изпълнила. Това е лично, затова няма да го разказвам. Също така знам, че в онзи ден трябваше да умра и не трябваше да се връщам на Земята отново. Но същества с голяма духовна сила „ме откупиха”, не само това, тогава в този ден, трябваше да отида на тъмно и неприятно място за дълго време, може да го наречете ад, ако ви харесва. Няма значение, че бях още дете, лошите дела, които съм правила преди, трябваше да ме отведат на място, където да ги изкупя, преди да се върна отново на Земята и да имам възможност да живея отново като човек, но с тежка съдба. Сега знам и за какви дела беше определено това възмездие, но това е една друга дълга история.

След това преживяване на физическа смърт не се събудих моментално друг човек. С времето се промених много и днес имам напълно различни разбирания за света и за това, какво трябва и не трябва да правя. Осъзнах, че имам голяма нужда от духовно израстване и просветление и че това е единственият път и цел, че без това, животът няма смисъл и е пропиляно време. След операцията имам способност да виждам напред във времето, както и назад и си припомних много минали животи. За свое съжаление, останах много разочарована от ниското си съзнание в миналото. Също така осъзнах, че свръхестествените способности са нормално нещо за всеки човек, но не бива да се използват, защото ограничават душата в ниските нива на духовните светове. На всички, които са прочели дотук искам да кажа: да умреш не е нищо особено, много по-особено и важно е да живееш и то осъзнато за ролята и целта на живота си. Последното, което искам да кажа е, че не се съмнявам в съществуването на Бог – като една разумна сила и неговата същност е изцяло любов, милост и прошка. Той никога не отказва нищо, което му е поискано, но най-много дава на тези, които искат да се приближат към него.

Подобни Преживявания

Джил Тейлър

Николай Георгиев — Sun, 04 May 2008 10:36:40 +0000

Оригинален Линк

Jill Bolte Taylor

Невроанатомист Джил Тейлър претърпява мозъчен удар през 1996 година, при което разбира някой неща за лявото и дясното полукълбо на мозъка. 8 години й трябват след това, за да се възстанови. В тази прекрасна презентация в ТЕД тя споделя какво е научила от своето преживяване.

Израснах, за да изучавам мозъка, защото имам брат, който имаше диагноза мозъчно заболяване, шизофрения. И като сестра и учен исках да разбера защо мога да взема моите мечти, мога да ги свържа с моята реалност и мога да осъществя мечтите си - какво му има на мозъка на брат ми и неговата шизофрения, че той не може да свърже мечтите си с обща, споделена реалност, а те вместо това стават илюзия.

И затова отдадох кариерата си на изследване на тежки умствени заболявания. И се преместих от моя дом Идиана в Бостън, където работех в лабораторията на Доктор Франсин Бенес в Харвардското психиатрично отделение. И в лабораторията ние задавахме въпроси, какви са биологичните разлики между мозъците на хората, които са диагностирани като нормални, в сравнение с мозъците на хората диагностирани със шизофрения, шизоафективно или биполярно заболяване.

Та ние по същество чертаехме микросхемата на мозъка, кои клетки с кои клетки си общуват, с кои химикали, и после с какво количество от тези химикали. И имаше много смисъл в моя живот, защото извършвах този тип изследване през целия ден. Но после през нощта и почивните дни пътувах като привърженик на НСУЗ, Националния Съюз по Умствените Заболявания.

Но сутринта на 10-ти Декември 1996 се събудих, за да открия, че самата аз имах умствено заболяване. Кръвоносен съд експлодира в лявата част на мозъка ми. И в продължение на 4 часа наблюдавах как мозъка ми напълно се влошава със способността му да преработва всичката информация. В утрото на кръвоизлива аз не можех да ходя, говоря, чета, пиша или да си спомня нещо от моя живот. Станах пеленаче в тялото на една жена.

Ако някога сте виждали човешки мозък, очевидно е, че двете полусфери са напълно разделени една от друга. И съм донесла за вас един истински човешки мозък. Та това е един истински човешки мозък. Това е предната част на мозъка, задната част на мозъка с гръбначната “връв” (spinal cord) висяща и това е как би стоял на моята глава. И като погледнете мозъка, очевидно е, че двете мозъчни полукълба са напълно отделени едно от друго. За тези от вас, които разбират от компютри, нашето дясно полукълбо функционира като паралелен процесор. Докато нашето ляво полукълбо функционира като сериен процесор. Двете полукълба си общуват поможеду си чрез корпус колосъм (corpus collosum), който се състои от 300 милиона аксонни нишки. Но освен това, двете полукълба са напълно отделени. Понеже преработват информацията по различен начин, всяко полукълбо мисли за различни неща, грижат се за различни неща и смея да кажа, че те имат много различни личности.

Нашето дясно полукълбо е изцяло за настоящия момент. Изцяло е за точно тук точно сега. Нашето дясно полукълбо мисли в картини и учи кинестетично чрез движенията на нашите тела. Информация под формата на енергийни потоци се влива едновременно чрез всичките наши сетивни системи. И след това експлодира в този огромен колаж от това, как изглежда този настоящ момент. Как този настоящ момент ухае, какъв вкус има, как се чувства и как звучи. Аз съм енергийно същество свързано с енергията навсякъде около мен чрез съзнанието на моето дясно полукълбо. Ние сме енергийни същества свързани едни с други чрез съзнанието на нашите десни полукълба. И точно тук, точно сега, ние сме братя и сестри на тази планета, тук, за да направим света едно по-добро място. И в този момент ние сме перфектни. Ние сме цели. И ние сме красиви.

Лявото ми полукълбо е много различно място. Нашите леви полукълба мислят линейно и методично. Нашето ляво полукълбо е изцяло за миналото и изцяло за бъдещето. Нашето ляво полукълбо е предназначено да вземе този огромен колаж на настоящия момент. И да почне да избира детайли и повече детайли и повече детайли за тези детайли. След това то категоризира и организира цялата тази информация. Свързва я с всичко, което сме научили от миналото и проектира в бъдещето всички наши възможности. И нашето ляво полукълбо мисли с език. То е онзи продължителен диалог в главата, което свързва мен и моя вътрешен свят с моя външен свят. То е този малък глас, който ми казва, “Хей, трябва да си спомниш да вземеш банани като се прибираш у дома и да ги изядеш на сутринта”. То е тази пресметлива интелигентност, която ми напомня кога да пусна прането. Но може би най-важното, то е този малък глас, който ми казва, “Аз съм. Аз съм”. И докато моето ляво полукълбо ми казва, “Аз съм”, аз се отделям. Аз ставам отделен солиден индивид отделен от енергийния поток около мен и отделен от вас.

И това беше частта от моя мозък, която загубих на сутринта по време на моя мозъчен удар.

На сутринта по време на мозъчния удар, се събудих със силна болка зад лявото ми око. И беше от този вид болка, разяждаща болка, която усещате, когато налапате сладолед. И тя просто ме хвана и после ме пусна. После просто ме хвана и после ме пусна. И на мен ми беше много необичайно да изпитам болка от какъвто и да е вид, затова си помислих, Добре, просто ще започна обичайно деня. И така станах и скочих на машината, на която си правя упражнения за цялото тяло. И се клатя на това неща и осъзнавам, че ръцете ми изглеждаха като примитивни лапи, хванали се за лоста. Помислих си, “това е много странно” и погледнах надолу към тялото ми и си помислих, “уоу, аз съм странно изглеждащо нещо”. И сякаш моето съзнание се премести от моето нормално възприемане на реалността, където аз съм човека на машината имащ преживяването, към едно езотерично пространство, където аз се наблюдавам, че имам това преживяване.

Всичко това беше много особено и главоболието ми ставаше по-зле, и затова слязох от машината и се разхождам по пода на всекидневната и осъзнавам, че всичко в тялото ми се е забавило. И всяка стъпка е много скована и много обмислена. Няма плавност в моето движение, и имаше онова ограничение в моето поле на възприятие, и затова се фокусирам изцяло към вътрешните системи. И стоя в банята, приготвяйки се да си взема душ и всъщност можех да чуя диалога вътре в тялото ми. Чух един малък глас казващ, “Добре, вие мускули, трябва да се свиете, вие мускули трябва да се отпуснете”.

И загубих баланс и се подпрях на стената. И погледнах надолу към ръката ми и осъзнах, че вече не мога да дефинирам границите на моето тяло. Не мога да дефинирам къде започвам и къде свършвам. Защото атомите и молекулите на ръката ми се свързаха със атомите и молекулите на стената. И всичко, което можех да определя беше тази енергия. Енергия. И се питам, “Какво ми има, какво става?” И в този момент, диалога в главата ми, диалога в главата ми в лявото ми полукълбо утихна напълно. Сякаш някой взе дистанционното и натисна “mute” бутона - пълна тишина.

И първоначално бях шокирана да се намеря вътре в тих разум (mind). Но после веднага бях обзета от великолепието на енергията около мен. И понеже вече не можех да идентифицирам границите на тялото ми, аз се почувствах огромна и обширна. Почувствах се в едно с енергията която беше, и тя беше красива там.

После изведнъж моето ляво полукълбо се върна на онлайн и ми каза, “Хей! Имаме проблем, имаме проблем, нуждаем се от помощ”. И беше, Добре, Добре, имам проблем, но после веднага се отнесох обратно в съзнанието и нежно нарекох това пространство Ла Ла Ланд. Но беше красиво там. Представете си какво би било да бъдете напълно откъснат от диалога в главата ви, който ви свързва с външния свят. И ето ме в това пространство и всякакъв стрес свързан с с мен, моята работа, беше изчезнал. И се почувствах по-лека в моето тяло. И си представете всички връзки с външния свят и многото стресови фактори свързани с тях, и те изчезнаха. Почувствах усещане на мир. И си представете какво би било да загубиш 37 години емоционален багаж! Почувствах еуфория. Еуфорията беше красива - и после моето ляво полукълбо дойде онлайн и каза, “Хей! трябва да внимаваш, трябва да викнем помощ,” и аз си мисля, “Трябва да викна помощ, трябва да се фокусирам”. И излизам от душа и се обличам автоматично и се разхождам из апартамента ми и си мисля, “Трябва да отида на работа, трябва да отида на работа, мога ли да карам? мога ли да карам?”

И в този момент дясната ми ръка напълно се парализира. И осъзнах, “О Боже Мой! Имам мозъчен удар! Имам мозъчен удар!” И следващото нещо, която мозъка ми казва е, “Уоу! Това е толкова яко. Това е толкова яко. Колко учени на мозъка имат възможността да изучат своя собствен мозък от вътрешността?”

И тогава ми дойде на ум, “Но аз съм много заета жена. Нямам време за мозъчен удар!” И бях все едно, “Добре, не мога да спра мозъчния удар да се случи, затова ще се занимавам с него за седмица, две, и после ще се върна на обичайната рутина, Добре”.

И трябва да викна за помощ, трябва да се обадя на работата. Не можех да си спомня номера на работата и си спомних, че в офиса ми имах една бизнес карта с номера върху нея. И влизам в офиса и издърпвам една купчина с бизнес карти. И гледам картата, която е най-отгоре, и въпреки че виждах ясно с окото на разума ми как изглеждаше моята бизнес карта, не можех да кажа дали тази беше тя или не, защото всичко което виждах бяха пиксели. И пикселите на думите се смесиха със пикселите на фона и пикселите на символите, и просто не можах да ги различа. И изчаках за нещо, което наричам вълна от яснота. И в този момент, успях да се свържа към нормалната реалност и успях да определя, че това не е картата, че това не е картата, това не е картата. Отне ми 45 минути, за да проверя една трета от тази купчина от карти.

Междувременно, за 45 минути кръвоизлива ставаше все по-голям в моето ляво полукълбо. Не разбирах числа, не разбирах телефона, но това беше единствения план, който имах. И взимам телефона и го слагам тук отпред, взимам бизнес картата, слагам я отпред, и засичам формата на завъртулките на картата с формата на завъртулките на телефона. Но после се отнасям обратно в Ла Ла Ланд и не си спомнях като се върнах, дали вече бях набрала тези числа.

Затова трябваше да овладея моята парализирана ръка като дървен крак и да посоча с нея числата през които минавах и да ги посоча, за да може когато се върна обратно в нормалната реалност да кажа, да, вече съм набрала тези числа. Накрая целия номер се набра и слушам на телефона, моя колега вдига телефона и ми казва, “Уу уу уу уу уу”. И аз си мисля, “О Боже Мой, звучи като ловждийско куче!” И му казвам ясно в разума ми, “Джил Е! Имам нужда от помощ!” и това, което излиза от гласа ми е, “УУ уу уу уу уу”. Мисля си, “О Боже Мой, аз звуча като ловджийско куче”. И не можех да знам, не знаех, че аз не можех да говоря и да разбирам език, докато не опитах.

И той разбра, че имах нужда от помощ и ми повика помощ. И малко след това, пътувам в линейката от една болница в през Бостън до Главната Болница. И се свивам в една малка зародишна топка. И точно като балон с последния въздух, точно като излизане от балона, почувствах моята енергия да се издига и почувствах, че моя дух се предаде. И или докторите щя спасят тялото ми и ще ми дадат втори шанс в живота или това беше може би моя момент на преминаването.

Когато се събудих по-късно онази вечер, бях шокирана да открия, че все още бях жива. Когато почувствах моя дух да се предава, казах довиждане на моя живот и моя разум сега беше между двете противоположни пространства на реалността. Стимулация идваше през моите сензорни системи и се чувстваше като чиста болка. Леко обгорен моя мозък огън на открито и звуковете бяха толкова силни и хаотични, че не можех да доловя един глас от шума от фона и просто исках да избягам. Защото не можех да идентифицирам позицията ми в пространството, аз се почувствах огромна и обширна, като духчето освободено от неговата бутилка. И моя дух се извисяваше свободен като огромен кит носещ се по морето от тиха еуфория. Хармония. Спомням си, че мислех, че нямаше начин да стисна моята обширност обратно в това малко мъничко тяло.

Но аз осъзнах, “Но аз съм все още жива! Все още съм жива и намерих Нирвана. И ако аз намерих Нирвана и съм все още жива, тогава всеки, който е все още жив може да намери Нирвана”. Представих си свят изпълнен с тези красиви, мирни, състрадателни и обичащи хора, които знаеха, че могат да дойдат на това място по всяко време. И че те можеха нарочно да изберат да стъпят отдясно на тяхното ляво полукълбо и да намерят този мир. И после осъзнах какъв страхотен дар това преживяване може да бъде, какъв удар от прозрение това може да бъде за това как да живеем нашите животи. И това ме мотивира да се възстановя.

Две седмици и половина по-късно след кръвоизлива, хирурзите влязоха и ми премахнаха един съсирек от кръв с размера на топка за голф, който натискаше мозъчните ми центрове за езика. Тук съм с моята майка, която е истински ангел в моя живот. Трябваха ми 8 години за да се възстановя напълно.

Та кои сме ние? Ние сме силата на живота на вселената, с ръчна ловкост и два познавателни разума. И ние имаме силата да избираме, момент след момент, кой и как да бъдем в този свят. Точно тук точно сега, аз мога да вляза в съзнанието на моето дясно полукълбо където сме ние - аз съм - силата на живота на вселената, и силата на живота на всички 50 трилиона красиви молекулярни гении, които образуват моята форма. В едно със всичко което е. Или мога да избера да влезна в съзнанието на моето ляво полукълбо, където ставам отделен индивид, солиден, отделен от потока, отделен от вас. Аз съм Доктор Джил Болте Тейлор, интелектуалец, невроанатомист. Това са “ние”-тата вътре в мен.

Кое ще изберете? Кое избирате? И кога? Вярвам, че колкото повече време прекарваме като избираме да бягаме по схемата на дълбокия вътрешен мир на нашите десни полукълба, толкова повече мир ние ще проектираме в света и повече мирна ще бъде нашата планета. И си помислех, че това е идея, която си заслужава да се разпространи.

Подобни Преживявания

Нигел М

Николай Георгиев — Tue, 04 Mar 2008 11:35:30 +0000

Оригинален Линк

Нигел М. претърпява злополука с хвърчило и попада в една огромна маса от хора. В центъра на масата усеща светлина, към което иска да стигне и единствения начин е като …

При злополука с едно хвърчило бях изхвърлен на около 70 метра хоризонтално и на поне 6 метра височина във въздуха в единия ръб на покрива на къщата ми. Имах 21 фрактури на бедрата, ребрата, раменете, няколко сътресения, спукан бял дроб, тежки вътрешни и външни натъртени места и шок покрай другите наранявания.

Бях несъзнателен за около 14 часа с около 3 епизода продължаващи за секунди, всеки с полу-съзнание.

По едно време на моята несъзнателна фаза се озовах хвърлен на края на една въртяща се маса от същества. Всички същества около мен бяха много черни и атмосферата беше като депресия и примирение. Бях избутван много бързо от въртящата се маса от хора, някои изглеждащи като вървящи скелети. Имах чувството, че се движим в кръг, също се движихме и към края на въртящата се маса, където тези същества просто падаха от края в нищото или смъртта.

Имах чувството, че не исках да отида там и се опитах да се боря срещу движещата се маса от хора. Беше трудно да не се оставиш да те движат, все едно се бориш срещу течението, когато прекосяваш река. По едно време осъзнах, че в далечината, в центъра на тази огромна маса от същества имаше една блестяща светлина. Понякога, докато се борих с течението, виждах малък и слаб изглед на тази светлина. Исках да отида по-близо до тази светлина.

Открих, или чрез опит и грешка или чрез някакво външно напътствие, че единствения начин, за да стигна то тази светлина беше да имам чисти мисли да помагам на другите. Опитах се да го направя и открих, че като се фокусирам просто на помагането на другите или като като се опитвах да развивам съчувствие, можех да се приближа до светлината в центъра.

Веднага когато имах някаква егоцентрична мисъл или някаква друга мисъл различна от помагане на другите, бях моментално хвърлен към края на огромната въртяща се маса и трябваше да се мъча обратно към центъра. Външните краищата на масата се въртяха с хиляди същества с ужасно бърза крачка. Като се приближавах по-близо до центъра скоростта намаляваше и енергията на съществата ставаше много по-лека и по-малко безумна.

Минах покрай няколко хора, които разпознах, по моя път към центъра и сякаш можех да почувствам по цвета, които те излъчваха от техните тела какви хора са наистина под тяхната външност. Ако ги съдех по някакъв начин, бях веднага хвърлен към края на сферата и обратно при тази гадна, безумна черна тълпа.

Открих, че е полезно да си повтарям “Просто помагай на хората”, като една мантра, която ми помогна да стигна до вътрешния кръг, където много спокойно и бавно движещи се чисти същества седяха около една голяма светеща бяла светлина. Почувствах се почетен да бъда там и осъзнах, че трябва да си пазя мислите напълно чисти, в това което изглеждаше като много свещено място.

Имах желанието да се разтопя в бялата светлина. Сякаш един глас ми каза, че единствения начин да направя това беше да си изпразня съзнанието от всички мисли, но все пак да запазя една малка част фокусирана да помагам на другите. Направих това и се разтопих в светлината. Това беше неописуемо блажено преживяване. Почувствах, че съм част от всичко и в същото време бях абсолютно празен. Беше напълно пречистващо, лекуващо и безвременно.

Следващата ми съзнателни спомени бяха, че се бях върнал обратно в тялото ми и изживявах огромна болка. По едно време по-късно отидох в спешното отделение в реанимационния отдел в болницата Нелсън и започнах да се възстановявам физически.